„Книга за Балтиморови” от Жоел Дикер

От  |  0 коментара

Новият роман на Жоел Дикер отново ни среща с Маркъс Голдман, герой в „Истината за случая Хари Куебърт“. „Книга за Балтиморови“ по същество е семейна сага, която проследява съдбата на двата клона от рода Голдман – Монтклеърови, скромно семейство, принадлежащо на средната класа, и заможните Балтиморови, обитаващи шикозно предградие на Балтимор. С нарастващо напрежение откриваме, че двете семейства са свързани от „драма“, заровена дълбоко в миналото.

ОТКЪС

Аз съм писателят.

Всички ме наричат така. Приятелите, родителите, роднините и дори непознатите, които обаче ме разпознават на обществени места и ме питат: „Вие не бяхте ли онзи писател…?”. Аз съм писателят, това е моята самоличност.

Хората си въобразяват, че като писател водя доста спокоен живот. Наскоро един приятел се оплака колко време му трябвало, за да измине разстоянието от дома до работата си, и накрая ми заяви: „Ти обаче ставаш сутрин, сядаш на бюрото и започваш да пишеш. Това е всичко”. Не му отвърнах нищо, без съмнение, съкрушен от мисълта до каква степен в колективното съзнание моята работа се свежда до това да не правя нищо. Хората си мислят, че безделничите тъкмо тогава, когато се трудите най-усилено.

Да пишете книга, е като да откриете летен лагер. Обичайният ви самотен и спокоен живот внезапно се изпълва с тълпа персонажи, които идват един ден с гръм и трясък и обръщат битието ви с главата надолу. Пристигат сутринта с голям автобус, от който слизат шумни, възбудени от отредената им роля. А вие трябва да се съобразявате с тях, да се грижите за тях, да ги настаните, да ги храните. Отговаряте за всичко. Защото вие сте писателят.

Тази история започна през февруари 2012 година, когато напуснах Ню Йорк с намерение да работя над новия си роман в къщата, която неотдавна бях купил в Бока Ратон, Флорида. Сдобил се бях с нея три месеца преди това благодарение на моя дял от авторските права за екранизацията на последната ми книга. Като се изключат няколкото кратки престоя през декември и януари, свързани с обзавеждането, за пръв път щях да живея там. Къщата беше просторна, с огромни прозорци и остъклени врати, с изглед към езерото – любимо място за разходки на околните обитатели. Намираше се в тих, потънал в зеленина квартал, населен предимно със заможни пенсионери, сред които аз определено се откроявах. Бях наполовина на тяхната възраст и избрах това място тъкмо заради абсолютния покой, който цареше в него. Идеален кът за писане.

За разлика от предишните ми пребивавания за по няколко дни, сега разполагах с много време и потеглих за Флорида с кола. Хилядата и двеста мили изобщо не ме плашеха: през изминалите години безброй пъти бях пропътувал разстоянието от Ню Йорк дотам, за да гостувам на моя чичо Соул Голдман, който се засели в едно от предградията на Маями след драмата, сполетяла семейството му. Така че познавах пътя наизуст.

Напуснах покрития с тънък сняг Ню Йорк, където термометърът показваше 10 градуса под нулата, а два дни по-късно се озовах в Бока Ратон сред мекотата на тропическата зима. Познатият пейзаж с облените в слънце палми неволно ме накара да се сетя за чичо Соул. Ужасно ми липсваше. Дадох си сметка за това в момента, когато поех по отклонението на магистралата към Бока Ратон, а така ми се искаше да продължа до Маями, за да отида при него. Дори се запитах дали всъщност предишните ми пребивавания тук наистина са били свързани с обзавеждането, или всъщност несъзнателно съм искал да възстановя връзката си с Флорида. Без него обаче не беше същото.

Мой съсед в Бока Ратон се оказа симпатичен седемдесетгодишен старец на име Ленард Хоровиц, бивше светило в областта на конституционното право от Харвард, който прекарваше зимите във Флорида. След смъртта на жена си той беше решил да запълва времето си с писане на книга, която обаче така и не можеше да започне. Видях го за пръв път в деня, когато купих къщата. Позвъни на вратата със стек бира в ръка, за да ми пожелае „добре дошъл“, и двамата веднага си допаднахме. Оттогава при всеки мой кратък престой идваше да ми се обади. Не след дълго наистина се сприятелихме.

