Жената от “Ориент Експрес”

От  |  0 коментара

Линдзи Джейн Ашфорд е първата жена с диплома от Queen’s College, Кеймбридж, в неговата 550-годишна история. Завършила е специалност “Криминология”. След това е работила като репортер на Би Би Си и журналист на свободна практика. През 1996 г. започва да пише романи с криминални сюжети. Живее в малкото крайбрежно градче Абъристуит в Уелс.

Жената от “Ориент Експрес” хвърля светлина върху един критичен момент от живота на кралицата на криминалния жанр Агата Кристи. След като се развежда със съпруга си Арчи, комуто предстои да се ожени за любовницата си, Агата преживява нервен срив. Това става причина за “изчезването” й за десет дни, което по-късно тя обяснява с амнезия.

Надявайки се да избяга от шума на пресата, Агата Кристи предприема пътуване с легендарния “Ориент Експрес” до Близкия Изток. Дегизирана е и се представя под чуждо име, за да опази мъчителната си тайна. По пътя се сприятелява с две жени – Катрин и Нанси, които също имат какво да крият от своето минало. Първият брак на Катрин е приключил с мистериозното самоубийство на съпруга й, а бременната Нанси е на ръба на абсолютното отчаяние. Пътешествието е съдбовно за спътничките – трите жени ще се окажат свързани завинаги.

ОТКЪС

ПРОЛОГ

Август 1963 г.

Задава се откъм реката. Прокрадва се в градината ми без предизвестие. А аз седя насред туфата камелии над устието, чакам залеза, взирам се в ловците на стриди край брега и се опитвам да реша кой ще убие майор Палгрейв. Плисъкът на приливните вълни ме унася и не забелязвам лодката, насочила се към пристана.

– Мисис Кристи? – Сянката му пада върху лицето ми.

– Кой е? – разширявам очи от учудване. Привеждам се напред. Слънцето го огрява в гръб и ми е трудно да различа чертите му. Познавам ли го? Висок, слаб, с тъмна, гъста като грива коса. Носи къси панталони за тенис. По краката му блестят капки вода.

Протяга ръка и пристъпва към мен. Движението му пресича огнените отблясъци на слънчевите лъчи, които ме заслепяват. Премигвам, за да прогоня сонма от зелени дискове, докато той акуратно разчленява името си на срички. Име отпреди много време. Обвито в аромата на турски пури и на горещи пустинни ветрове.

– Моля за извинение, задето се натрапвам така. – Гласът му звучи меко. Говори като лекар, комуто се налага да съобщи лоша новина. – Трябваше да Ви видя. Само Вие можете да ми помогнете.

Не казвам нищо. До слуха ми стигат подвикванията на ловците на стриди. Кресливите им гласове ме изпълват с нега и отекват отвъд реката. Дошъл е заради една история, за която се бях заклела никога да не пиша. Мистерия с трийсет годишна давност. Всичко започна, когато се качих на „Ориент Експрес“ на път за Банкок.

Пристъпва по-близо. Налага се да кажа нещо, каквото и да е, за да се измъкна от ситуацията. Питам го дали осъзнава, че нарушава границите на частна собственост. После свеждам клепачи към затревената ивица помежду ни и без друго огласявам мислите си. Нямам ни най-малка представа за какво говори. Думите му звучат неубедително дори в моите уши.

Очевидно вече знае достатъчно, след като ме е проследил дотук, за да ме притисне в собствената ми градина. Неуместно ли би било да му го кажа? Следва ли даденото обещание да бъде спазено, когато собственикът на тайната е мъртъв и отдавна не е сред нас?

– Имам снимка. – Пресяга се към раницата, прехвърлена през рамото му, и ми подава свидетелството. Кадър А: аз отпреди три десетилетия. По онова време още имах талия и можех без стеснение да плувам само по розов корсаж и два чифта кюлоти. Усмихвам се изпод надвисналите перести клони на палма. Ръката ми обгръща Катрин, която пък е вперила в камерата същия самоуверен, изпитателен поглед, с който ме изгледа първия път, когато се срещнахме. Свенливо се бяхме увили в хавлиени кърпи, но прилепналите към главите ни коси издаваха, че току-що се бяхме изкатерили по брега на Ефрат, разлял се вляво от мен и останал извън кадър.

