„Йога по сицилиански” от Едуардо Хауреги

От  |  0 коментара

Надявам се книгата да подейства като противоотрова срещу песимистичната нагласа, че всичко е изгубено. Че отделният човек няма власт върху случващото се около нас. Че светът е такъв, какъвто е, и ние не можем да направим нищо, за да променим това.”, казва Едуардо Хауреги за своята „Йога по сицилиански”. Йога и борбата с мафията са две неща, които изглеждат трудни за съвместяване. Но в „Йога по сицилиански“ това се случва по един вдъхновяващ начин… На фона на интригуващ сюжет писателят и психотерапевт Едуардо Хауреги разглежда едно от най-големите предизвикателства в живота на всеки човек, каквото е търсенето на щастие в типичната за съвременния свят атмосфера на несигурност, напрегнатост и забързаност.

ОТКЪС

Brahma

Creazione

Брама

Сътворение

Balasana

Il bambino – Детето

Ако ти кажа, че щастието е сладка и тъмна газирана напитка, няма да ми повярваш. Няма да ми повярваш първия път. Нито дори втория.

Но ако ти го повторя десет пъти, сто пъти, милион пъти през целия ти живот с изкусителния глас на твоите кумири, на фона на жизнерадостен ритъм, който прониква чак в мечтите ти, може би ще започнеш да се убеждаваш. Виновно за това е онова малко създание, което продължава да живее в някой таен ъгъл на подсъзнанието ти и винаги те издава. Детето, което си бил. Детето, на което са му обещавали толкова неща и се е чувствало толкова специално, докато не са му отнели биберона, играчките, бонбоните, мечтите, безвремието. Сега се крие, но все още е там – рита и крещи, щом забележи, че може да стане като порасналия. И без съмнение именно това малко, уязвимо, но упорито създание в крайна сметка ще приеме моята истина: че една голяма глътка от известната безалкохолна напитка с убийствено съдържание на захар и кофеин реално ще го приближи, макар и малко, до нирваната, която всички търсим.

Всъщност защо да се заблуждаваме? Вече съм го постигнала. Аз и предшествениците ми. С помощта на промоции, плакати и запомнящи се мелодии сладката тъмна течност вече е идеално смесена – като перфектен коктейл – с тържествата за рождените ти дни, с добрите пожелания за Коледа, с емоциите за световните първенства по футбол, със светлините от запалките на големите концерти и с нощта, когато си срещнал любовта на живота си. До дъното на сърцето ти – нищо че то те боли – си убеден, че щастието ти е само на една ръка разстояние.

Е, вероятно то е едно такова лепкаво щастие.

Мимолетно и повърхностно.

Но какво очакваш само за 37 цента кенчето?

-  Няма ме, Гюнтер.

Бях си обещала да не вдигам джиесема. Но очевидно пръстите ми бяха натиснали бутона на хендсфрито, преди съзнанието ми да успее да ги спре.

-  Там си, Лиза – отекна силно гласът му в купето на автомобила. – И се приготви, защото имаме кризисна ситуация.

-  Ти имаш кризисна ситуация. Аз имам час по йога.

Вече две седмици не бях посещавала йога центъра „Анантананда“. Или три. Винаги заради работата. Заради подготовката на събитието „Вълна на щастието“ нямах време даже да дишам: връзките с медиите, кампанията в социалните мрежи, декорацията на залата, ВИП гостите, артистите, бумащината, Гюнтер. Имах нужда от този йога урок.

-  Андрюс отмени участието си.

-  Какво?!

Неволно натиснах спирачката. Фаровете на аудито зад мен се приближиха застрашително – като размазани върху задното ми стъкло, заради неспирния дъжд във Франкфурт.

- Току-що се обади от Харвард.

- Кажи ми, че се шегуваш…

Не знам какво направиха краката ми с педалите, но успях да угася колата. Аудито започна да бибитка. Докато се опитвах да запаля двигателя отново, Гюнтер ми предаде лошата новина:

-  Хванал е някакъв грип. Или поне това е официалното обяснение.

