„Земята вика Майор Том”

От  |  0 коментара

Музиката на Дейвид Боуи и погрешно обаждане от Космоса към Земята вдъхновяват романа „Земята вика Майор Том”. Необичайна, сърдечна и забавна история за самотата и за приятелството, за един човек, който се е отказал от света, но открива по най-невероятния начин, че може би светът не се е отказал от него.„Денят, в който Томас навърши четиресет и шест, започна с новината, че Дейвид Боуи е починал. Браво, помисли си Томас. При това на моя рожден ден…

Това са първите редове, които Дейвид М. Барнет пише на своя лаптоп, и така слага началото на шеста глава от романа си „Земята вика Майор Том“. И въпреки че това е измислена история, в онзи ден авторът наистина  навършва 46 години, а по новините съобщават, че Дейвид Боуи е починал. Датата е 11 януари 2016 г. (певецът умира предишния ден, но повечето хора научават за това на следващата сутрин).

Въпреки че британският писател и журналист никога не е колекционирал албумите на великия музикант, той израства с песните на Боуи. Space Oddity излиза точно 6 месеца преди Барнет да се роди и затова самият той се шегува, че е „захранен“ с тази музика, още докато е бил в утробата на майка си.

Но има още едно събитие, което играе важна роля за написването на романа „Земята вика Майор Том”. На Коледа 2015 г. астронавтът Тим Пийк набира грешен номер от Международната космическа станция и се обажда на възрастна жена в Англия, като я шокира с думите: „Привет! Това Земята ли е?”.

Дейвид М. Барнет си представя какво ли щеше да стане, ако космонавтът и пенсионерката бяха започнали редовно да си говорят. След като две седмици по-късно Боуи умира, сюжетът на „Земята вика Майор Том“ добива по-ясен вид и авторът започва да пише историята за Майор Том.

Томас Мейджър е кисел и намусен темерут, чиято единствена любов е музиката на Дейвид Боуи. Мрази прецакания си безсмислен живот. Мрази всеки човек на Земята, най-вече себе си. Така че, когато се появява възможност да се откаже от света – наистина да се откаже, мама му стара – се възползва без колебание.

След поредица от непредвидени трагикомични обстоятелства Томас се оказва първият човек, който ще стъпи на Марс. И докато на Земята го превръщат в знаменитост с прякор Майор Том, той напуска планетата завинаги и получава единственото, което истински е искал. Да няма хора. Да е сам. Съвсем сам.

Семейство Ормърод живеят в Уигън, Англия. Това са Гладис, милото бойно бабче, което започва да губи паметта си, и внуците й 10-годишният Джеймс – истински малък учен и заради това мишена на побойниците в училище, и 15-годишната Ели, която е поела върху плещите си грижите за семейството и прави всичко по силите си то да не се разпадне. Но един ден от космическия кораб Томас по погрешка се свързва с Гладис…

„Земята вика Майор Том” не е книга за Космоса, както не е и роман за Дейвид Боуи. Оригинална, затрогваща и невероятно забавна, това е история за стените, с които сами се ограждаме, но и за невъзможността да живеем без други човешки същества. За любовта и приятелството, за прошката и надеждата.

ОТКЪС

Какво е в Космоса

Томас погледна образа си в ъгъла на монитора и се опита да приглади косата си, но тя щръкна отново. Запита се дали може да се откъсне от всичко, за да се обръсне. Не се запита обаче защо бившата му съпруга е там, няколко месеца след като му е казала, че няма да му проговори повече.

Ето че пред камерата застанаха мъж в карирана риза и малко детенце. Не, това изобщо не беше Джанет. Клаудия извика момиченцето.

– Организирахме състезание в старото ти начално училище в Кавършам и едно от децата спечели правото да ти зададе въпрос – тя прегърна детето, което бе на девет, може би на десет. – Това е Стефани. А това е господин Бересфорд, преподавателят й. Хайде, Стефани, кажи здравей, не се притеснявай.

