Уикенд четиво: „И страж да бди на пост“ от Харпър Ли

От  |  0 коментара

От наследството на Харпър Ли идва забележителен нов роман, чието действие се развива две десетилетия след нейния шедьовър „Да убиеш присмехулник“, удостоен с наградата „Пулицър“. И страж да бди на пост“ очакваме на български от издателство Бард на 16 ноември, а днес ви представяме ексклузивен откъс от книгата.

ЗА КНИГАТА

Мейкомб, Алабама. Двайсет и шест годишната Джин-Луиза Финч – някогашната Скаут – се завръща от Ню Йорк да навести своя застаряващ баща Атикус. На фона на борбите за граждански права и политическите сблъсъци, които преобразяват Юга, завръщането на Джин-Луиза се оказва примесено с огорчение, когато тя научава тревожни истини за своето сплотено семейство, града и най-близките си хора. Спомените от детството прииждат и нейните ценности и убеждения са подложени на съмнение. Като използва мнозина от култовите герои в „Да убиеш присмехулник“, „И страж да бди на пост“ представя великолепния образ на една млада жена и един свят, преживяващи болезнено, но необходимо освобождаване от илюзиите на миналото – пътешествие, в което единственият водач е собствената съвест.

ОТКЪС

 ПЪРВА ЧАСТ 

1.

От Атланта нататък се взираше през прозореца на вагон-ресторанта с почти физическа наслада. Докато допиваше сутрешното си кафе, видя как отстъпват последните хълмове на Джорджия и наоколо се разстила червена земя, а заедно с нея идват и къщите с тенекиени покриви насред грижливо пометени дворчета, където непременно растат лехи върбинка, оградени с варосани автомобилни гуми. Усмихна се, като зърна първата телевизионна антена върху небоядисана негърска къща; радостта й нарасна, когато се появиха нови и нови.

Джин-Луиза Финч винаги предприемаше това пътешествие по въздуха, но за петото си ежегодно завръщане у дома реши да хване влака от Ню Йорк до Мейкомб Джънкшън. Първо, защото едва не умря от страх при последното си качване на самолет, когато пилотът реши да лети през торнадо. И второ, защото полетът до дома означаваше баща й да стане в три сутринта, да шофира сто мили, за да я посрещне в Мобил, и после да работи цял ден; той вече бе на седемдесет и две и това не й се струваше честно.

Радваше се, че избра да пътува с влак. Влаковете се бяха променили от времето на нейното детство и новото преживяване я развесели – щом натисна един бутон на стената, шишкавият носач изникна като дух от бутилка; друг бутон на отсрещната стена изваждаше малка стоманена мивка; имаше и тоалетна чиния, на която да си подпира краката. Реши да не се стряска от няколкото надписа, закачени из едноместното спално купе, но когато си легна предната вечер, леглото се сгъна и я притисна в стената, защото бе пренебрегнала инструкцията ДРЪПНЕТЕ ТОЗИ ЛОСТ ВЪРХУ СКОБИТЕ. Спаси я носачът – за нейно смущение, тъй като имаше навика да спи само с горнището на пижамата. За щастие той тъкмо обикаляше по коридора, когато капанът щракна и я затвори.

– Ще ви измъкна, мис – извика той в отговор на нейното думкане отвътре.

– Не, моля ви – отвърна тя. – Само ми кажете как да се измъкна.

– Мога да го направя и с гръб към вас – каза човекът и наистина го направи.

Когато се събуди тази сутрин, влакът потракваше и дрънчеше по стрелките в депото на Атланта, но Джин-Луиза послуша препоръката на една друга табелка и остана в леглото, докато не профучаха покрай Колидж Парк. След като стана, си облече „мейкомбските“ дрехи: сиви панталони, черна блуза без ръкави, бели чорапи и мокасини. Макар че оставаха още четири часа път, тя сякаш чу неодобрителното сумтене на леля си.

Докато начеваше четвъртата си чаша кафе, експресът изграчи като гигантска гъска за поздрав на своя двойник, устремен в северна посока, и прелетя с грохот над Чатахучи към Алабама.

Река Чатахучи е широка, спокойна и тинеста. Днес беше почти пресъхнала; жълтите пясъчни плитчини ограничаваха течението й до тънка струйка. Може би пее през зимата, помисли си тя; не си спомням и един ред от онова стихотворение[1]. Напява из долините пустинни? Не. За водопади ли пишеше, или за бързеи?

Потисна желанието си да се разкиска, когато й мина през ум, че Сидни Ланиър трябва да е бил като нейния отдавна покоен братовчед Джошуа Сингълтън Сейнт Клер, чийто частен литературен резерват се простираше от Блек Белт до Баю Ла Батр. Лелята на Джин-Луиза често й сочеше братовчеда Джошуа като семеен пример, заслужаващ всяческо одобрение: той бил великолепен мъж, поет, напуснал този свят в разцвета на силите си, и не би било зле Джин-Луиза да помни, че е бил чест за семейството. Портретите му потвърждаваха това твърдение – братовчедът Джошуа приличаше на поовехтял Алджърнън Суинбърн.

Джин-Луиза се подсмихна, като си припомни останалото, разказано от баща й. Братовчедът Джошуа наистина бе напуснал този свят, но не по Божия, нито по своя воля.

Като студент братовчедът Джошуа учел и разсъждавал твърде усърдно; всъщност с четене се докарал дотам, че изгубил представа в кой век живее. Носел допотопен тренчкот и кавалерийски ботуши с шпори, изработени от местния ковач по негов собствен проект. Братовчедът Джошуа силно се разочаровал от властите, когато стрелял по ректора на университета, който по негово мнение ставал само за експерт по канализацията. Без съмнение това било вярно, но едва ли можело да оправдае едно нападение със смъртоносно оръжие. След активно прехвърляне на парични средства от ръка на ръка братовчедът Джошуа бил преместен в държавно учреждение за умопомрачени, където останал до края на дните си. Казвали, че е разумен във всяко едно отношение, докато не чуел някой да споменава името на ректора; тогава лицето му се изкривявало, заставал на един крак и оставал така по осем часа и повече, и нищо не можело да го принуди да стъпи нормално, преди да забрави за онзи човек. В дните на просветление братовчедът Джошуа четял гръцка класика и оставил тъничка стихосбирка, отпечатана по поръчка от една фирма в Тускалуса. Поезията била толкова напредничава, че и до ден днешен никой не успял да я проумее, но лелята на Джин-Луиза я държеше ужким небрежно на почетно място върху масата във всекидневната.

Джин-Луиза се засмя на глас, после се огледа да види дали някой не я е чул. Баща й знаеше как да подкопава поученията на сестра си за вроденото превъзходство на всеки от рода Финч – винаги споделяше с дъщеря си недоизказаното; говореше сериозно и тихо, но понякога Джин-Луиза имаше чувството, че долавя определено пакостливи искрици в очите на Атикус Финч… или може би само отблясъци на светлина в очилата му? Така и не бе успяла да разбере.

Влакът бе намалил скоростта и наоколо чак до хоризонта не се виждаше нищо друго освен пасища и черни крави. Джин-Луиза се зачуди защо никога не е смятала родния си край за красив.