-  Официално обяснение? Какво означава това?

-  Ами… Има и неофициална версия. Сподели я с мен като мъж на мъж, нали разбираш. Изглежда, че се е забъркал с някаква студентка, докторант. Щял да лети от Бостън с нея, обаче жена му разбрала и сега се… изясняват, ха-ха.

Като мъж на мъж. Гюнтер харесваше такива неща. Ясно, че „като мъж на мъж“ бе и начинът му да поеме ръководството на „Вълна на щастието“, завързвайки загадъчно приятелство с регионалния мениджър Ханс Топфке след пристигането му в офиса. Гюнтер много добре знаеше, че идеята да направим нещо различно от обичайните футболни срещи и концерти е моя. Да спонсорираме научни проучвания за щастието и да популяризираме резултатите, като използваме силата на нашата марка. Да имаме истинско, реално и позитивно въздействие. Но благодарение на Гюнтер всички мои усилия бяха останали неофициални, въпреки че официално двамата разработихме идеята. Преди време я бе лансирал на Ханс Топфке по време на събрание, до което аз нямах достъп. Като мъж на мъж.

А най-лошото беше, че трябваше да съм му благодарна.

- По дяволите! – избухнах. – Вече цял месец го анонсираме. Ще дойдат „Шпигел“, АРД, „Франкфуртер Алгемайне“… Не може да ни изостави така!

- Обаче го направи.

- Трябва да се качи на този самолет. Да вървят по дяволите семейните му драми! Обещал е да дойде!

- Забрави го! Няма да стане. И трябва да се успокоиш, Лиза. Нямаме време за сицилианските ти сцени точно сега. Трябва да намерим заместник.

Ако нещо можеше да ме вбеси, то беше, когато Гюнтер приписваше гневните ми изблици на италианската жилка в семейството ми. И той го знаеше.

Прехапах езика си, за да не изрека всичките дивотии, които минаваха през главата ми. „Да, понеже германците сте много спокойни! Като Хитлер…“ Ноктите ми се забиха в гумираната пластмаса на волана. Опитах се да намеря място за паркиране. Бях твърде нервна, за да шофирам.

Най-вече защото подозирах, че Гюнтер има право.

Всеки път все повече заприличвах на майка си. Фразата за Хитлер всъщност беше нейна.

-  И кого можем да докараме в последния момент? – изръмжах, извивайки волана рязко, за да спра пред един търговски център. – В тази страна няма никой, който да притежава такава притегателна сила за медиите.

-  Топфке казва да се обадим на свами Радха.

Почувствах болезнено присвиване в стомаха.

Бях имала кратка среща с директорката на център „Анантананда“. Посетих я малко след участието й в известния експеримент на института „Макс Планк“, когато вкараха дребното й тяло в апарат за ядрено-магнитна резонансна образна диагностика, докато медитира. По този начин невролозите установиха, че активността на левия й префронтален лоб, свързан с позитивните емоции, надхвърля всички ск@ли. „Шпигел“ излезе със заглавие на корицата: „Най-щастливият човек на света“. Отидох в ашрама й в Баварските Алпи още същата седмица, развълнувана от идеята да се запозная с такъв човек. С едно истински щастливо човешко същество.

Но кратката ни среща изобщо не бе приятна. Радха се оказа коренно различна от всички психолози, преподаватели и учени, които бяхме канили на други събития, за да ни разкажат за техните изследвания и теории в новата област на позитивната психология. Не знам как да го обясня. Отвъд оранжевата й туника или кичозните изображения на индуски богове в офиса й, в погледа й имаше нещо, което ме накара да настръхна. Сякаш очите й можеха да проникнат в цялото ми същество, без да ми оставят дори едно кътче, където да се скрия. Сякаш тя сканираше мозъка ми и виждаше отчайващата картина вътре.

Почувствах се ужасно нелепо, когато я помолих да участва във „Вълна на щастието“, обяснявайки й връзката между нашата марка и щастието и намеренията ни да задълбочим научните изследвания по тази тема. Трябва да призная, че жената ме изслуша търпеливо, дори с интерес. Но още от първия момент бе ясно какъв ще бъде отговорът й.

