Уикенд четиво: „Езикът на цветята” от Ванеса Дифенбо

От  |  1 коментар

За първи път в България една книга излиза с четири корици, всяка от които предава чрез езика на цветята най-важните послания на романа: жълт нарцис за ново начало и надежда, индийски лотос за душевна чистота, червена роза  за любов, вероника за вярност и всеотдайност. “Езикът на цветята” от Ванеса Дифенбо е специална и заради надеждата за промяна, която носи в страниците си и към която вдъхновява.

За автора

Ванеса Дифенбо е родена в Сан Франциско и е израснала в Чико, Калифорния. Изучава педагогика и творческо писане в Станфорд, след което преподава изкуство и творческо писане на младежи от общности в тежко социално положение. Ванеса и съпругът й имат три деца: Тревон на осемнайсет години, Чела на четири и Майлс на три; и са активни приемни родители. Тревон е отраснал по приемни семейства, преди да открие новите си родители. Ванеса и семейството й в момента живеят в Кеймбридж, Масачузетс. Ванеса е основател на „Мрежата на Камелия” (www.camellianetwork.org ). Мисията на тази мрежа е да се създаде в САЩ национално движение за подкрепа на младежите от институциите и приемните домове и тяхната еманципация в обществото, за да могат да поемат живота си в свои ръце. На езика на цветята камелията означава “моята съдба е в твоите ръце”. Името на мрежата подчертава вярата, че всички ние сме свързани, всяко дарение, което младежите получават, е придружено от една камелия -  напомняне, че съдбата на всяка нация се намира в ръцете на най-младите й граждани. Дебютната книга на Ванеса Дифенбо – „Езикът на цветята”, е световен бестселър, издаден на повече от четиридесет езика. Тя е и на българския книжен пазар от 26 октомври 2012 г от издателство „Кръгозор”.

За книгата

„Всеки може да разцъфне в нещо красиво…”    

Викторианският език на цветята е бил използван, за да се предават романтични послания: жълт нарцис – ново начало и надежда, индийски лотос – душевна чистота, червена роза – любов, вероника – вярност и всеотдайност, мъх – майчина обич… Виктория Джоунс прекарва детството си в поредица от приемни семейства и социални домове – едно непогалено и необичано дете, което не е в състояние да се сближи с никого. Постепенно обаче научава езика на цветята и чрез тяхната символика изразява отношението си към хората. На осемнайсет години Виктория излиза от системата и няма къде да отиде, както много други деца със същата съдба. Все така дива и непокорна, тя страни от всички. Доверява се единствено на цветята и създава свой малък оазис – прекрасна тайна градинка в парка, където прекарва нощите си… Скоро местна цветарка открива таланта й и й предлага работа. Виктория осъзнава, че има дарба, с която може да помага на хората. Чрез цветята, които избира за тях, тя връща в живота им това, от което се нуждаят, докато загадъчният продавач от борсата за цветя я предизвиква да открие от какво се нуждае самата тя – от прошката на една също изстрадала жена и от нейната топла прегръдка, от вяра в себе си, от любовта на едно чисто сърце и от ново начало…. Тази изпълнена с надежда, великолепна книга е за всяко наранявано някога сърце. Ванеса Дифенбо ни разказва  вълнуваща история за намирането на пътя към дома, дори след като си изгорил всеки мост зад себе си, за прошката и изкуплението, за силата да се научиш да обичаш и да се доверяваш на хората отново. Нейните герои не са съвършени, майчинството не е съвършено и любовта не е съвършена, но е вечна.

Откъс

Пъхнах петдоларовата банкнота под чашката на сутиена си и тръгнах из Мишън, прочутия латиноамерикански квартал на Сан Франциско. Беше все още рано и имаше повече отворени барове, отколкото кафенета. На ъгъла на 24-та улица и „Алабама“ се пъхнах в едно заведение и два часа ядох понички и чаках малките магазинчета по улица „Валенсия“ да отворят. В десет часа преброих останалите си пари – един долар и осемдесет и седем цента – и почнах да обикалям, докато не открих магазинче за платове. Купих си половин ярд бяла сатенена панделка и една карфица с малка перличка на върха.

