„Жълтият плик”: истинска история за приключението, което всички мечтаем да изживеем

От  |  0 коментара

Мислили ли сте някога колко ще бъде хубаво да зарежете всичко и да се впуснете в пътешествие по света? Да посетите всяко място, което искате и да останете там колкото желаете? Без краен срок, без план!

Ким Динан дълго мечтае за това. Докато един ден просто решава да послуша сърцето си!  Заедно със съпруга си Браян продават всичко, напускат работа и поемат към приключението на живота си.

Преди да заминат техни приятели им правят необичаен подарък – жълт плик. Двамата сами трябва да решат как да го използват. Има само 3 прости правила.  „Жълтият плик” е истинска история за приключението, което всички мечтаем да изживеем. Интригуваща и завладяваща история за необикновените приключения на едно обикновено семейство. Разказ, изпълнен със страст, хумор и емоции, който ни доказва, че мечтите се сбъдват, стига да поемем риска да ги изживеем. Открийте своя жълт плик в книгата!

ОТКЪС

Пролог

С Уенди слязохме от проскърцващата пъстроцветна лодка и стъпихме на глинестия бряг на река Тунгабхадра. Реката течеше тъмна и ленива като блато. Три жени в шарени сарита биеха прането върху камъни край водата. Няколко момчета се плискаха и пищяха в сънливия вир, голи и костеливи като неоперени птичета. Поехме бавно по лъкатушния главен път в Хампи. От прашните улици се надигаше пулсираща жега и пълзеше по краката ми. Минавахме край кафенета, туристически пансиони и сергии, отрупани с фигурки на Ганеша.

От другата страна на пътя момче се бе излегнало в черно-жълта рикша, паркирана в сянката на купчина грамадни камъни. Видя ни и проточи шия.

– Ехо! Привет! – помаха ни. – Трябва ли ви рикша?

Присвих очи срещу слънцето.

– Колко? – подвикнах, бършейки потното си чело.

– За вас – извика в отговор той – осемстотин рупии. ДОБРА ЦЕНА!

Цената беше нищожна наистина, но знаех, че е надута. Отправих му най-изразителния си поглед „майтапиш ли се?“. По време на престоя в Индия бях развила непоносимост към опитите да ме мамят. А и пазарлъкът е начин на живот в Индия. Той удвоява цената, аз я намалявам наполовина, срещаме се по средата.

Поклатих глава и продължих да крача бавно напред; капчици пот се стичаха от косата ми и падаха по прашното шосе като дъжд.

– Много е! – изкрещях през рамо.

Правило номер едно при пазарене – трябва да покажеш, че си готов да си тръгнеш.

Водачът на рикшата обаче нямаше да се откаже толкова лесно; а и не го очаквах. Той извика след нас:

– Мадам, справедлива цена! Ще ви закарам където поискате! До Храма на маймуните, до Лотосовия храм, до Стария град! Ще ви возя цял ден. Справедлива цена! – Потегли, за да ни настигне. – Вярно е, мадам. Цената е справедлива.

Рикшата се друсаше зад нас по осеяното с дупки шосе. Подало глава навън, момчето не се отказваше да ни придума.

Погледнах към Уенди, тя сви рамене. После се обърнах пак към шофьора и поклатих глава в знак на несъгласие.

– Не е справедлива. Ще платя шестстотин рупии.

Вярно беше, че исках да му платя честно. Осъзнах с изненада обаче, че частица от мен иска да спечели войната на наддаване. Бях извървяла дълъг път след първите си плахи стъпки по пътя преди девет месеца.

– Мадам, добре, добре. Ще смъкна цената. Шестстотин рупии. Ако сте доволни, ще платите седемстотин.

Поспрях и пресметнах наум. Уенди се приведе към мен.

– Ким, спориш за два долара. Адска жега е. Хайде да се качим в рикшата. Момчето е симпатично.

Обърнах се към него и се усмихнах отстъпчиво.

