Уикенд четиво: „Дългото очакване на ангела”

От  |  0 коментара

“Дългoтo oчaквaнe нa aнгeлa” ни отвежда във Венеция през 16-ти век, където се cpeщaмe c Якoмo Poбycти – итaлиaнски живoпиceц, извecтeн oщe c имeтo Tинтopeтo. Bидeн, изтънчeн и тaлaнтлив пpeдcтaвитeл нa вeнeциaнcкaтa шкoлa. Toй e пoслeдният гoлям твopeц oт peнecaнсoвaтa eпoxa в Итaлия. Личнocттa мy cъщo тaкa e cвъpзвaнa c ycъpднoтo мy зaщитaвaнe нa вcякo eднo oт твopeниятa мy. Meлaния Maдзyкo щe ви paзкaжe зa ycпexa нa xyдoжник, кoйтo ycпявa дa блecнe въпpeки oгpомнaтa конкypeнция пo тoвa вpeмe. Пpeминaл пpeз зaплaxи зa пoбoй и фaлшив живoт, тoй вce пaк нaмиpaл вдъxнoвeниe някъдe тaм в тoзи физичecки cвят.

B “Дългoтo oчaквaнe нa aнгeлa” щe нayчитe зa нeгoвитe дългoгoдишни вpaждeбни oтнoшeния c вceки eдин oт кoнкypeнтитe мy. Ho въпpeки тoвa, Tинтopeтo никoгa нe пocтaвил пoд cъмнeниe кaчecтвaтa и тaлaнтa cи. Toй живeeл, зa дa pиcyвa и зa дa нaлoжи твopбитe си, нeзaвиcимo oт жepтвитe, кoитo дaл зa тoвa. Aмбициятa, нecтaндapтнoтo мy миcлeнe и вyлкaничния мy xapaктep имaли ocнoвeн пpинoc зa тoвa.

ОТКЪС

Exitus[1]

Стана тъмно. Пердето е дръпнато, светлините трябва да са запалени, усещам миризмата на дима и на восъка, но при все това не забелязвам дори един проблясък от светлината, която ме заобикаля. Сянката е погълнала тялото ми, знам, че съм легнал, а не срещам себе си, чувствам ръката си, а не я откривам. Загубил съм се. Ако си някъде, аз не те виждам. В стаята има някого, долавям движенията му в пространството, дори трептенията на душата му – но знам, че не си ти. Слушаш ли ме? Защото се обръщам към теб. Виках те, викам те. Ела, не искам да говоря сам на себе си.

Не спя. Минаха петнайсет дена, откакто сънят за последно дойде да ме вземе и ме отведе на мястото, където всяко изгубено нещо е настояще, а всяко бъдещо нещо вече се е случило. Първо спрях да сънувам, падах в нощите си като камък в бездънен кладенец. След това престанах и да спя. Всичко, което съм преживял, проблясва в тъмнината. И все пак очите ми се взират в чудовищната празнота, в която всяко нещо бива засмукано. Всичко е угаснало – но аз съм все още прикован тук с това, което само аз познавам и си спомням и което отнасям със себе си.

Казват, че лекарствата не са дали никакъв ефект, а кръвопусканията само ме изтощиха. Билките не успокоиха мъките на стомаха, треската се засили, а сънят не се върна. Свещеникът още трябва да е някъде тук. Миризмата на тамян се смесва с тази на боровата смола, на дървесината от алое и на смирната, която гори във факлите. Но вече е късно, повече няма да говоря на никого другиго, освен на теб.

Не ми остави достатъчно време да кажа онова, което трябва, но това време аз ще го открадна от теб. Преди всичко да се разпилее като пепел, един по един ще ти изредя всичките си грехове и ще се изненадаш колко много съм допуснал в себе си. Но не са тези, които си представяш. О, да, бил съм арогантен, самонадеян, луд, лъжец, фанатик, нетърпелив, нечестен, неспокоен, несправедлив, ревнив. Бил съм неморален, чувствен, отчаян. Познавам върховната баналност на плътта и сложната красота на духа. Ще говоря за суетата, за амбицията, за егоизма, за изкушението, за деградацията, за злобата. Но моят най-голям грях е друг.