Когато се върнах в моя парк, беше вече късно сутринта и пропълзях внимателно към градината ми, като се стараех да пазя абсолютна тишина. Страхувах се, че двойката можеше още да е там, но те си бяха тръгнали. Като спомен от тяхното натрапничество бяха останали само отпечатъкът от гърба на младежа върху моите хелениуми и захвърлената в храстите празна бутилка от текила.

Имах само един шанс. Беше ми ясно, че цветарката се нуждаеше от помощ; лицето й беше много бледо и изпито като на Елизабет в седмиците преди прибирането на реколтата. Ако успеех да я убедя, че съм способна, тя щеше да ме наеме. С парите, които щях да спечеля, можех да си взема стая със заключваща се врата и щях да се грижа за градината си само денем, когато можех да виждам кой обикаля из парка.

Седнах под едно дърво и обмислих възможностите си. Есенните цветя бяха разцъфтели: върбинка, златник, хризантема и късните рози. В парка имаше и грижливо поддържани лехи, в които се намираха вечнозелени растения, но те не бяха толкова ярки.

Захванах се за работа, като взех предвид височината на цветята, наситеността на окраската им, текстурата, съчетанието от ухания; внимателно откъсвах повредените венчелистчета. Когато приключих, белите хризантеми се подаваха неравномерно сред по-долен пласт от белоснежни вербени, а белите пълзящи рози лъкатушеха красиво по ръба на добре увития букет. Махнах всички бодли. Букетът беше бял, като булчински, и говореше за молитви, искреност и невинно сърце. Не че някой щеше да го разбере.

Жената затваряше, когато стигнах до магазина; още не беше дори обяд.

– Ако идваш за още пет долара, закъсня – каза тя, сочейки с глава към багажника на малкия си камион. Беше пълен с кофи с букети и цветя. – А можех да използвам помощта ти.

Подадох й букета си.

– Какво е това?

– Опит – отвърнах аз.

Тя помириса хризантемите и розите, после прокара върха на пръста си по вербената и го огледа внимателно. Беше чист. Отиде до камиона си и извади букет от бели рози, стегнато увит и завързан с розова копринена панделка. Задържа двата букета един до друг; определено нямаше място за сравнение. Метна към мен розите и аз ги хванах с една ръка.

– Занеси този букет в „Спитари“, магазина горе на хълма. Потърси Андрю и му кажи, че аз те пращам. Ще ти даде пари за обяд срещу тези цветя.

Кимнах, а тя се качи в камиона си.

– Аз съм Рената – каза тя, докато запалваше двигателя. – Ако искаш да работиш следващата събота, бъди тук в пет часа сутринта. Ако закъснееш и с една минута, тръгвам без теб.

Почувствах се облекчена, сякаш бях тичала свободно по нанадолнище. Нямаше значение, че ми бе обещала само един- единствен работен ден или че парите вероятно щяха да стигнат за стая едва за няколко дни. Беше нещо. А ако се представех добре, може би Рената щеше да ме повика пак. Усмихнах се, имах желание да затанцувам направо на улицата.

Камионът потегли, после намали и спря и жената свали стъклото на прозореца от своята страна.

– Как се казваш? – попита тя.

– Виктория – отвърнах аз и едва се въздържах да не се усмихна. – Виктория Джоунс.

Рената кимна веднъж и потегли.

В нощта срещу събота пристигнах пред магазина малко след полунощ. Бях заспала в градината си, облегната на една секвоя, но се събудих от звука на наближаващ смях. Този път бяха групичка пияни младежи. Те ме забелязаха и най-близкият, едро момче с коса до раменете, ми се усмихна, сякаш бяхме любовници, срещащи се на предварително уреченото място. Отклоних очи и бързо се преместих до най-близката улична лампа, а после тръгнах надолу по хълма към цветарския магазин.

