„Записки под възглавката“ от Сей Шонагон

От  |  0 коментара

„Записки под възглавката“от Сей Шонагон е най-продаваната японска книга за всички времена! Тази древна книга за дворцовия етикет и дамите от свитата на една императрица е най-добрият и вечен японски придворен дневник, писан някога. Изтънчена и очарователна творба, създадена преди векове, която остава вечна. В двореца са я наричали Сей Шонагон. „Сей“ – това е първият йероглиф от името на нейния род Кийовара, а „шонагон“ е дворцов ранг, означаващ „младши придворен съветник“. Тъй че, ако интерпретираме нейното име, ще получим „младши придворен съветник от рода Кийовара“. Най-често изказваното предположение за истинското й име Кийовара Нагико. За щастие историците са изровили макар и минимални биографични данни за Сей Шонагон, които ни позволяват да си представим в най-общи линии жизнения път на тази изключително своеобразна и нетипична придворна дама, създала едно също толкова нетривиално и специфично произведение. Сей Шонагон е родена около 966 г. Принадлежи към род с богати поетични традиции и със слабо политическо влияние. Прадядо й – Фукаябу – е бил включен в списъка на „тридесет и шестимата най-добри поети на периода Хейан“, а баща й – Мотоске – е известен освен като поет и като един от съставителите на поетичната антология „Госен вакашу“ (средата на X в.). Най-вероятно през 993 г. Сей Шонагон постъпва в свитата на императрица Садако. Започва най-съдържателната част от нейния живот, изпълнена с много преживявания и емоции, описана в неповторимите й „Записки под възглавката“.

Изящни слова за:

Великолепните неща…

Неща, от които сърцето силно се разтуптява…

Неща, които навяват сладки спомени…

Неща, които радват сърцето…

Неща, които пораждат безпокойство…

Неща, които рядко се срещат…

Неща, към които охладняваш…

Неща, заради които ти се присмиват…

Тягостни неща…

Неприятни неща, които трябва да понасяш мълчаливо…

Неща, за които не ти се ще и да говориш…

Неща, за които съжаляваш…

Неща, които навяват тъга…

Неща, които прогонват тъгата…

ОТКЪС

1. Напролет – изгревът

Напролет – изгревът.
Първите лъчи светлина очертават върху небосвода белите планински върхове, а над тях аленее тънка ивица облаци.
Лете – нощта.
Не само когато изгрява луната или в мрака искрят безброй светулки, хубаво е дори когато само тук-там проблясва светулка или вали дъжд.
Наесен – залезът.
Щедрото слънце се приближава към планинските върхове и враните политат към гнездата си – по три, по четири, по две. А нейде високо в небесата чезне върволица диви жерави и изпълва сърцето с тъга и омая. А щом залезе слънцето – гласът на вятъра и песните на цикадите.
Зиме – утринта.
Не ще и дума, че е хубаво, когато вали сняг или бял скреж сковава всичко наоколо. Ала дори да няма сняг и скреж, пак е мразовито и сутрин бързаш да запалиш печките и разнасяш въглища и съчки по коридора. Зима е – усещаш го ясно! А към обяд студът постепенно омеква и някак неусетно въглените в огнището се превръщат в бяла пепел.

