„Изрично възражение“ от Евелина Ламбрева Йекер

От  |  0 коментара

В дискусионно предаване на швейцарската телевизия, посветено на донорството на органи, се среща бивша любовна двойка – Лукас и Жанин. Те защитават противоположни позиции. Лукас е загубил сестра си, защото е нямало подходящ черен дроб за спешна трансплантация. Бащата на Жанин пък оцелява благодарение на донорско сърце. Преживяното не го променя, той продължава да тормози близките си и един ден се самоубива. Лукас и Жанин, продавачката в моден бутик Рут, банкерът Килиан и съпругата му Никол, изхвърленото в контейнер за отпадъци бебе попадат в мелниците на изхвърлящото общество, в което определящ е стремежът към постигането на всички неща. По неочаквани пътища героите се сблъскват с дилемите на донорството и на органната трансплантация.  „Изрично възражение“ е роман за неживения собствен живот и за необходимостта от промяна, преди да е станало късно. 

ОТКЪС

ПЪРВА ЧАСТ

1. ЛУКАС

 

Докато излизаше от подземния гараж, Лукас видя Жанин – пристегнала предпазния колан, седеше зад волана на маздата и втренчено гледаше пред себе си. Него ли чакаше? Мисълта го накара да се усмихне. Свирна и помаха за довиждане, тя също махна и му се усмихна. Искаш ли някой път да си направим пак кекс, беше го попитала на излизане от телевизионното студио. Да си направим заедно кекс, засмя
се Лукас, неповярвал на ушите си. Защо не? Може, ама само ако го правим при мен, у дома. Да поиграем пак и на табла? Би било хубаво, нали? Как мислиш, изстреля Лукас като залп едно след друго няколко изречения, сякаш изведнъж го хвана страх, че ако не се съгласи веднага, Жанин можеше да оттегли предложението си. Става, усмихна се тя и го попита за новия номер на мобилния му телефон.
Докато бяха още заедно и се караха, Жанин не отстъпваше никога, за нищо на света не се съгласяваше, държеше здраво на мнението си и не се поддаваше на убеждения. Всяка кавга приключваше с взаимно мълчание. Не беше обаче нито зла, нито злопаметна, макар че можеше да дивее и фучи като вещица. Повече от всичко Лукас обичаше начина, по който Жанин тръгваше да се сдобрява с него, щом й писнеше да мълчи. Искаш ли да си направим лимонов кекс, питаше тогава, а той не чакаше да го подканя. Ставаше, запряташе ръкави, изваждаше брашното, яйцата, маслото. В една дълбока купа Жанин разбъркваше всичко на тесто. Изправен до нея, Лукас стържеше лимоновата кора. Когато започнеше да ухае от фурната, кавгата беше вече отдавна забравена и двамата чакаха нетърпеливо да опитат кулинарното си произведение. Друг път пък, омръзнеше ли й да мълчи, Жанин предлагаше да поиграят на табла – бяха си я донесли от едно пътешествие в Ориента. Лукас веднага долавяше посланието за помирение, изваждаше дървената кутия и даваше ред на Жанин да хвърли първа белите зарчета. Оставяше се да го бие няколко поредни игри. Изобщо не му пречеше да се признае за победен, защото знаеше колко нежна става Жанин, когато спечели няколко партии.

Сега обаче – край на спомените за Жанин! Лукас си забрани да мисли за нея и впрегна цялата си самодисциплина, за да прогони образа й, който постоянно му се натрапваше. Колкото и приятна да беше тази вечер срещата с Жанин в телевизионното предаване и след него, не искаше да гради въздушни кули, които, стига да поиска, Жанин можеше да разруши само с един замах. Знаеше много добре, че беше непостоянна, променлива в настроенията си и че от нея можеше да се очаква всичко.
С веригите си от бели светлини и от примигващи коли между игривите сенки на вечерното осветление Цюрих блестеше като обаятелен, но студен красавец. Лукас спря на току-що светналия червен светофар и погледна през прозореца. Група минувачи прекосяваше на пешеходната пътека. Макар че беше доста топло за сезона, хората бяха облекли вече шлиферите, а някои дори бяха обули и ботуши.