Гара Монтгомъри се гушеше в завоя на река Алабама и когато Джин-Луиза слезе от влака, за да се поразтъпче, насреща й се надигна всичко познато – прах, светлини и странни миризми. Но нещо липсва, помисли си тя. Да, проверката на спирачките. Железничарят върви покрай влака с железен лост. Чува се дрънчене, после съскане и се вдига облаче пара като от херметична тенджера. Но тия системи вече бяха хидравлични.

Незнайно защо изведнъж я обзе един стар страх. От двайсет години не бе стъпвала на тази гара, но когато като дете беше пътувала с Атикус до столицата, бе изпитала ужас при мисълта, че полюшващият се влак може да падне в реката и всички да се издавят. Ала на връщане към дома напълно бе забравила този страх.

Влакът затрака през боровите гори и подигравателно наду свирката на минаване покрай пъстрата водонапорна кула, закътана като музейна антика на едно сечище. Беше белязана с емблемата на някаква дърводобивна компания и преспокойно би се побрала в локомотива на експреса. Грийнвил, Евъргрийн, Мейкомб Джънкшън.

Бе помолила машиниста да не пропусне нейната спирка, а тъй като той беше човек на години, тя очакваше неговата шега: да връхлети в Мейкомб Джънкшън сякаш го гонят триста дяволи и да спре влака на четвърт миля отвъд малката гара, а на сбогуване да й каже, че съжалява, без малко щял да забрави. Влаковете се променяха; машинистите – никога. Да си правят майтап с младите дами на спирки по желание бе част от професията им и Атикус, който можеше да предвиди действията на всеки машинист от Ню Орлиънс до Синсинати, щеше да я чака с точност до два метра от нейната точка на слизане.

Благодарение на дългогодишни предизборни манипулации родният й окръг Мейкомб се бе разстлал на седемдесет мили дължина, но едва достигаше трийсет в най-широкото си място – пущинак, осеян с мънички селища, най-голямото от които бе окръжният център Мейкомб. До един сравнително скорошен етап в своята история окръг Мейкомб бе толкова откъснат от останалата част на страната, че някои негови граждани, неосведомени за политическите пристрастия на Юга през последните деветдесет години, все още гласуваха за републиканците. Оттам не минаваха влакове – гара Мейкомб Джънкшън, носеща това име единствено от учтивост, се намираше в окръг Абът, на двайсет мили от града. Автобуси се мяркаха от дъжд на вятър и като че ли не отиваха никъде, но федералното правителство бе прокарало през блатата едно-две шосета, давайки на гражданите възможността за свободен изход. Но малцина се възползваха от пътищата, а и защо да го правят? По тия места имаше изобилие за онези, които не искат много.

Окръгът и градът носеха името на полковник Мейсън Мейкомб – един мъж, чиято неуместна самоувереност и надменна целеустременост донесли смут и потрес за всички, които препуснали заедно с него на война срещу племето кри. Територията, където действал, била умерено хълмиста на север и равна на юг, в периферията на крайбрежните равнини. Убеден, че индианците мразят да се бият на открит терен, полковник Мейкомб ги дирел из северните части на територията. Когато узнал, че Мейкомб броди по хълмовете, докато червенокожите се спотайват из всяка борова горичка на юг, неговият генерал му изпратил волнонаемен индиански вестоносец с посланието: „Върви на юг, дявол да те вземе“. Мейкомб твърдо решил, че това е коварна уловка на индианците, за да го хванат (нали разправяли, че ги води синеок червенокос дявол?). Той арестувал пратеника и продължил на север, докато войската му не се залутала безнадеждно из девствените гори, където престояли в пълно недоумение през по-голямата част от войната.

След като минали достатъчно години, за да се убеди, че в крайна сметка известието може и да е било истинско, полковник Мейкомб предприел решителен марш на юг и по пътя неговите войски срещнали заселници, които им казали, че войната с индианците отива към края си. Между войниците и заселниците възникнали най-топли чувства, което ги превърнало в предци на Джин-Луиза Финч, а полковник Мейкомб продължил към територията на днешен Мобил, за да се увери, че подвизите му ще получат достойно признание. Официалната версия на историята не съвпадаше с истината, но такива бяха фактите, предавани от уста на уста през годините, и всички в Мейкомб ги знаеха.

– … да ви сваля багажа, мис – каза носачът.

Джин-Луиза го последва от вагон-ресторанта към купето. Извади от портмонето си два долара – един за бакшиш и един заради снощното освобождаване. Влакът, разбира се, профуча покрай гарата, сякаш го гонеха триста дяволи, и спря на поне четиристотин метра след нея. Ухиленият машинист се появи и каза, че много съжалява, без малко щял да забрави. Джин-Луиза също се ухили и зачака нетърпеливо носача да сложи жълтата стъпенка. Той й помогна да слезе, а тя му подаде двете банкноти.

Баща й не я чакаше.

Тя погледна покрай релсите към гарата и видя на малкия перон един висок мъж. Мъжът скочи от перона и се втурна да я посрещне.

Сграбчи я в мечешка прегръдка, отдръпна се малко, целуна я с все сила по устните, после по-нежно.

– Не тук, Ханк – прошепна тя, но беше много доволна.

– Млъквай, момиче – отвърна той и хвана лицето й в длани. – Ако искам, ще те целуна и на стъпалата пред съдебната сграда.

Притежателят на правото да я целуне пред съдебната сградата бе Хенри Клинтън, неин приятел от детинство, другар на брат й, а ако продължаваше да я целува така – и неин бъдещ съпруг. Обичай когото си щеш, но се жени само за човек от твоята черга – тази максима се бе превърнала едва ли не в неин инстинкт. Хенри Клинтън беше от нейната черга и сега Джин-Луиза не смяташе изискванията на максимата за особено тежки.

Хванати за ръце, двамата тръгнаха покрай релсите да вземат куфара й.

– Как е Атикус? – попита тя.

– Ръцете и раменете го тормозят здравата днес.

– Не може да кара в това състояние, нали?

Хенри прегъна наполовина пръстите на дясната си ръка и каза:

– Не може да ги свие повече от това. Когато е в пристъп, се налага мис Александра да му връзва обувките и да му закопчава ризите. Не може дори да държи бръснач.

Джин-Луиза поклати глава. Вече беше достатъчно порасла, за да не протестира срещу неправдите на живота, но все още твърде млада, за да приеме болестта на баща си без опит за борба.

– Нищо ли не може да се направи?

– Знаеш, че няма какво – каза Хенри. – Взима аспирин по четири грама и половина дневно, това е.

Хенри вдигна тежкия куфар и тръгнаха към колата. Джин-Луиза се чудеше как ли ще се държи, когато дойде нейният ред да страда ден подир ден. Едва ли като Атикус: ако го питаха как се чувства, той отговаряше искрено, но никога не се оплакваше; настроението му си оставаше неизменно, тъй че за да разбереш как се чувства, трябваше да го попиташ.

Хенри разбрал за това по чиста случайност. Един ден, докато оформяли в съдебния архив някакъв акт за поземлена собственост, Атикус издърпал тежкия ипотечен регистър, пребледнял като платно и го изпуснал.

– Какво става? – попитал Хенри.

– Ревматоиден артрит – казал Атикус. – Би ли вдигнал регистъра?

Хенри го попитал откога е така; Атикус казал от половин година. А Джин-Луиза знаела ли? Не. Тогава по-добре да й кажат.

– Ако й кажеш, ще дотърчи да ме обгрижва. Единственият лек за тая болест е да не се предаваш.