– Добре, шестстотин рупии. Ако сме доволни, ще платим седемстотин.

Той се усмихна в отговор – показа ми много зъби – и косата му падна над очите. Двете с Уенди се качихме на задната седалка и заподскачахме по пустия черен път към Храма на маймуните.

Назъбените руини на Хампи се ширнаха пред нас. Погледнах крадешком към Уенди; наклонила глава към прозореца, тя съзерцаваше каменистия пейзаж. Не бях виждала подобна местност в Индия – а и където и да било всъщност; сякаш древен колос бе захвърлил напосоки из равнината скали колкото къщи.

Яркото слънце обжарваше лицето ми. Затворих очи. Горещият вятър развяваше косата ми като циклон. Сплетох длани в скута и разсеяно опипах пръста, където някога носех венчалната си халка. Мислите ми се насочиха към Браян. Какво ли прави сега? Липсвам ли му?

Представих си го в Южна Индия; пие чай, спрял до крайпътна сергия. В същия момент предното стъкло на рикшата – оглушително и без предупреждение – експлодира на хиляди остри късчета. Парчета стъкло се изсипаха върху шофьора и полетяха към мен и Уенди като свирепа вълна.

Отворих рязко очи. Отвън светът замря, неподвижен и безмълвен. Сърцето ми биеше като чук в гърдите; кръвта ми барабанеше в ушите. Стреляха ли по нас? Абсурдна мисъл, но нещо бе раздробило стъклото. Погледнах надолу. Бях покрита със стъкла, но невредима.

– Какво стана? – успях най-сетне да изрека.

Погледнах към шофьора на рикшата, който продължаваше да кара напред, примигвайки с ококорени очи; по ръцете му се стичаха струйки кръв.

– Спри! – Уенди се приведе и го потупа по рамото. – Отбий от пътя.

Свърнахме настрани. Момчето седеше мълчаливо; не помръдваше, вкопчено в кормилото. Люспици стъкло бяха полепнали по миглите му като снежинки. От ръцете му продължаваше да капе кръв.

– Какво стана? – повторих. – Камък ли разби стъклото? Или стреляха по нас?

Момчето на отговори.

Двете с Уенди слязохме от рикшата. Изтръскахме стъкълцата от дрехите си и от седалката. След няколко секунди водачът също се размърда и заизтупва късчетата стъкло.

– Добре ли сте? – попита ни.

Кимнахме. Посочих ръцете му.

– Тече ти кръв.

Той погледна надолу, изтри ранените си ръце в джинсите и за момент ми се стори, че ще заплаче.

– Рикшата не е моя – каза. – Взех я назаем. – Поклати невярващо глава. – Лоша карма – промърмори по-скоро на себе си, отколкото на нас. – Лоша карма.

Постояхме край пътя, загледани мълчаливо в рик­шата, все едно е сакато животно. Гледахме как момчето разчиства останките от предното стъкло. Трескавият ритъм на сърцето ми се поуталожи. Всичко е наред, казах си, стъклото се е счупило от тръскането по дупките.

Момчето се качи в рикшата; последвахме го.

– Как се казваш? – попитах го.

То се обърна към мен.

– Махадж. А вие?

– Ким – усмихнах се.

– Уенди – додаде спътницата ми.

Махадж повдигна смаян вежди.

– Уинди? Като ветровит ли? Значи това стана заради вас?

Очите му заискриха весело и двете с Уенди се засмяхме.

Махадж запали двигателя и върна рикшата на шосето.

– Стават такива работи – сви рамене той, срещайки погледа ми в огледалото за обратно виждане. – Какво да се прави? Много неща се случват в живота. И все пак трябва да му се радваме.

***

Часове по-късно сгънах седемстотин рупии в ръка – дневната надница за услугите на Махадж. После затършувах в чантата си, докато пръстите ми напипаха жълтия плик, пъхнат във вътрешния джоб. Извадих незабелязано още няколко банкноти; сгънах и тях. Бяха достатъчно за ремонт на стъклото и малко отгоре за преобръщане на късмета.