Докато чаках, пригладих косата си с гел, пръснах се с дезодорант и започнах да обикалям по улицата, като се насилвах да не заспивам. Когато камионът на Рената се появи, вече се бях огледала два пъти в огледалата на паркираните коли и три пъти бях оправяла дрехите си. Въпреки всичко знаех, че бях започнала да приличам и да мириша като старите бездомници, с които се разминавах понякога из парка.

Рената спря, отвори вратата на камиона и ми помаха да се кача вътре. Влязох и се опитах да седна максимално далече от нея, затова, когато затворих вратата, тя се блъсна в хилавото ми бедро.

– Добро утро – каза жената. – Навреме си.

Направи завой и подкара по пустата улица в посоката, от която бе дошла.

– Прекалено рано ли е, за да ми кажеш едно „добро утро“? – попита след малко тя. Аз кимнах и потърках очи, преструвайки се, че току-що се събуждам. Пътувахме в мълчание по някакви обиколни пътища; Рената пропусна отбивката си и се завъртяхме в кръг два пъти на едно място. – Предполагам, че и за мен е доста рано.

Караше нагоре и надолу по еднопосочните улици южно от улица „Маркет“, докато отби в един претъпкан паркинг.

– Не изоставай – нареди ми тя, като слезе от камиона и ми връчи няколко празни кофи. – Има много хора и нямам време да се оглеждам и за теб. В два часа имам сватба; цветята трябва да бъдат доставени до десет часа. За щастие са само слънчогледи – няма да е нужно много време да ги аранжирам.

– Слънчогледи? – попитах с изненада аз. Фалшиво благоденствие. Не бих избрала тези цветя за моята сватба, помислих си аз и после се изсмях вътрешно на абсурдността на фразата „моята сватба“.

– Не са типични за сезона, знам – каза Рената. – Но на борсата за цветя можеш да намериш всичко, по всяко време, и когато двойката дава исканите пари, не се оплаквам.

Тя си пробиваше път през тълпата към входа на борсата. Следвах я на крачка зад нея, като се опитвах да избягвам ударите на блъскащите се в мен кофи, лакти и рамене.

Вътрешността на постройката, в която бе уреден пазарът за цветя, бе като пещера – тясна и без прозорци, с метален покрив и циментов под. Морето от цветя, което ме посрещна вътре, бе напълно противоестествено да се намира на такова място, далече от почва и слънце, и почувствах, че ми прилошава. Навсякъде имаше сергии, претъпкани със сезонни цветя, всичко, което се намираше и в моята градина, но отрязано и струпано на купчини. Други търговци продаваха тропически растения, орхидеи и хибискус, и екзотични, чиито имена не знаех, докарани от разсадници на хиляди мили оттук. От-мъкнах си стрък пасифлора, докато минавахме забързано покрай сергиите, и го пъхнах в колана на кръста си.

Рената прехвърляше слънчогледите през пръстите си, сякаш прелистваше страниците на книга, преговаряше за цените, тръгваше си от една сергия, връщаше се. Зачудих се дали винаги е била американка, или е израсла в страна, където пазаренето е част от местната култура. В говора й имаше следа от акцент, който не можех да определя. Другите хора минаваха, подаваха пари в брой или кредитни карти и си тръгваха с кофи, пълни с цветя. Но Рената продължаваше да се пазари. Продавачите очевидно бяха свикнали с нея и не й противоречаха много енергично. Явно знаеха, че в крайна сметка тя щеше да спечели, и така и ставаше. Сложи връзките с оранжеви слънчогледи в кофите ми и продължи към следващата сергия.

Когато я настигнах, тя вече държеше в ръка дузина розови и оранжеви кала лилии, от чиито стъбла капеше вода и мокреше ръкавите на памучната й блуза. Щом приближих, метна цветята към мен. Само половината успяха да влязат в празната кофа; наведох се бавно, за да вдигна останалите от пода.

– Първи ден й е. Все още не разбира колко трябва да бързаме. Лилиите ти ще увехнат след петнайсет минути, ако не се погрижим за тях.

