Уикенд четиво: „Дъщерята на палача” от Оливер Пьоч

От  |  0 коментара

На българския книжен пазар от 23-ти юли вече е бестселърът „Дъщерята на палача” от Оливер Пьоч – най-продаваният немскоезичен автор в историята на Amazon. Книгата поставя началото на изключително успешна историческа поредица, покорила цяла Европа, САЩ и Китай! Къде се крие тайната на успеха на баварския журналист? Вероятно в необичайния избор на главен герой – палач. В случая обаче не трябва да се прибързва със заключенията – това не е кървава история, изпълнена с мъчения и жестокости. Точно обратното – писателят ни среща със симпатични и ярки образи, като ни връща назад във времето в малко познат за нас свят – този на средновековното баварско общество. Като прибавим увлекателния детективски сюжет, приятния образен език, прецизните и любопитни исторически детайли, формулата на успеха вече става ясна.

Оливер Пьоч за себе си

Въпреки че не ми личи — или поне се надявам, — по майчина линия произхождам от стар род палачи. Четиринадесет от предците ми са практикували кървавия занаят, повечето от тях между ХVІ и ХІХ век в Южна Бавария, близо до Алпите, в известния исторически район Пфафенвинкел. Роден съм на 20 декември 1970 г. в Мюнхен. Баща ми не е палач, разбира се, а психотерапевт. Майка ми е детска учителка и от нея съм наследил умението да разказвам интересни и забавни истории.
Още от дете обичах да разказвам приказки, като редовна публика бяха двамата ми по-малки братя. По-късно написах първите си творби – фентъзи разказ, приключенска книга игра, комикс. Дори правех записи как разказвам историите си и ги пусках на съучениците си. С една дума, не можех да млъкна и за секунда. Когато не говорех, пеех — хоби, което и до днес практикувам, като пея в различни групи.
Завърших журналистика в Мюнхен и работех за радиото и телевизията. Правех репортажи, пишех сценарии, пътувах по света и заснемах документални филми. Но не се простих с мечтата да бъда писател. Най-накрая, през 2007 г., „Дъщерята на палача“ беше публикувана. Книгата сложи началото на поредица, чийто успех ми позволява да се препитавам като писател. Вече съм написал над 10 романа, включително и детски четива. До този момент книгите ми са преведени на повече от 25 езика и са продадени над 2,5 милиона екземпляра. И като си помислите само: всичко започна с моя предшественик – палача Якоб Куизъл. Дано да се гордее с мен, ако ме вижда отнякъде. Но най-вероятно — като типичен баварец — само би ми теглил една сърдита ругатня…

ОТКЪС

Палачът мина през каменната арка между разтворените крила на портата, унило увиснали на пантите си, и влезе в замъка. Караулещите войници му кимнаха уморено и го пуснаха да мине. Якоб Куизъл огледа тесния мръсен двор. След последното нашествие на шведите преди десетина години резиденцията бе западнала още повече. Кулата отдясно се издигаше като опушена руина, покривите на конюшните и хамбарите бяха покрити с мъх и пропускаха вода. Счупени карети и всякакви вехтории се подаваха измежду разбитите дъсчени стени.

Куизъл се изкачи по изтърканите стъпала, прекоси един тъмен коридор и се спря пред ниска дървена врата. Тъкмо смяташе да почука на нея, когато отвътре се чу глас.

–    Влизай!

Секретарят явно имаше уши на рис.

Палачът отвори вратата и влезе в тясната стая. Йохан Лехнер седеше на писалище, почти скрит зад купчини книги и пергаменти. С дясната си ръка той не спираше да пише с перо в един бележник, а с лявата посочи на Куизъл да седне. Макар че първите слънчеви лъчи се промъкваха през прозореца, в стаята беше здрачно. Потрепваше само светлината от няколко свещи. Палачът се отпусна на неудобния нисък стол и зачака, докато секретарят вдигне глава от своите документи.

–    Знаеш защо те повиках, нали?

Йохан Лехнер впери пронизващ поглед в палача. Съдебният секретар бе наследил черната брада от своя баща, който също бе служил като секретар в Шонгау. Същото бледо лице, същите черни, пронизващи очи. Лехнер бяха влиятелен род в този град и секретарят не пропускаше възможност да го припомни на своите събеседници.

Куизъл кимна и започна да пълни с тютюн лулата си.

–    Остави това! Знаеш, че не търпя дима.

Палачът прибра лулата и изгледа предизвикателно Лехнер. Мина известно време, преди да проговори:

–    Заради Щехлин, предполагам.

Йохан Лехнер кимна.

–    Народът негодува. Още отсега. А се случи едва вчера. Хората говорят…

–    Какво общо имам аз с това?