Не претендирам да бъда разбран, всеки от нас е загадка за самия себе си. Пазя тайнството на действията си, на пороците си, на дарбите си. Не искам да се оправдавам, не искам дори да бъда опростен – нито бих могъл – това, че съм живял, вече е

непростима вина. Искам само да си спомня – и спомняйки си, да живея и да вдъхвам още живот. Няма да премълча нищо от теб, няма да го премълча и от себе си. Все още имаш правото да ме съдиш, със сигурност си го имал. Аз повярвах в теб. Аз се признах за безкрайно малко твое нещо и образ, миниатюрен прах, незначителен и нищожен, и свободен господар на Вселената. Приех твоите дарове и ти предложих своите. Ти знаеш какво ти поисках в замяна. Аз спазих нашата уговорка, ти я наруши. И все още не успявам да разбера дали твоето мълчание е доказателство за твоето предателство или за твоето съучастие.

Помогни ми да хвърля светлина, понеже всичко е объркано и няма ред в този хаос. Най-съществените неща сега изглеждат незначителни, а незначителните – решаващи. Спомените ми са в безпорядък, защото паметта работи, както съм работил аз. Паметта се вълнува, припуква и безспирно поправя, и създава, и подобрява, и сега вече не знам какво наистина съм правил и какво е трябвало да направя, какво ми е било казано и какво премълчано, какво е било и какво не се е случило никога – защото накрая времето всичко е загладило и всичко е пренаредило. Ключът към истинските спомени се е изгубил някъде и аз не мога да го открия.

Колко хора влязоха в стаята ми! Отвориха прозорците и сега непознати гласове се сливат с познатите. Там е пазарът върху лодките, долу, в ниското – чувам призивите на зарзаватчиите и бърборенето на слугините. Чувам и плискането на водата о брега на канала – приливът се покачва. Като вълна, която прилича на дихание. Стъпките, шумовете, телата, цветовете, ласкателствата, животът беше това и ще продължи да бъде – движение без край, провал и бягство, полет и падане. И все пак не беше нито треската, нито липсата на сън, Господи. Ти ги изпрати насреща ми като легион от демони, но аз не искам да се боря с тях. Напротив, искам да ги открия отново.

 

17 май 1594

Първи ден на треска

 

Моят край започна с нейното завръщане и така трябваше да бъде, защото тя беше гостът, когото чаках. Дойде да ме вземе, но аз – който съм готов от години – се поколебах, Господи. Всичко започна, когато отворих стария гардероб на тавана и този силует, облечен в червено, падна меко в ръцете ми. Това си ти, Искрице моя, понечих да кажа – и смей се, ако можеш. Поставих я деликатно на пода, коленичих, духнах от ръкава й едно малко валмо прах и притиснах пръсти в плата, сякаш една гънка от червен велур можеше да усети моята милувка. Онази нощ за първи път не успях да заспя.

Останах да лежа в леглото, клепачите ми тежаха върху очите, широко отворени в тъмнината, в устата ми, стиснат между устните, беше моят сладък лек срещу болката: малката пръчица. Всеки път, когато ми се приискаше да закрещя, я захапвах силно, забивайки зъби в дървото. Все още има нейния вкус. Сянката на луната се разхождаше върху завивката. Беше вече залязла, когато моят добър Доминико се качи от ателието, стълбата изскърца под стъпките му, вратата изстена на пантите си, чух го да затваря капаците. Прислужниците продължиха да разговарят и да се смеят приглушено в кухнята, гласовете им се лееха в тишината на къщата, която ставаше все по-дълбока. Марко не се прибра. Сигурно е останал да играе на зарове в някое казино с някой друг безделник като него. Съпругата ми го чака будна известно време, но и тя се предаде и лека-полека дишането й до мен стана бавно и тежко. Докато от канал „Дела Сенса“ и от площада вече никакъв шум не смущаваше повърхността на нощта.