Харесваше моята компания и остана видимо доволен, когато разбра, че този път ще остана за по-дълго. Обясних му, че имам намерение да пиша тук следващия си роман, и той веднага отвори дума за своята книга. Влагал в нея цялото си сърце, но така и не можел да напредне. Носеше навсякъде със себе си голяма тетрадка със спирала, върху чиято корица бе отбелязал с флумастер „Тетрадка № 1“, което предполагаше, че ще има следващи. Непрекъснато го виждах надвесен над нея: рано сутрин у тях на терасата или на масата в кухнята; на няколко пъти го бях заварил в едно кафене в центъра на града, съсредоточен върху бъдещата си творба. В замяна на това той ме гледаше да се шляя, да плувам в езерото, да отивам на плаж или пък да потичам. Вечер идваше и звънеше на вратата, понесъл изстудена бира. Черпехме се на моята тераса, играехме шах и слушахме музика. Зад нас се ширеше разкошната гледка на езерото с розови от светлината на залеза палми. От време на време, без да вдига очи от шахматната дъска, той ме питаше:

- Е, Маркъс, докъде стигнахте с вашата книга?

- Напредвам, Лио. Напредвам.

Бяха минали две седмици, когато една вечер той взе моя топ, спря се и с неочаквано раздразнение ми подхвърли:

- Нали бяхте дошли да пишете нов роман?

- Да, защо?

- Защото не правите нищо и това ме нервира.

- Какво ви кара да мислите, че не правя нищо?

- Ами защото го виждам! По цял ден блуждаете някъде, спортувате или зяпате облаците. Аз съм на седемдесет и осем години и на мен се пада да безделнича, докато вие, който сте малко над трийсетте, трябва да се скъсвате от работа!

- И какво точно ви нервира, Лио? Моята книга или вашата?

Бях попаднал в десетката. Той омекна:

- Просто ми се ще да зная как го правите. Моят роман изобщо не напредва. Интересно би било да разбера как работите.

- Сядам на тази тераса и размишлявам. И, повярвайте ми, това си е работа. Докато вие пишете, за да занимавате ума си. Там е разликата.

Той направи ход с коня и заплаши моя цар.

- Не бихте ли могли да ми дадете идея за сюжет на роман?

- Невъзможно.

- Защо?

- Тя трябва да дойде от вас.

- Във всеки случай избягвайте да споменавате Бока Ратон във вашата книга. Няма нужда всичките ви читатели да довтасат тук, за да видят къде живеете.

Усмихнах се и добавих:

- Идеята не трябва да се търси, Лио. Тя сама ще дойде при вас. Идеята е събитие, което може да настъпи във всеки момент.

Как бих могъл да предположа, че тъкмо това ще се случи, докато произнасям тези думи? Забелязах куче, което бродеше по брега на езерото. Имаше слабо, но мускулесто тяло, остри уши и вървеше, заровило муцуна в тревата. Наоколо не се виждаше никакъв човек.

- Изглежда, това куче е само – казах аз.

Хоровиц вдигна глава и погледна към скитащото животно.

- Тук няма бездомни кучета – заяви той.

- Не казвам, че е бездомно куче. Просто казвам, че се разхожда само.

Страшно обичам кучета. Станах, поставих ръце като фуния и подсвирнах, за да го повикам. Кучето наостри уши. Свирнах още веднъж и то затича към нас.

- Луд ли сте? – промърмори Лио. – Откъде сте сигурен, че няма бяс? Вие сте на ход.

- Не съм сигурен – отвърнах и разсеяно преместих моя топ.

Като наказание за моето нехайство Хоровиц ми взе царицата.

Кучето дойде до терасата. Клекнах пред него. Беше мъжко, доста едро, с тъмна козина, черно домино около очите и дълги като на тюлен мустаци. Опря глава в мен и аз го погалих. Изглеждаше кротко по нрав. Веднага почувствах, че помежду ни се поражда близост, нещо като любов от пръв поглед. Онези, които са имали работа с кучета, знаят какво имам предвид. Нямаше нашийник или друг отличителен знак.

- Виждали ли сте преди това куче? – запитах Лио.

- Никога.

След като проучи терасата, кучето си тръгна, без да мога да го спра, и се загуби сред палмите и храстите.

- Изглежда, знае къде отива – обади се Хоровиц. –  Със сигурност е на някой съсед.

 

Вечерта беше задушна. Когато Лио си тръгна, въпреки мрака личеше, че небето е заплашително свъсено. Скоро се разрази буря, мълнии прорязаха хоризонта отвъд езерото и не след дълго плисна проливен дъжд. Към полунощ, докато четях в хола, дочух джавкане откъм терасата. Отидох да проверя какво става и през остъклената врата видях кучето с мокра козина и жалък вид. Отворих му и то незабавно се вмъкна в къщата. Вдигна към мен умолителен поглед.

- Добре де, може да останеш – успокоих го аз.

Сипах му вода и храна в две тенджерки, седнах до него, за да го изсуша с хавлиената кърпа от банята, след което двамата се загледахме в капките, които се стичаха по стъклата.