Сложих и последното цвете в кофата и се изправих. На тази сергия имаше няколко различни вида лилии: тигрова лилия, императорска и ориенталска – червено-бяла от сорта „Звездоброец“ и чисто бяла – „Казабланка“. Докато слушах как Рената преговаряше за цената на новите си придобивки, махнах с пръст прашинка полен, която бе паднала върху венчелистчето на една разтворена лилия „Звездоброец“. Тя предлагаше много по-ниски цени от тези, които плащаха другите клиенти, и обикновено не изчакваше да чуе отговор, но сега млъкна внезапно, когато продавачът се съгласи веднага с цената й. Вдигнах глава.

Рената извади от чантата си няколко банкноти и ги размаха пред лицето на продавача, но той не посегна да ги вземе. Гледаше мен. Очите му ме оглеждаха – от стърчащата ми коса до лицето, спускаха се по ключицата ми и по ръцете ми, преди да се спрат на кафявия прашец, полепнал по върха на пръстите ми. Погледът му бе като нападение над личността ми. Стиснах дръжката на кофата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.

Рената размаха нетърпеливо ръка.

– Ехо, извинявай!

Продавачът посегна да вземе парите, но не спря агресивния оглед на тялото ми. Продължи през пластовете поли и стигна до ивицата гола кожа на краката ми, която се показваше между чорапите и клина ми.

– Това е Виктория – каза Рената, сочейки с пръсти към мен. Млъкна с доловима въпросителна нотка в гласа, сякаш изчакваше продавачът да се представи, но той не го направи.

Погледът му се върна отново на лицето ми. Очите ни се срещнаха. Имаше нещо странно, неловко – проблясък, бегло разпознаване, – което привлече вниманието ми. На пръв поглед той ми приличаше на мъж, който се е борил и се бори с живота също като мен, макар и по различен начин. Беше по- голям, поне с пет години. Изражението му беше напрегнато, изтощено, типично за човек, който си изкарваше прехраната с доста труд. Представих си го как сам сади, обгрижва и обира цветята си. Тялото му беше жилесто и мускулесто и той дори не трепна, нито се усмихна, докато сега на свой ред аз го оглеждах. Мургавата му кожа сигурно бе солена на вкус. Мисълта накара сърцето ми да се разтупти, но не от гняв, а от емоция, която не разпознах и заради която цялото ми тяло внезапно се затопли. Прехапах устните си и очите ми отново се върнаха на лицето му.

Той извади една оранжева тигрова лилия от кофата пред себе си.

– Вземи я – каза и ми я подаде.

– Не – отвърнах аз. – Не обичам лилии.

И не съм кралица, помислих си аз.

– А би трябвало, подхождат ти.

– Откъде знаеш какво ми подхожда?

Без да се замисля, блъснах рязко лилията, която ми подаваше. Цветето падна на земята, шестте венчелистчета се срещнаха лице в лице с циментовия под. Рената си пое шумно дъх.

– Не знам – каза мъжът.

– И аз така си мислех.

Залюлях пълната с цветя кофа, която носех, за да разсея топлината, излъчваща се от тялото ми. Движението само привлече вниманието му към треперещите ми ръце.

Обърнах се към Рената.

– Навън – каза тя и посочи към предната част на сградата.

Очаквах да добави нещо, бях ужасена от мисълта, че ще ме уволни на място, по-малко от час след започването на първата работа в живота ми. Но очите й вече бяха вперени в цветята на съседната сергия. Когато погледна отново към мен и видя, че не съм помръднала, веждите й се свиха недоумяващо.

– Какво? Отивай и ме чакай при камиона.

Започнах да си пробивам път през тълпата, за да стигна до изхода. Ръцете ми се опъваха от тежестта на пълната кофа, но я пренесох през паркинга, без да спра нито веднъж за почивка. Щом стигнах до камиона, я оставих на цимента и се строполих на земята, трепереща и изтощена.

