„Животът, който загърбваме” от Алън Ескенс

От  |  0 коментара

Джо Талбърт получава рутинна задача за курса по английски в университета – да интервюира непознат човек и да опише накратко живота му. Той се отправя към близкия дом за възрастни хора, където се надява да открие герой за писмената си работа. Вместо това среща Карл Айвърсън – изнасилвач и убиец, прекарал трийсет години в затвора и преместен в хоспис да изживее последните си дни.

Има ли смисъл да се описва историята на подобен човек? Не след дълго обаче Джо започва да се съмнява, че нещата са такива, каквито изглеждат. Карл се оказва герой от Виетнам. Може ли в един човек да се съчетаят доблестта на воина и жестокостта на убиеца? С помощта на съседката си Лайла Джо възнамерява да намери отговора. Изпълнен с множество обрати, романът повдига редица важни въпроси: Можем ли да загърбим чуждото страдание в преследване на личното щастие? Как да живеем с вината и съжалението за миналото? Каква е цената на изкуплението и готови ли сме да я платим? 

ОТКЪС

 1.

Помня смътното усещане за ужас, което ме гнетеше в този ден, докато вървях към колата си, потиснат от лошо предчувствие – талазите му се завихряха над главата ми и се разбиваха в брега на вечерта на малки вълнички. На този свят има хора, които биха нарекли това усещане поличба, предупреждение от някакво вътрешно трето око, което вижда зад завоя на времето. На мен никога не са ми минавали такива. Но ще си призная, че е имало моменти, когато се сещам за този ден и се чудя, ако орисниците наистина бяха прошепнали в ухото ми, ако знаех, че това кратко пътуване ще промени толкова много неща, дали щях да избера по-безопасен път? Щях ли да свърна вляво там, където тогава завих надясно? Или въпреки всичко щях да мина по пътя, който ме отведе до Карл Айвърсън?

Моите хора – „Минесота туинс“ – трябваше в същата тази хладна септемврийска вечер да играят срещу „Кливланд индианс“[1] в мач за Шампионската титла в Централната дивизия. Съвсем скоро прожекторите на „Таргет фийлд” щяха да осветят целия западен хоризонт на Минеаполис, пронизвайки нощта като лъчи от Божията слава, но аз нямаше да съм там, за да ги видя. Още едно нещо, което не можех да си позволя като беден студент. Така че щях да стоя на пост пред вратите на бар „При Моли” и да поглеждам крадешком към телевизора над бара, за да следя играта, доколкото мога, докато се взирам в рождени дати по шофьорските книжки и потушавам пиянски свади, което не ми беше мечтаната професия, но поне си плащах наема.

Интересно че, при срещите си с мен педагогическият съветник от гимназията нито веднъж не спомена думата „колеж”. Вероятно подушваше паническата безнадеждност, здраво полепнала по дрехите втора употреба, които винаги носех. Може и да беше чула, че съм започнал работа в долнопробен бар с името „Клуб Пиедмонт” още на другия ден щом навърших осемнайсет. Или, както аз лично предполагам, знаеше коя е майка ми и смяташе, че крушата не пада по-далеч от дървото. Както и да е, не я виня, че не виждаше у мен бъдещ студент. Честно казано, чувствах се много по-добре в мърлява дупка с евтино пиене, отколкото в мраморните академични зали, където пристъпвах патраво като в чужди обувки.

Този ден се метнах в колата си (двайсетгодишна ръждясала хонда “Акорд”), подкарах на юг от университета и се слях с трафика по И-35 в пиковия час, като слушах Алиша Кийс от надутите японски тонколони. Щом се качих на щатската магистрала, протегнах ръка към седалката до шофьора и затършувах из раницата си, докато най-сетне намерих листчето, на което бях записал адреса на старческия дом. „Не го наричай „Старчески дом”, смъмрих се. „Това е „Пенсионерски комплекс” или „Център за възрастни хора” или нещо подобно.”

Ориентирах се някак из заплетените улички в предградията на Ричфийлд, докато най-сетне намерих табелата на входа на „Хилвю Манър”[2]– моята цел. Името на това място трябва да го е лепнал някой шегаджия. Нямаше и помен нито от хълмове, нито от величието, подобаващо на имение. Фасадата гледаше към оживен булевард с четири платна, а прозорците на задната стена – към жилищен квартал със стари порутени постройки. Но неподходящото название беше може би най-ведрият факт в битието на „Хилвю Манър” с неговите сивкави тухли, на места позеленели от мъха, с избуялите тук-там храсталаци и със синкавия като оксидирана мед мухъл, обрамчил разкривените дървени рамки на прозорците. Сградата клечеше върху основите си като футболист в такъл[3] и изглеждаше също толкова страховита.