Прекара нощта при мен. Когато се събудих сутринта, го заварих да спи спокойно на пода в кухнята. С помощта на канап му направих повод, което се оказа напълно излишно, защото то послушно ме следваше, докато се отправяхме в търсене на неговия стопанин.

Лео пиеше кафе на верандата, а Тетрадка № 1 лежеше пред него, разтворена на отчайващо празната първа страница.

- Маркъс, какво смятате да правите с това куче? – запита ме той, когато видя, че качвам кучето отзад в колата.

- Открих го тази нощ на терасата. Заради бурята го пуснах да влезе. Струва ми се, че се е изгубило.

- И къде отивате сега?

- Ща залепя обява в супермаркета.

- Всъщност вие наистина никога не работите.

- Напротив, тъкмо сега работя.

- Е, в такъв случай не се преуморявайте, драги.

- Обещавам.

След като залепих обяви в двата най-близки супермаркета, реших да се разходя с кучето по главната улица на Бока Ратон с надеждата някой да го познае. Напразно. Накрая се отбих в полицейския участък, където ме насочиха към кабинета на ветеринарния лекар. Някои кучета имат чип, с помощта на който може да бъде открит стопанинът им. Случаят обаче не беше такъв и ветеринарят не можа да ми помогне. Предложи да го заведа в кучкарника, но аз отказах и се отправих обратно вкъщи с моя нов приятел, който въпреки внушителния си ръст беше необикновено кротък и послушен.

Лио стоеше на пост пред своята врата и дебнеше завръщането ми. Когато наближих, той се втурна към мен, размахвайки току-що разпечатаните страници. Наскоро бе открил магията на търсачката „Гугъл“ и сега чукаше на клавиатурата без ред всички въпроси, които му се въртяха в главата. За университетски преподавател като него, прекарал голяма част от живота си в библиотеките в правене на справки, вълшебството на информатиката беше особено впечатляващо.

- Направих малко проучване – заяви въодушевено той, сякаш току-що бе разрешил случая „Кенеди“, и ми подаде куп листове, което ме наведе на мисълта, че не след дълго ще трябва да му помагам да смени касетата с тонер на принтера.

- Какво открихте, професор Хоровиц?

- Кучетата винаги намират пътя към дома. Някои изминават хиляди мили, за да се завърнат.

- И какво предлагате?

Лио зае позата на древен мъдрец:

- Вместо да водите кучето, просто го последвайте. За разлика от вас то знае накъде да върви.

Моят съсед имаше право. Отвързах кучето от повода и го оставих само да избира посоката. Отначало то пое покрай брега на езерото, а после кривна по една пешеходна алея. Прекосихме игрище за голф и стигнахме до непознат за мен жилищен квартал, недалеч от малък морски залив. Кучето очевидно познаваше пътя, защото на два пъти зави надясно и накрая се озова пред портал, отвъд който се виждаше разкошна къща. То седна на задни лапи и започна да джафка. Позвъних на домофона. Обади се някаква жена и аз обясних, че съм намерил кучето й. Порталът се отвори и животното се втурна вътре, видимо доволно, че отново си е у дома.

Последвах го. На вратата се показа жената и кучето започна радостно да скача около нея. Чух я да го нарича по име – Дюк. Двамата започнаха да си разменят ласки. Когато се приближих, жената вдигна глава и аз замръзнах от изумление.

- Александра? – успях най-сетне да промълвя.

- Маркъс?

И тя като мен не вярваше на очите си.

Виждах я за пръв път малко повече от седем години след драмата, която ни бе разделила. Тя се взря смаяно в мен и още веднъж възкликна:

- Маркъс, това ти ли си?

Продължавах да стоя, стъписан. Тя се втурна към мен:

- Маркъс!

В естествен изблик на нежност улови лицето ми с две ръце, сякаш и тя още не беше сигурна, че случилото се е истина. Продължавах да стоя безмълвен.

- Маркъс – повтори тя. – Не мога да повярвам, че си ти.

*

Стига да не живеете като отшелник в някоя пещера, непременно трябва да сте чували за Александра Невил, най-известната певица и музикантка през последните години. Тя бе идолът, който народът отдавна очакваше и благодарение на който музикалната индустрия отново стъпи на краката си. Продажбите на трите й албума достигнаха 20 милиона диска; втора година поред списание „Тайм“ я класираше сред най-влиятелните личности, а богатството й се оценяваше на 150 милиона долара. Публиката я обожаваше, критиката я превъзнасяше. Млади и стари – всичко живо я обичаше. Цяла Америка не се изморяваше да скандира с любов и жар четирите срички: А-лек-сан-дра.

Имаше връзка с хокеист от Канада на име Кевин Льожандър, който тъкмо в този миг се появи зад нея.

- Значи, сте намерили Дюк! От вчера го търсим! Алекс направо се беше побъркала. Благодаря!