Лехнер се приведе над масата и се опита да се усмихне. Удаде му се само наполовина.

–    Ти я познаваш. Разбирате се. Децата ти са се родили с нейна помощ. Искам да говориш с нея.

–    За какво да говоря с нея?

–    Накарай я да си признае.

–    Какво да направи?

Лехнер наклони тялото си още малко над масата. Сега лицата им бяха на една ръка разстояние.

–    Разбра ме правилно. Да си признае.

–    Но още нищо не е доказано! До този момент само няколко жени злословят. Момчето е било няколко пъти при нея. Това е всичко.

–    Проблемът трябва да се реши. – Йохан Лехнер се облегна на стола си. Пръстите му барабаняха по облегалката. – Твърде много се говори. Ако протакаме, ще стане както по времето на дядо ти. Тогава ще имаш много работа.

Палачът кимна, знаеше за какво говори Лехнер. Бяха изминали седемдесет години, откакто в прочутия процес срещу вещиците в Шонгау няколко десетки жени бяха отишли на кладата. Онова, което бе започнало с лошо време и няколко неизяснени смъртни случая, бе завършило с масово безумие, в което всеки обвиняваше всекиго. Тогава неговият дядо Йорг Абриел бе обезглавил около шестдесет жени. След това бяха изгорили телата им. Майстор Йорг се беше прочул и бе забогатял от това. Тогава по телата на някои от заподозрените бяха открили така наречените магьоснически белези – родилни петна, които бяха решили съдбата на бедните жени.

В сегашния случай също ставаше въпрос за еретичен знак и дори Куизъл не можеше да отрече неговата връзка с магьосничеството. Секретарят имаше право. Хората щяха да продължат да търсят знаци. И дори ако убийствата се прекратят, подозренията нямаше да спрат. Този огън можеше да прерасне в пожар и да обхване целия Шонгау. Освен ако някой не признаеше и не поемеше цялата вина върху себе си.

Марта Щехлин…

Якоб Куизъл поклати глава.

–    Не мисля, че Щехлин има нещо общо с убийството. Може да е бил всеки, може да е бил външен човек. Момчето се носеше по водата. Един дявол знае къде са го намушкали. Може би са били мародерстващи войници.

–    А знакът? Бащата на момчето ми го описа. Не е ли изглеждал така? – Йохан Лехнер му подаде една рисунка. На нея се мъдреше кръгът с обърнатия кръст. – Знаеш какво е това – просъска секретарят. – Магия.

Палачът кимна.

–    Но това не означава, че Щехлин…

–    Акушерките са наясно с тези неща! – Лехнер беше повишил глас, което не бе обичайно за него. – Винаги съм предупреждавал, че не бива да приемаме такива жени в града. Те са пазителки на тайни знания и могат да погубят нашите жени и деца! В последно време децата непрекъснато бяха покрай нея. И Петер в това число. А ето, че го намериха мъртъв в реката.

Якоб Куизъл копнееше за лулата си. С удоволствие би прогонил с дима лошите мисли от стаята. Твърде добре познаваше предразсъдъците на Съвета по отношение на акушерките. Марта Щехлин беше първата акушерка, която градът бе приел официално. Открай време тези жени будеха подозрения у мъжете със своите забранени знания. Те познаваха отварите и билките, докосваха жените на неприлични места и знаеха как да премахнат плода в утробата – този подарък от бог. Много акушерки бяха изгорени като вещици от мъжете.

Якоб Куизъл познаваше отварите и също бе смятан за магьосник. Но той бе мъж. И палач.

–    Искам да отидеш при Щехлин и да я накараш да си признае – каза Йохан Лехнер. Той отново се бе отдал на бележките си и пишеше нещо. Погледът му беше насочен към книжата. Разговорът беше приключил.

–    А ако не признае? – попита Куизъл.

–    Тогава й покажи инструментите. Достатъчно е да види пръстотрошачката и ще омекне.

–    За това ще е нужно решението на съвета – прошепна палачът. – Аз не мога да го направя по свое желание. Вие също.

Лехнер се усмихна.

–    Както знаеш, днес има събрание на Съвета. Сигурен съм, че Първият бургмистър и другите височайши особи ще одобрят предложението ми.

Якоб Куизъл размишляваше. Ако Съветът одобреше днес началото на разпита, процесът щеше да се задвижи като часовников мехазнизъм. Атова означаваше изтезания и най-вероятно смърт на кладата. И за двете отговаряше палачът.

–    Кажи й, че утре ще започнем разпита – каза Лехнер, без да вдига глава от книжата на масата. –    Ще има време да си помисли. Ако реши да се инати… е, тогава ще имаме нужда от твоята помощ.