Обръщам снимката. Върху гърба, с дребния, педантичен почерк на Катрин, е отбелязана датата – декември, 1928 г. и думите: „Агата и моя милост в Месопотамия“. Отново я обръщам и отново се взирам в изображението. В ушите ми нещо зазвънява – в последно време това се случва всеки път, когато кръвното ми неочаквано скочи. Чувствам, че и сърцето ми бие ускорено.

– Спомняте ли си? – Сега в гласа на мъжа се прокрадват настойчиви нотки. Бои се да не би възрастта да е помрачила съзнанието ми. Несъмнено видът ми, заспала с отворена уста, му дава повод за подобни мисли. Мога без усилие да се възползвам от това обстоятелство, да го отпратя с куп съшити с бели конци истории за пътуванията ми до Средния Изток. Истината е, че си спомням онзи декемврийски следобед сякаш беше вчера. След толкова години още не мога да се отърся от шока от случилото се в пустинята тогава. А и нещо в очите на Катрин – дръзката безочливост, – ме предизвиква да кажа истината, цялата истина и нищо друго освен истината.

– Какво установихте? – връщам му снимката аз.

– Писах Ви преди месеци, но Вие не отговорихте.

– Съжалявам – клатя аз глава. – Получавам много писма. Наистина. И не разполагам с помощник, който да …

– Всичко е наред – махва той с ръка. – Разбирам. Но трябваше да разговарям с Вас. Виждате това, нали? – Колебае се. Хапе устни. – Мога ли да седна?

Поемам си дъх. Печеля време.

– Дали да не влезем в къщата? На чаша чай с кейк? – Вкопчвам се в бастуна си и се надигам от дървената скамейка. Той обаче отново рови в торбата си.

– Имам и още една. На нея обаче няма нищо написано освен мястото и датата. Мислех си, че може би Вие … – влачи той глас и премигва, когато ми я подава, сякаш няма да мога да понеса гледката.

Втората е по-изтрита. Десният ъгъл е бил прегънат, после пригладен. А отчетливото черно-бяло изображение е избеляло до сепия. И думите, изписани в ъгъла, са избелели: Лидо, Венеция, април 1928 г.

Група мъже и жени: млади, загорели, позират пред камерата. Застанали са в полукръг, достатъчно близо, че ръцете и краката им да се докосват. Нанси е вляво от средата.

Вълнистата й коса е поприкрита от раирана барета. Изражението на очите й е напрегнато, в странно несъответствие с небрежните й ваканционни кюлоти и ленената блуза. Изглежда миниатюрна до мускулестия мъж вляво, който е стиснал дланта й с едната си ръка, а другата е прехвърлил през раменете на усмихната жена в кимоно.

Вдясно, в края на редицата, стои мъж в щампована хавлиена роба и платнени плажни обувки с катарама. Позира в профил. Гледа не към камерата, а към подредените в редица приятели. Толкова е висок, че вижда над главите на останалите. Лицето му е красиво, но в устата и очите му има нещо, което прави изражението му обсебващо. Може би заради безразличието, изписано на него. Би могло да е трик на камерата, но сякаш гледа към Нанси.

– Познавате ли ги?

Бих могла да отвърна, че нямам и най-малка представа. Аз не присъствам на снимката, а през пролетта на 1928-а бях на хиляди километри, в Лондон. Изтърпявах унизителен съдебен процес. Притварям очи, за да прокудя образа, но лицето – онова лице, – сякаш е полепнало по вътрешната страна на клепачите ми. Дори сега, след толкова години, споменът ме прорязва като счупено стъкло.

– Разпознавате ли някого?

Предавам се. Излъжа ли сега, той ще разбере. Ако изрека и дума обаче, ще трябва да му разкажа всичко. Мога ли да го понеса?

– Моля – взема той ръката ми в дланта си. Без отсянка на настойчивост. – Има ли нещо, каквото и да е, което можете да ми кажете? Виждате ли, вече никой не е останал от семейството, никой, който да знае каквото и да е.

„Трябва да му кажеш.“

Чий е този глас? Не е на Катрин, нито на Нанси. Гласът е мъжки. Същият онзи глас, който се опитвах да излича от съзнанието си преди толкова години, когато се качих на Ориент Експрес.