Подаде ръка за поздрав. Докато трошеше пръстите ми, видях как бицепсът му се издува. Бях виждал Кевин само на снимка в таблоидите, които непрестанно коментираха връзката му с Александра. Изглеждаше неприлично красив. Дори повече, отколкото на снимките. Огледа ме с любопитство, след което запита:

- Май ви познавам отнякъде?

- Казвам се Маркъс. Маркъс Голдман.

- Писателят, значи?

- Точно така.

- Прочетох последната ви книга. Александра ме накара. Тя много харесва вашето творчество.

Случило се беше нещо невероятно. Бях попаднал на Александра заедно с нейния годеник. Кевин така и не разбра какво става, покани ме да остана за вечеря и аз на драго сърце приех.

Пекохме огромни стекове на внушителното барбекю, поставено на терасата. Нямах представа как се развива кариерата на Кевин: смятах, че все още е защитник в „Нашвил Предейтърс“, но се оказа, че след летните трансфери вече играе за „Флорида Пантерс“. Къщата беше негова. Сега живееше в Бока Ратон и Александра бе използвала паузата в записите на новия си диск, за да го посети.

Едва към края на вечерята Кевин разбра, че двамата с Александра сме стари познати.

- От Ню Йорк ли си? – запита ме той.

- Да. Там живея.

- Какво те води във Флорида?

- От няколко години неизменно прекарвам известно време тук. Чичо ми живееше в „Коконът Гроув“. Често му идвах на гости. А неотдавна си купих къща в Бока Ратон, недалеч оттук. Нуждаех се от спокойно място, за да пиша.

- Как е чичо ти? – запита Александра. – Не знаех, че е напуснал Балтимор.

Отбягнах въпроса й, като се задоволих да отговоря:

- Напусна Балтимор след Драмата.

Кевин спонтанно ни посочи с върха на вилицата си.

- Въобразявам ли си, или двамата наистина се познавате?

- Няколко години живях в Балтимор – обясни Александра.

- А аз имам роднини в Балтимор – добавих. – Чичо ми с жена си и братовчедите. Къщата им беше в същия квартал, където живееше Александра със семейството си.

Александра предпочете да не съобщава повече подробности и веднага променихме темата. Бях дошъл пеша и затова след вечерята тя предложи да ме откара до дома ми.

Останал насаме с нея в колата, усетих, че и двамата се чувстваме неловко. Накрая казах:

- Откачена работа. Трябвало е твоето куче да се появи пред моята къща…

- Често бяга – отвърна тя.

- Може би не обича Кевин – пошегувах се съвсем неуместно аз.

- Не започвай отново, Маркъс.

Гласът й внезапно бе станал рязък.

- Не бъди такава, Алекс…

- Каква по-точно?

- Чудесно разбираш какво искам да кажа.

Тя спря колата насред улицата и впери очи в моите.

- Защо постъпи така с мен, Маркъс?

Трудно издържах погледа й.

- Изостави ме! – възкликна тя.

- Съжалявам. Имах си причини.

- Имал си причини? Нямаше никакви причини да провалиш всичко!

- Александра, те… Те са мъртви!

- Е, и какво? Да не би аз да съм виновна?

- Не – отвърнах. – Съжалявам. Съжалявам за всичко.

Последва тягостно мълчание. Обадих се само за да й обясня къде живея. Щом стигнахме, тя каза:

- Благодаря за Дюк.

- Ще ми бъде приятно да се видим пак.

- Мисля, че е по-добре да спрем дотук, Маркъс. Не се връщай.

- У Кевин ли?

- В моя живот. Не се връщай в моя живот, моля те.

После си отиде.

Не ми се прибираше. Ключовете на колата бяха в джоба ми и реших да направя едно кръгче. Без да си давам сметка, стигнах до Маями, прекосих града, навлязох в тихия квартал „Коконът Гроув“ и спрях пред къщата на чичо. Времето беше приятно и аз излязох от колата. Облегнах се на каросерията и дълго гледах къщата. Струваше ми се, че той все още е тук, че мога да усетя присъствието му. Исках отново да се срещна с моя чичо Соул, но имаше само един начин това да се случи. Като пиша.

 *

Соул Голдман беше брат на баща ми. Преди Драмата, преди събитията, за които се каня да ви разкажа, той беше – по думите на баба и дядо – много важна личност. Беше адвокат и оглавяваше най-реномираната кантора в Балтимор, а благодарение на своя опит бе успял да спечели няколко шумни дела в Мериленд. Негов бе случаят „Доминик Пернел“. Негов бе случаят „Балтимор срещу Морис“. Случаят с незаконните продажби в Сънридж също беше негов. Всички в Балтимор го познаваха. Изявяваше се в пресата, по телевизията и още помня колко впечатляващо бе това за мен. Женен беше за младежката си любов, за онази, която се превърна в моята леля Анита. В детските ми очи тя бе най-красивата жена на света и най-нежната от всички майки. Беше лекарка – видна специалистка по онкология в болницата „Джонс Хопкинс”, една от най-реномираните в страната. Двамата имаха чудесен син на име Хилел, приветливо и необикновено интелигентно дете. Разликата във възрастта ни беше само няколко месеца и аз го чувствах като брат.

