„Ел Енканто“ от Сусана Лопес Рубио

От  |  0 коментара

Човек не избира в кого да се влюби… Сусана Лопес Рубио ни разказва една изгаряща любовна история в сърцето на Хавана в дебютния си роман „Ел Енканто“. Патрисио Рубио емигрира от Испания в Куба през 1947 година. Той разполага само с дрехите на гърба си и мечтите си. В продължение на месеци едва изкарва прехраната си, но разчита на двама верни приятели, които среща в Хавана. Случайно намира работа като артилерист (момче за всичко) в Ел Енканто – най-големия универсален магазин в страната. Малко по малко се издига и от продавач става управител на отдел. Следва обрат и в личния му живот. Патрисио се запознава с Глория, една от най-богатите и елегантни клиентки на Ел Енканто, и мигновено и необратимо се влюбва в нея. Глория принадлежи на друг свят: тя е съпруга на Сесар, влиятелен човек в кубинската мафия, което я превръща в най-желаната и недостъпна жена в Хавана. Независимо от обстоятелствата, Глория и Патрисио се привличат неустоимо и се отдават на своята объркваща, обсебваща и обречена любовна авантюра.

ОТКЪС

Когато стъпих на кея в Хавана, първото, което установих, бе, че не съм облечен подходящо. Всъщност никой от пътниците, които слязоха с мен от кораба, не носеше дрехи, съобразени с климата на острова. Вълнените ми панталони и сако боцкаха кожата ми, а каскетът, който толкова пъти ме бе предпазвал от снега в Астурия, караше главата ми да заври под тропическото слънце. В сравнение с кубинците – мъжете с ленени костюми, а жените с пъстри рокли – ние приличахме на стадо потни овце. Изгледах със завист митническия служител. Бялата му риза с къси ръкави беше истинско олицетворение на удобството. Докато чакахме с документи в ръка, една секретарка – мулатка с хубави крака и с рокля с голи рамене, предизвика подсвирквания от възхищение на всички мъже от опашката. Беше доста голямо геройство, като се имаше предвид, че бяхме изтощени и гладни, след като бяхме прекарали четиресет дни натъпкани в тесни каюти и всекидневното ни меню беше брашнена каша.

– Ако не спрете да подсвирквате, ще ви зашлевя всички един по един!

Един галисиец до мен изрече на глас мислите ми:

– По дяволите! Тук жените имат много буен нрав.

Митническият служител ме подкани с жест да се приближа.

– Име?

– Патрисио.

– Презиме и фамилия?

– Рубио Гамеля.

– Възраст?

– Деветнайсет.

– Испанец?

– Да.

– Повод на пътуването?

Бях изкушен да му кажа истината: „Вижте, поводът е, че в Испания цари такава мизерия, че направо умираме от глад, че в селото ни вече не останаха котки, защото изядохме всичките плъхове, че републиканците убиха майка ми, защото бе скрила вкъщи една братовчедка монахиня, а баща ми го убиха националистите, защото не поиска да коленичи пред портрета на каудильо, така че вече нямам семейство и не искам да прекарам остатъка от живота си, претрепан от работа в мината и целият въшлясал, така че продадох сватбения пръстен на баба ми, мир на праха й, за да си купя билет за трета класа в един кораб и да започна от нулата с това, което имам на гърба, на другия край на света. Поводът е, че искам да оцелея“.

 

Да, това би трябвало да кажа. Само че на кораба се говореше, че Куба е започнала да връща испанските емигранти обратно и че не трябва да им даваме повод да ни депортират.

– Повод на пътуването? – повтори чиновникът нетърпеливо.

Преглътнах неволите си и с широка усмивка му дадох отговора, който бе получил и от останалите пътници на кораба.

– Почивка. На почивка съм.

Излязох от митницата и се огледах. Крайбрежният булевард беше изпълнен с хора, автомобили, суматоха и живот. Фарът на крепостта Ел Моро, очертан на фона на искрящото синьо небе, сякаш бдеше над града и жителите.