Томас се вгледа в учителя. Изглеждаше толкова млад, че спокойно можеше да мине за син на Томас. Момиченцето махна с ръка за поздрав и Томас заговори:

– На мен ми преподаваше господин Дикинсън. Какво стана с него?

Господин Бересфорд обясни:

– За Тони Дикинсън ли говорите? Доколкото знам, се е пенсионирал преди време и почина преди година. Спомням си, че мернах нещо такова в един вестник.

– Радвам се. Беше противен, садистичен гадняр. Веднъж ме удари с пръчка три пъти по задника, защото съм си чешел носа в час. Дано е умрял в агония.

– Майор Том… – изсъска Бауман през стиснати зъби. – Майор Том има доста… странно чувство за хумор, Стефани. Той не говори сериозно.

– Напълно сериозно говоря, мамка му. Струва ми се, че дъртакът Дики се кефеше, когато биеше момчетата – той насочи вниманието си към господин Бересфорд с модерната му под- стрижка и хипстърска брада. – Май вече не ви е позволено да правите подобни неща. Проверяват миналото ви за криминални прояви и разни подобни.

Клаудия избута с лакти всички и застана пред Бауман, кой- то подръпна яката на ризата си.

– Както и да е, Томас, Стефани е готова да ти зададе въпрос.

– Ако ще пита как сера в Космоса, мога още отсега да кажа, че отнема много време, неудобно е и напълно губиш достойнство.

Томас забеляза как Бауман слага ръка на челото си. Момиченцето вдигна поглед към учителя си, след това към Клаудия, която се усмихна напрегнато и я побутна. Малката погледна листа, който стискаше, и запита с разтреперано гласче:

– Кое е най-хубавото, когато сте в Космоса?

„Мили боже, това ли беше най-умното, което успя да измислиш?“

Със закъснение Томас разбра, че го е казал на глас. Лицето на детето се сгърчи и то се разрева. Томас затвори очи.

– Добре. Питаш кое е най-хубавото, когато си в Космоса. Най-хубавото е, че не си на Земята. Бях може би на твоята възраст, когато осъзнах нещо, а именно, че светът е гаден, както и всички в него. Цял живот гледам как амбициите ми се скапват и умират. Така че, когато се появи възможност да се откажа от света – наистина да се откажа, мама му стара – аз се възползвах без колебание. Получих единственото, което истински съм искал. Да няма хора. Да съм сам. Напълно и съвсем…

Sol. Сам. Предъвкано. За съжаление, неграмотно написано. За съжаление. Неграмотно написано. Предъвкано. Tude.

Томас, отвори очи и се огледа за книгата с кръстословици. В същия момент забеляза, че мониторът е празен. Гадовете го бяха прекъснали.

Моливът му се носеше някъде край люка и той тъкмо се накани да го грабне, когато остро бръмчене се понесе от сив пластмасов предмет, който не бе забелязал досега. Той го вдигна предпазливо и разбра, че е някакъв телефон.

– Ало?

– Томас, обажда се директор Бауман – представи се съскащ глас. – Изгубихме връзка с теб точно преди да започнеш да говориш. Не се тревожи, заехме се с проблема. Вероятно става въпрос за софтуерен гаф. На твое място щях да залегна над процедурата по проверка на системата.

Да залегна ли каза? Кой говори така в днешно време? Томас пусна забележката за проверка на системите покрай ушите си и въздъхна тежко.

– Така ви се пада, след като сте купили всички компютърни системи от разпродажба в „PC World“.

Директор Бауман не обърна внимание на думите му.

– Ние сме се заели. Междувременно, налага се да използваме тази система, за да поддържаме връзка.

– Не знаех, че имам телефон – Томас отдръпна бързо пластмасовия предмет от ухото си, за да го разгледа. Приличаше на нещо, взето от седемдесетте. При положение че Шедник-1 бе скапан хибрид от парчетии на съветски космически бракми, нищо чудно да е точно от седемдесетте. Добре поне  че работи.