Най-прекрасните моменти от моята младост са свързани с тях. По онова време дори само споменаването на фамилията им бе достатъчно, за да се изпълня с небивала гордост и щастие. За мен те стояха по-високо от всички други семейства, от всички други хора, които познавах тогава: по-щастливи, по-съвършени, по-амбициозни, по-уважавани. Бяха същества от друго измерение и животът непрестанно потвърждаваше това мое убеждение. Бях омаян от лекотата, с която  минаваха през живота, заслепен от техния блясък, покорен от тяхната непосредственост. Възхищавах се от държанието им, от охолството им, от общественото им положение. От тяхната къща, от скъпите им коли, от вилата им в Хемптънс, от апартамента им в Маями, от традиционната им зимна почивка на ски през март в Уислър, Британска Колумбия. От тяхната простота, от щастието им. От приветливото им отношение към мен. От безспорното им превъзходство, което неволно будеше възхита. Бяха недосегаеми за завистта: стояха прекалено високо, за да може тя да ги докосне. Божията благословия беше над тях. Дълго време смятах, че нищо лошо не може да им се случи. Дълго време смятах, че завинаги ще си останат такива.

2

Деня след случайната среща с Александра прекарах затворен в работния си кабинет. Излязох за малко, само за да се възползвам от утринната свежест и да потичам край брега на езерото.

Без все още да зная защо, си бях наумил да изброя под формата на бележки най-впечатляващите събития, свързани с историята на Голдманови от Балтимор. Най-напред очертах родословното дърво на нашата фамилия и си дадох сметка, че ще трябва да добавя някои обяснения, особено за произхода на Уди. Не след дълго дървото се превърна в цяла гора от коментари и си казах, че за повече яснота ще е най-добре да използвам фишове. Пред мен стоеше снимката, открита две години преди това от чичо Соул. На нея бях самият аз отпреди седемнайсет години, заедно с още трима – същите, които бях обичал повече от всичко на света: любимите ми братовчеди Хилел и Уди и Александра. Тя бе изпратила на всеки от нас такава снимка, а на гърба беше написала:

 

Обичам ви, Голдманови!

 

По онова време тя беше седемнайсетгодишна, а аз и братовчедите ми само на петнайсет. Вече притежаваше всички качества, които по-късно щяха да накарат милиони да се влюбят в нея, само че ние не можехме да си я поделим. Тази снимка ме запрати сред дебрите на изгубената ни младост, много преди да изгубя братовчедите си, много преди да се превърна в изгряващата звезда на американския литературен небосклон и преди всичко много преди Александра да завоюва славата, на която се радваше днес. Много преди Америка да се влюби в нея, в песните й, много преди тя да се сдобие, албум след албум, с милиони фенове. Много преди нейните турнета, много преди да се превърне в иконата, за която цялата страна отдавна мечтаеше.

 

Привечер верният на навиците си Лио позвъни на вратата.

- Всичко наред ли е, Маркъс? От вчера не съм те виждал. Откри ли стопанина на кучето?

- Да. Оказа се, че това е новият приятел на момичето, в което години наред бях влюбен.

Той ме погледна удивено:

- Светът е малък. И как се казва тя?

- Няма да повярвате. Александра Невил.

- Певицата ли?

- Същата.

- Познавате ли я?

Отидох да донеса снимката и му я подадох.

- Това Александра ли е? – посочи той с пръст.

- Да. Навремето бяхме щастливи младежи.

- А кои са момчетата?

- Братовчедите ми от Балтимор и аз.

- Какво стана с тях?

- Това е дълга история…

Двамата с Лио играхме шах до късно вечерта. Доволен бях, че дойде да ме разсее: така няколко часа можах да мисля за друго, а не за Александра. След срещата с нея се чувствах смутен. През всичките тези години така и не бях успял да я забравя.

На следващия ден не се сдържах и минах покрай къщата на Кевин Льожандър. Не зная на какво се надявах. Вероятно да я срещна. Да поговоря с нея. Само че тя сигурно щеше да се разсърди, ако ме видеше да идвам отново. Бях паркирал на улица, успоредна на тяхната, и ето че забелязах движение откъм живия плет. Загледах се и внезапно зърнах добрия Дюк да се измъква от храстите. Слязох от колата и тихичко го повиках. Помнеше ме и дотича до мен, за да го погаля. Хрумна ми нелепа идея, която не можах да прогоня от ума си: защо да не възстановя връзката си с Александра чрез Дюк? Отворих задния капак на колата и той охотно влезе вътре. Имаше ми доверие. Веднага потеглих и се прибрах у дома. Дюк вече познаваше къщата. Седнах на работната си маса, а той легна до мен да ми прави компания, докато аз отново се връщах към историята на Голдманови от Балтимор.