Българската следа в “Езикът на цветята”

Вече сме на последните страници от нашумялата книга на Ванеса Дифенбо „Езикът на цветята”. Стигаме до мястото, където авторката изказва благодарности на няколко човека и изведнъж погледът ни се спира на изречението – „и на Лъчезар Николов от Харвард”. Името звучи като българско и решаваме да проверим кой се крие зад него, какво е участието на този човек в една от световните литературни сензации от последната година. Лъчезар Николов заминава за Харвард преди 9 години. Занимава се с биология от малък и след като започва обучението си в университет в София, преценява, че има нужда от повече  предизвикателство. Прехвърля се в департамента по молекулярна и клетъчна биология в Харвард, за да завърши бакалавърската си степен, и в момента приключва дисертацията си в департамента по организмова и еволюционна биология там. Фокусът на изследванията му е растителното разнообразие и генетичните механизми, които го определят. Работи с растението с най-големия цвят на света, Рафлезия, и работата го е отвежда на интересни места по цял свят – от Северен Куинсланд в Австралия, през Бразилия и Коста Рика, до Борнео и Тайланд. Казва, че освен научната част, възможността да посещава тези отдалечени места винаги го е зареждала неимоверно с енергия и вдъхновение. Молим Лъчезар да ни разкаже как името му се е озовало на страниците на книгата, каква точно е била ролята му в създаването на текста. „Преди 2 години Ванеса Дифенбо направи запитване в департамента, където работя, за консултация във връзка с книгата й „Езикът на цветята”, която пише. Стана ясно, че проектът се върти около езика на цветята и това ми стана много интересно. Допадна ми викторианският привкус и деликатност, а и това, че в книгата цветята говорят, че те са пратеници, които носят най-различни послания. Ванеса настояваше да придаде научна достоверност на своя речник на цветята, който сега е публикуван на края на книгата.”  Молим Лъчезар да ни разкаже по-подробно за речника и символиката на цветята. „Освен тривиални имена, които са различни в различните страни и дори региони в дадена страна, всички живи организми на планетата притежават и латинско име, което е уникално, започва той. Всички разпознаваме великденчето, нали? Оказва се, че с това име са наречени две напълно различни растения. Ние, хората които се занимаваме с растителното разнообразие, сме особено чувствителни към такава двузначност и поради това използваме латинските им имена  – видове от род Veronica и род Lamium. Така не настъпвa объркване. Ванеса ме помоли да добавя именно тези латински имена към речника. В някои случаи се налагаше да преценим кои точно растения съответстват на тривиалните имена (викторианските речници включват само такива) – тази част от задачата беше особено интересна, защото предполага и известна доза творчество при решаването на объркани лингвистично-ботанически казуси.”

Работата по създаването на въпросния речник на цветята, около който се развива голяма част от историята в „Езикът на цветята”, не е беше никак лесна. Налагаше се да се насочват и преводачите (книгата е издадена на много езици) при двузначност на тривиалните имена на съответния език. Освен това и авторката, и Лъчезар е трябвало да са сигурни, че растенията от речника могат да бъдат открити и фотографирани в Северна Калифорния, където се развива действието. „Това внимание към детайла и желанието разказът да бъде максимално достоверен направиха работата ми с Ванеса много приятна, казва Лъчезар Николов. Да работиш с някого, който се вълнува от това, което ти правиш, да иска да научи повече, особено ако става въпрос за цветя, е много вълнуващо и зареждащо.”

Лъчезар Николов се познава лично с Ванеса Дифенбо. „Обсъждали сме езика на цветята на чаша чай и винаги съм е впечатлявал от вниманието, което тя му отделя. Очарованието на историята, която разказва, не е само в елегантния символизъм човек да се изразява с малки букетчета цветя, но и в достоверността на това, за което пише. Може би знаете, че Ванеса е също приемен родител и съм сигурен, че в книгата има голяма доза лични впечатления от системата на приемните семейства в Щатите, от Калифорния, откъдето е Ванеса, и тези впечатления, съчетани с нейната обич към цветята правят разказа много истински.”