Щом влязох във фоайето, в носа ме удари вълна от застоял въздух, пропит с острата миризма на антисептични мазила и урина, от която очите ми се насълзиха. Една жена с килната перука седеше в инвалидна количка и гледаше през мен, сякаш чакаше някой отдавнашен ухажор да се появи от паркинга и да я отведе някъде далеч. Като минавах край нея, се усмихна, но не и на мен. В нейния свят аз не съществувах, така, както в моя свят ги нямаше призраците от нейното минало.

Спрях, преди да се приближа до рецепцията, заслушан за последно в колебанията, които ми нашепваха да зарежа, докато е време, този курс по английски и да запиша нещо по-разумно, като геология или история.

Преди месец бях напуснал дома си в Остин, Минесота, измъквайки се като малко момче, което бяга от къщи, за да тръгне с циркова трупа. Без караници с майка ми, без да й дам възможност да се опита да ме разубеди. Просто си стегнах си багажа, казах на по-малкия си брат, че заминавам и оставих бележка за мама. Докато успея да стигна до канцеларията, за да се запиша, всички прилични курсове по английски бяха запълнени и затова избрах курса по писане на биографии, заради който щях да се окажа принуден да вземам интервю от напълно непознат. Дълбоко в себе си знаех, че причина за лепкавата пот, която сега избиваше на ситни капчици по слепоочията ми, докато пристъпвах из фоайето, беше това домашно – заданието, което доста дълго отлагах. Просто си знаех, че с него ще си взема белята.

Рецепционистката в „Хилвю Манър” – жена с ъгловато лице, остри скули, стегнато прибрана коса и дълбоко хлътнали очи, които й придаваха вид на надзирателка от Гулаг – се наведе към мен и попита:

-    Мога ли с нещо да ви помогна?

-    Да – отвърнах. – По-точно, надявам се. Управителят тук ли е?

-    Каквото и да продавате, не ни трябва – каза тя и лицето й някак настръхна, докато се взираше в мен по-отблизо.

-    Да продавам ли? – засмях се театрално и вдигнах ръце в помирителен жест. – Госпожо, та аз не мога и вода на жадния да продам.

-    Е, не сте от обитателите, не сте и от посетителите, със сигурност не работите тук. Какво остава?

-    Казвам се Джо Талбърт. Студент съм в Университета на Минесота.

-    И какво от това?

Погледнах табелката с името й.

-    Ами… Джанет…, бих искал да поговоря с управителя за един проект, върху който работя.

-    Нямаме управител – каза Джанет, докато се мъчеше да ме прикове с кривогледите си очи. – Имаме директорка. Госпожа Лорнгрен.

-    Извинете – казах, като се опитвах да запазя любезното си изражение . – Може ли да говоря с вашия директор?

-    Госпожа Лорнгрен е много заета, а и моментът не е подходящ…

-    Няма да й отнема повече от минутка.

-    Защо не ме запознаете с вашия проект, аз ще преценя дали си заслужава да безпокоим госпожа Лорнгрен.

-    Едно задание от университета, по което работя – започнах, – за курса по английски. Трябва да интервюирам стар човек, възрастен, искам да кажа, и да напиша биография. Нали разбирате… да разкажа с какво се е борил и какъв път е избрал в живота си, за да стигне до тук.

-    Вие писател ли сте? – Джанет ме огледа от глава до пети, сякаш отговорът беше във външния ми вид. Изпънах се по цялата дължина на моите близо сто и осемдесет сантиметра. Бях навършил двайсет и една и се бях примирил, че по-висок няма да стана – благодаря ти, Джо Талбърт Старши, където и по дяволите да си. И въпреки, че наистина работех като охрана по кръчмите, не бях като онези грамадни биячи, които човек очаква да види пред входа на бара. Всъщност, като за охранител бях по-скоро дребничък.

-    Не – казах. – Не съм писател, просто студент.

-    Да не би да ви карат да пишете цяла книга за училище?

-    Не. По-скоро нещо средно между съчинение и кратка биография – казах и се усмихнах. – Някои от главите трябва да са почти като план: само увод и заключение, а между тях, просто няколко повратни точки. Но повечето трябва да са моменти от живота му. Доста сериозен проект е.

Джанет сбърчи чипия си нос и поклати глава. После, явно убедена, че нямам намерение да им продавам каквото и да е, вдигна слушалката на телефона и заговори с приглушен глас. Не след дълго от коридора зад рецепцията се приближи жена със зелен костюм и застана до Джанет.

