„Книжарката от Площада на билките“

От  |  0 коментара

Също както ние, хората, сме различни един от друг, така и никоя книга не прилича на някоя друга. Онази, която ще разтърси някого из основи, на друг ще му се стори скучна, защото всеки има своите интереси, своите мечти. Но всяка книга е едно пътешествие и една любов.

„Книжарката от Площада на билките“ е топъл и емоционален роман за любовта към книгите и към хората на книгите, за книжарниците като свещено място, което свързва и сближава. За лечебната сила на книгите, които умеят да се отблагодаряват на онзи, който ги обича, и често му дават това, което той търси: даряват го с нежност и топлота, с тръпка, с екзотика, с мъдрост и знание и разкриват пред него нови пътища, по които да върви и да разбира този свят, за да може да живее в него.

Авторът Ерик дьо Кермел ще ни отведе в Юзес – перлата на Гар, прекрасно място с уханни маслинови горички. Ще ни запознае с Натали – парижанка, учителка по литература, и със съпруга й Натан, който е архитект. Двамата решават да напуснат столицата и да започнат нов етап от живота си, като се местят в провансалския град с древна история.

Натали се посвещава на любими занимания, докато не вижда малка табела със сини букви: „Продава се“, окачена на фасадата на книжарницата на Площада на билките. Казва си: Защо да не съм аз? Аз обичам книгите! Обичам всичко в тях – обичам гръбчетата им, хартията, думите върху страниците! Обичам и книжарниците! Защото какво е книжарница – светилище, място, излъчващо светлина и топлина, място, което свързва и сближава. За да си книжар, без съмнение трябва да обичаш книгите, но още повече трябва да обичаш хората.

Чувствителна и интелигентна, щедра и съпричастна, Натали се свързва емоционално с хората, които прекрачват прага на книжарницата й. Споделя живота им чрез книгите, които те четат, понякога дори ги изпреварва по пътя им с творбите, които им препоръчва. Превръща се в лечител, който вместо билки или лечебни настойки предлага на своите клиенти подходящите за всеки от тях книги. С мъдрост и такт тя показва пътя на слепеца, подкрепя падналия духом, дарява обич и любов, учи на прошка, подхранва копнежите за свобода, разчита мълчаливи послания, лекува душевни рани.

Върху вече отпечатаните страници на книгите Натали пише нови истории – своята и на всеки, който е влязъл в книжарницата и й се е доверил.

Защото книжарницата е мястото, където човек споделя и се доверява!

Романът „Книжарката от Площада на билките“ вдъхнови ИК „Кръгозор“ да направи подарък на книжарите в цялата страна – екземпляри с послание: „С любов и признателност към всички книжари – хората, които осветяват пътя между читателите и книгите“.

ОТКЪС

Площадът на билките е в самото сърце на Юзес. До там може да се стигне само пеша през плетеница от прелестни улички. Огромни платани през лятото го засенчват с благодатната си сянка.

Площадът е заобиколен от аркади, под които са се приютили терасите на ресторанти.

Всяка сряда и всяка събота тук има огромен пазар.

В събота просто целият град се превръща в пазар, защото околовръстният булевард гостоприемно подслонява и продавачите на дрехи втора употреба.

Лятно време там ходят само туристите, защото е просто невъзможно човек да се разхожда и да се наслаждава на площада – до такава степен щандовете и разперените над тях грамадни чадъри пречат на погледа да обхване целия ансамбъл.

Аз ходя на пазара в сряда. Тогава там идват  само местни производители. При пристигането си тук преоткрих важността на качеството на продуктите. Вкусът на всеки сезонен плод, който не идва отдалеч, а пристига направо от околните овощни градини, е несравним с този на плодовете, които можете да си купите в Париж. Същото  важи  и за зеленчуците, за птичето месо или сирената. Близостта на морето също е голямо предимство. Бях опитвала само стриди от Бретан, но станах любителка на стридите от Бузиг, които се отглеждат до брега на Средиземно море.

„Продава се“.

На фасадата на книжарницата на ъгъла на Площада на билките беше окачена малка табела.

Взирах се в сините букви, изписани върху плътна бежова амбалажна хартия…

Защо да не съм аз? Аз обичам книгите.

Обичам всички книги!

Както съвсем малките, сътворени на един дъх, така и много обемистите, дело на един цял човешки живот; старите книги с техните оръфани корици, но също и току-що излезлите от печат, които се перчат с красивата си червена лента върху подвързията.

Обичам книгите, разказващи трепетни романтични истории, от които на човек му се доплаква, но изпитвам огромно удоволствие и от есеистичните произведения с увличащите сложни криволици на техните интелектуални и изкусни фрази и мъдрости, които ми дават усещането, че съм по-интелигентна от другите.

Обичам и книги за изкуството, които внасят в домовете картини от Лувъра или от Прадо, или от непознати земи от петте континента на света. Колко много хора нямаше да знаят нищо за тези чудеса, ако ги нямаше книгите!