Питаме го какво може да разкаже за научната обосновка, която стои зад символиката на различните цветя. Имали ли са някакви основания викторианските автори на подобни речници да изберат едно или друго значение, как са стигнали до конкретната символика на цветята? „За хората е важно да намират смисъл в това, което правят, в света около нас. Естествено е да антропоморфизираме. Не съм сигурен, че има основания дадено растение да значи нещо определено, по-скоро това е резултат от голяма доза случайност, от дрифт. Обаче веднъж приети, тези значения са се запазили, защото са били използвани от всички. Все пак формата на цвета, общата биология на растенията, етноботаниката сигурно са представили базата за тези значения. Сещам се за един пример, който обсъждахме с Ванеса и ми се струва подходяща илюстрация. Нарцисът във викторианските речници фигурира два пъти, веднъж като ново начало и веднъж като самовлюбеност. Легендата за Нарцис, който се удавил, любувайки се на собствения си образ, и после се превърнал в цвете, вероятно е в основата на второто значение. Растението от легендата е най-вероятно Narcissus poeticus – бял, с ниска коронка, обрамчена в червено. От друга страна, нарцисът е едно от първите цветя през пролетта, сякаш епитомия на новото начало (също като кокичето – надежда). Тогава обаче сигурно става въпрос за друг вид нарцис, Narcissus pseudonarcissus, който е жълт, с по-висока коронка. Така, за да се избегне объркване, се създава единен език на цветята, чрез който хората да общуват пълноценно.

Всички ние имаме нужда да си говорим повече – за да вървим заедно в една посока, да открием общите неща, които ни радват и вдъхновяват, да изгладим различията. Ако езикът на цветята може да помогне на това, какво по-хубаво, пита накрая Лъчезар, и ние няма как да не се съгласим с него.

Издателство „Кръгозор”

Интервю с Ванеса Дифенбо

Какво представлява езикът на цветята?

Викторианският език на цветята започва с публикуването на Le Language des Fleurs („Езикът на цветята”) от Шарлот де Латур, която излиза в Париж през 1819 г. За да създаде тази книга – която е била всъщност списък на цветя и тяхното значение, Де Латур е събрала  информация, свързана със символизма на цветята в поезията, митологията и дори медицината. Книгата поставя началото на наука, позната като флориография, и между 1830 и 1880 г. в Европа и Америка излизат стотици подобни речници на цветята. В „Езикът на цветята” Виктория научава за този език като малко момиче от своята приемна майка Елизабет. Елизабет й казва, че преди години хората са общували чрез цветята и ако един мъж давал на някоя дама букет цветя, тя се втурвала вкъщи и се опитвала да разкодира тяхното послание. Затова цветята трябва да се избират внимателно.

Откъде ви хрумна идеята Виктория да се изразява по този начин?

Винаги съм обичала езика на цветята. Открих книгата Language of Flowers на Кейт Грийнауей в една антикварна книжарница, когато бях на 16 години, и не можах да повярвам. Как можеше нещо толкова красиво и романтично да бъде на практика неизвестно? Когато започнах да мисля за книгата, която исках да напиша, Виктория и езикът на цветята някак се свързаха незабавно в съзнанието ми. Хареса ми идеята за млада жена, която има трудности да общува с другите хора и използва забравения език на цветята, вече почти неразбираем за останалите.

Защо Виктория решава да създаде собствен речник и каква е ролята му в романа?

В много отношения Виктория съществува напълно в периферията на обществото. Много неща от естественото общуване между хората остава неразбираемо за нея – как да си намери работа, как да създава приятелства, дори как да води нормален разговор. Но в света на цветята, с техните предвидими начини на растеж и непроменими смисли, Виктория се чувства сигурна, удобно, като че ли си е у дома. Всичко това се променя, когато научава, че освен значението за жълтата роза, което знае, има и други. Потресена е, защото това е било единственото нещо в живота й, в което е вярвала безусловно. За да пренареди отново своята вселена, Виктория започва да снима цветята и да създава свой собствен речник, решена никога вече да не допуска недоразумения, породени от символиката на цветята. Тя започва да споделя своите познания за цветята с другите – тази нейна стъпка я свързва с хората и й помага да се развие като личност. Напълно разбирам импулса на Виктория и включих речник на гърба на книгата по същата причина. Ако читателите изпитат желание да изпратят цветя на любимите си хора, може да изберат моя речник и да се възползват от символиката, която за мен е била най-убедителна, особено за едно по-съвременно общуване.