„Там имаше една сестра. А може би и брат. Няма как да му го спестиш. Спомни си какво причини това на Розалинд.“

Биваше си го. Лукаво използва дъщеря ми, за да провокира съвестта ми.

Отправям се към къщата и му кимам да ме последва. Той прави дълга крачка и ме настига. Усмивката му е в състояние да разтопи женското ми сърце. Разполагам с десет минути, за да реша какво да му разкрия.

 

ПЪРВА ГЛАВА

Октомври 1928 г. — Лондон, Великобритания

Възможно ли е онези, които не са мъртви, да ни преследват? През седмиците след развода на Агата с Арчи Кристи някаква призрачна част от него сякаш я преследваше навсякъде. Чуваше стъпките му по стълбите, докато седеше в празната къща. Долавяше тежестта на тялото му в леглото, когато се събудеше нощем. Отвореше ли гардероба, вдишваше познатия мирис на бръснарски сапун и пури, макар от дрехите му отдавна да нямаше и следа. Сякаш сетивата й заговорничеха да я изведат от равновесие.

Пътуването с „Ориент Експрес“ беше опит да прокуди призрака на Арчи. На всички, включително и на себе си, каза, че е само ваканция. Но за първи път в живота си щеше да пътува зад граница сама. Всичко, което предстоеше да направи през следващите два месеца, щеше да е въпрос единствено на неин избор. Искаше да открие дали е способна на това. Дали е способна да е сама.

Агата знаеше каква късметлийка е, че разполага с пари – и с време – за подобно бягство. Току-що беше предала на издателя си окончателния вариант на „Седемте циферблата“ и нямаше особена причина да бъде във Великобритания, за да започне роман номер десет. Според първоначалния план до 13-и трябваше да отплава за Западните Индии и Ямайка, но впоследствие, само дни преди да замине, нещо я накара да промени решението си.

Прие поканата за вечерно парти в „Мейфеър“, но едва не си тръгна минути след като пристигна, заради един разговор шепнешком, който стигна до слуха й пряко волята й. Докато поднасяха напитките в зимната градина на домакините, чу някаква жена от другата страна на гигантска папрат да произнася името й. Два други женски гласа се извисиха недоверчиво.

– Да – съскаше първата. – Несъмнено, това е тя.

– Онази, който симулира собствената си смърт?

– И се престори, че е изгубила паметта си?

Агата пристъпи към ствола на папратовото дърво. Прииска й се да изчезне.

– Говорят, че го е направила само за да увеличи продажбите.

Пауза. И после:

– Прочетох една статия, в „Дейли Мейл“ май беше. Там се казваше, че коствала хиляди на данъкоплатците с всичките тези полицаи, които са я търсили.

– Съчувствам на съпруга й.

– А, ама нали за него говорят, че имал любовница.

– Чудя се защо тя се реши да изчезне в онзи забутан град.

– Нямам представа. Забавно ми е все пак, че има куража да се покаже пред хората след подобен номер!

На Агата й се прииска да избяга от стаята, но наоколо навсякъде имаше хора. Сведе глава и съумя да стигне някак си до коридора. Само да успееше да се добере до входната врата, без да се натъкне на домакина, и щеше да се измъкне незабелязано. Докато пресичаше коридора обаче, някой, който слизаше по стълбата, извика името й:

– Мисис Кристи!

Извърна се и погледът й падна върху висок сивокос мъж. Не го познаваше. Усмихна й се, докато вадеше нещо от джоба на сакото си.

– Ще бъдете ли така любезна да подпишете това за мен?

Агата го изгледа колебливо.

– За майка ми е. Тя е на легло в момента, а наистина харесва книгите Ви. Ще бъде очарована да има копие с автограф.

„Тайната на замъка Чимниз“. Докато вееше с ръка, за да подсуши мастилото, той й разказа какво удоволствие е изпитал от прочита. Без сама да разбере как, двамата се видяха въведени в трапезарията, където, за нейна радост, беше настанена между него и домакина.