-  Знаеш, че свами няма да дойде – казах на Гюнтер, а гневът ми бе угаснал от този душ с ледени спомени.

-  Сега практикуваш йога в нейния център, нали? Все нещо трябва да си научила, за да можеш да я убедиш…

Заяви ми го с ясно доловим обвинителен нюанс в гласа. Сякаш моите посещения на курсовете в център „Анантананда“ във Франкфурт, след отказа на Радха да участва в нашата „Вълна на щастието“, бяха доказателство за нелоялността ми към компанията.

Може би не грешеше напълно. Тези 90-минутни сеанси бяха единственото време, през което успявах да изхвърля въпросната марка от главата си, заедно с Гюнтер, Топфке и целия ми списък със задачи.

-  Какво очакваш да съм научила, ако никога не успявам да отида на курс?

-  Топфке каза да й предложиш двойна сума.

-  Вече ти обясних, че парите не я интересуват!

Това беше най-лошата част. Да предлагам все по-тлъсти суми на жена, която живее като отшелник в скромната си колиба в планината, и да получавам един след друг спокойните й откази, направени между две глътки от аюрведичния й чай.

-  Не ми излизай с тези, Лиза. Тя няма ли книга, която е бестселър? Все нещо прави с парите. Може да ги използва, за да финансира йога центъра си, за умиращите от глад в Калкута, знам ли…

-  Има други варианти, Гюнтер. – Вече ми беше все едно дали събитието ще се провали. Исках само да избегна разговор с тази толкова изнервящо щастлива жена. – Английският лорд, който говори за икономика на благосъстоянието. Или онези от лабораторията за хумор в Швейцария. Темата за смеха винаги…

-  Обещах на Топфке, че ще доведем свами. Уреди го!

Сицилианската ми ярост се възвърна. Защо все попадах в такива ситуации? Усетих, че вените ми се изпълват с лава от самия Етна. Почти виждах струйките черен дим да излизат от порите ми, просмуквайки се между влакната на бежовия ми пуловер.

Исках да изкрещя на Гюнтер. Да му кажа той да се обади на свами Радха и да ме остави на мира.

Но той вече бе затворил телефона.

Изключих двигателя и чистачките спряха да се движат. Дъждът биеше силно по покрива на беемвето ми.

В тъмното водата изглеждаше така, сякаш се бе превърнала в онази тъмна сладка напитка. Но вече не аз я поглъщах – тя ме обгръщаше, давеше ме.

Включих аварийните светлини.

Тик-так. Тик-так.

Звукът им бе като на часовник.

Тик-так. Тик-так. Тик-так.

Минаваха секундите, минаваха минутите, минаваше животът ми.

И за какво?

Вече го осъзнавах.

Най-хубавите ми моменти бяха зад гърба ми.

Тръпката да летя с велосипеда по брега на река Изар към едно безкрайно лято, когато бях на шест. Времето, когато четях „Приказка без край“*, от която разбрах значението на зеленото и червеното мастило. Първата целувка на топлите и влажни устни на Флориан Кьониг, най-симпатичното момче в класа, ако и да беше само някакъв глупав облог на парти за рожден ден. Смехът с Щефи, Катрин и Петра, приятелките ми от квартала – този несекващ смях, свободен, безгрижен. Да откривам джаза заедно с Макс, моя най-добър приятел, моя идеален и невъзможен любим и единствения човек на света, способен да ме замъкне на концерт по средата на изпитна сесия. Първата ми работна седмица в лъскавия офис на най-известната марка в света, целия в стъкло, асиметрични маси и цветни меки фотьойли. Залезът над Кьонигзее**, когато Карл ми рецитира „Близо до любимия“ и ме попита дали бих се „осмелила“ да се омъжа за него. Сватбата ми, заобиколена от най-скъпите ми хора – и всички танцуваме, сякаш животът е един голям празник.

*Фентъзи роман от немския писател Михаел Енде. – Б. пр.