2. Хубаво време

Хубаво е през първия месец, през третия, четвъртия и петия, през седмия, осмия и деветия, през единайсетия и дванайсетия месец. Всеки месец от годината има своя хубост.
Прекрасен е новогодишният ден, когато в синьото небе трепти воал от омара. Всички са нагиздени и засмени от сърце; молят се за благоденствието на Негово Величество и за собственото си щастие. Колко е хубаво! Обичам и седмия ден, когато събираме стръкчета току-що поникнала млада трева там, където снегът вече се е стопил. Колко е странно, че можеш да видиш тревички дори на най-неочаквано място – зад оградата на двореца!
От провинцията с красиви колесници пристигат благородниците, за да наблюдават Празника на белите коне1. Колесниците влизат през Средната порта, подскачат, когато минават прага, а дамите вътре се блъскат една в друга – понякога дори гребенчетата от косите им падат и се чупят. Забавно е да гледаш как всички се смеят.
Спомням си едно посещение в двореца за Празника на белите коне 1*. Пред външната Южна порта бяха застанали гвардейци на стража. Те бяха взели лъковете на слугите, които ни съпровождаха, и плашеха конете, като опъваха тетивите. Надникнах в двора през една пролука в оградата – там достолепно се разхождаха придворни дами от най-високи рангове. Какви честити особи! Шестват покрай деветкатовите палати, сякаш цял живот са прекарали в тях! Точно тогава дворцовите слуги минаха неочаквано близо до колесницата, в която седях, и можах да разгледам лицата им. Някои бяха напудрени толкова неумело, че ми стана дори неприятно – имах чувството, че гледам изпръхналата черна земя в двора, по която тук-там са останали парцали сняг! Конете, водени от дворцовите слуги, бяха доста буйни – изправяха се на задните си крака и цвилеха. Изплашено се отдръпнах навътре в колесницата и повече нищо не видях. А колко е хубаво на осмия ден от първия месец, когато се поднасят дарове на Техни Величества! Всички се суетят, бързат, дори тропотът на колесниците се чува сякаш по-силно от обикновено.
На петнайсетия ден поднасят на Негово Величество празнична каша каю 2*. В домовете на благородниците дамите внимателно крият зад гърба си бъркачките за кашата и дебнат да натупат някого. Ала трябва хубавичко да се оглеждат, за да не бъдат изненадани самите те. Много е забавно наистина! Предпазливостта в крайна сметка не помага да избегнеш удара. Всички се смеят и се радват на сръчността на сполучилата, освен, разбира се, жертвата, която се чувства доста неловко. От една година млад благородник посещава дома на новата си съпруга 3*. И ето, на петнайсетия ден от първия месец той се приготвя да посети двореца, за да поднесе дарове. А една от дамите – във всеки дом има и такава, която все се разпорежда – се крие в ъгъла с бъркачка в ръка. Другите я забелязват и започват да се подсмихват, но тя им прави знаци: „Шт, мълчете!“. И само младата господарка си седи спокойно, без да забелязва нищо. В този миг дамата с бъркачката се спуска към нея: „Ах, трябва да взема нещо оттук!“, издебва сгода и я тупва по гърба. Всички до една избухват в смях. Усмихва се и младият
благородник, а невестата дори не помръдва – само страните й леко порозовяват. Колко е трогателно това!
Понякога дамите се налагат с бъркачки не само помежду си, но се хвърлят да удрят и господата. Кой как посреща тези удари? Някои дами например страшно се ядосват и започват да проклинат онези, които са ги ударили. Мисля, че прекаляват – нали всичко е на шега!
Дори в двореца – това тържествено и церемониално място – през този ден настъпва суматоха и всички забравят добрия тон. А колко е забавно да наблюдаваш какво става в двореца в деня, когато се раздават дворцовите рангове и санове 4*! И сняг да вали, и лед да е сковал всичко наоколо, чиновниците от четвърти и пети ранг не пропускат да дойдат с молебствени писма. Младоците се държат наперено и самонадеяно, но онези, чиито глави вече са побелели, търсят съчувствието и закрилата на влиятелните царедворци. Посещават знатните придворни дами и надълго и нашироко им говорят за собствените си достойнства. Горките! Дори не подозират как се подиграват след това с тях младите красавици.

„Ходатайствайте за мен пред Негово Величество!“ – молят се чиновниците и е добре, ако успеят да получат желания ранг! Ала колко жалко е, когато надеждите им не се оправдаят… На третия ден от третия месец слънцето грее най-ярко. Тъкмо тогава цъфтят прасковите! А тихата прелест на върбите! Колко е красиво! Харесвам върбите, когато клонките са напъпили и младите листенца са още свити като копринени буби в своите пашкули. Широко разлистените дървета са неприятни за гледане. Всички цветове са хубави до мига, в който се разтворят!
Откъсни току-що напъпила дълга вишнева клонка и я сложи във висока ваза. Това е по-изящно и по-красиво от букет цветя. Ако в такъв ден те посетят Техни Величества или някой друг от императорското семейство – особа с одеяние в цветовете на вишната, под което се подава бяла роба – и седнете заедно до вазата ей така, за да си поговорите, обхваща те най-благостно чувство.
То е още по-силно, ако се случи наблизо да прелети птичка или пеперудка. Каква мила главица има! Колко е хубаво по време на празника Камо 5* през четвъртия месец! Листата на дърветата са все още крехки и свежозелени и не покриват плътно клоните.