Той се вгледа във фигурите от двете страни на улицата. Някои излизаха от офисите си напрегнати и забързани, други се шляеха нагоре-надолу с безизразни физиономии покрай стилно украсените витрини на бутиците. Тук-там се чуваха високите гласове на псуващи младежи, които се движеха на групички.
Колкото повече потъваше в големия град, толкова по-силно го обземаше чувството, че Цюрих притежава нещо толкова безутешно, коварно и непредсказуемо в излъчването си, че човек не можеше да го обикне, колкото и красив и изискан да изглеждаше. Стори му се, че от задната седалка долавя тихия глас на сестра си Юдит. Недей да бъдеш така несправедлив към града! Виждаш го само през призмата на моята смърт. Какво е виновен Цюрих за моята смърт?
Зави нагоре и се подреди след един трамвай, който се движеше внимателно и спокойно по блестящите релси. Беше започнало да ръми. Горе, от лявата страна на широката улица, се намираше огромният ареал на университетската болница с високите си сгради, павилиони и безброй трактове. Колко ли хора умират в този момент там, помисли си Лукас. Ти по-добре се запитай на колко души в момента лекарите спасяват живота, на колко помагат да оцелеят, сякаш отново от задната седалка се обади Юдит.
Смъртта… тя е само една ужасна фантазия в главите на живите и нищо повече… аз вече не усещам нищо от нея… от тази най-непоносима човешка болка от загуба, от този най-отвратителен страх… болките са само в усещанията на живите. Стори му се, че сестра му дори се усмихваше спокойно.

Пак улучи червен светофар. Точно тук ли трябваше сега да спре, съвсем близо до високата болнична сграда, в която Юдит изтърпя най-ужасните си предсмъртни мъки? Лукас въздъхна и погледна нагоре към ъгловата стая на последния етаж. В нея светеше слаба светлина. Не можеше, но и не искаше да си представи нищо друго, освен че сега там някой умира. Представата, че някой би могъл да се връща към живота, беше непоносима.
Беше преди две години. През един горещ късен следобед заедно с родителите си и с брат си Петер за последен път пристъпи към една от заседателните зали на четвъртия етаж на обновения болничен тракт. Лекарите бяха извикали на спешен разговор цялото семейство.
Откакто беше поел бащиния бизнес, брат му живееше само за автокъщата и нямаше време за нищо друго. Разшири асортимента с нови френски коли, назначи допълнително трима автомонтьори за колите втора употреба, които щяха да тръгнат за Източна Европа, оборудва малка регистратура, където една администраторка посрещаше и изпращаше клиентите. Новата дама от регистратурата и баща му, който току-що се беше пенсионирал, трябваше да представляват визитната картичка на автокъщата и да въплъщават добрия ґ дух. Петер организираше, координираше, преговаряше, сключваше договори, купуваше, продаваше и изнасяше. Пътуваше често в чужбина и никога не си лягаше преди полунощ. Откакто стана патрон на фирмата, всяка минута му бе толкова ценна, че нямаше време дори да обядва при майка си. И много  мразеше да го изтръгват от обичайния му работен делник. Петер беше пристигнал пръв и чакаше нетърпеливо останалите.