*

Името Голдманови от Балтимор имаше своя аналог в името, което аз и моите родители носехме според града, в който живеехме: Голдманови от Монтклеър, Ню Джърси. С времето за по-кратко те бяха станали просто Балтиморови, а ние Монтклеърови. Така ни наричаха дядо и баба Голдман, които за повече яснота в разговора деляха нашите две семейства по географски признак. Когато им ходехме на гости за новогодишните празници във Флорида, където живееха, това им даваше възможност да казват например: „Балтиморови пристигат в събота, а Монтклеърови в неделя”. Ала онова, което в началото бе само начин да ни отличават, постепенно се превърна в израз на превъзходството на Балтиморови в рамките на рода. Фактите говореха сами: Балтиморови бяха адвокат, женен за лекарка, а синът им посещаваше най-реномираното частно училище в града. Що се отнася до Монтклеърови, баща ми беше инженер, майка ми продавачка в нюджърсийския клон на нюйоркска фирма за модно облекло, а аз – обикновен възпитаник на общинското училище.

В семейния кръг дядо и баба имаха навика да изразяват чувствата и предпочитанията си чрез съответната интонация: в техните уста думата „Балтиморови” сякаш бе излята от злато, докато „Монтклеърови” изглеждаше като следа на плужек. Похвалите бяха за Балтиморови, а укорите за Монтклеърови. Ако телевизорът им не работеше, това бе, защото аз съм го повредил, ако хлябът беше сух, това бе, защото го е купил баща ми. Хлябът, донесен от чичо Соул, винаги беше великолепен, а ако телевизорът заработеше отново, това бе, защото Хилел го е оправил. Дори при равни позиции отношението беше различно: ако някое от нашите две семейства закъснееше за вечеря, за Балтиморови дядо и баба казваха, че горките, сигурно са попаднали в задръстване. Ако пък това се случеше на Монтклеърови, непременно се оплакваха от постоянните ни закъснения. При всички обстоятелства Балтимор бе столица на прекрасното, а Монтклеър – на „има какво да се желае“. И най-вкусният хайвер, купен от Монтклеър, не струваше пред вкиснатото зеле от Балтимор. При среща с познати на дядо и баба, когато посещавахме  ресторанти или търговски центрове, баба ни представяше по следния начин: „Това е синът ми Соул, известен адвокат. Съпругата му Анита, уважаван лекар в „Джонс Хопкинс”, а това е синът им Хилел, същински малък гений”. Всеки от Балтиморови получаваше ръкостискане и лек поклон. Едва тогава баба разсяно посочваше с пръст родителите ми и мен: „А това са моят по-малък син и семейството му”. Трябваше да се задоволим с бегло кимване, с каквото обикновено удостояваха служителя на паркинга или домашния прислужник.

Единственото равенство между Голдманови от Балтимор и Голдманови от Монтклеър – поне през ранното ми детство – се свеждаше до броя: всяко от нашите семейства се състоеше от трима членове. Ала макар официално Голдманови от Балтимор да бяха трима на брой, всеки техен познат би ви казал, че са четирима. Много скоро братовчед ми Хилел, с когото споделях участта на единствено дете, бе дарен от живота с привилегията да получи брат. В резултат на събитията, които след малко ще ви опиша подробно, той бе следван неотлъчно от приятел, когото всеки би могъл да помисли за въображаем, докато не го видеше наяве: Удроу Фин, или Уди, както го наричахме, беше по-красив, по-снажен, по-силен, способен на всичко, грижовен и винаги налице, когато се нуждаеха от него.

Твърде скоро Уди се сдоби със статут на пълноправен член на Голдманови от Балтимор и стана част както от тяхното, така и от нашето семейство: племенник, братовчед, син и брат. Присъствието му бе толкова обичайно, че когато го нямаше по време на фамилните събирания, всички питаха къде е. Тревожеха се защо не е дошъл, тъй като пребиваването му сред нас бе не само законно, но и задължително, за да бъдем всички налице. Ако накарате някой, който ни е познавал по онова време, да ви каже кои са Голдманови от Балтимор, той ще спомене Уди, без дори да се замисли. За пореден път ни бяха победили: в мача между Балтиморови и Монтклеърови резултатът вече не беше три на три, а четири на три.