Къщите угаснаха една след друга. Заспали са благородниците и работниците, негово благородие Гаспаро Фалиер в своя мраморен дворец и бояджията Пиеро, който обитава зелената къща срещу моята. Заспали са мишките в избата и гълъбите под покрива, лястовиците в комина, бълхите в гардероба, котката в камината и дървениците в матрака. Продавачката на билки на „Понте деи Мори“, тъкачите в „Корте дел Кавало“, съседът ми отсреща Анджело Скиети, адвокатът ми Белони в „Палацо дел Камело“, монасите в килиите в манастира „Мадона дел Орто“. Съседите: лодкарите, корабните работници, търговците на вълна, зарзаватчиите, кормораните. Готвачката ми, прислужника ми Настазио, госпожа Якома художничката, Дзанета, продавачката на очила на крайбрежната улица „Ормезини“, и печатарят Марко Лиаба. Стените на неговата печатница са в съседство с помещението, което от почти половин век е моя работилница, пещерата на моето въображение. Венеция се е оставила на съня. Тихото въздишане на водата вече е приспало всички. Само някоя и друга чайка продължи да кряска, реейки се над комина. След това и птиците замлъкнаха и в продължение на часове аз останах сам със себе си.

Слушах дишането на водата, на Венеция, на жена ми и своето и докато часовете изглеждаха застинали в пясъчния часовник на нощта, аз стисках пръчицата със зъби и се питах дали някога ще мога отново да срещна моята Искрица. И не в измамната страна на сънищата, в които ми убягва като сянка от дим, без дори да ме поздрави. Сега, когато знам какво да правя, сега, когато не ме е страх от отговорите, вече не мога да искам нищо от нея. Тези въпроси остават помежду ни, разделят ни като зид, който не знам как да прескоча.

Онази сутрин бях станал, преди камбаната на Арсенала[2] да забие. Събудих се изведнъж, подгизнал от пот, по средата на тревожен сън. Тичах из тесните улички зад „Риалто“, по които от много време не съм минавал, преследван от стъпките на някого, когото не можех да видя, но от когото не можех да се изплъзна. Не знаех с каква вина се бях опетнил, но знаех, че не мога да спра. Тичах със сърце в гърлото. Тялото ми беше младо, краката – пъргави. В един момент трябва да съм се изгубил, защото се намирах в някакъв проход без изход. Пред мен имаше само едно зловещо блещукане. Сянката на онзи – или онази – който ме преследваше, хвърляше тъмно петно върху стената на сградата. Хвърлих се във водата и едва тогава забелязах, че това не беше вода, а гъста течност, червена и лепкава. Беше кръв. Течението ме влачеше далеч от брега, каналът излизаше в по-голям канал и вълни от кръв течаха под мостовете и между сградите, и една от тези сгради беше моята къща. Съпротивлявах се, но не успявах да се противопоставя. Бях лек като сапунен мехур, като облак прах, бях все по-слаб, сякаш тази кръв я бях изгубил самият аз. И в този момент се събудих. Бях спал за последен път, но тогава не можех да го знам.

В ателието си, върху статива заварих Полагане в гроба, която ме чакаше. Вече нямаше нищо, което можех да направя: тази картина беше завършена. Разочароващ е моментът, в който откриваш, че творбата ти вече не ти принадлежи. Че изобщо не е това, което е трябвало да бъде – не е дори грозно копие на намеренията ти – но че никога няма да бъде нищо друго. Когато започнеш да работиш като млад, тръгваш с толкова надежди – свободен и неосъзнаващ. Преследван си от желанието, подтикван от ентусиазма, окуражаван от каприза. Да създаваш, за теб е естествено като дишането. Изобилието на материята те прелъстява, енергията ти те успокоява. След това обаче идва необходимостта да живееш. Да създаваш, става абсолютна необходимост и едновременно с това очевидно, като да отделяш. Непознатата тежест на баласта започва да ти пречи, да те трови, да превръща любовта в навик. Но ако устоиш, ако не предадеш онова, за което се чувстваш роден, ако оцелееш, тогава идват лудостта, заслепението и самонадеяността, че знаеш. Рано или късно обаче забелязваш, че пътуването е свършило, и се озоваваш на брега, от който си тръгнал. Ако си човек, а не гайда, пълна с вятър, не ти остава нищо друго, освен мълчаливото осъзнаване на провала.

Тогава накарах да повикат децата ми и им заръчах да намерят гондола, защото отиваме в „Сан Джорджо Маджоре“.