И темата била приключена.

– Искаш ли да караш? – попита Хенри.

– О, стига глупости – каза тя.

Макар че се справяше сносно с шофирането, Джин-Луиза мразеше да работи с каквато и да било механика, по-сложна от безопасна игла: сгъваемите градински столове я дразнеха неимоверно; така и не се бе научила да кара колело или да използва пишеща машина; ловеше риба с най-проста въдица. Любимата й игра беше голфът, защото изискваше само стик, малка топка и бодър дух.

Сега гледаше с люта завист как Хенри майсторски управлява автомобила. Колите са негови слуги, помисли си и попита:

– Хидравличен волан? Автоматична предавка?

– Че как иначе? – отвърна той.

– Ами ако всичко блокира и вече няма как да смениш скоростите? Здравата ще закъсаш, нали?

– Да, но няма как да блокира всичко.

– Откъде знаеш?

– Въпрос на вяра. Ела насам.

Вяра в Дженеръл Мотърс. Джин-Луиза отпусна глава на рамото му.

– Ханк – каза след малко. – Какво стана всъщност?

Това беше стара шега между двамата. Дълъг розов белег започваше под дясното му око, закачаше крайчеца на носа и пресичаше по диагонал горната устна. Зад устната имаше шест изкуствени предни зъба, които дори Джин-Луиза не бе успяла да го накара да свали и да й покаже. Той се прибра от войната с тях. Някакъв немец, навярно само за да изрази озлоблението си от края на войната, го бил ударил в лицето с приклад. Джин-Луиза бе решила да приеме историята за вероятна – при всички тия оръдия, стрелящи отвъд хоризонта, летящи крепости, ракетни бомби и тъй нататък, Хенри едва ли бе припарвал на хвърлей камък от германците.

– Добре, скъпа – каза той. – Стана в едно берлинско мазе. Всички се бяхме натряскали и почна бой – нали искаш да чуеш нещо правдоподобно? А сега ще се омъжиш ли за мен?

– Не още.

– Защо?

– Искам да съм като доктор Швайцер и да си играя, докато навърша трийсет.

– Да, добре си е играл – мрачно каза Хенри.

Джин-Луиза се сгуши под мишницата му.

– Знаеш какво имам предвид.

– Да.

В Мейкомб казваха, че няма по-чудесен младеж от Хенри Клинтън. Джин-Луиза споделяше това мнение. Хенри бе родом от южния край на окръга. Баща му напуснал майка му скоро след раждането на Хенри и тя работеше ден и нощ в малкия си магазин край кръстопътя на магистралата, за да изучи Хенри в мейкомбското държавно училище. Откакто бе навършил дванайсет, Хенри живееше под наем точно срещу къщата на семейство Финч, и това само по себе си го поставяше на по-високо ниво – сам си бе господар, неподвластен на готвачи, градинари и родители. Освен това беше с четири години по-голям от нея, което не бе маловажно по онова време. Той я дразнеше; тя го обожаваше. Когато Хенри навърши четиринайсет, майка му почина, без да остави почти нищо. Атикус Финч пое грижата за малкото пари от продажбата на магазина – повечето бяха отишли за погребението, – тайно ги допълни от собствения си джоб и уреди Хенри да работи след училище като момче за всичко в супермаркета. Хенри се дипломира и влезе в армията, а след войната отиде в университета да учи право.

Точно по това време братът на Джин-Луиза ненадейно умря, а след като кошмарът отмина, Атикус, който отдавна възнамеряваше да остави адвокатската практика на сина си, започна да се оглежда за друг младеж. Беше естествено да избере Хенри и след време Хенри стана пръв помощник на Атикус, негови очи и ръце. Хенри винаги бе почитал Атикус Финч; скоро към това се прибави искрена обич и Хенри го прие като свой баща.

Но не прие Джин-Луиза като сестра. През годините, докато той бе на война и в университета, капризното вироглаво девойче с вехт дочен гащеризон се превърна в нелош образец на човешко същество. Хенри започна да я кани на срещи през ежегодните си двуседмични посещения у дома и макар че тя все още крачеше като тринайсетгодишно момче и отхвърляше категорично почти всички женски средства за разкрасяване, той откри в нея нещо толкова женствено, че се влюби. През повечето време Джин-Луиза беше приятна за гледане и общуване, но в никакъв случай не спадаше към така наречените приятни хора. Понякога я обземаха душевни терзания, които той не можеше да проумее, ала знаеше, че двамата са създадени един за друг. Щеше да я закриля; щеше да се ожени за нея.

– Омръзна ли ти Ню Йорк? – попита той.

– Не.

– Дай ми картбланш за тия две седмици и ще се погрижа да ти омръзне.

– Непристойно предложение ли ми правиш?

– Да.

– Тогава върви по дяволите.

Хенри спря колата. Изключи двигателя, завъртя се и я погледна. Лесно се познаваше кога става сериозен: късата му подстрижка настръхваше като сърдита четка, лицето му пламваше, белегът почервеняваше.

– Скъпа, като джентълмен ли да ти го кажа? Мис Джин-Луиза, вече съм постигнал необходимото икономическо положение, за да издържам и двама ни. Също като библейския Израил се трудих седем години в лозята на университета и пасищата на бащиния ти кабинет, за да мога…

– Ще кажа на Атикус да добави още седем.

– Гадна си.

– Освен това – каза тя – всъщност става дума за Яков. Не, това му беше другото име. Редовно го променят през два-три стиха. Как е леля?

– Много добре знаеш, че е добре от трийсет години. Не сменяй темата.

Веждите на Джин-Луиза трепнаха.

– Хенри – заяви тя с театрална свенливост, – ще имам връзка с теб, но няма да се оженим.

Това бе самата истина.

– Дявол да те вземе, Джин-Луиза, не се дръж като дете! – избухна Хенри и забравил най-новите инструкции на Дженеръл Мотърс, сграбчи скоростния лост и настъпи съединителя. Техниката не се подчини, той яростно врътна ключа, натисна някакви копчета и големият автомобил се плъзна бавно и плавно по шосето.

– Бавно пали, нали? – подхвърли Джин-Луиза. – Не става за градско шофиране.

Хенри я изгледа свирепо.

– Какво искаш да кажеш?

След минута разговорът щеше да прерасне в кавга. Той беше сериозен. По-добре да го ядоса – тогава щеше да замълчи и да я остави да поразмисли.

– Откъде взе тая потресаваща вратовръзка? – попита тя.

Готово.

Беше почти влюбена в него. Не, невъзможно, помисли си тя – или си влюбен, или не си. Любовта е единственото безкомпромисно нещо на този свят. Да, има различни видове любов, но при всички тях изборът е или-или.

Тя беше от хората, които, изправени пред лесен изход, винаги избират по-трудния. Лесният изход би бил да се омъжи за Ханк и да го остави да се труди за нея. А след няколко години, когато децата пораснат до кръста й, ще дойде мъжът, за когото е трябвало да се омъжи. Ще има сърдечни копнежи, тръпки и терзания, дълга размяна на погледи пред стъпалата на пощата и страдания за всички. А когато отминат възторзите и високопарните думи, ще остане само поредната мизерна интрижка в кънтри клуба на Бърмингам и собственоръчно сътворен пъкъл, обзаведен с най-модерните уреди на Уестингхаус. Ханк не заслужаваше това.