Разказа й, че е военен, разквартируван в Ирак. Скоро вече обсъждаха вестникарските рубрики относно новите разкрития на Ленард Ули в Ур и съкровищата, намерени при неговите разкопки.

– Археологията винаги ме е очаровала – рече тя. – Искрено Ви завиждам, че живеете в Средния Изток. Бих се радвала да посетя Багдад.

– О, непременно трябва да отидете! Можете да стигнете там с Ориент Експрес.

Думите му й прозвучаха почти като вълшебство. Чу се да казва, че е виждала този влак в детските си години. Съзряла беше живописната композиция в синьо и златно, когато майка й я отведе във Франция преди войната. Тогава съзерцаваше мъжете и жените, които крачеха по перона с възторжени лица. Приемаха поздравите на безупречните стюарди, почтително строени пред всеки вагон. Не откъсваше очи от стридите в касите с искрящ лед, окачения на куки бекон и отрупаните с плодове колички, които товареха във влака.

И така, в деня след вечерното парти Агата отиде до агенция „Кук“ и анулира билетите до Карибите. Нужна й беше почти седмица, за да уреди визите за Сирия и Ирак, и още преди края на уикенда се видя във влака, който щеше да я преведе през първата отсечка от пътешествието – от Лондон до Доувър.

Шарлът, нейна приятелка и асистентка, дойде да я изпрати. Намираше, че е крайно неблагоразумно сама жена да пътува през Близкия Изток, но добре познаваше Агата, че да се опитва да я разубеди. Вече на сбогуване, тя предупреди приятелката си за мъжете, на които най-вероятно щеше да се натъкне в Багдад.

– По-добре внимавай – рече тя. – Знаеш, че с тези твои сини очи доста глави ще завъртиш.

Милият, непохватен опит да я накара да се почувства по-добре предизвика усмивка върху лицето на Агата. В сватбения им ден, който сякаш беше преди сто години, Арчи каза, че очите й са невероятни. Като небето, когато летиш над буреносните облаци.

– Обещай ми нещо, моля те! Обещай ми, че винаги ще бъдеш красива – беше казал той на излизане от църквата след службата и стисна ръката й.

Спомняше си, че тогава се разсмя и го целуна, а после кръстоса пръсти пред гърдите си.

– А ти ще ме обичаш дори и да не съм, нали? – отвърна тя. Усмивката му се стопи, докато отвръщаше.

– Навярно … навярно. Но няма да е съвсем същото.

Кой знае как, обещанието беше нарушено. Кое беше онова, питаше се тя, което я направи некрасива за него? Дали раждането? Двата или трите килограма, които така и не успя да свали след бременността? Или любовта просто го беше заслепила и една сутрин той се беше събудил с мисълта, че може да се справи и по-добре?

– Не забравяй чехлите ми от Турция! – опита се да надвика предупредителното изсвирване на влака Шарлът.

Агата помаха от прозореца. Серният пушек изпълни ноздрите й. Миризмата й харесваше. Беше възхитителна. Обръщаше страница. Агата Кристи, съпругата, щеше да се превърне в Мери Милър, авантюристката.

*

Лъчите на утринното слънце се просмукаха през дантелените завеси на първия етаж на „Конот Меншънс“ №6 и хвърлиха разноцветни сенки върху струпаните върху леглото на Нанси куфари. Тя свали две кутии за шапки от гардероба и ги добави към вече нестабилната купчина багаж. После се приближи до прозореца. В парка долу хората се разхождаха. Бавачките в униформи и сламени шапки бутаха детски колички през навеяните на камари сухи златисти листа. Някакъв млекар крещеше нещо през перилата на теглената от кон талига, а една жена се огледа наоколо, усмихна се и поклати глава. Насред храстите лаеше куче, а патиците закряскаха, когато се издигнаха над езерото. Нанси различи Бъкингамския дворец в далечината. Националният флаг потрепваше от лекия северозападен бриз. Никога вече нямаше да се наслади на този пейзаж.