Денем, когато ни облаци, ни пролетна омара закриват ясното небе, то сякаш трепти! А привечер, щом падне лека вечерна мъгла, или пък нощем – каква прелест се крие в далечните гласове на кукувиците, толкова тихи, че за миг не вярваш на ушите си. Щом наближи празникът, все по-често виждаш забързани хора да разнасят насам-натам небрежно увити в хартия топове плат – старо злато със зелено или пък индиговосиньо с аленочервено. Тогава можеш да видиш одежди в най-непривични окраски – някои преминават от бяло към наситени тъмни цветове, други са с преливащи се нюанси от един и същи цвят, а трети – съвсем неравномерно боядисани. Непълнолетните девойки вече са измили и подредили косите си в очакване на празника, но продължават да ходят с обикновените си дрехи, които понякога са
дори износени и измачкани. Още нищо не е приготвено, а те само се суетят и подвикват на слугите: „Скъсани са ми каишките на чехлите! Погрижете се за подметките на сандалите ми!“. Ала в мига, когато облекат празничното одеяние, същите тези капризни девойчета стават важни и тържествени и пристъпят начело на шествието бавно и благочестиво като монахини. Колко много се вълнуват! Трогателно е да
наблюдаваш как техните майки, сестри, лели вървят до тях и оправят дрехите им.

3. Едни и същи неща…

Едни и същи неща могат да звучат по различен начин. Речта на монасите, мъжката и женската реч… А в речта на простолюдието винаги има излишни думи.

4. Колко е тъжно, когато любимият ти син…

Колко е тъжно, когато любимият ти син стане монах! Всъщност за роднините това е радостно събитие, понеже той ще се моли за тяхното спасение, ала околните го смятат за безчувствен и така и се отнасят към него. Монасите преживяват с най-оскъдна храна, не им е позволено дори да се наспят. Съвсем естествено младите монаси проявяват любопитство към различни неща. Но ако се случи да погледнат към жена, просто така, без никакъв умисъл, всички сърдито ги укоряват. Още по-тежка е съдбата на монасите заклинатели. Те ходят на поклонение в Митаке, Кумано и други свещени планини, а това съвсем не е леко! Когато за някого се разнесе славата, че притежава чудотворна сила, започват да го търсят отвсякъде и той няма нито миг покой! Случва се да го повикат при тежко болен и той с всички сили се мъчи да прогони злите духове и њроки, а с тях – и болестите. Накрая, напълно изтощен, задрямва от изнемога, ала веднага се намира някой да измърмори: „Тоя пък монах само спи!“. Подобни забележки сигурно са много обидни за монаха заклинател и мога да си представя какво му е на душата!
Така е било някога. Сега животът на монасите, изглежда, е станал по-добър.

Бележки:

1* Празникът на белите коне е бил заимстван от Китай през 834 г. по времето на император Нинмей, като първоначално е бил известен с китайското си наименование – Празник на светлосините коне. Конят е бил почитан като животно на слънцето, а светлосиньото – като цвят на пролетта. Провежда се на седмия ден от първия месец по лунния календар (всички дати в книгата са дадени по лунния календар, според който годината започва някъде от началото на месец февруари), когато на двора пред императорския дворец извеждат двайсет и един отбрани жребеца от императорските конюшни (три пъти по седем; седем – магическо число). В основата на ритуала стои поверието, че който види коне при настъпването на годината, ще бъде здрав през цялата година. От началото на Х в. този празник бива преименуван в Япония на Празник на белите коне – очевидно под влияние на шинтоисткото възприятие на бялото като цвят на чистотата. Всъщност самите коне са били сивкави с черно-бели гриви.

2* Петнайсетият ден от първия месец – празник в двореца, когато се вари специална каша, наречена каю. Съществувало е поверие, че ако удариш някоя дама с бъркачка за кашата, ще роди мъжко чедо.

3* В хейанското общество е съществувала полигамия. Жените са живеели при родителите си или в отделни къщи, а мъжете са ги посещавали, когато пожелаят. Често обаче на старини са се събирали заедно.

4* Придворните рангове са били осем, като най-висок е бил първият.

5*  Празникът Камо – шинтоистки ритуал, който се провежда два пъти годишно: през четвъртия и през единайсетия месец. В деня на празника се организират церемониални шествия до храма Камо (на север от императорския дворец) и пищни зрелища. Очевидно това е бил един от любимите празници на Сей Шонагон, защото се споменава често в нейните записки.

* * *

„Записки под възглавката“
Автор: Сей Шонагон
360 страници
Цена: 13,99лв

Издателство Апостроф 

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>