Не. Засега Джин-Луиза щеше да продължи по трънливия път на моминството. Зае се да възстанови почетния мир.

– Скъпи, съжалявам, искрено съжалявам – каза тя, и наистина съжаляваше.

– Няма нищо – каза Хенри и я потупа по коляното. – Просто понякога ми идва да те убия.

– Знам, че съм отвратителна.

Хенри я погледна.

– Просто не си като другите, мила. Не умееш да се преструваш.

Тя го погледна.

– Какво искаш да кажеш?

– Ами, по принцип повечето жени, преди да спечелят мъжете, им представят усмихнати и съгласни лица. Крият какво мислят. А ти, драга моя, когато се чувстваш гадно, ставаш наистина гадна.

– Не е ли по-честно мъжът да вижда с какво се захваща?

– Да, но не виждаш ли, че така никога няма да хванеш мъж?

Тя преглътна очевидния отговор и каза:

– Как да стана чаровница?

Темата допадна на Хенри. С трийсет години зад гърба си той се чувстваше като наставник. Може би защото бе адвокат.

– Първо – безпристрастно изрече той, – дръж си езика зад зъбите. Не влизай в спор с мъж, особено ако знаеш, че можеш да го надвиеш. Усмихвай се често. Накарай го да се чувства голям. Казвай му колко е прекрасен и не пропускай нито една възможност да се погрижиш за него.

Тя се усмихна лъчезарно и каза:

– Ханк, съгласна съм с всяка твоя дума. Ти си най-прозорливата личност, която съм срещала от години, висок си метър и деветдесет и пет и може ли да ти запаля цигарата? Как ти се струва?

– Ужасно.

Отново бяха приятели.

2.

Атикус Финч подръпна левия си маншет, после внимателно го върна на място. Два без двайсет. През някои дни носеше по два часовника; днес също – един старинен джобен часовник с верижка, на която децата му си бяха пробвали млечните зъби, и ръчен часовник. Първия по навик, втория за да знае колко е часът, когато вдървените пръсти не му позволяваха да бръкне в джобчето на жилетката. Той беше едър мъж, преди възрастта и артритът да го смалят до среден ръст. Миналия месец навърши седемдесет и две, но Джин-Луиза винаги си го представяше застинал някъде към средата на петдесетте – не го помнеше по-млад, а годините сякаш не го състаряваха.

Пред креслото, в което седеше, имаше стоманена музикална стойка, а върху нея бе разгърната книгата „Странният случай на Алджър Хис“. Атикус се поприведе напред, за да подчертае неодобрението си към четивото. Някой непознат не би забелязал по лицето му раздразнение, защото той рядко го изразяваше; близък приятел обаче би очаквал всеки момент да чуе едно сухо „Хъм-хъм“ – Атикус бе вдигнал вежди и устните му се бяха присвили в тъничка линия.

– Хъм-хъм – каза той.

– Какво, скъпи? – попита сестра му.

– Не разбирам как подобен човек има нахалството да ни излага възгледите си по случая Хис. Все едно Фенимор Купър да се меси в романите на сър Уолтър Скот.

– Защо, скъпи?

– Той има детска вяра в почтеността на държавните служители и явно си мисли, че Конгресът съответства на тяхната аристокрация. Няма и капка разбиране на американската политика.

Сестра му се вгледа в прашната корица на книгата.

– Не съм запозната с автора – каза тя, изричайки по този начин категоричната си присъда над книгата. – Е, не се притеснявай, скъпи. Не трябваше ли вече да са пристигнали?

– Не се притеснявам, Зандра.

Атикус погледна сестра си, развеселен. Тя беше непоносима жена, но все пак за предпочитане, отколкото Джин-Луиза да си е постоянно у дома и да се чувства нещастна. Когато беше нещастна, дъщеря му бродеше по цял ден из къщата, а Атикус обичаше неговите жени да са спокойни, а не час по час да изпразват пепелниците.

Чу по алеята да завива кола, чу как две от вратите й се затръшнаха, после тропна и входната врата. Предпазливо избута с крак музикалната стойка, направи безсилен опит да се надигне от дълбокото кресло без помощта на ръцете си, успя от втория път, и тъкмо бе успял да запази равновесие, когато Джин-Луиза връхлетя върху него. Изтърпя прегръдката й и отвърна, доколкото можеше.

– Атикус… – започна тя.

– Ако обичаш, остави куфара й в спалнята, Ханк – подхвърли през рамо Атикус. – Благодаря, че я посрещна.

Джин-Луиза млясна леля си, без да улучи, извади от чантата си пакет цигари и го метна към дивана.

– Как е ревматизмът, лельо?

– Малко по-добре, миличка.

– Атикус?

– Малко по-добре, скъпа. Добре ли пътува?

– Да, сър.

Тя се тръшна на дивана. Ханк се върна с изпълнено поръчение, каза й: „Мръдни се“, и седна до нея. Джин-Луиза се прозя и разкърши рамене.

– Какво ново? – попита тя. – Напоследък знам само каквото успея да прочета между редовете в „Мейкомб Трибюн“. Вие никога не ми пишете нищо.

– Вече знаеш, че момчето на братовчеда Едгар умря – каза Александра. – Изключително скръбно.

Джин-Луиза видя как Хенри и баща й се спогледаха. Атикус каза:

– Един късен следобед се прибрал разгорещен от футболна тренировка и нападнал хладилника на студентското дружество. Покрай другото изгълтал десетина банана и половинка уиски. След час бил мъртъв. Изобщо не е скръбно.

– Уф! – възкликна Джин-Луиза.

– Атикус! – възмути се Александра. – Говорим за момченцето на Едгар.

– Наистина е било ужасно, мис Александра – каза Хенри.

– Братовчедът Едгар още ли те ухажва, лельо? – попита Джин-Луиза. – Редно е да ти направи предложение след единайсет години усилия.

Атикус вдигна предупредително вежди. Наблюдаваше как дяволчето в душата на дъщеря му се надига и я овладява: веждите й бяха повдигнати като неговите, очите с тежки клепачи под тях се закръглиха и едното ъгълче на устните й се изви застрашително. Когато изглеждаше така, само Бог и Робърт Браунинг знаеха какво може да каже.

Леля й възрази:

– Какво говориш, Джин-Луиза, Едгар е пръв братовчед на мен и на баща ти.

– На този етап от играта не би трябва да има значение, лельо.

– Какво става в големия град? – бързо попита Атикус.

– Засега повече ме интересува какво става в нашия град. Вие двамата никога не ми пишете за мръсотийките. Лельо, разчитам на теб да ми изложиш в петнайсет минути новините за цяла година.

И погали ръката на Хенри, най-вече за да му попречи да подхване делови разговор с Атикус. Хенри го изтълкува като признак на обич и отвърна на жеста.

– Ами… – поколеба се Александра. – Е, трябва да си чула за семейство Мериуедър. Изключително скръбно.

– Какво е станало?

– Разделиха се.

– Какво? – Джин-Луиза трепна от искрено удивление. – Искаш да кажеш, че са се развели?

– Да – кимна леля й. Обърна се към баща й. – Мериуедър? Откога бяха женени?

Атикус вдигна очи към тавана и се позамисли. Той държеше на точността.

– Четирийсет и две години – каза след малко. – Бях на сватбата им.