Със струпаните върху леглото куфари стаята й изглеждаше обезсърчително. Прибрала беше от тоалетката всичко, което създаваше усещане за принадлежност: разноцветните шишенца с парфюм, сребърната четка за коса, гребена. И огледалото с дръжка, и кристалните бурканчета с пудра и крем. И безценната снимка, сега положена в ръчната й чанта, увита в прояден от молците шал. Доловила беше слабото ухание на момини сълзи, когато сне квадратното парче коприна с мотиви на паунови пера. Шалът принадлежеше на майка й и още пазеше любимия й аромат. Той накара Нанси да изгуби самоконтрол. Опита се да спре сълзите, които потекоха от очите й. Сякаш чу гласа на майка си, докато ридаеше на възглавницата. „Хайде, скъпа, една дама винаги трябва да е в състояние да се овладее.“

Минута по-късно вече можеше да слезе в трапезарията за закуска. Там мъжът, когото предстоеше да напусне завинаги, щеше да седи до масата зад своя „Файненшъл Таймс“. Когато минеше покрай стола му, той щеше да вдигне разсеян поглед към нея. Вестникът щеше да бъде оставен настрани едва след като Редфърн внесеше закуската му от яйца на очи, наденица, гъби и бекон. Докато се хранеше, вероятно щеше да я попита какви са плановете й за деня. Всъщност никога не слушаше какво му отговаря, затова тя най-вероятно щеше да се измъкне с варианта, който вече беше подготвила. А той щеше да се запъти към клуба си без ни най-малката представа, че тя се готви да прекоси половината свят.

Докато дойдеше време за обяда му, вече щеше да е във влака, който ще я отведе до Доувър. Когато се прибереше у дома, щеше да е във Франция. Отвори дамската си чанта и извади билетите, купени с парите от диамантената огърлица и обиците, които беше наследила на двайсет и първия си рожден ден и които сега заложи. Да, това наистина щеше да се случи. Денят беше настъпил и тя трябваше да бъде в този влак. Нямаше друг изход. Довечера щеше да спи в чужда държава. До края на седмицата вече щеше да е в Багдад.

Нанси нямаше представа какво означава да живееш на подобно място. Вестниците и писмата на братовчедка й бяха единственият източник на информация. И в най-смелите си мечти не си беше представяла, че ще урежда дом насред пустинята. Но къде другаде можеше да отиде? Кой друг щеше да я приеме?

Погледът й попадна върху двете бавачки, които сега седяха и бъбреха на пейката в парка. Рязко си пое дъх и се извърна от прозореца. Отново пусна билетите в чантата си. Коприненият шал падна на пода, когато извади снимката. Това беше той. Лицето му накара стомаха й да се преобърне.

– Моля те, ела – прошепна тя. – Моля те, не ме принуждавай да правя това сама.

*

В другия край на Лондон една жена, изпод чиято шапка се спускаха руси кичури, се качваше по стълбите на Британския музей. Под мишницата й беше затъкнат броят на „Дейли Експрес“, закупен от момчето на ъгъла. Нямаше навика да купува вестници, а и при други обстоятелства не би избрала точно този. Заглавието с големи букви върху първата страница обаче я накара да прекоси улицата. „Загадката в самоубийството на младоженеца“.

Катрин не успя да си наложи да вдигне очи към момчето, докато му подаваше парите. Боеше се, че снимката й ще е на първа страница. Разгърна вестника в мига, в който се скри от погледа му. Лекият ветрец разроши листите и едва не го изпусна. На страницата долу беше снимката на Бъртрам в парадната му униформа. След втория параграф репортажът прекъсваше, за да продължи някъде по-нататък. Невъзможно беше да го погледне на улицата. Трябваше да изчака, докато влезе в музея.

– Добро утро, мисис Килинг – поздрави я портиерът с привичен глас и устните му изпод мустака на морж се разтегнаха в усмивка. Тя кимна и отклони поглед. Зачуди се дали е видял вестника. Знае ли вече? Дали портиерите щяха да я одумват на сутрешния си чай?

Приведе глава и се насочи към мястото, където знаеше, че щеше да е недосегаема за любопитните очи. В сутерена на Британския музей, в пещерата на Аладин, където се съхраняваха артефактите, преди да бъдат каталогизирани, се помещаваше кабинетът на археолозите от Месопотамия. Молеше се да няма други, отишли там толкова рано.

За нейно облекчение, стаята беше празна. Тя потъна в един стол и разгърна вестника върху грубо скованата маса, отрупана с парчета керамика и мъниста, престояли заровени в пустинните пясъци с хиляди години.