Перото продължаваше да драска по хартията. Откъм главния площад долетя звънът на църковната камбана. Беше осем часът. Йохан Лехнер вдигна поглед.

–    Това беше. Можеш да си вървиш.

Палачът стана и отиде до вратата. Когато натисна дръжката, зад гърба му още веднъж прозвуча гласът на съдебния секретар:

–    Ей, Куизъл!

Той се обърна. Секретарят заговори, без да го поглежда. – Знам, че я познаваш добре. Накарай я да говори. Това ще спести и на двама ви ненужни страдания.

Якоб Куизъл поклати глава.

–    Не е била тя. Повярвай ми.

Сега Йохан Лехнер отново вдигна поглед и го загледа право в очите.

–    Аз също не мисля, че е била тя. Но това е най-доброто за града. Можеш да ми вярваш за това.

Палачът не отговори. Приведе се, за да не удари главата си в ниския горен праг, и затвори вратата след себе си.

- – -

Интервю с Оливер Пьоч

Откъде почерпихте идеята за „Дъщерята на палача“?

Естествено, от факта, че съм наследник на род палачи, живели в Бавария. Когато бях дете и ни доскучаеше, възрастните ни разказваха истории за предците ни. Когато бях около двайсетгодишен, гостувах на роднини в Мюнхен и открих, че притежават огромен архив от фамилни документи. Тогава отидох до Шонгау, където бяха живели палачите. Разговорите с билкари също ми помогнаха да разбера бита и нравите в Бавария през ХVІІ век. Проучването доведе до направата на радио- и телевизионни документални материали за династията Куизъл и едва тогава реших да напиша художествена творба.

Как се чувствате като наследник на род палачи?

За мен щеше определено да е проблем, ако дядо ми е бил нацист екзекутор. Но последният палач в семейството ни е починал в началото на ХІХ век. Не чувствам, че нося някакъв грях, ако това питате. Възприемам фамилната ни история като съкровищница, пълна с интересни, кървави и странни истории. А и освен това се смятам и за нещо като спасител на фамилната чест. В литературата и киното палачът си остава голям злодей и трябваше да направя нещо по въпроса.

Кое беше най-трудното при написване на книгата?

Да направя Якоб Куизъл симпатичен на читателите. След решението на Европейския съюз да бъде прекратено прилагането на смъртното наказание, изпитах известни колебания относно книгата, но семейството и приятелите ми настояха да не се отказвам. В крайна сметка „Дъщерята на палача“ постигна огромен успех, макар и да отне известно време да намерим американски издател, и усилията ми бяха възнаградени.

Защо действието се развива през ХVІІ век?

Да, можех да избера и друго време, в което са живели предците ми. Все пак действието на книгите в поредицата се развива в края на Тридесетгодишната война – един от най-опустошителните военни конфликти, след които е оцеляла едва една трета от населението на Германия. Наистина апокалиптичен период – войниците се върнали у дома, за да открият, че семействата и домовете им са унищожени. Това ги принудило да станат разбойници по пътищата. Нарасналият брой престъпления довел до увеличаването на смъртните присъди чрез обесване. Това бил период на трансформация за германското население, сътресенията накарали хората да загърбят религията и да търсят решения на проблемите в науката.

Проучили сте толкова добре периода, искате ли да се върнете в онези времена, ако имаше машина на времето?

О, не, в никакъв случай! Повече от половината население е измряло във войната или от болести. Хората са умирали от болен зъб, а апендицитът означавал сигурна смърт. Улиците са вонели, нямало е течаща вода… Въобще тъмни времена. Кой би искал да живее така? Проблемът е, че историческите книги и филми често представят фалшива картина: обикновено съществуване сред природата, селска идилия, голямо задружно семейство, радост от простите неща в живота… Нека ви разкрия истината: нещата са стояли коренно различно. И все пак онова време ни е формирало частично като нация. И това беше една от причините да опиша периода.

Пишете и детски книги. Защо?

Разказвал съм много измислени от мен истории на децата ми и техните приятели – преди сън, докато чакаме някъде, на път. Родители ме помолиха да напиша истории за деца. Всъщност това постави началото на писателската ми кариера. Децата са най-добрата и в същото време най-безмилостната публика. Изпълнени са с ентусиазъм, но бързо се отегчават и просто започват да тичат наоколо. Така те реагират неподправено и откровено на лошата история.

Какво прави един роман добър? Какви качества трябва да притежава добрият писател?

В добрия роман има конфликт. Добрият писател притежава дисциплина, талант и желание за работа.

- – -

„Дъщерята на палача”
Автор: Оливер Пьоч
368 страници
Цена: 14,95
www.hermesbooks.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
Уикенд четиво: „Дъщерята на палача" от Оливер Пьоч, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>