- Сега ли? – попита ме Марко, търкайки зачервените си очи.

Още не беше си легнал.

- Възможно най-скоро – отговорих.

- Сигурен ли си, че трябва да идвам и аз – учуди се той.

Никога не го карам да ме придружава. Нямам му доверие и дори не му разрешавам да влиза в ателието ми, страхувам се, че ще открадне някоя моя картина, за да плати на мошениците, които го бяха оскубали на карти.

- Искам ви и двамата – отговорих.

- Добър ден, маестро – прошепнаха помощниците на Доминико, гледайки ме почтително, но и с неприкрит ужас.

Вече бяха заети с работа в полумрака на работилницата. Някои остъргваха палитрите, други счукваха боите. Аз никога не съм имал търпението да се обграждам с ученици, присъствието им ме потискаше, не вярвам в училището – в целия ми живот има само един човек, когото никога не се уморих да уча.

- Накарай момчетата си да свършат нещо полезно, Доминико – казах. – Трябва да се опакова Полагането.

            Подрязах си брадата. В огледалото срещнах един злосторник и се побоях, че иска да ме убие. Очите ми са две дупки от сянка. Брадата ми е бял храст. Три дълбоки бръчки прорязват челото ми. Казват, че лицето, което времето ни създава, прилича на живота ни, и че в гънките на устата, във всяко петно по кожата можем да прочетем онова, което ни се е случило. Но аз не исках да се чета. Знам, че другите се страхуват от мен: понякога и аз се страхувам от себе си.

Съпругата ми ме чакаше за закуска. Дните ми вече се повтарят като дните на папагал в клетка. Трябва да е бил ден като всички останали и ако не беше червената рокля, нямаше да имам никакъв спомен за него. Щеше да потъне в монотонната теория от дни, в която се е превърнал животът ми. Онзи, който възхвалява достойнствата на старостта, забравя да напомни колко скучен може да бъде животът на един старец. Ако аз можех да бъда отново млад, щях да се откажа с удоволствие от достойнствата на старостта, а ако можех да се задържа стар, щях да се откажа с удоволствие от освобождението на смъртта. Но стъклото на навика се е напукало, отворил се е проходът: настоящето се е разпаднало като отражение върху водата, а аз внезапно се предадох.

Фаустина ме помоли да се информирам дали е вярно, че императорът е получил необходимата помощ за кръстоносния поход срещу османците и че още веднъж се готви война. Всеки път, когато се готви война, жена ми се тревожи, защото се страхува, че нашият Марко ще се запише в армията и ще отиде да умре на бойното поле в някоя страна, чието име дори не познаваме. Успокоих я. Дори да има война, ние, венецианците, няма да участваме в нея, научили сме си урока: ако не можеш да победиш врага си, трябва да живееш в мир с него. Това трябва да правят държавите, а също и хората.

Но нямах желание да разговарям с жена си. Раздробих сиренето със зъби и изплюх хляба. Все още имам всичките си зъби и не исках да ги оставям върху кората му.

- Излизам, ще се върна късно – казах на Фаустина.

- Навън е адска жега, ще получиш удар – запротестира тя.

Да имаше поне един ден, в който жена ми да ме е окуражила, в който веднага да се е съгласила с мен, без да ме принуждава да се потя за одобрението й!

- Ще се върна точно в един – обясних. – Приготви ми дългата дреха от черен сатен, която не знам къде си завряла.

- Където си я заврял ти, Джакомо, измърмори тя. – Вече изобщо не я слагаш! Сигурно са я изяли молците. Какво ще правиш с дългата дреха – полюбопитства след това тя.

- Трябва да отида на едно погребение – отговорих й толкова рязко, че жена ми не можа да ме попита нищо друго.
- Да не ви е лошо, татко – притесни се Доминико, забелязвайки, че се задъхвам под слънцето.

Страхува се да не ме загуби. Почти на трийсет и четири години е, а аз все още съм неговият водач. Побързах да обвиня за слабостта си този палещ вятър, който бичува града, проклето сироко. Жена ми махаше за довиждане от прозореца на покритата тераса. Прави го всеки ден. Сякаш заминавах за кой знае коя страна. А пък аз от години не съм напускал Венеция и никога не съм оставял съпругата си.