-    Аз съм Директор Лорнгрен – обяви жената, високо вдигнала глава, сякаш балансира чаша за чай на темето си. – Мога ли да ви бъда полезна?

-    Надявам се. – Поех си дълбоко въздух и отново повторих историята си.

Лицето на Госпожа Лорнгрен изглеждаше озадачено, докато тя се опитваше да проумее моето обяснение. После каза:

-    Защо дойдохте тук? Нямате ли родител или баба, или дядо, които да интервюирате?

-    Нямам роднини наблизо – отвърнах.

Това беше лъжа. Майка ми и брат ми живееха на два часа път оттук, на юг от Туин Ситис, но дори и кратко посещение в дома на майка ми, би било като разходка сред поле, обрасло с тръни. Никога не бях виждал баща си и нямах никаква представа дори дали още петни Земята. Но все пак знаех името му. На майка ми й беше хрумнала гениалната идея да ме кръсти на него с надеждата, че чувството на вина може да накара Джо Талбърт Старши да се свърти за по-дълго и кой знае, дори да се ожени за нея и да ги издържа с малкия Джоуи Младши. Не се бе получило. Мама пробва пак, когато се роди малкият ми брат – Джереми – със същия успех. Докато растях, постоянно ми се налагаше да обяснявам факта, че името на майка ми е Кати Нелсън, моето е Джо Талбърт, а брат ми се казва Джереми Нейлър.

Колкото до бабите и дядовците, единственият, с когото някога съм общувал, беше бащата на майка ми, дядо Бил – обичах го този човек. Беше тих, умееше да прикове вниманието ти само с поглед или кимване, човек, надарен с равни части сила и нежност, които носеше не като евтини шуби, навлечени една връз друга, а сякаш бяха едно цяло – палто от фина кожа. Имаше дни, в които търсех спомена за него, когато се нуждаех от мъдростта му, за да се справя с приливите и отливите в живота си. Но имаше и нощи, в които звукът на дъжда, който плющи в стъклата на прозорците, се процеждаше в подсъзнанието ми и той ме спохождаше в сънищата ми – сънища, на края на които неизменно се изправях рязко в леглото си, плувнал в студена пот, а ръцете ми трепереха от спомена затова, как го гледах, докато умираше.

-    Съзнавате, че това е болнично заведение, нали? – попита госпожа Лорнгрен.

-    Тъкмо затова дойдох тук – казах. – При вас има хора, които са преживели изумителни неща.

-    Така е – каза тя и се наведе над плота, който ни разделяше. В близък план виждах бръчиците, които се спускаха от ъгълчетата на очите й и набраздяваха устните, като пукнатини по дъното на пресъхнало езеро. А и усещах слабия аромат на уиски, който се вливаше в потока на думите й, докато говореше. Продължи с тих глас: – Обитателите живеят тук, защото не могат сами да се грижат за себе си. Повечето страдат от Алцхаймер или деменция или други неврологични болести. Не помнят дори децата си, а още по-малко подробностите от миналото си.

Не бях помислял затова. Усещах, как планът ми започва да се пропуква. Как да напиша биографията на герой от войната, ако героят не помни какви ги е вършил?

-    Нямате ли някой, който е запазил паметта си – попитах с доста по-жален тон, отколкото ми се искаше.

-    Може да го пуснем да поговори с Карл – обади се Джанет.

Госпожа Лорнгрен стрелна Джанет с поглед, който обикновено си изпросва приятелят, току-що прецакал прекрасната ти лъжа.

-    Карл, ли? – попитах.

Госпожа Лорнгрен скръсти ръце и отстъпи крачка назад.

-    Кой е Карл? –повторих.

Джанет погледна към госпожа Лорнгрен за одобрение. Когато госпожа Лорнгрен най-сетне кимна, Джанет на свой ред се наведе над плота.

-    Името му е Карл Айвърсън. Осъден е за убийство – прошепна тя, като ученичка, която изрича нещо неприлично. – От затвора го изпратиха при нас преди около три месеца. Преместиха го от Стилуотър[4], защото умира от рак.

Госпожа Лорнгрен изсумтя презрително и добави:

-    Явно ракът на панкреаса е напълно подходящ заместител на наказателните мерки.

-    Убиец ли? – попитах аз.

Джанет се огледа, за да се увери, че няма да я чуят.

-    Преди трийсет години изнасилил и убил четиринайсетгодишно момиче – прошепна тя. – Прочетох всичко в досието му. След като я убил, се опитал да прикрие доказателствата, като изгори трупа в бараката за инструменти.