Как книгата „Езикът на цветята” предизвиква и пренарежда концепцията ни за семейството и майчинството?

Една от любимите ми книги е „Писма до младия поет” от Райнер Мария Рилке. В нея Рилке пише: „Освен това е добре да обичаш: защото любовта е трудно нещо. Едно човешко същество да обича друго човешко същество – това може би е най-трудната задача, която ни е била поверена, висшата цел, последното изпитание и доказателство, делото, за което всичките ни останали постъпки и действия са били просто подготовка.” Да обичаш е трудно. Да бъдеш майка е трудно. Да бъдеш самотна майка, без финансова и емоционална подкрепа, е не просто трудно, но понякога и невъзможно. И все пак обществото очаква да го правим, а и като майки самите ние очакваме от себе си да го правим. Стандартите ни за майчинството са толкова високи, че много от нас чувстват ужасна, тайна вина за всяка по-сурова дума, която кажем на децата си; за всяка негативна мисъл, която се появи в ума ни. Натискът е толкова голям, че повечето от нас никога не говорят на глас за трудностите, с които се сблъскваме – особено емоционалните, защото това може да бъде сметнато за провал, или дори – по-лошо, за излагане на риск и на опасност децата, които обичаме повече от всичко на света. Чрез Виктория и Елизабет се надявам да дам на читателите прозорец към умовете на майките, които се опитват да направят най-доброто за своите деца, но които поради липса на подкрепа, ресурси и/или самоувереност не успяват. Последиците са кошмарни за толкова много майки, които не успяват да отгледат децата си. Искрено вярвам, че можем да предотвратим до голяма степен насилието над децата и изоставянето им, ако обществото признае огромното напрежение на майчинството и предложи повече подкрепа на майките, които искат отчаяно да обичат и да се грижат за децата си.

Книгата хвърля светлина върху системата на приемната грижа в страната, с която мнозина от читателите не са запознати. Винаги ли сте знаели, че искате да напишете история за приемно дете?

Винаги съм обичала да работя с млади хора. Фокусирах се върху работата с деца от системата на приемната грижа и в крайна сметка самата аз станах приемен родител. Започнах да осъзнавам несправедливостта на тази система в нашата страна: децата се местят от семейство в семейство, разделят ги от роднините им, а после, на осемнайсетия им рожден ден ги пускат в света без никаква подкрепа. И най-важното, забелязах, че тази несправедливост остава почти незабелязана. Едни и същи сензационни истории се появяват постоянно в медиите: агресивни деца, алчни приемни родители, от време на време случаи на насилствена смърт на деца в приемни семейства… Но истинската история на живота вътре в системата остава незабелязана, а тя е много по-сложна и по-емоционална. Децата и родителите от приемните семейства също като децата и родителите навсякъде другаде се опитват да обичат и да бъдат обичани, по най-добрия възможен начин, който могат, и с емоционалния и физически багаж, който носят със себе си. Виктория е героиня, с която хората могат да се свържат на емоционално ниво – и с добрите й, и с лошите й черти. И се надявам чрез нея читателите да опознаят по-добре реалностите на приемната грижа.

Виктория е много интересен и сложен характер. Много й е трудно да обича и да прощава, особено на себе си. Образът й има ли прототип, някое дете, което сте познавали в истинския живот?

Хората често ме питат дали съм взела за вдъхновение за образа на Виктория нашия приемен син Тревон, но Виктория е толкова различна от него, колкото е възможно въобще да бъдат двама души. Силата на Тревон е неговата откритост – той има чаровна усмивка, огромно сърце и общува с лекота. Хората го приемат навсякъде много бързо. Когато бяга от дома си на четиринайсет години, бос, в студена януарска нощ, той е имал мъдростта и силния инстинкт за самосъхранение да потропа на вратата на най-близката пожарна. Влизайки в системата на приемната грижа, той веднага започва да общува с учителите и наставниците си, като по този начин успява да си създаде защитна среда, изпълнена с любов и подкрепа. Виктория е напълно различна. Тя е гневна и уплашена и същевременно е изпълнена с надежда, която не признава дори на себе си; виждала съм същото в много млади хора, с които съм работила през годините. Виктория е напълно измислена героиня, но съм черпила вдъхновение и съм вземала по някоя черта от децата, които съм срещала. Една млада жена, с която аз и съпругът ми работихме години наред, бе изпълнена с много гняв и болка, агресивна и изгубила доверие в хората също като Виктория. Съдбата й бе трагична: на свидетелството й за раждане имаше записан номер вместо име, бе живяла в толкова много приемни домове, че не можеше дори да ги преброи. И все пак бе силна, красива, умна и забавна. Обичахме я безусловно, а тя правеше всичко, за да саботира любовта ни – отново и отново.  И до днес с мъжа ми съжаляваме, че не успяхме да се свържем с нея и да станем родителите, които тя заслужаваше.