На вътрешните страници нямаше нейна снимка. Само още една фотография на вече мъртвия й съпруг. Онази, наскоро направената в Египет. На нея той беше с група други мъже, седнали в двора на сградата, негов щаб в Кайро. Усмивката му прониза сърцето на Катрин и отключи чувството за вина, което я заля: задето е жива, а той е мъртъв, задето превърна тайнството на брака в смъртна присъда.

Почувства парене по клепачите, когато плъзна поглед по текста. Явната наслада, с която журналистът предаваше ужасяващите подробности около историята, я накара да присвие очи. Бъртрам беше мъртъв вече от почти пет години, но делото се беше проточило. Предупредили я бяха, че може да се наложи да даде показания пред следствието – нещо, което я изпълваше с необясним ужас, – но в края на краищата трябваше да се яви лично там. Съдебният лекар беше приел писмените й показания за случилото се.

Заключението беше, че полковник Бъртрам Килинг е отнел живота си в помрачено състояние на съзнанието. В репортажа се изтъкваше, че достойно е служил на страната си по време на Първата световна война. Мнозина се бяха върнали от бойното поле с разстроена психика. Лесно беше да хвърлят вината върху войната, но не тази беше причината, поради която Бъртрам се застреля. Тя го знаеше, а журналистът явно го подозираше. Заключението на съдебния лекар беше разочароващо и за да добие повече пикантност, историята беше изпъстрена с недвусмислени намеци заради повода, поради който един мъж, женен едва от шест месеца, би отнел живота си.

Никой никога не би се досетил за истината, понеже единствено тя сред живите я знаеше. Лекарят – онзи толкова глупав, глупав мъж, – беше умрял само седмица след Бъртрам от холера, тиф или бог знае какво. Божие възмездие, биха рекли някои.

Катрин сгъна вестника и го запрати в кошчето за отпадъци в ъгъла на стаята. Плъзна поглед по отрупаните с книги лавици и извади три тънки тома, които пъхна в чантата си. Десет минути по-късно отново беше навън. Слезе по стълбището и махна на едно такси. След час щеше да е във влака, а той щеше да я отведе далеч от любопитните репортери и нездравия вкус на техните читатели.

Вече в таксито, тя притвори очи и си представи пустинния пейзаж, за който така копнееше: безбрежните дюни навеян пясък и ясното синьо небе; мириса на накладен с дърва огън и печено месо; екливия бодър призив за молитва на изгрев слънце. След седмица, по това време, щеше да е там.

Разбира се, първо трябваше да се погрижи и за онзи, другия въпрос. Сватбата в Багдад. Само от мисълта за нея по гърба й пропълзяваха тръпки. Сякаш някой се разхождаше върху гроба й.

След смъртта на Бъртрам и през ум на й беше минавало, че може да има друг съпруг. Умниците от екипа обаче се погрижиха за нея и не й оставиха избор. Бракът беше единственото, което би й позволило да работи в лагер, пълен с мъже. Приела беше предложението на археолога с едно безапелационно условие: бракът им никога да не бъде консумиран. За нейна изненада, той се беше съгласил само след моментно колебание. Несъмнено вярваше, че станат ли веднъж съпрузи, би съумял да я накара да промени мнението си.

Бедният наивник. Гласът на Бъртрам звучеше отчетливо в ушите й, сякаш седеше до нея. Само ако можеше да знае. Само ако беше отишла на лекар преди първата им брачна нощ …

– На някое хубаво място ли, мис? – прекъсна мислите й гласът на шофьора.

– Близкия Изток – отвърна тя. – Месопотамия.

– Да пукна дано, ама може ли човек да отиде там от гара Виктория?

– Разбира се. Пътува се с влак до Доувър, после с „Ориент Експрес“ до Кале. Железопътната линия стига до Дамаск. После е прието да наемеш водач през пустинята до Багдад.

– И колко продължава всичко това?

– Само пет дни.

Пет дни и пет нощи. Колко будни часове? По-малко от сто. Недостатъчно, за да реши как да държи новия си съпруг по-далеч от леглото си.

* * *

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
Жената от "Ориент Експрес" , 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>