– Знаеш ли защо ни извикаха? – попита той.
– Вероятно нещата около Юдит не са никак добре – отговори Лукас. Опитвайки се да избегне погледа на брат си, стана от стола и отвори прозореца. – Тук вони на прясна боя и нови мебели, не понасям тази миризма. В този момент влязоха родителите им. Лукас не беше ги виждал само една седмица. С посивяло, насечено от дълбоки бръчки тревожно лице, баща му се беше превърнал в истинска развалина. От майка му бяха останали кожа и кости. Баща им ги поздрави, опита да се усмихне, но лицето му се изкриви в болезнена гримаса. Докато прегръщаше синовете, майката преглъщаше с мъка сълзите си. Съвсем бледа, приличаше на изпълнено със страх агне, което чака колача си. Лекарите този път не закъсняха – точно в пет часа голямата зелена стъклена врата се отвори и шефът на интензивното отделение
пристъпи в залата, последван от множество забързани главни и старши лекари, асистенти, медицински сестри и от психоложката.
– Уважаемо семейство Хофман! – шефът на отделението пое дълбоко дъх. Сериозният му поглед обходи лицата и най-накрая се закова върху очите на бащата. – Много съжаляваме, че трябваше да ви извикаме спешно за този разговор, но състоянието на вашата дъщеря и сестра Юдит Хофман е изключително критично. Лукас беше седнал до майка си, чу как тя се разхлипа и я прегърна. Баща му, който седеше от другата й страна, стисна силно ръката й.
– За съжаление, всичките ни усилия се оказаха напразни, не можа да се намери съвместим орган. Състоянието й през последните дни толкова се влоши, че дори и трансплантацията вече не може да я спаси. И чудо да стане сега, вече е късно – каза шефът на отделението и направи пауза.
Силният шум от приземяващ се върху плоския покрив на отсрещната болнична сграда спасителен хеликоптер прекъсна разговора. Дали пък този хеликоптер не носеше сега, в последния момент и напук на този надут доктор, спасение за Юдит – дългоочаквания черен дроб? Лукас беше убеден, че докато сърцето на човека биеше, имаше и шанс той да оцелее.
– И какво означава това сега? – извика Петер.
– Това означава, че загубихме битката със смъртта и че в следващите часове сестра ви ще почине. Затова и ви помолихме да дойдете бързо всички. Искаме да ви дадем възможност да се сбогувате с нея – отвърна спокойно, категорично и без дори да мигне шефът на отделението.
И днес все още Лукас виждаше пред себе си внезапно угасналия поглед на майка си, чуваше тихото й ридание. Виждаше баща си, който се наведе над майка му и я притисна към себе си, сякаш искаше да я скрие, да я спаси от ужасното нещастие. Виждаше как Петер скочи, удари с юмрук по масата и изкрещя: „По дяволите, вие сигурно сте били немарливи, объркали сте й лечението! Млад човек не може да умре така бързо! Ще си наемем адвокат и ще ви разнищим!” Беше бесен на лекарите, наруга ги, нарече ги некадърници, а после изхвърча от заседа-
телната зала. Психоложката го последва. Когато се върнаха, брат му беше умълчан и мрачен, плътно до него вървеше психоложката, плувнала в пот. Майката промълви през сълзи: „Moже ли вече да отидем при Юдит? Искам да я заваря жива…”
На мига, без да се колебаят, всички станаха. Една сестра хвана майката под ръка и шествието, начело с шефа на интензивното отделение, се понесе. Лукас и баща му се заклатушкаха по дългия коридор, придружавани от някакъв асистент, последни вървяха Петер и психоложката.
През последните седмици Лукас прекарваше по няколко часа на ден в болницата като придружител на Юдит. Разхождаше я из парка с инвалидната количка, четеше й на глас книги или просто седеше до леглото й и разказваше за делника си. Всеки път, щом чуеше шумното приземяване на спасителен хеликоптер, сърцето му започваше да бие силно: може би най-сетне пристигаше дългоочакваният черен
дроб за сестра му! Една слънчева събота, няколко дни, преди да изпадне в необратима кома, Юдит лежеше със затворени очи в болничното легло. Съвсем жълта, беше станала много сънлива и дишаше тежко. Лукас седеше до нея и макар че сестра му постоянно се унасяше, той се опитваше да я държи будна, като се мъчеше да поддържа някакъв разговор.
Страхуваше се, че ако я остави да заспи, тя няма да се събуди повече. Фантазираше с оптимистичен глас какво щяха да правят заедно, като оздравее напълно след трансплантацията. Щяха да бродят из планините, да плуват в езерото, да яздят, да си направят пътешествие до Бали…

– Как е времето днес? – попита със слабоват глас Юдит.
– Слънчево и безоблачно, просто прекрасно време!
– Значи, сигурно са наизлезли… много мотористи? – Юдит опита да се изправи от леглото. – Евентуалните донори… Дано този уикенд да имам късмет… черен дроб…
– Дано… По небето се виждат и много парапланери… – Лукас забеляза, че мислите й не само не го бяха уплашили, а и той самият ги подемаше и доразвиваше. – Да се надяваме, че днес ще сме късметлии…