Уди, Хилел и аз бяхме най-верни приятели. Уди беляза с присъствието си най-прекрасните ми години, прекарани заедно с Балтиморови – времето от 1990-а до 1998-а, едновременно благословено и подготвило почвата за разразилата се по-късно драма. От десет- до осемнайсетгодишна възраст тримата бяхме напълно неразделни. Превърнали се бяхме в трилико братство, в триада, в троица, която гордо наричахме „Бандата на Голдманови”. Обичахме се, както малцина родни братя са се обичали: дали си бяхме взаимна клетва за вярност, смесихме кръвта си и тържествено се обрекохме на вечна любов. Въпреки всичко, случило се впоследствие, онзи период от живота ми завинаги ще си остане изключителен: епопеята на трима юноши в благословената от боговете Америка.

За мен щастието се свеждаше до това да бъда в Балтимор заедно с тях. Чувствах се пълноценен само когато са до мен. Признателен съм на моите родители, че на възраст, когато малко деца пътуваха сами, те ми позволяваха да ходя до Балтимор, за да прекарам почивните дни, съчетани с празници – при хората, които толкова обичах. За мен това бе началото на нов живот, белязан от календара на ваканциите, свободните от занятия дни и честванията на героите на Америка. Наближаването на Деня на ветераните, Деня на Мартин Лутър Кинг  или Деня на президентите ме изпълваше с небивала радост. При мисълта, че ще ги видя, не ме свърташе на едно място. Слава на воините, паднали за Родината, слава на доктор Мартин Лутър Кинг-младши, че е бил толкова добър човек, слава на нашите почтени и доблестни президенти, които ни освобождаваха от училище всеки трети понеделник на февруари!

За да спечеля допълнителен ден, моите родители ми позволяваха да потегля веднага след училище. След часовете се прибирах със скоростта на мълния и приготвях нещата си. С чанта на гърба чаках мама да се върне от работа, за да ме откара до гарата в Нюарк. Тръпнещ от нетърпение, сядах във фотьойла до входа, обут, облечен, готов. Винаги подранявах, а тя закъсняваше. За да убия времето, разглеждах снимките на нашите две семейства, подредени върху шкафа до мен. Струваше ми се, че колкото ние сме невзрачни, толкова те са впечатляващи. При това животът ми в Монтклеър, красиво предградие на Ню Джърси, беше охолен, спокоен, щастлив и не изпитвах нужда от нищо. И все пак нашите коли ми се струваха не толкова лъскави, разговорите – недотам забавни, слънцето – не толкова ярко,  въздухът – не толкова чист.

Най-сетне чувах мама да натиска клаксона. Втурвах се навън и се качвах в старичката хонда сивик. Мама освежаваше лака на ноктите си, пиеше кафе от картонена чаша, хапваше сандвич или попълваше рекламни формуляри. Понякога всичко това едновременно. Беше елегантна и винаги добре поддържана. Красива и с приятен грим. Ала на връщане от работа върху ревера продължаваше да виси баджът с нейното име и надпис отдолу „На вашите услуги”, който ми се струваше страшно унизителен. Балтиморови бяха обслужвани, а ние обслужвахме.

Упреквах мама за закъснението и тя ме молеше за прошка. Не й прощавах, но тя нежно прокарваше пръсти в косите ми, целуваше ме, лепваше ми червило на бузата и веднага гальовно го избърсваше. След това ме откарваше до гарата, откъдето привечер вземах влака за Балтимор. По пътя тя ми напомняше колко ме обича и че вече й липсвам. Преди да се кача във вагона, ми подаваше пакет със сандвичи, които бе купила заедно с кафето, сетне ме караше да обещая, че ще бъда „възпитан и послушен”. Докато ме прегръщаше, пускаше в джоба ми банкнота от двайсет долара, сетне ми казваше: „Обичам те, котенце”. Полагаше върху бузите ми две целувки, които понякога стигаха до три или четири. Винаги казваше, че една не е достатъчна, но на мен и тя ми беше много. Като се сещам днес, се упреквам, че не съм й позволявал да ме целуне десет пъти преди всяко отпътуване. Упреквам се дори, че толкова често съм се разделял с нея. Упреквам се, че рядко съм си давал сметка, че нашите майки не са вечни, че толкова рядко съм си повтарял: обичай майка си.

Само след два часа пристигах на централната гара в Балтимор. Смяната на семейството най-после можеше да започне. Свалях твърде тесните дрехи на Монтклеърови и обличах одеждите на Балтиморови. В падащата нощ тя ме чакаше на перона. Красива като царица, сияйна и изискана като богиня, тя бе тази, чийто образ спохождаше понякога по твърде срамен начин младежките ми нощи. Леля Анита. Затичвах се към нея, прегръщах я. Все още чувствам нейната ръка в косите си, тялото й, долепено до моето. Чувам гласа й да казва: „Марки, скъпи, толкова се радвам да те видя”. Не зная защо, но най-често идваше да ме посрещне сама. Причината сигурно бе, че чичо Соул оставаше да работи до късно в своя кабинет, а на нея не й се искаше да мъкне със себе си Хилел и Уди. Възползвах се от случая, за да си я представя като моя годеница: малко преди пристигането оправях дрехите си, сресвах се в отражението на стъклото, а когато влакът най-сетне спреше, слизах с разтуптяно сърце. Изневерявах на майка ми с друга майка.