– Най-напред надушихме нещо нередно, когато взеха да сядат на противоположните краища в църковната зала – каза Александра.

– Гледаха се свирепо всяка неделя – вметна Хенри.

– А после изневиделица цъфнаха в кантората и поискаха да ги разведа – каза Атикус.

Джин-Луиза погледна баща си.

– А ти?

– Разведох ги.

– На какво основание?

– Прелюбодейство.

Джин-Луиза смаяно поклати глава. Господи, помисли си, тук има нещо по-сериозно…

Гласът на Александра прекъсна размислите й:

– Джин-Луиза, ТАКА ли пътува във влака?

Въпросът дойде така ненадейно, че й трябваше малко време, за да проумее какво точно разбира леля й под „ТАКА“.

– О, йесъм[2] – каза тя, – но чакай малко, лельо. Тръгнах от Ню Йорк с чорапи, ръкавици и прилични обувки. Преоблякох се чак като минахме Атланта.

– Искам този път да опиташ да се обличаш по-прилично, докато си у дома – изсумтя леля й. – Хората в града си съставят погрешно впечатление за теб. Мислят, че си… ъъъ… пропаднала.

Джин-Луиза въздъхна унило. Стогодишната война бе напреднала приблизително до двайсет и шестата си година без никакви признаци за нещо повече от периоди на враждебно примирие.

– Лельо – каза тя. – Прибрах се за две седмици и искам чисто и просто да си седя у дома. Едва ли изобщо ще изляза от къщи. По цяла година си блъскам главата… – Тя стана, пристъпи до камината, изгледа свирепо лавицата и се обърна. – Ако хората в Мейкомб не получат едно впечатление, ще си измислят друго. Със сигурност не са свикнали да ме виждат нагиздена. – Гласът й стана търпелив. – Виж, ако изведнъж изскоча насреща им официално облечена, ще рекат, че се правя на нюйоркчанка. А сега ти ще речеш, че си мислят, че не ми пука за тяхното мнение, когато излизам навън с панталони. Боже мой, лельо, цял Мейкомб знае, че не носех нищо друго освен гащеризони, докато не ми дойде проклетото…

Атикус забрави за ръцете си. Наведе се да затегне идеално завързаните връзки на обувките си и се изправи със зачервено, но спокойно лице.

– Достатъчно, Скаут – каза той. – Извини се на леля си. Не започвай свада още щом си прекрачила прага.

Джин-Луиза се усмихна на баща си. Когато изразяваше неодобрение, той винаги се връщаше към детския й прякор. Тя въздъхна.

– Извинявай, лельо. Извинявай, Ханк. Потисната съм, Атикус.

– Тогава си върви в Ню Йорк и карай без задръжки.

Александра се изправи и приглади ръбовете на корсета си.

– Хапнала ли си нещо във влака?

– Йесъм – излъга Джин-Луиза.

– Тогава какво ще речеш за кафе?

– Да, моля.

– Ханк?

– Йесъм, моля.

Александра излезе от стаята, без да попита брат си.

Джин-Луиза каза:

– Още ли не си се научил да го пиеш?

– Не – каза баща й.

– А уиски?

– Не.

– Жени и цигари?

– Не.

– Имаш ли изобщо някакви забавления напоследък?

– Карам я някак.

Джин-Луиза присви пръсти, сякаш хващаше стик за голф.

– Ами това? – попита тя.

– Не е твоя работа.

– Можеш ли още да въртиш стика?

– Да.

– Справяше се доста добре за слепец.

Атикус каза:

– Нищо ми няма на…

– Нищо, освен че все тъй не виждаш.

– Би ли доказала това твърдение?

– Да, сър. Утре в три, става ли?

– Да… Не. Имам уговорена среща. Какво ще кажеш за понеделник? Ханк, имаме ли нещо за понеделник следобед?

Ханк се размърда.

– Нищо освен оная ипотека в един. Не би трябвало да отнеме повече от час.

Атикус се обърна към дъщеря си.

– Значи съм на твое разположение. Но като те гледам, драга госпожице, ще е все едно слепец да води слепеца.

Джин-Луиза бе взела от камината почернелия стар стик с дървена дръжка, който от години изпълняваше длъжността на ръжен. Изсипа съдържанието на големия старинен плювалник – топки за голф, – сложи го легнал на една страна, срита топките към средата на всекидневната и тъкмо се канеше да ги върне една по една в плювалника, когато леля й се появи с поднос с кафе, чаши, чинии и торта.

– Благодарение на теб, баща ти и брат ти – заяви Александра, – този килим е същински позор. Ханк, когато дойдох да се грижа за къщата, първата ми работа беше да го боядисам колкото се може по-тъмен. Помниш ли как изглеждаше? Имаше черна пътека от тук до камината и нищо не можеше да я изчисти…

Ханк каза:

– Помня, госпожо. Боя се, че и аз имах принос.

Джин-Луиза остави стика до старите щипци за въглени, събра топките и ги изсипа в плювалника. Седна на дивана и загледа как Ханк събира онези, които беше пропуснала. Никога не ми омръзва да го гледам как се движи, помисли си.

Той се върна, изпи чаша вряло черно кафе с убийствена бързина и каза:

– Мистър Финч, май е време да си вървя.

– Чакай малко, и аз ще дойда – каза Атикус.

– Ще можете ли, сър?

– Разбира се. Джин-Луиза – каза той изведнъж, – колко от ставащото тук попада във вестниците?

– Политиката ли имаш предвид? Е, всеки път щом губернаторът сгафи, попада в жълтата преса, но иначе нищо.

– Имам предвид кандидатурата на Върховния съд за безсмъртие.

– А, това ли? Е, според „Поуст“ тук ги линчуваме под път и над път; „Джърнъл“ не се интересува от темата; а „Таймс“ дотолкова е затънал в дълга си пред идните поколения, че става убийствено скучен. Не обърнах много внимание на това, освен на автобусните стачки и онази история в Мисисипи. Атикус, това, че прокуратурата не постигна присъда по делото, е най-лошата ни грешка след случая „Пикет“.

– Да, така е. Предполагам, че вестниците са се развихрили?

– Направо пощуряха.

– Ами Националната асоциация за напредък на цветнокожите?

– Нищо не знам за тях, освен че миналата година някакъв заблуден чиновник ми прати коледни лепенки на НАНЦ – да ги лепя по картичките, които изпращам насам. Братовчедът Едгар дали е получил своята?

– Получи я и дори ми даде няколко предложения какво да те правя.

Баща й се усмихна широко.

– Например?

– Да дойда в Ню Йорк, да те сграбча за косата и да те туря под ключ. Едгар никога не те е харесвал, казва, че си прекалено независима…

– Никога не е имал чувство за хумор тоя надут стар сом. Точно това е – мустаци от двете страни, а по средата уста на сом. Сигурно си мисли, че щом съм сама в Ню Йорк, значи живея в грях.

– Има нещо такова – потвърди Атикус, измъкна се от креслото и махна на Хенри да тръгва.

Хенри се обърна към Джин-Луиза.

– Седем и половина, скъпа?

Тя кимна, после погледна към леля си с крайчеца на окото си.

– Бива ли да съм с панталони?

– Не, госпожице.

– Браво, Ханк – каза Александра.

 3.

