„Когато бях армейски генерал“ oт Михаил Вешим

От  |  0 коментара

Забавни истории от социалистическата казарма по време на Студената война ни разказва Михаил Вешим в новата си книга „Когато бях армейски генерал“ . Изданието, вдъхновено от големия Ярослав Хашек и вечния му роман „Приключенията на добрия войник Швейк“, е илюстрирано от художника Дамян Дамянов. Стилистиката на илюстрациите е близка до тази на илюстрациите в оригиналното чешко издание на „Приключенията на добрия войник Швейк“ – в почит на големия художник Йозеф Лада. Графичните стилизирани рисунки са допълнени от изрезки от вестници, които обрисуват още по-плътно епохата, описана от Вешим. „Когато бях армейски генерал“ (с подзаглавие „Приключенията на храбрия войник Мишев през Студената война“) съдържа редица нелепи и забавни истории, разказани от първо лице, и случили се на автора докато е бил новобранец и впоследствие „фазан“ в социалистическата казарма. В онези времена, в които нелепиците са ежедневие – при това далеч не само в казармата, писателят разсъждава върху разнообразни теми, сред които: В кое поделение е служил Уди Алън? Как да вкараме Бетовен в пътя? Защо жените не харесват Швейк? И много други!

ОТКЪС

„Ако се наложи да сте сами на пустинен остров, коя книга бихте взели със себе си?“ Такива тестове се явяват понякога в забавните страници на вестници и списания. „Приключенията на Швейк“ – отговарям, без да се замисля. Това е книгата, която съм чел стотици пъти, без да ми омръзва – от юношеството, та до днес. Знам почти наизуст историите на Храбрия войник, мога да ги преразкажа и насън да ме бутнеш. А когато ми е тъпо, имам изпитана рецепта – няколко страници от Хашек и доброто настроение се връща. „Швейк“ взе със себе си моят покоен приятел и колега Кръстьо Кръстев в болницата, когато му предстоеше тежка операция.С обемистото томче под мишница аз тръгнах да си търся жена – спътник в живота. Ето защо: Младостта си отиваше – тананиках си „не съвсем, не съвсем“ и си живеех безхаберно, по ергенски, волен като птичка. Неочаквано срещам Радой Ралин. И още по-неочаквано той ме почва:

– Ти на колко стана?

– На трийсет и шест…

– Ааа, време е да се ожениш… Аз като станах на трийсет и пет години и си казах: което момиче срещна на улицата, за него ще се оженя…. Така и направих. Тръгнах по улицата и се ожених за първата моя позната, която срещнах… – Направи пауза и продължи: – Разбира се, след две години се разведох… – Пак пое дъх: – Но пък имам двама сина… – Отново пауза: – Разбира се, аз с тях не си говоря… Но пък имам няколко внуци… – Погледна ме и завърши невесело: – И с тях не си говоря…

– Ами тогава, чичо Радой – рекох му, – за какво да се женя?

– Защото си закъснял. Минал си трийсет и пет! – натърти на своето и продължи по пътя си.

За мен Радой беше безспорен авторитет – най-големият български сатирик. Вслушах се в съвета му и тръгнах да си търся жена.

Но не исках да е случайна приятелка, срещната на улицата – както при Радой. Затова дълго мислих и реших, че най-подходяща за съпруга е не онази, която има дълги крака, руса коса или „страшни очи“, богати родители или самостоятелен апартамент.

А тази, която е чела „Швейк“. Чела ли е, значи има чувство за хумор и склонност към кикот. Ако за други бракът е хомот, нека за мен да е безкраен кикот – да минава в шеги и закачки. Пък ако се стигне до семейни скандали – ще разведряваме атмосферата със семейно четене на Хашек.

Гушнах „Швейк“ под мишница и двамата с него тръгнахме да си търся булка – която го е чела, за нея ще се оженя.

Една, втора, трета… Нищо.

Отговорите бяха:

– Абе, то е нещо за казармата… Не ми е интересно…

Или:

– Мъжка книга… Не мога да й разбера хумора…

– Същата ли е, дето я носиш? Много е дебел войникът на корицата – и това ми чуха ушите. Оставаше само девойката да препоръча на Швейк диета за отслабване.