Обичам и гръбчетата на книгите. Когато са подредени по лавиците, най-напред се взираме в тях с леко наклонена глава, сякаш им отдаваме своята почит още преди дори да сме ги разгърнали.

Обичам и хартията. Как да говоря за нея само в единствено число? Обичам хартията на страниците, които прехвърляме една след друга, а също и на онези, от които понякога отвръщаме поглед. Ако е правилно подбрана, поглъщаме я заедно с думите и прелистваме страниците с алчно нетърпение. Но когато е в дисонанс, това може да накара читателя да захвърли книгата, раздразнен от фалшивия акорд.

Прекалено бялата хартия не е подходяща за любовна история, защото любовта никога не е искрящо бяла; с времето тя придобива леко жълтеникав оттенък от отпечатъците на спречкванията и на ласките, също както любовната страст оставя следи върху чаршафите на леглото.

Релефната хартия придава дълбочина на думите. Те лягат върху нея и се настаняват удобно върху плътните ѝ фибри, също като котка върху възглавниците на канапето.

Обичам също и думите върху страницата. Не говоря за смисъла им, а за ритъма, породен от движението на техния сив цвят. Всяка дума винаги е отделена от следващата с еднакво празно пространство, с гарантирана дистанция, която е израз на куртоазия и благодарение на която никоя дума не настъпва съседната и всяка от тях може да диша с пълни гърди. Ако и ние бяхме като думите върху страницата, сигурна съм, че тогава щеше да има много повече място за доброжелателството и то щеше да процъфтява.

Веднъж попаднах на книга, в която нямаше разстояния между думите. И тутакси ме връхлетя агорафобия, толкова силно съчувствах на тези притиснати като сардини думи, из- терзани като мен в пиковите часове в парижкото метро.

Имам толкова много приятели, за които мечтата да имат книжарница е както за други да имат хотелска стая. Това са защитни мечти, мечти, които понякога придобиват формата на бягство… Да намериш убежище в книгите, е като да се подслониш зад дебели стени…

Но мисля, че книгите разкриват много по-широки хоризонти от високите стени.

***

Спомням си първия път, когато ключът се плъзна в ключалката на книжарницата.

Юзес тънеше в тишина, както често се случва в понеделник сутрин. Едва-що изгряващото есенно слънце бе започнало да изпраща светлината си към върховете на платаните.

Улових се, че се обръщам назад, за да видя дали някой не ме наблюдава. Все още имах чувството, че действията ми не са особено законни и че отварям врата, която не е моя.

Но Площадът на билките беше пуст. Бях сама. Сама, за моя радост.

Завъртях ключа.

Веднага ме обгърна миризмата на хартия. Тя дотолкова щеше да стане неотменна част от моето всекидневие, че веднъж Натан дори ми подметна, че ухая на хартия.

Предишните книжари се бяха пенсионирали, след като бяха прекарали трийсет години на това място. Книгите по лавиците бяха плод на техния избор, а по етажерките, върху които бяха натрупани, личеше патината на времето.

Галех книжните гръбчета сякаш бяха клавиши на пиано. Заглавията им звучаха като пленителна музика, която наподобяваше по-скоро симфонията на Дворжак „Из новия свят“, отколкото прелюдия от Бах. Един истински спектакъл от безредно лееща се музика от всички инструменти на оркестъра и от светлина във всевъзможни цветове от най-голя- мата кутия с пастели…

Книжарницата е малко под сто и петдесет квадратни метра, но има множество ъгълчета, които дават възможност да се оформят отделни пространства: кът за младежка литература, друг за класика, за есеистика…

Има голяма витрина, която гледа към площада, и две по-малки, обърнати към прелестната съседна уличка.

Седях на дървената табуретка зад старата маса, върху която беше сложена касата…

Останах дълго време така и се наслаждавах с поглед на това пространство.

Някаква енергия струеше от рафтовете – мощна и едновременно с това успокояваща. Сякаш всеки от авторите се бе скрил зад написаната от него книга и ме наблюдаваше гола. Усетих замайване от тази нова отговорност, която току-що бях прегърнала със завъртането на ключа в бравата на книжарницатa.

***

Това, което тогава не знаех, е, че ставайки книжарка, ще обичам в еднаква степен и читателите, и книгите.

След като открих в тях себе си, книгите щяха да ме срещнат с различни мъже и жени, деца и старци, с нещастници, със самодоволни хора, с щастливци и с убийци, с ерудити без подслон, с депресирани прелъстители, с измамници блестящи поети, с фригидни любовници и с пътешественици, които не пътуват, с каещи се чревоугодници, с вярващи, които търсят смисъла…

Споделях живота им чрез книгите, които те четяха, понякога дори ги изпреварвах по пътя им с творбите, които им препоръчвах.

Върху вече отпечатаните страници се пишеше една друга история; думите ѝ се катереха като на конче върху вече написаните от други думи.

Именно тази история реших да разкажа…

 

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>