Дадох парите на Махадж, той ми благодари и ги прибра в джоба, без да ги брои. После предложи да ни закара до кея. Ала най-сетне се смрачаваше и слънцето преваляше зад хоризонта. Въздухът се разхлаждаше в здрача.

– Вечерта е приятна – казах. – Ще повървим. Но благодаря за чудесната разходка из Хампи.

Двете с Уенди поехме през спокойната заря на заника по чакълестите пътеки. Замислих се за Махадж и живота му в Индия, за някогашния си живот в Орегон и как той ме изпрати по света. По-рано през деня бях споменала на Махадж, че съм писателка. Той сподели, че мечтае да стане кинорежисьор; в гласа му долових същото убеждение, с каквото говорех за своя живот като писателка.

– Махадж, направи всичко по силите си – казах му.

Той ме озари с широката си усмивка.

– Добре – кимна ми.

Реката тъкмо се бе появила пред нас, когато Уенди наруши мълчанието.

– Как би описала парите от жълтия плик на Махадж, ако те попита? – поинтересува се тя.

Поспрях замислена. Не за пръв път си задавах въп­роса. Отначало се чудех дали да не придружавам парите с кратка бележка. Но какво да напиша? И как да подготвя бележка на родния език на всеки получател?

– Ще обясня на Махадж, че парите не са мои, а са ми подарени. Ще му кажа, че моята работа е да му ги предам, защото му се полагат.

Уенди кимна с разбиране.

Зад нас чух вик и се обърнах. Махадж ни гонеше, вдигнал ръка над главата. Размахваше банкнотите.

Настигна ни запъхтян.

– Чакайте – заекна, поемайки си дъх. – Платили сте повече.

Погледнах парите в дланта му с известно смущение. Трябваше да му обясня. Спомних си обаче думите, които току-що бях казала на Уенди. Парите не бяха мои; аз бях просто посредник. Спомних си също първото правило на жълтия плик – не му мисли много.

– Не, Махадж, допълнителните пари са за теб – отговорих. – Ремонтирай рикшата.

– О! – стъписа се той. – Сигурни ли сте?

С Уенди кимнахме неловко като марионетки върху автомобилно табло. За втори път през този ден Махадж се слиса. После широко се усмихна, показа ни белите си зъби и изрече универсалната дума „благодаря“.

Първа глава

На 11 май 2012 година излязох от работа и прекрачих в топлия, красив пролетен ден.

Преди няколко седмици седях в плексигласовата си ниша и нервно пишех уведомлението за напускане. Ръцете ми трепереха, когато седнах в директорския кабинет и обясних какво сме решили с Браян.

Трябваше да се досетя, че плановете ми да продам всичко, да напусна работа и да пътувам няма да предизвикат шок. Преди шест месеца, по време на ежегодното събеседване, шефката ми ме попита как виждам професионалното си бъдеще. Не съм добър лъжец, особено ако ме сварят неподготвена. Избърборих:

– С Браян искаме да пътуваме!

Тя наклони леко глава, обмисляйки признанието, после отвърна:

– Е, в такъв случай е добре да го направите, докато сте млади.

За нея не беше тайна също, че неотдавна с Браян си бяхме продали къщата и се бяхме преместили в апартамент под наем. Вероятно е предвидила, че при мен назряват промени.

Все пак се безпокоях, че напускането ми ще я затрудни, а и ще се ядоса, задето є създавам допълнителна работа, докато ми търси заместник. Тя обаче прие спокойно новината. Насърчи ме, засвидетелства ми подкрепа и дори се развълнува. На излизане от кабинета є се чувствах лека и свободна. Тайната, която криех от колегите, вече не беше тайна.