**Естествено планинско езеро в най-отдалечения югоизточен край на Берхтесгаденските Алпи в Горна Бавария, близо до границата с Австрия. – Б. пр.

Тик-так. Тик-так.

Светлините се включваха и изключваха, отново и отново. Вековна немска технология, която отмерваше живота ми на равни интервали.

Защо толкова бързах да порасна? През цялото детство исках да стана голяма. През цялото юношество исках да избягам от задушаващото влияние на майка ми, да намеря идеалната работа, идеалния мъж, идеалното жилище. И най-малко на двеста километра от тази кланица Мюнхен. Но когато всичко това се случи според начертания план, започнах да се чувствам толкова потисната, колкото и преди. Или дори повече. Защото вече нямаше възможност за бягство. Бях пристигнала в живота си. И постепенно осъзнах, че дълбоко в себе си не съм убедена, че искам това.

Тик-так. Тик-так.

Дните ми се изплъзваха един след друг, без да оставят следа, както дъждовните капки, които се стичаха по предното стъкло. И със зареждането на джиесема всяка вечер, с преглеждането на списъка със задачи, с настройването на алармата за събуждане – започнах също да се чувствам програмирана. Включена към захранването на системата. Перфектна частица от матричната верига. От момента, в който звъннеше електронният будилник, се завъртах в ритъма на машината, както Чаплин в своята фабрика в „Модерни времена“. С единствената разлика, че сега, в тези постмодерни времена, аз се бях превърнала в частица от модерната електронна машина, цифрова и хиперкомуникативна. Дори и погледът ми да не се взираше изгубен в някой монитор, съзнанието ми до безкрай продължаваше да прескача от линк на линк. Софтуерът е вграден директно в мозъците ни и редовно ни го обновяват.

Може би затова имах проблеми със съня. Имаше нещо първично, нещо спонтанно, нещо живо, което се въртеше и гърчеше в леглото, опитвайки се да се отърве от проектите, сроковете, хаштаговете*, рутината на ежедневието, списъка с покупките, от репертоарните фрази с Карл, задължителното неделно Kaffee und Kuchen – кафе със сладкиш, с родителите му, оправданията ми, че не се обаждам у дома, съпроводени от чувство за вина. Вероятно малкото момиченце, което продължаваше да живее в мен, раздаваше ритници, за да ми покаже недоволството си и абсолютното си несъгласие. В тези моменти на сбъднати кошмари ме подсещаше за несесера ми с лъскав капак и пчеличката Мая, който от години пазеше цветните ми моливи на дъното на един кашон. Сочеше ми обърканото лице на баща ми в начална фаза на Алцхаймер, който предстоеше да се влоши, сам пред опасността в онзи клаустрофобичен апартамент в Мюнхен. Припомняше ми една по една забравените ми приятелки, без да й пука, че те също имат невъзможни графици, семейни и професионални ангажименти и на свой ред са програмирани. Преглеждаше списъка с бившите ми гаджета, особено наслаждавайки се на ироничната усмивка на Макс, кацнал на прозореца си, сякаш току да полети.

*Хаштаг (англ.) – знак за препратка за търсене в социалните мрежи; представлява дума или фраза, предхождана от символа #. – Б. р.

Тик-так. Тик-так.

Мокрото предно стъкло се осветяваше от червената тревожна светлина, сигнализираща за опасност, за спешен случай, за неумолимо изтичащо време.

Реших, че всичко ще се промени, когато стана майка. Когато отново заживея в детството и погледна света с нови очи, които ще придадат нов смисъл на живота ми. Това ново приключение ще ми помогне да поставя работата си в друга перспектива, да възстановя връзката си с приятелките ми, ще ме сближи с Карл, ще ми позволи да извадя цветните си моливи, ще ми върне изгубения смях. Може би дори ще започна да разбирам по-добре майка ми и ще се изправя лице в лице с реалността, че баща ми си отива. Напразни илюзии? Никога няма да узная със сигурност.