Идеята за втория шанс играе важна роля в „Езикът на цветята” за много от героите. Свързано ли е това с личната ви роля за еманципирането на децата от приемните семейства?

Както моята четиригодишна дъщеря често ми казва: „Мамо, ти не си съвършена”. Всички правим грешки, всички имаме нужда от втори шанс. За младежите в приемните семейства тези грешки често са целенасочени, макар и да не са съвсем съзнателни; начин да проверят силата на връзката и установеното доверие с приемния родител. Мой приятел ми се обади наскоро, след като почти цяла година се грижеше за шестнайсетгодишно момче с труден характер. Момчето го бе излъгало – голяма лъжа, която постави живота му в опасност. В гнева си моят приятел казал неща, за които съжаляваше. Отговорът ми бе следният: добре. Може и да не си реагирал по идеалния начин, но отговорът ти е бил искрен, провокиран от загрижеността ти за него. Стига да останеше свързан с него – а той остана, нямаше значение какво точно бе казал или направил; важното беше какво щеше да направи после. Важно беше, че е показал обвързаността си към него с думите и делата си, че още го обичаше и че грешката на младия мъж не бе променила тази най-дълбока връзка между тях.

„Езикът на цветята” е една от онези истории, които не се забравят лесно. Какво впечатление искахте да остави текстът в читателите?

Вярвам, че хората се провокират към действие, когато видят несправедливостта на една ситуация и възможността тя да бъде променена. С „Езикът на цветята” се опитах да напиша книга, която да бъде честна и вярна, но същевременно достатъчно изпълнена с надежда, за да подтикне хората към действие. Всяка година почти 20 000 млади хора излизат от системата на приемната грижа; много от тях няма къде да отидат, лишени са от всякаква подкрепа. Създадох организация, която цели да свърже всяко приемно дете с обществото – важно е те да създадат връзки с хората, независимо дали тези хора са членове на литературен клуб, на женска организация, на някоя църковна група; важното е тези групи да им помогнат да изминат по-леко прехода от детството към юношеството и зрелостта. Надеждата ми е, че читателите навсякъде по света ще прочетат книгата и ще се вдъхновят да помогнат и да общуват с подрастващите млади хора в своите общности.

Ако трябваше да представите себе си, своята личност, с букет, кои цветя бихте избрали?

Хелиотроп – всеотдайна любов,  рудбекия – справедливост, глог – надежда, лиатрис – ще опитам отново, лизиантус – признателност, и мъх – майчина обич. Тези цветя представляват това, което съм в момента – всеотдайна, признателна, изпитваща силна майчина любоА също и тези качества, които искам да имам – да не губя надежда, да съм решителна и упорито да се боря за справедливост.

*Пет процента от коричната цена на всяка продадена книгата „Езикът на цветята” ще бъдат дарени в подкрепа на приемната грижа в България.

Езикът на цветята
Автор: Ванеса Дифенбо
296 страници
kragozor.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (8 votes cast)
Уикенд четиво: „Езикът на цветята” от Ванеса Дифенбо, 10.0 out of 10 based on 8 ratings

1 коментар

  1. hris.hristeva

    26.01.2013 at 13:48

    Звучи много интересно и вдъхновяващо :)

    VN:F [1.9.22_1171]
    Rating: +2 (from 2 votes)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>