2. ЮДИТ

Юдит завърши икономика. Лукас още помнеше абсолвентския й бал. Пред катедралата, в която щяха да бъдат раздадени дипломите, вечерта се бяха струпали рояци щастливи, безупречно облечени, сякаш изскочили от рекламен каталог, родители, синове, дъщери. Новоизлюпените икономисти, греещи в изискано празнично облекло, не се уморяваха да споделят на висок глас планове за професионалното си бъдеще. Един още нощес щял да лети за САЩ, друг за Лондон, трети щял да започва работа от следващата седмица в бащината фирма в Дубай, друг пък щял да записва второ следване, по медицина, защото искал да бъде и лекар. Лукас, Петер, Юдит и родителите им слушаха с любопитство възбудената тълпа, кимаха учтиво и се усмихваха. Юдит искаше, както Жанин и Никол – двете й приятелки от студентство, да влезе във финансовия бранш. Същата вечер, на коктейла след раздаването на дипломите, Лукас се запозна с
Жанин. От момента, в който си казаха наздраве с просеко, той не можа да свали очи от колежката на сестра си. С дълга руса коса, грациозна, на пръв поглед тя изглеждаше срамежлива и кротка като газела. Самоувереният й поглед обаче някак не пасваше на представата за газела и Лукас се влюби в това противоречиво излъчване. Недостъпността ґ го привличаше още повече, тъй като усещаше, че зад тренираната себеовладяност се криеха чувственост и жизнерадост. Юдит си намери бързо работа, премести се да живее в Цюрих и се отдаде докрай на професията си. Изглеждаше доволна и изпълнена от живот. До онзи ден преди четири години, когато се състоя обичайният годишен разговор с началника й, г-н Босарт. Обади се на Лукас веднага след срещата. Звучеше разочарована и объркана. Г-н Босарт оценил високо точността, прецизността, ефективността, задълбочеността и добрия времеви мениджмънт на работата й, изключителните й способности
да работи в екип, готовността й да поема допълнителни задачи, ръководните й умения. Той нямал никакви критични забележки относно работата й. Все пак в края на годината щяла да получи доста по-малка премия от своите колеги в същия отдел, въпреки че покривала всички критерии за оценката „пълно задоволство”. Юдит помолила за обосновка и чула, че през изминалата година неин приоритет бил личният живот, а не работата, което всъщност си било нейно право. Тръгвала си от работа в шест и половина, а колегите й стояли поне до осем
и половина и носели допълнителна печалба на фирмата. Юдит рядко работела в офиса в събота преди обед, почти никога не вземала работа за вкъщи.
Макар че не си е тръгвала, преди да приключи със задачите за деня, за по-висока премия се изисквало повече присъствие и още по-високи постижения. С усмивка обяснил, че Юдит има право да си осигури каквото иска качество на живот, но в такъв случай не бива да очаква същата премия като тази на колегите си, които работят до седемдесет и пет часа на седмица. Искаш ли да ти кажа каква е разликата между теб и колегите ти, попитал г-н Босарт и след кратка пауза продължил с изражение на играч на покер – колегите ти ще постигнат по-бързо професионалните си цели от теб, ще направят по-бързо и повече пари. За сметка на това обаче ще развият по-бързо депресии и тази новата болест, дето й викат синдром на прегаряне. Юдит не могла да разбере дали началникът й се шегува, или иска да я обезцени с това изказване.
– Бърнаут, депресии… всички знаят, че това са измишльотини! – беше казала ядосано Юдит на Лукас по телефона. Босарт сигурно й се бил присмивал, защото я смятал за недостатъчно издръжлива.
– По-цинично от това не може! – каза Лукас и посъветва сестра си да си намери нова работа. Юдит обаче не искаше да сменя местоработата, а тъкмо в сегашната фирма да се наложи в професията и да израсте.
След този разговор Юдит заживя странно. През седмицата беше неоткриваема, защото работеше непрестанно. В последния момент отказваше семейни събирания, забравяше за другарски срещи и уговорки с приятели, все по-рядко се виждаше с родителите си, прекъсна връзка и със състудентките си. Дори на сватбата на Никол не отиде, а след като Жанин се раздели с Лукас, Юдит спря да се чува и с нея. Лукас я търсеше през почивните дни, а тя или беше в офиса на фирмата и не можеше да говори, или със сънлив глас вдигаше телефона след дълго звънене – пак спала лошо от главоболие и затова по обяд още лежала в леглото, обясняваше виновно на брат си.