Защото нещо в механизма се обърка. Според доктор Ленц, маточните ми тръби имали идеална форма, качеството на спермата на Карл било в границите на нормата, мембраната на яйцеклетките ми имала добра проводимост. И въпреки това не успявахме в онова, което изглеждаше толкова естествено и лесно. От този момент нататък трябваше да програмираме и секса.

Тик-так. Тик-так.

Светлините продължаваха да цъкат с перфектния си механичен, омразен ритъм.

След второто оплождане инвитро нещата се обърнаха. Слушах утешителните думи на лекарката, без съмнение разумни от медицинска гледна точка. Очевидно обаче нямаше как да оплодят съзнанието ми. Защото в този момент го проряза една мисъл – ирационална, проклета и простоклетъчна, която пусна корен и започна да расте като ембрион в мен: аз не исках да имам дете от Карл Маркварт. Вече не ми беше забавно с него. Не правеше нищо да ми е забавно. Откога не бяхме ходили на джаз клуб, както някога правехме? Или да разговаряме за нещо, което не е свързано с работата или с техники за асистирана репродукция? Имах усещането, че през последните години повече ни вълнуваха превратностите в живота на героите от американските сериали „Изгубени“, „В обувките на сатаната“ и „Момчетата от Медисън Авеню“, отколкото собствените ни мечти.

От този момент нататък нямаше какво да се направи. Смътната идея започна да расте в мен като упорит и неуправляем деформиран ембрион. Логично, Карл не разбираше причината за лошото ми настроение. Отдаваше го на хормоните, стреса, разочарованието от целия този процес. Но истината бе, че повече не можех да го понасям. Или не можех да понасям себе си с него в този програмиран живот, който бяхме създали заедно. Всеки ден ми ставаше все по-трудно да търпя дори и най-незначителния от малките му недостатъци: леко носовия му глас, червеното цвекло, което слагаше в салатата си, навика му да забравя конеца си за зъби провесен на умивалника. На проклетия ембрион му трябваха по-малко от девет месеца, за да се развие. Още преди лятото вече обсъждахме, без никакви сантименталности, за кого ще остане беемвето. И точно тогава ми се обади Щефи, за да ми разкаже за случилото се с Макс.

Тик-так. Тик-так.

Капките, осветени от мигащите светлини, се търкаляха по стъклото като сълзи, опитвайки се да открият непредвидима траектория, нова и дръзка, но падаха – винаги и неизбежно – надолу.

Новината ме удари като чук. Не бях виждала Макс от година и половина, откакто замина за Бразилия с китарата си в маниакалното си търсене на свободата, на истинското, на същността. Вече не ме болеше от дългите му отсъствия. Вероятно аз бях единственият човек, който разбираше мотивите му, ексцентричното му отхвърляне на рутинните отношения, на мобилните телефони, на робуването на социалните мрежи. Задоволявах се със спорадичните му имейли от интернет кафенета, изгубени в амазонската джунгла. Никога не идваха в отговор на друг имейл, а изненадващо, препълвайки входящата ми кутия с километричните си текстове, страстни, изпълнени с невъзможни приключения, в които без съмнение реалността и въображението се смесваха. Както в импровизираните приказки, които ми бе подарявал толкова пъти в леглото, докато пръстите му галеха кожата ми. Беше толкова хубаво. Сега ми стигаше това общуване от време на време, защото знаех, че рано или късно ще се върне в Германия, за да ми се обади от някой непознат номер, представяйки се за търговец на интернет или за съседка, която се оплаква от грешка в разделното изхвърляне на боклука.

Не исках да се върна при Макс въпреки честото му появяване полугол в сънищата ми, с екзотичните му татуировки, кацнал на прозореца. Със светлите му, леко раздалечени като на риба очи, които ме гледат нежно, докато вятърът роши къдриците му. Имаше причина да го напусна. Нито аз исках номадските му приключения, нито той – моята скована рутина. Но въпреки че се виждахме рядко, тези срещи сякаш възстановяваха най-здравата част от мен. Детето. Дори и когато не го виждах с месеци или години, ми бе хубаво да знам, че има такъв човек на света, макар и само един.