Изнасилвач и убиец. Бях дошъл в “Хълма”, за да намеря герой, а попаднах на злодей. Той сигурно имаше какво да разкаже, но дали бих искал да опиша тази история? Състудентите ми щяха да разказват за баба си, която родила на пръстения под или за дядо си, който видял Джон Дилинджър[5] във фоайето на някакъв хотел, а аз щях да пиша за мъж, който изнасилил и убил момиче, а после изгорил тялото в барака. Отначало идеята да интервюирам убиец никак не ми се нравеше, но колкото повече обмислях ситуацията, толкова повече започна да ми харесва. Твърде дълго бях отлагал изобщо да се захвана с работа по този проект. Септември беше почти към края си и трябваше да го предам след няколко седмици. Съкурсниците ми вече бяха извели конете на стартовата линия, а аз още държах моята кранта в обора да дъвче слама. Карл Айвърсън трябваше да стане обект на моето изследване, стига разбира се да се съгласи.

-    Мисля, че бих искал да интервюирам господин Айвърсън – настоях.

-    Този човек е чудовище – отвърна разпалено госпожа Лорнгрен. – Не бих му доставила това удоволствие. Знам, че не е християнско да говоря така, но най-добре ще е просто да си остане в стаята и да си отиде без много шум… – съжали тя за думите си: това човек може да си го мисли, но не бива никога да го изрича на глас, особено пред непознат.

-    Ето какво – продължих, – ако мога само да поработя над историята му, бих могъл… знам ли… да го накарам да се разкае за грешките си… – Ето че умея да говоря като продавач, мина ми през ума. – Освен това, и той има право на посетители, нали?

Госпожа Лорнгрен изглеждаше така, сякаш са я притиснали до стената. Не можеше да ми откаже. Карл не беше затворник в „Хилвю”, беше обитател и имаше право да приема посетители, точно колкото всички останали. Тя отпусна ръцете си и отново се облегна на плота между нас:

-    Ще трябва да го попитам дали иска посетители – каза тя. – Откакто е тук вече няколко месеца, само един човек е идвал да го види.

-    Може ли аз да говоря с Карл? – попитах. – Може би ще успея…

-    Господин Айвърсън – поправи ме госпожа Лорнгрен, бързаше да изтъкне превъзходството си.

-    Разбира се – смънках извинително. – Ако обясня на господин Айвърсън, за какво се отнася задачата ми, може би…

Прекъсна ме електронния звън на камбанки от мобилния ми телефон.

-    Извинявам се, мислех, че съм изключил звука – ушите ми пламнаха, като измъкнах телефона от джоба си и видях номера на майка ми. – Извинете ме – казах и обърнах гръб на Джанет и госпожа Лорнгрен, уж за да не ги смущавам.

-    Мамо, не мога да говоря сега, имам…

-    Джоуи, трябва да дойдеш да ме вземеш – изпищя майка ми по телефона, а пиянското фъфлене сливаше думите й в нечленоразделен поток.

-    Мамо, трябва да…

-    Закопчаха ме, дявол да ги вземе!

-    Какво? Кой…?

-    Арестувана съм, Джоуи… те… тези свине. Шегисъдя. Шесинаема най-мръсния адвокат… – това последното го изкрещя на някого до нея. – Чу ли ме, свиня такава! Дай да видя номера на баджа ти. Шетизема службицата!

-    Мамо, къде си? – говорех бавно и силно, за да привлека отново вниманието й.

-    Надянаха ми белезници, Джоуи.

-    Има ли наблизо полицай? – попитах. – Нека поговоря с него.

Тя не обърна внимание на думите ми и заподскача от една неразбираема мисъл на друга.

-    Ако ме обичаше, щеше да дойдеш да ме прибереш. Майка съм ти, по дяволите. Сложиха ми белезници… разкарайсизадника… Ти никога не си ме обичал… аз наистина… наистина не… трябваше да си прережа вените. Никой не ме обича. Почти си бях у дома…шесесъдим.

-    Добре, мамо – казах, – ще дойда да те взема, но трябва да поговоря с ченгето.

-    С господин Свиня ли?

-    Да, мамо. С господин Свиня. Трябва да говоря с господин Свиня. Дай му телефона само за минута, после ще дойда да те взема.

-    Добре – съгласи се тя. – Ето, Свиньо, Джоуи иска да говори с теб.

-    Госпожо Нелсън – каза полицаят, – това е полагаемото ви се обаждане на адвокат, не трябваше да се обаждате на сина си.

-    Хей, полицай Свиня, Джоуи иска да говори с теб.

Полицаят въздъхна.