– Това е иридиев телефон – обясни Бауман. – Използва сателитите в орбита около Земята, за да прехвърли сигнала към нас. Технологията е малко стара и запецва, но има поне шейсет и шест сателита, които могат да отразят сигнала, така че би трябвало връзката да се запази. Проблемът е, че няма да бъдеш в обхват още дълго.

***

Телефонът на Гладис оживя със старата песен Diamonds and Rust. Ели я погледна предупредително:

– Ако някой иска пари, затвори и блокирай номера.

Гладис вдигна и се представи възпитано:

– Ало? Разговаряте с Гладис Ормърод – тя се заслуша за малко, след това подаде телефона на Ели. – Той иска да говори с теб.

– Кой? – запита момичето.

– Астронавтът. Майор Том.

– Господи, бабче – въздъхна Ели. – Нямам време за това.

– Истина е! – избърбори брат й. – Аз му звънях лично. Преди да се прибереш. Наистина е той.

Ели погледна сърдито Джеймс и пое телефона.

– Това е тъпа шега. Вероятно са децата, които те тормозят в училище.

Погледна поредицата цифри на дисплея и го притисна към ухото си.

– Вижте, не знам кой сте, но моментът изобщо не е подхо- дящ.

– Ели ли се обажда? – беше мъжки глас.

– Кой сте вие? – Тя погледна другите и включи телефона на високоговорител.

– Аз съм Томас Мейджър. Вестниците ме наричат Майор Том. На път към Марс съм.

– Леле, звучи така, сякаш е в съседната стая – обади се недоумяващо Гладис.

– Не съм убедена, че не е някакъв номер – каза Ели. – А в тази къща сме се наситили на номера, от мен да го знаете.

– Не е никакъв номер – заяви Томас. – Помогнах на баба ти – бабчето – да се прибере, когато се изгуби. Звъннах й съвсем случайно онзи ден. Номерът беше на бившата ми съпруга.

– И какво искате? – запита Ели.

– Ами… – той, изглежда, търсеше думи, които не бе свикнал да изговаря. – Струва ми се, че искам да помогна.

Ели огледа стаята.

– Какво сте му казали? Какво сме се разбрали за разговорите с хората?

– Нищо! – наежи се Джеймс. – Просто казах… Просто казах, че сме закъсали. Това беше още преди да разбера какво е положението с наема. Беше просто чувство. Но тъкмо това исках да кажа за състезанието…

– Млък – сряза го сестра му. – Добре, астронавте. Какво искаш да знаеш?

– Всичко.

И Ели, макар да знаеше, че така не се прави, но понеже най-сетне – наистина най-сетне – имаше човек, с когото да поговори, който не е нито брат й, нито баба й, му разказва всичко. Отначало заговори колебливо, след това бързо, докато накрая язовирът се отприщи и тя не можеше да спре, разказа му и за наема, и за нигерийския мошеник, и защо мама я няма, и как татко е отишъл в затвора, и че всичко, абсолютно всичко, отива на майната си.

Бабчето изцъка с език.

– Внимавай какви думи употребяваш, Ели.

След като думите бяха казани, дойдоха сълзите. Ели покри лицето си с ръка и изхлипа тихо. След като се овладя, продължи:

– Та значи, това е всичко. Имаш ли вълшебна космическа пръчица, която да размахаш?

– Баща ви защо е в затвора? – зададе въпрос Томас.

– Има ли значение? – каза Ели. – Ще си промениш мнението, защото баща ни е затворник ли? Окошариха го, защото е глупак. Той е строител, беше строителен работник. Опитваше се да си намери работа. Една вечер бил в пъба и някакви го попитали търси ли си работа. Попитали го единствено защото имаше ван. Те искали да откраднат нещо, а той им бил шофьор. Натоварили купища пиене във вана. Едва ли щеше да влезе в затвора, но другите ги спипал охранителят и един от тях го ударил по главата с желязо. След това ги изловили всичките. Идиоти. Всичките до един са идиоти.