По-късно щях да открия, че ми е звънял. Три пъти – от един и същи номер. Няколко часа по-рано. За да ми пусне още някоя шега от неговите? За да ми разкаже нещо, което не може да сподели с никого другиго? За да поиска подслон? Не вдигнах телефона. Беше улучил ден с маратон от срещи. Дори не ми мина през ума, че този непознат номер може да е неговият. Чак после си дадох сметка, забелязвайки кода на Дрезден. Изглежда, се бе върнал в дома на майка си предишната вечер, по-занемарен и отслабнал от всякога, но очевидно щастлив. Майка му го оставила седнал на прозореца на апартамента, както той обичаше, да съзерцава залеза от петия етаж. И когато се върнала, прозорецът бил празен. Паднал ли беше? Или се беше хвърлил? Никога нямаше да узнаем. Единственото ясно бе, че на света вече няма такъв човек. И че джиесемът ми е регистрирал три пропуснати обаждания от някакъв обществен телефон в Дрезден.

Тик-так. Тик-так.

Опрях главата си на прозореца. Загледах се в една капка. Прозрачна сфера, единствена, неповторима. Търкаляше се бавно, но неумолимо, към една водна пътека, която пресичаше по диагонал. Изглеждаше толкова стабилна, толкова жива, толкова изпълнена с желание да открие своя път. Но беше достатъчен съвсем малък контакт с миниатюрния поток, за да изчезне мигновено, смесвайки се с мръсната вода, която продължаваше да се стича надолу.

Вестта за Макс взриви цялата увереност, с която бях напуснала Карл, с която вършех работата си, с която ставах от леглото всяка сутрин. Чувствах се сама. Хиляди пъти осиротяла. Изгубена. Това ли означава да пораснеш? Да приемеш, че всичко се разпада? Да откриеш, че приятелите могат да престанат да съществуват просто в един миг? Да получаваш удари и да си дадеш сметка, че синините вече не изчезват? Да продължаваш да тичаш въпреки всичко, за да не забелязваш подробностите? За да не страдаш? Или да си дадеш сметка, че има и друг начин? Някаква тайна, която още не си научил? Нещо, което онази свами може би знае и което бе причината да покаже такова щастие в лабораторията?

Това беше въпросът, който ме отведе да пробвам заниманията по йога в център „Анантананда“ във Франкфурт, чувствайки се като шпионин в неговия оранжев свят. Първия път, когато се записах на пробен урок, през първите пет минути почти бях готова да избягам. Началната „релаксация“ бе най-стресиращото ми преживяване от много години. Да остана неподвижна, напълно неподвижна за толкова дълго време, ми се стори невъзможно. Всеки път, когато младият инструктор с дълги ръце и мелодичен глас ни казваше да отпуснем мислено дясното бедро или лявата ръка, усещах спазми в тези части на тялото, сякаш бях свързана към кабел за високо напрежение. После, докато се огъвах в онези пози, които всички от групата приемаха, без да се оплакват, не знам дали се чувствах по-зле физически или емоционално. Наистина трябва да призная, че когато занятието приключи, по някакъв начин ми бе помогнало. Защото на финалната релаксация вече не усещах спазмите. Напротив, почувствах някакво спокойствие, което не бях усещала с години. Всъщност направо заспах. Въпреки че едва не избухнах в смях, когато инструкторът ни събуди със санскритските си мантри.

Тик-так. Тик-так.

Проклето да е времето. Наистина изтичаше. Не можех да продължавам да газя в мръсната вода на мислите си. Трябваше вече да се обадя.

Ръката ми стискаше фетиша на калифорнийската технология. Въпреки всичко този апарат ми даваше сигурността да се чувствам свързана със света, с подредения ми график, със списъка ми със задачи, с ежедневната ми програма. Събудих го с леко натискане по изпъкналия бутон. Палецът ми се плъзна по светещия екран, докато стигне до номера на ашрама във Фюсен. Нямах друг, по-директен телефон за връзка със свами Радха. Тя най-вероятно дори не ползваше мобилен телефон. Щеше да се наложи да използвам цялото си умение, за да успея да разговарям с нея.