-    Казахте, че искате да се обадите на адвокат. Трябва да използвате времето, което ви се дава, за да говорите с адвокат.

-    Полицай Свиня не иска да говори с теб – изквича майка ми в слушалката.

-    Мамо, кажи му, че съм казал „моля”.

-    Джоуи, трябва да…

-    По дяволите, мамо – изкрещях през шепот. – Кажи му, че го моля.

Миг пълна тишина, а после:

-    Добре! – майка ми отдалечи телефона, така че почти не я чувах. – Джоуи каза „моля.”

Дълга пауза, но после полицаят се обади по телефона:

-    Ало.

Заговорих бързо и тихо.

-    Полицай, съжалявам за случилото се, но имам брат аутист. Живее с майка ми. Трябва да знам, дали ще я освободите днес, защото, ако не, ще трябва аз да се погрижа за брат си.

-    Добре, ето какво, майка ви беше арестувана за шофиране в нетрезво състояние – чувах я как псува и вие някъде зад гърба му. – Тя е при мен, в участъка на Мауър Каунти, за алкохолна проба. Настоя да се обади на адвокат преди алкохолната проба и трябваше да използва това си право да се обади на адвоката си, а не да звъни на вас, да ви вика да я измъквате.

-    Разбирам – казах. – Искам да знам само, дали ще бъде освободена тази вечер,

-    На този въпрос, отговорът е „не” – полицаят подбираше думите си така, че майка ми да не разбере какво я чака. Аз съдействах.

-    Ще я пращате ли в изтрезвителното?

-    Да.

-    За колко дни?

-    Два или три.

-    И после ще я пуснете ли? – попитах.

-    Не.

Замислих се за момент:

-    От изтрезвителното направо в затвора ли ще я пратите?

-    Точно така, до първото съдебно заседание.

Мама чу думата „съд” и пак започна да крещи. От опиянението и изтощението думите й се завалваха и усукваха като прогнил въжен мост.

-    Проклет да си, Джоуи… довлечи си задника тука… Не ме обичаш… ах, ти неблагодарно… Аз съм ти майка. Джоуи, те… те… идвай веднага, измъкни ме.

-    Благодаря – казах на полицая. – Оценявам високо помощта ви, наистина. И успех с майка ми.

-    И аз ви желая успех – отвърна той.

Прекратих разговора, обърнах се към Джанет и госпожа Лорнгрен, а те ме гледаха така, сякаш бях малчуган, който току-що е разбрал, че кучетата могат и да хапят.

-    Съжалявам затова – казах. – Майка ми… тя… не е добре. Няма да мога да се срещна с Карл – искам да кажа с господин Айвърсън, поне не днес. Трябва да се погрижа за нещо.

Погледът на госпожа Лорнгрен омекна, строгият й израз се стопи в нещо като съчувствие.

-    Няма проблем – каза. – Аз ще говоря с господин Айвърсън за вас. Оставете името и телефонния си номер на Джанет и аз ще ви уведомя, щом стане ясно дали е склонен да се срещне с вас.

-    Високо оценявам това – казах. Написах името и номера си на едно листче. – Възможно е телефонът ми да е изключен за известно време, затова, ако не отговоря, просто оставете съобщение, за да знам какво е казал господин Айвърсън.

-    Непременно.

Завих в пресечката след „Хилвю” и спрях в един паркинг, стиснах кормилото с всичката си сила и го разтресох здраво. „По дяволите!” извиках. „По дяволите, по дяволите, по дяволите! Защо просто не ме оставиш на мира!” Кокалчетата ми побеляха, разтреперих се от вълната бяс, която се разля из тялото ми. Поех си дълбоко въздух и зачаках пулсирането в гърлото ми да спре, погледът ми да се избистри. Малко по-късно, след като се бях успокоил, позвъних на Моли да я предупредя, че няма да мога да охранявам на входа. Никак не се зарадва, но прояви разбиране. След като затворих, метнах телефона на другата предна седалка и се отправих по дългия път на юг, за да взема брат си.

Бележки:


[1] Американски бейзболни отбори. – Б.пр.

[2] Наименованието Hillview Manor означава „Имение с изглед към хълма”. – Б.пр.

[3] Позиция в американския футбол, при която нападателят прикляка, за да подаде топката.- Б.пр.

[4] Затвор за опасни престъпници в Минесота. – Б.пр.

[5] Прочут американски банков обирджия и гангстер. – Б. пр.

* * *

„Животът, който загърбваме” 
Автор: Алън Ескенс
304 страници
Цена: 16 лв.
iztok-zapad.eu

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>