Нямаше никакво съмнение: Александра Финч Ханкок изглеждаше впечатляващо от всеки ъгъл; отзад бе също тъй безкомпромисна, както отпред. Джин-Луиза често се чудеше, но така и не я попита откъде си доставя корсетите. Те издигаха бюста й до шеметни висоти, пристягаха кръста, разширяваха я отзад и успяваха да внушат, че някога Александра е имала фигура като пясъчен часовник.

От всички нейни роднини именно сестрата на баща й бе тази, която най-много лазеше по нервите на Джин-Луиза. Александра никога не я тормозеше целенасочено – тя изобщо бе неспособна на жестокост към някое живо същество, освен към зайците, които тровеше, защото й гризяха азалиите, но по своему и без да бърза бе превърнала живота на Джин-Луиза в истински ад. Откакто Джин-Луиза порасна, стана невъзможно да разговарят повече от петнайсет минути, без да изкажат непримирими възгледи – нещо освежаващо в приятелските беседи, но предизвикващо между близки роднини само притеснение и фалшива сърдечност. Леля й имаше безброй достойнства, на които Джин-Луиза тайно се наслаждаваше, когато ги делеше половин континент, но които при пряко общуване се оказваха непоносими и напълно преставаха да бъдат достойнства, когато Джин-Луиза се опитваше да обмисли мотивите на леля си. Александра спадаше към онези хора, които минават безпрепятствено през живота; ако трябваше да заплаща всички емоционални сметки през земния си живот, Джин-Луиза си я представяше как спира на небесната регистрация и настоява да й върнат надплатеното.

Александра беше омъжена от трийсет и три години; не личеше това да й е повлияло особено. Имаше един син, Франсис, който според Джин-Луиза приличаше на кон както по външност, така и по поведение, и който отдавна бе напуснал Мейкомб заради бляскавата възможност да продава застраховки в Бърмингам. Прав му път.

Формално Александра все още се водеше съпруга на един едър и кротък мъж, Джеймс Ханкок, който с изключителна педантичност управляваше склад за памук по шест дни в седмицата, а на седмия ходеше за риба. През един неделен ден преди петнайсет години той бе изпратил по някакво негърче съобщение до съпругата си, че остава на риболовен бивак край река Тенсас и няма да се прибере у дома. След като се увери, че няма замесена друга жена, Александра напълно престана да му обръща внимание. Франсис пък го прие като свой собствен кръст в живота: така и не проумя защо вуйчо Атикус остана в отлични, но резервирани отношения с баща му – смяташе, че Атикус трябва да предприеме нещо – или защо майка му не е сломена от ексцентричното и поради това непростимо поведение на баща му. Вуйчо Джими чу за позицията на сина си и изпрати ново послание от гората, че е готов на драго сърце да се срещнат, ако Франсис желае да го застреля. Франсис обаче не предприе нищо и в крайна сметка получи трето послание, гласящо: „Ако не дойдеш тук да се разберем като мъже, трай си“.

Дезертьорството на вуйчо Джими не засенчи дори и с облаче скучния хоризонт на Александра: нейните освежителни напитки в Мисионерското дружество си оставаха най-добрите в града; дейността й в трите културни клуба на Мейкомб се разрасна; разширяваше колекцията си от стъклени фигурки, когато Атикус успяваше да изкопчи някой долар от вуйчо Джими; накратко, тя презираше мъжете и процъфтяваше в тяхно отсъствие. Изобщо не забелязваше, че синът й е станал по-фалшив от тридоларова банкнота – просто беше доволна, че той живее в Бърмингам, защото бе досадно привързан към нея и това я заставяше да се мъчи да му отвърне по същия начин, на което не бе способна без изрядна доза двуличие.

За всички присъстващи и участващи в живота на окръга обаче Александра беше последна по рода си: маниерите й датираха от времето на цилиндрите, фраковете и речните параходи; хвърляше се безстрашно в подкрепа на всяка морална кауза; беше строга съдничка и неизлечима клюкарка.

През нейните гимназиални години в нито един учебник не се срещаше думата „колебание“, тъй че Александра не знаеше що е това; никога не скучаеше и при най-малка възможност упражняваше царствените си прерогативи: организираше, съветваше, предпазваше и предупреждаваше.

Нямаше ни най-малка представа, че е способна само с две-три думи да хвърли Джин-Луиза в морален смут и да принуди своята племенница да се усъмни в собствените си мотиви и най-добри намерения, подръпвайки протестантско-еснафските струни на нейната съвест, додето зазвънят като призрачна арфа. Ако някога Александра бе притиснала целенасочено уязвимите места на Джин-Луиза, би могла да добави още един скалп на пояса си, но след дългогодишно тактическо разузнаване Джин-Луиза познаваше своя враг. Макар че умееше да отблъсне атаките, Джин-Луиза все още не се бе научила как да поправи щетите от тях.

Последният сблъсък с Александра бе когато почина брат й. След погребението на Джем бяха в кухнята и разчистваха останките от дивашкото пиршество, което е част от всяка смърт в Мейкомб. Когато узна за смъртта на Джем, старата готвачка Калпурния избяга от къщата и не се върна. Александра атакува като същински Ханибал:

– Мисля, Джин-Луиза, че сега е времето да се върнеш веднъж завинаги. Баща ти толкова се нуждае от теб.

По стар навик Джин-Луиза моментално настръхна. Лъжеш, помисли си тя. Ако Атикус имаше нужда от мен, щях да го зная. Не мога да ти обясня как, защото ти не разбираш от дума.

– Значи се нуждае от мен? – каза тя.

– Да, скъпа. Сигурно и сама разбираш. Не би трябвало да ти го казвам.

Хайде, кажи ми. Постави ме на място. Ето че пак нагазваш с подковани ботуши в нашата лична територия. Та ние двамата с него не сме разменили и думичка за това.

– Лельо, ако Атикус се нуждае от мен, знаеш, че ще остана. Точно сега му трябвам колкото дупка в главата. Заедно в тази къща ще бъдем нещастни. Той го знае и аз го знам. Не виждаш ли, че ако не се върнем към онова, което правехме досега, ще се съвземем много по-бавно? Лельо, не мога да те накарам да разбереш, но наистина единственият начин да изпълня дълга си към Атикус е да правя каквото правя – да съм самостоятелна и да имам свой собствен живот. Атикус ще се нуждае от мен едва когато закъса със здравето и няма смисъл да ти разправям какво ще направя тогава. Не разбираш ли?

Не, не разбираше. Александра виждаше само каквото виждаше Мейкомб: градът очакваше всяка дъщеря да изпълни дълга си. Задължението на единствената дъщеря на вдовец след смъртта на единствения му син беше пределно ясно: Джин-Луиза да се върне да заживее с Атикус; така постъпваха дъщерите, а ако не го правеха, значи не бяха дъщери.

– … можеш да си намериш работа в банката, а в събота и неделя да отскачаш до морето. Напоследък в Мейкомб са се събрали много приятни младежи. Ти обичаш да рисуваш, нали?

Обичаш да рисуваш. Дявол да го вземе, какво си мислиш, че правя през дългите вечери в Ню Йорк? Същото като братовчеда Едгар вероятно. Клубът на студентите по изкуства отваряше точно в осем. Младите дами скицираха, рисуваха с акварели, пишеха откъси от литературни творби. За Александра имаше отчетлива и непристойна граница между човек, който рисува, и художник; между човек, който пише, и писател.