Леля Анита караше черно БМВ, което вероятно струваше повече от годишните заплати на моите родители. Качването в колата бе първият етап от моето преображение. Забравях за разхвърляната хонда и изпадах във възхита от тази огромна, дъхаща на лукс модерна кола, с която напускахме центъра на града на път за тузарския квартал „Оук Парк“, където живееха. „Оук Парк“ бе различен свят: тротоарите бяха по-широки, от двете страни на улиците растяха грамадни дървета. Къщите бяха една от друга по-големи, порталите си съперничеха по украса, а оградите по височина. Минувачите ми се струваха по-красиви, кучетата им – по-елегантни, тичащите за здраве – по-атлетични. В нашия квартал в Монтклеър къщите до една бяха гостоприемни, без огради около дворовете им, докато в „Оук Парк“ почти всички бяха закътани зад жив плет и стени. По тихите улици минаваха колите на частната охрана с оранжеви буркани и надпис „Патрул Оук Парк“ на каросерията, които бдяха над спокойствието на обитателите.

Прекосяването на „Оук Парк“ заедно с леля Анита поставяше началото на втория етап от моето преображение: започвах да се чувствам висше същество. Всичко край мен сякаш бе съвсем в реда на нещата: колата, кварталът, моето присъствие. Служителите от патрула на „Оук Парк“ имаха навик да махат с ръка за поздрав на жителите на квартала, които им отвръщаха със същия жест. Това бе знак, че всичко е наред и богататите обитатели могат спокойно да се разхождат. Когато се разминавахме с първата патрулна кола, служителят ни махаше и аз бързах да върна поздрава. Сега вече бях тукашен. Пред къщата леля Анита натискаше два пъти клаксона, за да извести за нашето пристигане, след което с дистанционното отваряше двете железни челюсти на портала. Поемаше по алеята и влизаше в гаража за четири коли. Едва-що слязъл, виждах как входната врата се отваря с весел грохот и към мен с крясъци се втурваха Уди и Хилел, братята, с които животът така и не ме дари. Всеки път влизах с омаян поглед: вътре всичко беше красиво, луксозно, величествено. Гаражът им бе голям колкото нашия хол. Кухнята им – колкото цялата ни къща. Баните им бяха като нашите спални, а спалните -  достатъчно на брой, за да приютят няколко поколения от рода ни.

Всеки следващ мой престой там беше по-хубав от предишния и укрепваше възхищението ми от чичо и леля и особено от съвършената хармония, която цареше в бандата, съставена от мен, Хилел и Уди. Те бяха кръв от моята кръв, плът от моята плът. Харесвахме едни и същи спортове, едни и същи актьори, едни и същи филми, едни и същи момичета, и то не по силата на някаква предварителна уговорка или специално постигнат консенсус, а защото всеки от нас се явяваше естествено продължение на другия. Отправяхме предизвикателство към природата и науката: родословните дървета на нашите предци не излизаха от едно стъбло, но разклоненията им следваха еднакви извивки. Понякога отивахме на гости у бащата на леля Анита, който живееше в дом за стари хора – „къщата на мъртвите”, както я наричахме, – и си спомням, че леко изкуфелите му приятели непрекъснато питаха кой е Уди и ни бъркаха помежду ни. Сочеха ни с криви пръсти и безцеремонно задаваха един и същ въпрос: „Този тук от Голдманови от Балтимор ли е, или от „Голдманови от Монтклеър?”. Когато трябваше да отговори леля Анита, тя с нежност в гласа обясняваше: „Това е Удроу, приятелят на Хил. Момчето, което приютихме. Толкова е добро!”. После се обръщаше да види дали Уди е в стаята, за да не го оскърби, макар по тона й веднага да ставаше ясно, че е готова да го обича като роден син. На същия въпрос Уди, Хилел и аз давахме отговор, който ни се струваше по-близък до истината. Зиме, когато коридорите се изпълваха с особена миризма на старост, обитателите ни дърпаха за дрехите със сбръчканите си ръце, за да ни накарат да кажем имената си и по този начин да заситим излинялата им памет, а ние отвръщахме: „Аз съм един от тримата братовчеди Голдман”.

***

„Книга за Балтиморови”
Автор: Жоел Дикер
464 страници
Цена: 20лв/16лв онлайн
COLIBRI.BG
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Книга за Балтиморови” от Жоел Дикер, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>