Същата вечер с Браян и приятелите ни се сместихме в сепаре в любимия ни бар и чукнахме бири в чест на новото начало. Вече не работех. Браян напускаше след седмица. После щяхме да поемем към Охайо, за да посетим роднините преди околосветското ни пътешествие. Не след дълго всеки ден щеше да е събота. Щяхме да имаме време – ценност, по-скъпа за мен от парите – и да му се насладим до последната минута.

***

Преди три години за пръв път изрекох гласно истина, променила траекторията на живота ми. Тичах сама из портландския Форест Парк, снишавайки се под клоните на дърветата в зимното мъртвило. Признанието се надигна от дълбините на гърдите и се изплъзна между устните ми сред бяла пара в студения въздух. Не бях щастлива. Не исках работата зад бюро, ипотеката, колата. Исках да пиша, исках да пътешествам по света. Имах нужда от такъв живот.

Утрото беше сиво като повечето ноемврийски утрини в тихоокеанския северозапад. Слабата слънчева светлина се процеждаше през оголелите клони на дърветата; краката ми тупаха по пръстта в ритъма на вдишването и издишването. Постоянният звук ме успокояваше, увличайки ме в познатото бягство на сутрешния крос.

Както винаги размишлявах над живота си, припомнях си изминалите седем години и се чудех как съм се отклонила от пътя. Знаех, че в очите на другите не изглеждам никак залутана. Бях омъжена за колежанската си любов, и двамата имахме добра работа, имахме и дом. Педантично спазвах надлежния порядък – поддържах къщата чиста; попълвах пенсионния фонд и здравната застраховка. След работа пробягвах от четири до осем километра. Ежедневието ми протичаше с точността на швейцарски часовник. Външно изглеждах цветущо. Отвътре обаче се чувствах на ръба. Някъде по пътя бях изгубила вълнението и усещането за възможностите, които ми предоставя животът.

От няколко месеца изпитвах осакатяваща натрапчива тревожност. Започна като дреболия, нищо и никакво притеснение, но не след дълго оставах без дъх, гърдите ми се стягаха, гърлото се свиваше. Досадното и все пак преодолимо неудобство бързо прерасна във всеобхватно чувство на дълбок страх.

Паниката ме връхлиташе привидно отникъде. Докато работех, тичах, шофирах; докато умът ми прехвърляше тривиални списъци с неотложни задачи или планове за уикенда, ме налягаше такава тревога, че коленете ми се подкосяваха.

Бягането беше времето ми за размисъл, а темата, заела централно място в мислите ми през залезните дни на 2009-а, беше коренът на безпокойството. През онази тиха ноемврийска сутрин умувах над хроничната тревожност. От известно време бях прозряла, че тревогата се подхранва от пристъпите на неудовлетворение от живота. Не бях щастлива и го разбирах, но представата да го признае ме изпълваше със задушаващ ужас.

През 2008-а напуснах работа, която харесвах, и я смених с нова, за да съкратя пътуването и за много повече пари. Още при влизането в офиса обаче разбрах, че мястото ми не е тук; бях като клоун, попаднал на официална вечеря. Предложиха ми обаче две седмици отпуск и заплата, близо петдесет процента по-висока от предишната, затова заглуших вътрешния си глас, който крещеше „Не! Не! Не!“, и казах „да“. Да, ще започна. Кога искате да постъпя?

Настаниха ме на бюро в плексигласова ниша без прозорци; най-близкият ми – и най-шумен – съсед беше цветната копирна машина. Работех изолирана; чувствах се като в капан, заложен от парите. Все пак трябваше да плащам вноски за къщата и колата.

И по-важно от ипотеката и колата – бях омъжена. А съпругът ми имаше съвсем бегла представа каква огромна празнота е започнала да ме поглъща.

Дългото бягане ми помогна да стигна до дъното на необяснимото безпокойство; от седем години водех живот, какъвто вече не желаех. Не исках кариера, къща, кола. Почти десетилетие преследвах живот какъвто мислех, че ми се полага; следвах пътека, защото не съзнавах, че от нея се отклоняват други.