-  Ашрам „Анантананда“, кажете!

-  Добър вечер, аз съм Лиза Фогел, от „Вълна на щастието“…

-  А, госпожице Фогел! – Гласът беше дълбок и ясен като високопланинско езеро. Глас, който е невъзможно да сбъркаш. – Как сте? Помня ви добре.

Не можех да повярвам. Беше ми отговорила лично самата директорка. Не само директорка на ашрама във Фюсен и на центровете „Анантананда“ в цяла Германия, но и на организацията в световен мащаб. Сякаш беше най-обикновена секретарка.

-  Свами Радха… – изпелтечих. – Здравейте… и много се извинявам, че отново ви безпокоя.

-  Не ме безпокоите. Какво мога да направя за вас?

Топлотата и искреността в гласа й ме окуражиха.

-  Вижте, събитието, за което става въпрос – „Денят на щастието“… всъщност ще се проведе утре в зала „Фестхале“ на Франкфуртския панаир. Ще присъстват всички медии, ще се разпространява чрез стрийминг*… – Сега, когато свами бе на телефона, се оживих. Трябваше да й разкажа всичко наведнъж. – Както и да е, в последната минута се появи проблем. Главният ни презентатор, професор Джеф Андрюс от Харвард, анулира участието си в последния момент и ни постави в много трудна ситуация. Както знаете, вие бяхте нашият пръв избор и въпреки че не проявихте интерес, бихме искали да ви помолим да помислите отново…

 

*Аудио-визуално съдържание, което се излъчва в мрежова среда и основно в интернет. – Б. р.

 

-  Чакайте да позная: ще ми предложите повече пари.

-  Ами… – Отново изпитах същото чувство на срам, както при първата ни среща. – Бихме се радвали да дарим средства на вашия йога център или на някоя неправителствена организация, която…

-  Не се притеснявайте, госпожице Фогел. Не ви искам парите.

-  Разбирам – казах, преглъщайки слюнката си. В този момент мразех Гюнтер, Топфке и цялото висше ръководство на компанията. – Извинете, че ви обезпокоих!

-  С каква продължителност ще бъде моята презентация?

Така подскочих, че почти ударих главата си в тавана.

-  Продължителността, да… един час. Всъщност четиресет и пет минути, а след това въпроси и отговори, ако ви се струва уместно. Един час общо. Ще изпратим кола да ви вземе утре. Ще трябва да тръгнете рано… в пет, за да пристигнете във „Фестхале“, така че да имате достатъчно време преди участието.

-  Обикновено ставам в четири. Часът на Брама.

-  О!

Ръката ми беше стиснала волана, сякаш летях по аутобана с 200 км в час.

-  И искате да говоря за щастието?

-  Да, както на вашата TED конференция. Търсенето на щастието, участието ви в проучванията на „Макс Планк“… Всъщност каквото желаете. Както ви обясних, бихме искали „Вълна на щастието“ да послужи за разпространяването на най-добрите идеи за благосъстоянието на целия свят.

Последва мълчание.

-  Свами Радха?

-  Да. Медитирах върху темата – каза тя. – Разбира се. Значи, така се уговаряме. Утре в пет ще очаквам колата. Ом шанти.

И свами затвори телефона.

Не можех да повярвам.

Наистина ли ми беше отговорила с „да“?!

В главата ми се заблъскаха всички задачи, които трябваше да отметна, преди да си легна. Да се обадя на Гюнтер и да събера екипа. Да резервирам кола с шофьор. Да подготвя новите материали и да напиша ново прессъобщение. В някакъв момент да вечерям – още едно takeaway* в офиса. Няколко кенчета тъмна течност.

*Готова храна (англ.). – Б. р.

Изключих аварийните светлини и запалих двигателя на беемвето.

Умирах от щастие.

* * *

Йога по сицилиански
Автор: Едуардо Хауреги
Превод: Ивинела Самуилова
304 страници
Цена: 14,95лв
hermesbooks.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Йога по сицилиански" от Едуардо Хауреги, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>