„Дядо Добри – светецът от Байлово”

От  |  0 коментара

Труден и възвисен, но и противоречив и странен за мнозина. Отшелнически, но в същото време близо до хората. Грешен, но наричан светец от народа. Възхваляван, но и обругаван. Тачен от непознати, но неразбран от близки – това е дядо Добри, аскетът, посветил половината си живот в служба на Бог и на религията и дарил стотици хиляди за ремонт и изграждане на няколко български църкви и манастира.
„Дядо Добри – светецът от Байлово” от журналиста Борислав Радославов възкресява историята на столетника, който развълнува хиляди души. Личност, която мнозина искат да бъде канонизиран за светец и да бъде почитан на 13 февруари, деня на кончината му.
Без да влиза с взлом в душата на белокосия старец или да търси скандални подробности и клюки, Борислав Радославов проследява истински случки и истории с най-близките му хора – тези, на които самият дядо Добри обрича живота си в последните години.
В три части „Дядо Добри – светецът от Байлово” събира спомените на най-близките хора, които в продължение на десетки години крепят и доизграждат светлия образ на светеца от Байлово – неговият довереник Цонка Пантелеева, кметицата на село Горно Камарци Мария Гърбова, кметицата на село Гара Елин Пелин Вяра Вучкова и други.

ОТКЪС

 

– Тихо, мълчи. Никой да не знае. На никой да не думаш.

Белобрадият старец държеше под ръка най-близкия си и доверен човек, докато пресичаха светофара. Прегърбен и на 94 години, но с бодър дух и пъргав като младеж, дядото не спираше да повтаря завета си за мълчание на Цонка.

Тя бе на 54 години и работеше като старши счетоводител в агенция „Социално подпомагане“ в малкото и китно градче Елин Пелин. Всички колеги и познати я обичаха, защото бе доказaла своята честност, упоритост и трудолюбие през годините. Затова и старецът, който я държеше под ръка и с когото изглеждаха толкова близки, є се доверяваше безрезервно.

Двамата крачеха в центъра на града, кръстен на знаменития наш писател. Въпреки че работният ден бе в разгара си, имахa важна работа за вършене. Дядото бе облечен със стари шаячни панталони в кафяв цвят и навуща. Вълнената му блуза и шапка, подобна на калпак, допълваха идиличния му образ на българин от старо време, който трудно можеш да видиш по улиците днес. Освен на някоя историческа възстановка на Априлското въстание в Копривщица или на решителния бой на Бузлуджа на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Там се срещаха подобни люде, нагиздени в четнически униформи и затъкмили пищови и ножове в кафявите си силяхлъци от телеш-ка кожа.

Старите цървули от свинска кожа още повече засилваха усещането за достолепие и доблест на стареца. Намираха се и такива, които отвръщаха глава от този странник, мислейки го за обикновен просяк. Те не го познаваха и не се интересуваха защо изглежда по този начин. Предпочитаха да пият кафе в околните заведения или бира, когато вземаха парите от социалните грижи.

Цонка Панталеева бе изискана, елегантна и добре поддържана жена. Прилежно облечена със сако и панталон, старши счетоводителката в агенция „Социално подпомагане“ в местната община бе пример за много дами на нейната възраст. Снежнобялата є риза и обувките със средно висок ток подчертаваха хубавата є осанка. Имаше небесносини очи и благ характер, които не можеха да се сбъркат.

Нямаше спор за мнозина, че Цонка и дядото са баща и дъщеря. Толкова често ги виждаха заедно, че не можеше да е другояче. Възрастният мъж идваше почти всеки ден при своята довереница на работното є място. Винаги носеше стара войнишка торбичка със себе си на влизане в социалната служба – или дисаги, натъпкани до горе. А след час време излизаше с празна торбичка.

Не беше от онези, насядали по околните заведения, които обичаха да живеят ден за ден без кой знае какви ангажименти. Не се издържаше на гърба на държавата, а с пенсията си от 160 лева. Вероятно идваше при дъщеря си, за да є носи храна и после тя да го разхожда между близките блокове и градинки. Друго логично обяснение нямаше, мислеха си непосветените. Такава беше волята на стареца – тайната завера да остава само между него и Цонка.

Беше топлият следобед на 24 април 2008 г. В 14,40 часа двамата пристъпиха в банковия клон. Веднага спечелиха усмивките на служителките. Познаваха ги много добре и им се радваха искрено, когато ги видят. Тяхното присъствие тук беше по-често, отколкото мнозина стъпваха в църква.

Сравнението не е никак случайно, защото сега църквата и банката бяха неразривно свързани. Във финансовото учреждение се съхраняваха всички пари за възстановяване на десетки църкви, храмове и манастири в цяла България, които този човеколюбив дядо събираше грижливо в банковата си сметка. Той изпросваше с милостиня средствата от състрадателни и добри миряни, прекрачили вратата на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ или храма „Свети Седмочисленици“, за да запалят свещичка за здраве и да се помолят за късмет и благоденствие.