В колежа изучавах английска литература и мечтаех да стана писателка. В един от ранните си спомени лежа на тревата и пиша стихотворение за залеза. Тогава бях едва на пет. Сега обаче дори дневниците върху нощната ми масичка стоят непопълнени. От години копнеех да видя света, но ето ме тук, впримчена в работа, която ми позволява само две седмици свобода. Бях на двайсет и осем и през седемте години след завършването на колежа се бях отказала от всичко, за което бях мечтала. Не пишех. Не пътувах. Не бях щастлива.

Не бях щастлива. По пътя бях заменила човека, който исках да бъда и който действително съм, срещу традиционния модел на успеха. Дълбоко в сърцето си знаех, че животът е нещо повече, ала отчаяно се страхувах да открия какво.

Същата сутрин за кой ли път смутната реалност на нещастното ми съществуване премина през екрана на ума ми. Колкото по-силно ме сграбчваше тревогата, толкова по-бързо тичах. Стрелках се между старите борове, прескачах корени и камъни.

Истината обаче се надигаше към повърхността: „Не желаеш това, което имаш.“ После мозъкът ми бързо формулираше опровержение: „Имаш всичко. Защо не си щастлива?“ Ръцете ми описваха махове като криле. Истината: „Не можеш да продължаваш така“. Възражение: „Късно е да искаш друго.“

Тревогата ме стисна за гърлото; хватката се засили и накрая дъхът ми секна. Неспособна да тичам, спрях запъхтяна сред разкаляната пътека. Отвсякъде ме обграждаше тишината на гората. Приведох се, опрях ръце на коленете и се опитах да си поема дъх. Внезапно ми стана ясно, че съм изправена пред избор. Да изрека истината на глас и да призная желанието си да заживея различно или да задържа истината у себе си завинаги.

Кажех ли думите, знаех, че няма как да ги върна обратно, как да ги зачеркна. Трябваше да приема последствията. Имах цял живот! Беше доста смущаващо да не го искам вече. Знаех обаче, че ако затая истината, ще я задуша в меката утроба на душата си и с нея ще повехне и ще умре част от мен.

Беше невъзможно да продължавам така, да поемам въздуха на оскъдни глътки в чистилището между знанието и незнанието, между изричането на истината и отричането. Бях длъжна да избера.

После направих най-смелото нещо в живота си. Позволих на истината да изплува от дълбините на съществото ми и да го завземе. Сърцето ми биеше като боен барабан.

Очите ми обходиха пейзажа на тялото ми. През последната година го бях изваяла в строен, жилав силует на бегач. Изопнатият черен клин очертаваше контурите на мускулестите ми крака. Под блузата плоският ми корем се издигаше и хлътваше при всяко вдишване. След маратон често ме питаха: „От какво бягате?“ Въпросът винаги ме дразнеше. Но не беше ли вярно? Наистина бягах от нещо.

Изправих се и се озърнах. Дърветата се издигаха солидни и търпеливи. В безлюдната гора тихо прошепнах:

– Ким, ти не искаш да живееш така.

Беше шокиращо да чуя гласа си в тишината сред дърветата. Когато проговорих, дъхът ми образува облачета в студения въздух. Повторих думите, този път малко по-силно:

– Ким, ти не искаш да живееш така. Не си щастлива.

После, понеже чувствах, че е безопасно да го изрека тук, добавих:

– Искаш да пишеш. Искаш да видиш света.

Истината вече бе излязла наяве. Сред тишината на утрото тревогата ми се оттече, сякаш отнесена от отлива и всмукана в морето.

* * *

„Жълтият плик”
Автор: Ким Динан
288 страници
Цена: 15лв./12лв онлайн
erabooks.net

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
„Жълтият плик”: истинска история за приключението, което всички мечтаем да изживеем, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>