– … по крайбрежието има чудесни гледки, а през почивните дни ще си свободна.

Господи! Хваща ме, когато не знам на кой свят съм, и почва да ми подрежда живота. Как може да е негова сестра и да няма ни най-малка представа какво става в главата му, в моята глава, в главата на когото и да било? О, Боже, защо не ни даде езици, та да обясним на леля Александра?

– Лельо, лесно е да кажеш на някого какво да прави…

– Но е много трудно да го накараш. Това е причината за повечето беди в този свят: хората не правят каквото им се казва.

Беше решено категорично. Джин-Луиза остава у дома. Александра ще каже на Атикус и това ще го направи най-щастливия човек на света.

– Лельо, няма да остана у дома, а ако го направя, Атикус ще е най-тъжният човек на света… но не се притеснявай, Атикус отлично разбира, а съм сигурна, че захванеш ли се, ще накараш и Мейкомб да разбере.

Ножът удари изведнъж, надълбоко:

– Джин-Луиза, брат ти се притесняваше за твоето лекомислие до самата си смърт!

Сега над гроба му тихо ръмеше в горещата вечер. Не си го казвал, дори не си го помислял; ако го мислеше, щеше да кажеш. Такъв си беше. Почивай в мир, Джем.

Тя натри сол в раната: Добре, лекомислена съм. Себична, своенравна, ям твърде много и се чувствам като църковен молитвеник. Господ да ми прости, че не правя каквото трябва и правя каквото не трябва… о, по дяволите.

Върна се в Ню Йорк с мъчителни угризения, които не би успял да изцели дори Атикус.

Това беше преди две години и Джин-Луиза отдавна бе престанала да се притеснява колко е лекомислена, а Александра я беше обезоръжила, като извърши единствената великодушна постъпка в живота си: когато Атикус се разболя от артрит, отиде да живее при него. Джин-Луиза онемя от благодарност. Ако Атикус знаеше за тайното споразумение между сестра му и дъщеря му, никога нямаше да им прости. Той не се нуждаеше от никого, но беше отлична идея някой да се навърта около него, за да го държи под око, да го закопчава, когато ръцете му изневерят, и да върти къщата. Калпурния го правеше допреди половин година, но вече бе толкова стара, че Атикус вършеше повечето от домакинската работа и тя се оттегли на заслужен отдих в Предградието.

– Остави на мен, лельо – каза Джин-Луиза, когато Александра взе да събира кафените чаши. Стана и се протегна. – От това време те кара на сън.

– Само няколко чашки – каза Александра. – Ще ги измия за минутка. Ти си стой.

Джин-Луиза остана на място и огледа всекидневната. Старите мебели се вписваха добре в новата къща. Тя хвърли поглед към трапезарията и видя върху бюфета майчиния си сребърен сервиз. Тежката кана за вода, чашите и подносът сияеха на фона на бледозелената стена.

Той е невероятен човек, помисли си тя. Една глава от живота му стига до своя край, Атикус събаря старата къща и изгражда нова в друга част на града. Аз не бих могла. На старото място са построили сладоледен салон. Кой ли го държи?

Отиде в кухнята.

– Е, как е в Ню Йорк? – попита Александра. – Искаш ли още една чашка, преди да го излея?

– Йесъм, благодаря.

– А, между другото, в понеделник сутрин съм ти поканила гости на кафе.

– Лельо! – изстена Джин-Луиза.

Гостуването на кафе представляваше мейкомбска забележителност. Уреждаха го за момичета, завърнали се у дома. Въпросните момичета биваха представяни за оглед точно в десет и половина сутринта с изричната цел да ги разгледат жените на тяхна възраст, останали закотвени в Мейкомб. Детските приятелства рядко се подновяваха при подобни условия.

Джин-Луиза бе изгубила от поглед почти всички, с които бе израснала, и не държеше особено да преоткрие другарките от детството си. Ученическите години бяха най-нещастните в нейния живот; беше лишена от сантименталност и дори напълно безчувствена към женския колеж, където бе учила. Не си представяше нищо по-досадно от това да попадне сред хора, които си играят на „Помниш ли Еди-кой-си“.

– Намирам перспективата за безкрайно ужасяваща – каза тя, – но все пак ще се радвам.

– Така си и мислех, скъпа.

Заля я пристъп на нежност. Никога не би могла да се отблагодари на Александра за това, че бе дошла да живее с Атикус. Чувстваше се отвратително задето се бе държала саркастично с леля си, която въпреки бронята на корсетите притежаваше известна беззащитност плюс известна изтънченост, каквато Джин-Луиза никога нямаше да има. Наистина е последна по рода си, помисли си тя. Нито една война не бе успяла да я докосне, а бе преживяла цели три; нищо не обезпокояваше онзи неин свят, където джентълмените пушат на верандата или се излежават в хамаци, а дамите се облъхват лекичко с ветрила и пият студена вода.

– Как я кара Ханк?

– Отлично, скъпа. Знаеш, че от клуб „Киванис“[3] го избраха за Мъж на годината. Дадоха му прекрасно свидетелство.

– Не, не знаех.

Мъж на годината от клуб „Киванис“, следвоенно нововъведение в Мейкомб, обикновено означаваше „на това момче ще му порасне работата“.

– Атикус много се гордее с него. Казва, че още не е наясно с договорите, но отлично се справя с данъчното облагане.

Джин-Луиза се усмихна широко. Баща й казваше, че трябват поне пет години, за да изучиш правото, след като завършиш юридическия факултет: две години икономическа практика, още две за опознаване на процедурите в Алабама, а на петата да препрочетеш Библията и Шекспир. Едва тогава си напълно готов за борба независимо от условията.

– Какво би казала, ако Ханк ти стане племенник?

Александра спря да си бърше ръцете с кухненската кърпа. Обърна се и погледна втренчено Джин-Луиза.

– Сериозна ли си?

– Може и да съм.

– Недей да избързваш, мила.

– Да избързвам ли? Та аз съм на двайсет и шест, лельо, и познавам Ханк, откакто се помня.

– Да, но…

– Какво, не го ли одобряваш?

– Не е там работата, а… Джин-Луиза, да излизаш с момче е едно, да се омъжиш за него – съвсем друго. Всичко трябва да се вземе предвид. Потеклото на Хенри…

– … е буквално същото като моето. Знаем се от ей такива дребосъци.

– В рода им има пиянска жилка…

– Лельо, във всеки род има пиянска жилка.

Александра изпъна гръбнак.

– Не и в семейство Финч.

– Права си. Ние просто всичките сме побъркани.

– Не е вярно и ти го знаеш – каза Александра.

– Братовчедът Джошуа е превъртял, не забравяй.

– Знаеш, че му е дошло по женска линия. Джин-Луиза, в този окръг няма по-свестен младеж от Хенри Клинтън. Той ще стане прекрасен съпруг на някое момиче, но…

– Но ти просто казваш, че Клинтън е под нивото на Финч. Лельо, миличка, тия неща са си отишли с Френската революция, или пък почват от нея, все забравям.

– Изобщо не казвам това. Просто трябва да внимаваш за тия неща.

Джин-Луиза се усмихна и провери отбранителните си линии. Пак се започваше. Господи, защо изобщо ми трябваше да намеквам? Идеше й да се срита отзад. Ако имаше и най-малка възможност, леля Александра би подбрала на Хенри някоя спретната дебелана от Уайлд Форк и би благословила потомството им. Това се полагаше на Хенри в живота.