За поредния й рожден ден родителите им решиха тържеството да бъде изненада и помолиха Петер и Лукас да се погрижат Юдит да дойде. Петер, който по това време работеше още като търговец на коли в автокъщата на баща си, но се подготвяше усилено да поеме бащиния бизнес, каза, че няма време за такива неща, и остави Лукас да се разбере със сестра им. Той взе присърце идеята за изненада и започна да обмисля как да изкуши сестра си. Предупреди я по телефона, че ще я отвлече някоя неделя – защо и накъде, си оставало негова тайна. Юдит се съгласи без особен ентусиазъм. След безкрайно дълго умуване успяха да се споразумеят за датата на неделната изненада. И за да бъде сигурен, че Юдит няма пак да откаже в последния момент, Лукас се опита да се чуе с нея още в сряда вечерта, тя обаче не вдигна нито в сряда, нито в четвъртък. Когато и в петък сутринта не можа да се свърже, го обзе някакво лошо предчувствие. Задължително трябваше да отиде до Цюрих. Отмени предобедните часове с курсистите си и потегли към фирмата, в която работеше Юдит. Не била на работа днес,
обадила се вчера и съобщила, че е болна. Звъня дълго и без резултат на вратата на жилището й, накрая реши да влезе с резервния ключ, който имаше от сестра си. Вътре цареше ужасен безпорядък – навсякъде разхвърлени дрехи и чорапи, празни опаковки от ядки и чипсове по масичката пред телевизора, на пода се търкаляше празна бутилка от вино. Смазваща миризма на застояло. Лукас отвори предпазливо
вратата на спалнята. Жълта като лимон, сестра му лежеше в леглото и дори не реагира на появата му. Той се изплаши здравата от полупразната опаковка хапчета за главоболие на нощното шкафче.
Мина му през ум, че може да е пияна, извика името й и я побутна по рамото. Тя се размърда, отвори очи и го погледна блуждаещо. Не миришеше обаче на алкохол, а и в спалнята не се усещаха алкохолни изпарения. Отвори прозореца, но Юдит не реагира, а отново затвори очи.
Няколко часа по-късно лекарите в болницата съобщиха диагнозата: остра чернодробна недостатъчност, предизвикана най-вероятно от парацетамола в таблетките против главоболие. Черният дроб се оказа напълно разрушен. Юдит можеше да бъде спасена единствено чрез спешна трансплантация, и то ако се намери веднага подходящ орган. Изследваха всичките й близки – родителите, Петер, Лукас, дори сестрата на майка им и чичо им по бащина линия. Нито един от тях не беше годен да стане жив донор, Юдит беше с изключително
рядка кръвна група…
Най-после потече зеленото от светофара и Лукас даде рязко газ. Зелено… зелено като листата на черешите в нашата овощна градина. Учуди го хрумването му. Зелено – този успокояващ цвят от детството му на село, когато светът беше още наред. Триетажната им селска къща досами гората, черешовите дървета, зеленчуковата градина на майка им и огромната, лете изпъстрена с най-различни полски цветя поляна между имението им и дворовете на съседите. От другата страна на шосето грееше, боядисана в светлосиво и червено, сградата на бащината автокъща.
Лукас не помнеше баба си, тя бе починала рано. Дядо му, възпълен, високо израсъл мъж, с дълга бяла брада и голо теме, чиято лула падаше от устата му само когато задреме, живееше на първия етаж. В миналото цялото имение представлявало стопанският двор на родителите на дядо му. След смъртта им той продал кравите, овцете, дребния добитък и построил от другата страна на шосето автокъщата. Като се пенсионира, дядото ходеше само по два часа на ден да помага на баща му, който вече беше поел бизнеса с колите. През останалото време се грижеше за поляната, за коня си Оксфорд, отглеждаше зайци и други дребни животни. Юдит и Лукас много обичаха да ходят с дядо си при животните. За един Великден той им подари по едно зайче, за което да се грижат. Черно като смола и с тъмни очи, зайчето на Юдит се казваше Чернушко.