В своята свещена мисия този дивен Божи служител без расо се ръководеше от Бог. Той наставляваше всяка негова крачка, а последните си поне 30 години възрастният мъж беше отдал именно за това служение и изпъление на нелеката мисия. Ставаше сутрин по първи петли в малката къщурка в двора на църквата в Байлово и пътуваше до София. Държеше пластмасова чашка в ръце или изрязано дъно на бутилка от двулитрова безалкохолна напитка. Седнал на малко столче в преддверието на Божия храм, този ангел на доброто кротко, тихо и стоически устояваше на студ, пек, набези на наркомани и мургави крадци, човешкия егоизъм и отчужденост между човеците.

Изглеждаше толкова благ и смирен, че почти никой не го подминаваше, а се спираше, бъркаше в джоба и оставяше своята лепта за благородното дело. Старецът беше с дълга бяла брада и още по-бяла коса. Приведен от постоянните поклони, които правеше и на млади, и на стари за всяка пусната монета, този мъж сякаш бе излязъл от приказките. Или слязъл от някой стенопис, увековечил поредния светец, погинал за Христовата вяра.

Във всичко дядото се оправяше сам. Без чужда помощ се грижеше за себе си, переше, готвеше, чистеше и държеше ред в къщичката си. Сам се оправяше с автобуса до София и обратно. Сам, макар и на преклонна възраст, издържаше по цял ден да не яде почти нищо, защото и една стотинка не пипаше от дарените пари. Който му оставяше плодове, закуски, вода – взимаше на драго сърце и дори се разплакваше от умиление. Само с тях се хранеше и утоляваше жаждата.

Само с едно нещо не можеше да се справя аскетът, загърбил светския живот и отдал се на отшелничество и обръщане към Бог. Нямаше как да държи събраните големи суми вкъщи, докато го няма през деня и когато е сам през нощта. Можеше да си позволи да пренася хиляди левове в торбичката, но не и да замръква с тях. Средствата трябваше да се съхраняват в банка – хем на сигурно, хем да се трупа лихва. Затова толкова много му бе необходим един човек, на когото да има безрезервно доверие и който да споделя същите морални качества и устои толкова безупречно, чисто и истинско, колкото и самият той.

Години наред се луташе в търсене на човека, на когото да дава събраните стотинки да ги преброи и да ги вкарва по банковата му сметка. А когато реши, да изтегли необходимата сума и да я преведе по сметката на избраната от него обител. Звучеше толкова лесно на пръв поглед, но нещата съвсем не стояха така.

Белобрадият дядо отиде в близката до Байлово община Горна Малина. Тогавашният кмет Анелия Генова го посрещна с усмивка и обещание за банкова сметка на негово име. Както и пълно съдействие с преброяването на парите от страна на счетоводителките с внасяне и теглене само и единствено по неговите заръки. Очакванията на стареца да срещне приветлив, открит, разумен и честен кмет се оправдаха. Анелия направи цялостна организация, каквато подобаваше, и колелото се завъртя.

Една от счетоводителките в общината беше Цонка. Тя прие присърце тази голяма отговорност. Броеше заедно с колежките си стотинка по стотинка и ги вкараше в банката. Отнемаше много време и усилия, често оставаше и след работа, за да може да изпълни всичките си ангажименти. Но това в нито един момент не я сломи, не я подразни, не я изкуши. Нито една стотинка не отиде в джоба є.

Постепенно тя остана единствената, на която старецът се доверяваше и оставяше монетите. Дори след като Цонка напусна работа и се премести в агенция „Социално подпомагане“ в Елин Пелин, дядото я откриваше на работното є място, слагаше вързопа, претрупан с пари, разговаряха се за кратко и той веднага се връщаше към София, за да напълни отново торбичката. Или се прибираше да си почине в Байлово.

Хората все по-често започваха да виждат прегърбения старец да влиза в социалната служба с пълна торба и да излиза с празна. Не се минаваше много време и той хващаше Цонка под ръка и двамата вървяха между блоковете. Влизаха често в банката или се качваха на колата и отпрашваха нанякъде.

Не, те не бяха баща и дъщеря, както непосветените си мислеха. Нямаше никаква роднинска връзка между тях. А само духовна. Извисена. Най-накрая той успя да открие най-доверения си човек. Личност, която няма да се полакоми да вземе и една стотинка от събраните за ремонт на храмове пари. Няма да го излъже при преброяването, нито във внасянето на средствата. Не знаеше колко пари е събрал днес или вчера, но беше сигурен, че точно толкова ще отидат в банката.

 ciela.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>