„Затворисърце“ от Константин Трендафилов

От  |  0 коментара

Константин Трендафилов е писател, поет и творчески директор в рекламна агенция. Автор е на поетичната книга „За кого се сещаш, когато се сещаш за някого?“, която бързо се превръща в най-продаваната стихосбирка за 2016 г.  Днес ви представяме откъс от първия му роман – „Затворисърце“.

ОТКЪС

*

Събудих се вече по тъмно. Упойката ме беше поотпуснала. Чувах някакво жужене извън вратата, придружено от време на време с неразбираеми подвиквания. През запазеното още от соца размазано стъкло на вратата на болничната ми стая, прозираха странни, бързо менящи се цветни светлини. От зелено, към жълто, към зелено. Първа мисъл – „Богинята е дошла да ме прибере!“. Разклатих глава, за да се разбудя. Изправих се не без охкане и ахкане и се добрах до вратата. Дръпнах я и звуците се избистриха.

-Айде, бе, Кириченко, вземи уцели веднъж! Вземи уцели веднъж бе! – изхриптя шепнешком дебел женски глас.

Не бяха най-успокоителните думи, които да чуеш в болница.

Иззад ъгъла на коридора идваше светлината, оттам и звуците. Затътрих се бавно нататък и с всяка стъпка чувах жуженето по-ясно, а над него се открои още един глас, мъжки. Гласът на коментатора. Сестрата на нощна смяна си беше пуснала „Евро“-то. В този момент се успокоих и фантазията ми за садистичния лекар Кириченко, който от двадесетия път уцелва вената, се изпари. Беше името на нападател от отбора на Русия.

- Срещу кои играят руснаците? – попитах от тъмнината.

Сестрата подскочи.

- Ама ти защо не спиш?! Я седни, бързо, под упойка си, да не паднеш!

Тя чевръсто размърда трътлестото си тяло и ми добута едно старо, разкъсано столче с кожена седалка – сигурно бившия стол на някой от лекарите със собствен кабинет.

- Нещо не ме лови сън – отвърнах.

Сестрата се засмя съзаклетнически, сякаш ще ми каже някоя тайна.

- Седни, седни, няма лошо. С теб ще си погледаме мача. Едно на нула срещу гърците. Ама не успяват да дръпнат още руснаците, не успяват!

- Аз само да си взема възглавничката тогава…

Очите й се облещиха.

- Чакай! Чакай! Аз ще я взема! – вирна глава сестрата, сякаш бе под достойнството й някой да върши нейната черна работа.

Разходи до стаята ми, а после тичешком на пръсти се прибра.

- Изпуснах ли? Вкараха ли?

- Не са, никой нищо не е вкарал.

- Буликин? Подават ли на Буликин?

Погледът й остана прикован към мача, докато ми наместваше възглавничката да седна, сякаш собственият й съпруг беше централен нападател на руснаците.

- Не му подават, пустия му Буликин… – поклатих глава аз. Кой по дяволите беше Буликин? – Някой случайно да е идвал на свиждане, че задрямах следобеда? – попитах почти небрежно.

- Не, моето момче. Нито някой случаен, нито някой конкретен – отвърна сестрата, за пръв път отклони очи от телевизора и ми се усмихна. – Ще дойде, ще дойде. Дай сега да си догледаме мача.

                     *

На другата сутрин упойката ме беше пуснала напълно. Бях изгубил игривото си чувство за хумор и митологичните си фантазии. Помнех кристално ясно две неща – че Буликин отбеляза гол в седемнайстата минута и че така и не й взех номера на Лидия.

janet45.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Затворисърце“ от Константин Трендафилов, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>