Зайчето на Лукас беше кафяво, той не можа да му измисли подходящо име и всеки път го наричаше по различен начин. Юдит се смееше на брат си и най-накрая кръсти зайчето му Всичко. Чернушко и Всичко си имаха собствен кафез, но не в обора, а в къщата, и то във всекидневната, до голямата кахлена печка. Понякога Юдит и Лукас изваждаха зайчетата от кафеза и си играеха с тях на пода. Лукас си беше наумил, че трябва непременно да сприятели Всичко със стария котарак, но това все не му се отдаваше. Щом опиташе да приближи двете животни едно към друго, Всичко скачаше и започваше да дращи като подивял около себе си, което пък караше котарака да настръхва, да прави гърбица и да съска заплашително. Лукас реши, че Всичко е непоправим инат и затова не иска да се сприятели с котарака.
Тогава си постави за цел да сдружи заека на Юдит с котарака, но още първият му опит завърши за Чернушко злощастно. Чернушко протегна муцунка и се опита да го подуши. Котаракът обаче явно се усети застрашен и изстреля ловката си лапа с наострени нокти. Дясното око на Чернушко изтече буквално като белтък на счупено яйце, а децата хукнаха ужасени към майка си. Тя натовари веднага кафеза с обезобразеното животинче в колата и три мата потеглиха към практиката на ветеринарния лекар. Там беше пълно с дребни животни и стопаните им, които чакаха търпеливо реда си. Никой от чакащите не се възпротиви, когато тримата връхлетяха със заешкия кафез при лекаря. На Лукас той му заприлича на Дядо Коледа – висок, лъчезарен и толкова мил. Обикна го на мига и си помисли, че непременно трябва да стане ветеринарен лекар.
Лекарят пое Чернушко, постави го пред себе си, обхвана главата му с двете си ръце и я опъна назад. Когато обаче се опита да отстрани със специална тампонова пръчица секретите от очната цепка на животното, то така жално заквича, че на Лукас му прилоша. Когато върху кушетката потече и кръв от очната кухина на Чернушко, Лукас пребледня и се свлече от стола. От тебе няма да стане ветеринарен лекар, опита да се пошегува майка им, галейки потната му коса, докато в съседната стая Лукас се свестяваше в ръцете й. Чернушко ослепя с дясното
око и от този момент нататък Лукас се чувстваше постоянно виновен пред Юдит, макар че тя бързо му прости необмислената постъпка. Той обаче не можа да забрави и започна да си отваря очите за всичко, да мери по сто пъти, преди да направи нещо, растеше като прекомерно съобразително и внимателно момче.
Юдит много обичаше по-малкия си брат, беше се грижила за Лукас, когато беше бебе, а майка им трябваше да върши административната работа в автокъщата. Привърза се толкова много към него, че занемари всички кукли. Играеше си само с брат си, а по-късно и с Чернушко. Петер не обичаше зайци. Нямаше и много вземане-даване нито със сестра си, нито с брат си – изглеждаха му дребни и смешни. Грижеше се заедно с дядо им за Оксфорд, ходеше с него на езда и му помагаше да коси. Когато Юдит и Лукас пораснаха, се запознаха с децата от съседнитеимения. Лукас се сприятели с Килиан и Теодор, играеха често в близката гора. Юдит пък канеше двете сестри Силвия и Тереза на гости, уж да си пишат заедно домашните. Момичетата обаче прекарваха повече време със зайците, отколкото с тетрадките, а момчетата им се присмиваха, викаха им „заешки даскалици”. Юдит никак не понасяше някой да й се присмива. Имаше чувството, че хората от мъжки пол не я вземат насериозно. Веднъж някое от момчетата пак подхвърли това със заешките даскалици и Юдит така се разрева, че приятелките й
се засрамиха от нея. Сбогуваха се набързо и заситниха с наведени от неудобство глави към къщи. После взеха да идват все по-рядко и в един момент съвсем спряха да търсят Юдит. Същата година, в която дядото на Лукас почина, семействата на Килиан и Теодор се преместиха да живеят другаде. Зайците и Оксфорд бяха продадени, в имението досами гората се настани неуютна тишина. Както брат им Петер, всяка сутрин Юдит и Лукас пътуваха с училищния автобус до града. Още в прогимназията Лукас реши един ден да стане инструктор и да има своя шофьорска школа.
И ето – днес курсистите му го обичаха, търсеха го, а много от тях купуваха първата си кола от баща му. Така и той влезе в семейния бизнес. След неочакваната смърт на сестра си промени нагласата си към живота. Започна да гледа на него така, както читател на интересен роман: любопитно, но дистанцирано, наблюдателно, съпричастно, но и сдържано.

* * *

„Изрично възражение“ 
Автор: Евелина Ламбрева Йекер
280 страници
Цена: 13лв

rivapublishers.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>