– Е, не знам докога може да се внимава, лельо. Атикус би се радвал Ханк официално да заживее при нас. Знаеш, че ще се пръсне от гордост.

Така си беше. Атикус Финч наблюдаваше нескопосното ухажване на Хенри с доброжелателна обективност и даваше съвети, когато го питаха, но категорично отказваше да се меси.

– Атикус е мъж. Не разбира от тези неща.

Джин-Луиза усети пристъп на зъбобол.

– Какви неща, лельо?

– Виж сега, Джин-Луиза, ако имаше дъщеря, какво би желала за нея? Само най-доброто, естествено. Ти сякаш не го осъзнаваш, както и повечето млади хора на твоя възраст, но… би ли искала да узнаеш, че дъщеря ти ще се омъжи за човек, чийто баща е изоставил него и майка му и е умрял пиян на железопътната линия в Мобил? Кара Клинтън беше добра душа и живя тъжен живот, и това е много печално, но ти мислиш да се омъжиш за плода на подобен съюз. Това е много сериозна мисъл.

Сериозна, естествено. Джин-Луиза зърна размахан костелив пръст и блясък на очила със златна рамка върху кисела физиономия под нахлузена накриво перука. Усмихна се и пропя:

– Въпросът, господа, е за пиячка;

вий искате съвет – отвръщам: Да!

Пиян щял бил от бой да я премачка.

Тогаз да го напием, господа![4]

На Александра не й стана смешно. Беше изключително раздразнена. Не можеше да разбере нагласите на днешните млади хора. Не че те се нуждаеха от разбиране – младежите от всички поколения са еднакви, – но тази самонадеяност, този отказ да вземат на сериозно най-съдбовните въпроси на своя живот, всичко това я дразнеше до болка. Джин-Луиза бе на път да направи най-голямата грешка в живота си, а вместо да се опомни, й се подиграваше с шутовски стихчета. На това момиче му трябваше майка. Атикус я бе оставил да дивее, откакто бе навършила две годинки, и ето какъв плод жънеше. Сега трябваше да я стегне, и то спешно, преди да е станало късно.

– Джин-Луиза – каза тя, – бих искала да ти напомня някои факти от живота. Не. – Александра вдигна ръка. – Напълно съм сигурна, че вече са ти известни, но има неща, които при цялата си самонадеяност не знаеш, и с Божия помощ ще ти ги кажа. Ако и да живееш в големия град, ти си наивна като току-що снесено яйце. Хенри не е и никога няма да бъде подходящ за теб. Ние, от рода Финч, не се женим за децата на северняшкия бял боклук, а родителите на Хенри точно такива са се родили и такива си умряха. По-добра дума не заслужават. Единствената причина Хенри да стане друг беше, че баща ти му подаде ръка още като момче, а после дойде войната, та държавата да му плати образованието. Колкото и чудесен младеж да е, никога няма да се изчисти от калта. Забелязвала ли си как си облизва пръстите, когато яде торта? Боклук. Виждала ли си го поне веднъж да кашля и да си закрива устата с ръка? Боклук. Знаеш ли, че в университета е озлочестил едно момиче? Боклук. Гледала ли си как си чопли носа, когато мисли, че не го наблюдават? Боклук…

– Не боклук, а нормален мъж, лельо – каза Джин-Луиза меко. Но отвътре кипеше.

Ако я изтрая още няколко минути, сама ще се укроти. Тя не може да бъде вулгарна, каквато аз съм на път да стана всеки момент. Не може да се държи като простолюдието, като Ханк и мен. Не знам за каква се мисли, но по-добре да спре, инак ще й дам хубав повод за размисли…

– … и на всичко отгоре си въобразява, че може да си пробие път в този град като яхне баща ти. Ама че нахалство – да се опитва да му заеме мястото в Методистката църква, да му отнеме адвокатската практика, да се мотае из целия окръг с неговата кола. Та той се държи така, сякаш тази къща вече е негова, а какво прави Атикус? Търпи, това прави. Търпи и дори му харесва. Цял Мейкомб говори как Хенри Клинтън отмъква всичко на Атикус…

Джин-Луиза престана да плъзга пръсти по ръба на една мокра чаша на мивката. Изтръска капка вода от пръста си на пода и я разтърка по линолеума с обувката си. После каза сърдечно:

– Лельо, що не идеш да си пикаеш в шапката?

 

Ритуалът, разигран в събота вечер между Джин-Луиза и баща й, бе твърде древен, за да се нарушава. Джин-Луиза влезе във всекидневната и застана пред креслото му. Изкашля се. Атикус остави „Мобил Прес“ и я погледна. Тя бавно се завъртя.

– Добре ли съм закопчана? Шевовете на чорапите прави ли са? Не ми ли стърчи косата на тила?

– Часът е седем и всичко е наред – каза Атикус. – Наругала си леля си.

– Не съм.

– Тя ми каза друго.

– Бях груба, но не съм я ругала.

Когато Джин-Луиза и брат й бяха деца, Атикус понякога им обясняваше твърдата граница между обикновените мръсотии и ругатните и псувните. Едното би могъл да изтърпи; мразеше обаче целенасочените ругатни. В резултат Джин-Луиза и брат й никога не ругаеха в негово присъствие.

– Тя ме изкара от кожата, Атикус.

– Не е трябвало да й позволяваш. Какво й каза?

Джин-Луиза му каза. Атикус изкриви устни.

– Е, гледай да се помирите. Скъпа, тя понякога яхва метлата, но е добра жена…

– Говореше за Ханк и ме вбеси.

Атикус беше мъдър човек, тъй че си замълча.

Звънецът на семейство Финч беше вълшебен инструмент: можеше да се предскаже в какво настроение е онзи, който го натиска. Когато чу неговото дзин-дзин, Джин-Луиза разбра, че Хенри я чака щастливо отвън. Изтича към вратата.

Приятният му леко мъжествен аромат я лъхна, когато той влезе в антрето, но мирисът на крем за бръснене, тютюн, нова кола и прашни книги бързо отстъпи пред спомена за разговора в кухнята. Тя изведнъж го прегърна през кръста и отпусна глава на гърдите му.

– Това пък защо? – попита доволно Хенри.

– Просто така, за идеята. Да тръгваме.

Хенри надникна зад ъгъла към Атикус във всекидневната.

– Ще я доведа рано, мистър Финч.

Атикус му махна с вестника.

Когато излязоха в нощта, Джин-Луиза се зачуди какво ли би направила Александра, ако знаеше, че племенницата й е по-склонна да се омъжи за бял боклук от когато и да било през живота си.

- – -
бележки

[1] „Песента на Чатахучи“, стихотворение на поета Сидни Ланиър (1842–1881) – Б. пр.

[2] Диалектно от „Yes mem“ – Да, госпожо. – Б. пр.

[3] „Киванис“ – международна доброволческа организация за насърчаване на образованието. – Б. пр.

[4] Из комичната опера на Гилбърт и Съливан „Съдебен спор“ – Б. пр.

 - – -

„И страж да бди на пост” 
Автор: Харпър Ли

272 страници
Цена: 17,99лв
www.bard.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
Уикенд четиво: „И страж да бди на пост“ от Харпър Ли, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>