От горещината ми призля и трябваше да седна. Пътуването се бе оказало изпълнено с толкова трудности, а вероятността да стигна до Куба – толкова слаба, че дори не се бях замислил какво щях да правя, когато пристигна в Хавана. Истината беше, че нямаше да ми е никак лесно. Личните ми вещи се брояха на пръсти: вълнен костюм, каскет, чифт обувки, снимка на родителите ми и консерва сардини в сос, която ми бе подарило едно португалско семейство.

Разполагах обаче с други пет коза. Първият беше моята непринуденост. Още от дете срамът ми беше чужд и девизът ми винаги беше да искам извинение вместо позволение. Вторият: сините ми очи, наследени от майка ми, и приятният външен вид на баща ми. Третият – въображение. Същото въображение, което, вместо да ми помогне да запаметя списъка на готските крале, ми служеше да си измислям извинения и да бягам от училище. Четвъртият – младостта ми. Току-що навършени деветнайсет години, които заличаваха страховете ми и ме превръщаха в пале, жадно за приключения. И накрая, петият и най-важният – гладът. Глад за живот, за бъдеще, за цветове; глад, трупан не от месеци, а от години. Казват, че вярата мести планини, но същото се отнася и за глада. Гладът бе накарал едно момче от малко астурийско село да прекоси океана и да дойде в Перлата на Антилите.

След като се посъвзех, станах и започнах да вървя. Посветих първите си часове на пришълец именно на това – да гледам с широко отворени очи чудесата, които се разкриваха пред мен. Булевард „Прадо“, Площадът на катедралата, крайбрежният булевард „Малекон“… Градът гъмжеше от семейства с деца, туристи, зъболекари, ваксаджии, амбулантни търговци на еротични снимки и дори ясновидци, които хвърляха раковини, за да предскажат съдбата.

Градът беше празник не само за очите, но и за ушите. В Хавана музиката бликаше отвсякъде. Разнасяше се от вратите на магазините, от транзисторите, поставени върху корнизите на отворените прозорци, от тромпетите на уличните музиканти и оркестри, които използваха улиците и площадите като сцени.

Когато стигнах до Китайския квартал, на ъгъла на „Санха“ и „Галиано“, се загледах прехласнат в един афиш на „Тропикана“ – с танцьорките и прическите им с паунови пера, затова не забелязах трамвая, който се носеше с пълна скорост към мен.

– Отдръпни се, глупако! – извика ватманът.

Въпреки че трамваят спря точно до мен, аз паднах на задните си части. Мъж в костюм се спря, за да ми помогне.

– Добре ли сте?

Кимнах утвърдително с глава. От това нелепо падане беше пострадало по-скоро достойнството ми, отколкото задните ми части.

– Не видяхте ли, че господинът се беше захласнал по хубавите крака на танцьорките, а вие за малко да го пратите директно в гробището – обърна се укорително мъжът към ватмана. – Мамка му, човече.

Явно кубинците бяха способни да говорят най-изискано и в същото време да ругаят като каруцари.

– Съжалявам, братле – извини се ватманът. – Следващия път внимавай малко повече.

Стигнах до плажа. Седнах на пясъка и изгълтах сардините, докато водата галеше уморените ми крака. Слънцето на хоризонта беше огненочервен кръг, обграден от ярък оранжев ореол, а на неговия фон чайките приличаха на черни точки. Преди слънцето да залезе, заспах на плажа.

На следващия ден ме събудиха виковете на амбулантен търговец:

– Сладолед с кокос, лимон и ананас, господине! Вкусна лимонада, госпожо!

Отворих очи и открих, че съм заобиколен от семейства, които бяха дошли да прекарат деня на плажа. Гледаха ме със съчувствие и учудване. Едно мургаво момиче престана да играе на топка и се приближи до мен.

– Здравей. Корабокрушенец ли си?

Не знаех какво да му отговоря. Само се усмихнах – бях щастлив при мисълта, че в Хавана животът ми започва отново, подобно на живота на корабокрушенец, отнесен от вълните на един плаж.

* * *

„Ел Енканто“
Автор: Сусана Лопес Рубио
304 страници
Цена: 15,95
www.hermesbooks.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Ел Енканто“ от Сусана Лопес Рубио, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>