Така и не срещнах жена, която да се развълнува от приключенията на Храбрия войник. Затова се наложи да снижа критерия – сегашната ми спътница в живота има известно чувство за хумор, животът с нея (невинаги) е безкраен кикот, а към Швейк няма да посегне дори да го оставя на възглавницата й. Ще отмести книгата настрани или с нея ще подпре меката мебел, за да ми напомни, че диванът в хола ни отдавна е за смяна. Да, никой не е съвършен… Жените не се интересуват от поручик Лукаш и фелдфебел-школника Марек, от мнението на сапьора Водичка за маджарките и от лакомията на свръзката Балоун. Както мен хич не ме е еня за половия живот на героините от „Сексът и градът“.

***

Разговор за казармата може да развали и най-веселата компания. Сигурно ви се е случвало: събрали сте се на хапване, пийване, майтапът си върви, докато някой подхване:

– А пък старшината ни, Глогов се казваше, беше голяма драка…

– Стига с тая казарма! – ще го прекъснат от женската част на компанията на най-интересното място. – Когато сте само мъже, тогава си говорете по военни въпроси!

Така че напълно съзнавам риска като автор – да загубя женската читателска аудитория с шеги по военни въпроси.

Ярослав Хашек не можа да спечели женското внимание, та аз ли?

Но пък си струва да се опитам.

Пък и се налага…

Защото напоследък чувам отново гласове за въвеждане на задължителна военна служба – дисциплинирала, научавала на родолюбие и патриотизъм; само така безхаберният юноша ставал мъж.

Това с възмъжаването е голяма заблуда – целта на казармата е не да те направи личност, а обратното – да те обезличи. Да те превърне в бойна единица, анонимно колелце и винтче от военната машина. Да изпълняваш заповеди, без да разсъждаваш, защото друг разсъждава вместо теб – твоят командир: лейтенант, капитан, майор или полковник. Той разполага с живота ти, за него ти си едно оловно войниче и той може да те жертва когато си поиска.

Сещам се за една карикатура от Славомир Мрожек, друг мой любим писател, който също рисуваше и карикатури със смешни човечета. Мрожек, царят на абсурдите, беше нарисувал един военен да командва силует с разрошена грива. Военният: „Стани! Легни! Стани! Легни! Бетовен, ти на глух ли ми се правиш? Два непоряда по служба!“.

Това е казармата – навсякъде по света. И в миналото, и днес. Само им дай Бетовен, ще го вкарат в строя с маршова крачка!

Към класическата военщина соцстроят добавяше и идеология – облечеш ли униформата, си длъжен да отдадеш живота си за делото на комунизма – нещо такова се казваше във военната клетва.

Социалистическият войник маршируваше под портретите на Маркс, Енгелс, Ленин, Георги Димитров и Тодор Живков, пееше на отиване към столовата „Хей, от запад се надига черна вражеска вълна!“, а вечер си лягаше с националния химн, в който последният куплет бе: „Дружно, братя българи, с нас Москва е в мир и в бой! Партия велика води нашия победен строй!“.

Уж армията възпитава на патриотизъм, а за чужда столица пеехме в националния химн. Уж служехме на народа, а славехме една Партия – то други партии нямаше.

Това беше нашата казарма, социалистическата – но каква да е, когато и животът навън е превърнат в казарма.

– Такива бяха времената! – се оправда Добри Джуров (истински армейски генерал, за разлика от мен, и дългогодишен министър на отбраната – пак за разлика от мен) след 10 ноември; без капка угризение, без намек за извинение.

Никак не ми се иска отново да се връщат „такива времена“ за моите деца и за техните връстници. Които сега имат щастието да си избират сами бъдещето, да растат като свободни хора, а не като колелца и винтчета във военни машини, движени от идеологически доктрини.

* * *

„Когато бях армейски генерал”
Автор: Михаил Вешим
184 страници
Цена: 12лв.
ciela.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Когато бях армейски генерал“ oт Михаил Вешим, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>