– Защо не помолите някого за помощ?

– Защото – обясни Ели, макар да й бе писнало да го казва – татко остави бабчето да се грижи за нас. Аз съм на петнайсет, а Джеймс – на десет. Проблемът е, че здравето й се скапва много бързо. Има деменция. В мига, в който някой разбере, ще дойдат социалните, а тогава ще ни разделят. Така че никой не трябва да разбира, ясно ли ти е? Няма да казваш на никоя жива душа за тази работа. Трябва да ми обещаеш.

– Обещавам – отвърна Томас. – Колко ви трябват, за да платите наема?

– Около пет бона – въздъхна Ели. Млъкна за няколко секунди. – Ще ни ги дадеш ли? Сигурно са ти платили, за да отидеш на Марс.

– Да, платиха ми. Дадох почти всичко на бившата ми жена. По-точно пратих чек на адвоката й. Тя дори не писа. Останалите ги дадох на Кралското общество за превенция на инцидентите.

– Защо? – каза Ели.

– Какво защо? За Джанет ли питаш, или за Кралското общество?

– Пращал ли е пари на Джанет Кростуейт? – запита подозрително Гладис.

– Ели – намеси се Джеймс. – Състезанието…

– Тихо, бабче – сряза я Ели. – И ти вземи да млъкнеш, Джеймс. Онова с инцидентите. Кралското общество.

– Заради… брат ми – отвърна Томас. – Дълго е за разправяне. Но нямам никакви пари. Не съм и помислял, че ще ми трябват тук. Мога да помоля Контрола на мисията да помогнат… Те ще питат обаче защо. Ще искат да научат цялата история.

– Не – Ели беше твърда. – Ще трябва да намерим друг начин за парите.

– Ели! – изкрещя Джеймс. – Опитвам се да ти кажа цял ден!

Защо не ме изслушаш! Говоря за състезанието!

– Джеймс! – изкрещя в отговор Ели. – Ще престанеш ли с това тъпо състезание? Няма да ходиш и точка!

– Чакай! – намеси се Томас. – Чакай. Джеймс какво за състезанието?

– ПАРИЧНАТА НАГРАДА Е ПЕТ ХИЛЯДИ ЛИРИ! – викна силно той и седна на канапето, като затвори очи. – Опитвах се да ти кажа.

Настъпи тишина.

– Пет хиляди лири ли?

– Какво трябва да направиш, Джеймс? – попита Томас.

– Експеримент. Оригинален експеримент. Това е. Нещо, от което всички да ахнат. Стигнал съм до финала, защото съм селянин, от работническата класа, с протрити обувки. Сега всичко, което трябва да направя, е да измисля експеримент, с който да спечеля.

Отново настъпи тишина, след това Томас заговори:

– Виж, Ели, има нещо, което трябва да правя всеки ден… Трябва всяка вечер да отделям по два часа и да чета как се отглеждат картофи. Честно казано, това ме изпълва с ужас. Мога да използвам времето, за да говоря с Джеймс за наука. Да обсъждаме експеримента му. Може да успея… кой знае, може да успея да помогна.

Ели, която усещаше как през изминалите дни мракът я поглъща и имаше чувството, че бъдещето е само някакъв статичен шум, който не можеше да разкара, започна да вижда някъде в далечината малка, но много ярка точица светлина.

– Да – отвърна бавно тя и посегна към телефона. – Да, може и да помогнеш, мама му стара.

* * *

„Земята вика Майор Том”
Автор: Дейвид Барнет
378 страници
Цена: 18лв/ 14,40 лв. онлайн
www.kragozor.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Земята вика Майор Том”, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>