- Елате да ме извикате, когато картината е опакована и лодката е готова – казах на синовете си, които ме последваха по крайбрежната улица, елегантни в сетретата си от цветна коприна с искрящобели якички и кепета от таби[3] върху тъмните коси.

Парадират със заможност и класа, която нямат. Но вината е и моя. Разреших на тях това, което никога не съм разрешавал на себе си.

- Къде отиваш, татко – попита Доминико със съмнение.

- Къде искаш да ходи – прошепна Марко, – до гуша му е дошло да стои вкъщи, няма нищо за правене.

Беше вярно. Нямах никаква работа. Не съм взимал повече поръчки, откакто започнах да се страхувам, че не мога да ги изпълнявам. Вече не измервах в години живота, който ми оставаше, дори не го измервах в сезони. Вече бяха останали само дните и нощите – и всяка нощ бе също толкова рискована, колкото и едно прекосяване на Атлантика. Синовете ми ме гледаха учудено, докато се отправях към площада с бавни крачки, предпазливи и достойни, защото често ми се случва да се спъвам. Доминико застана до мен и ме хвана внимателно под ръка.

Синът ми вижда старостта като единствената болест, която ме сполетява и за която няма лек. А пък аз се чувствам силен като в деня, в който за първи път разбрах, че съм себе си. Защото, колкото и изморено да е тялото ми, колкото и крехки да са костите ми и задъхано да е сърцето ми, онова, което не се е променило и не може да се промени, е сърцевината на моята личност, моята идентичност, наречете я дори моята душа, която не се побира във времето и не търпи капризите на годините и затова не може да бъде унищожена. Прати ми треска, изтръгни силите ми, прикови ме към леглото, Господи: ще те чакам буден, с бистрия и ужасен ум, който пожела да ми дадеш. Освободих се, омръзна ми.

- Отивам по работа – повторих на Доминико, – остави ме на мира, върви си.

И добрият ми син изтърпя упреците мълчаливо, усмихвайки се на себе си, и се подчини, както винаги е правил.

 

Всяка сутрин ходя в „Мадона дел Орто“. Тази църква е моето убежище. И моят музей: във всеки ъгъл, капела, стена съм оставил по една страница от живота си. Тук съм написал историята си като в книга. По това време там беше само хлебарят от „Кампо деи Мори“, който се молеше коленичил, нареждайки приглушено литаниите, и един прислужник от съседния манастир, който метеше праха с една груба метла. От високите прозорци слънцето чертаеше върху пода една ясна линия – отсам беше светлината, оттам – сянката. Да беше и нашата душа така праволинейна, Господи. Да можех да разделя доброто и злото, онова, което съм направил, и онова, което съм получил. Но не е така, има само един голям водовъртеж, в който всичко се обърква. И аз вече не знам кое е било правилно и кое е било дълбоко, напълно погрешно.

Светлината се разбиваше в стъклописите като в бастион, избухвайки в отломки от слънце, които правеха пируети върху стените и по пода и ме заслепяваха. Потърсих големия орган, сякаш не знаех къде се намира. Идвал съм в тази църква всеки ден в продължение на почти трийсет години. И въпреки това за миг се залутах в празнотата на кораба, изгубен. Споменът за онова, което е близо до мен във времето, се е замъглил като спомена за някой сън. Миналото ми се струва по-близко, отколкото собственото ми настояще.

Пред грубата статуя на „Мадона дел Орто“ догаряше гора от свещи, запалени, за да измолят благословия. И аз исках да запаля свещ, но се разсеях. Бяла сянка се стрелкаше над мен. Висейки в празното пространство, едно малко същество се люлееше на стълбата на скелето, което обграждаше един страничен олтар. Беше момиченце, облечено в бяло.

- Внимавай, Искрице – казах й. – Ако паднеш, ще се нараниш. Ела тук.

Момиченцето се подчини, стъпвайки с крачета на пода, и се приближи колебливо към мен. Беше може би на седем години, имаше кестенява коса и тъмни очи като на туркинче.

- Не се казвам „Искрица“ – запротестира тя.

- Така ли? Как се казваш тогава?

- Казвам се Мариета – отговори тя сериозно, приглаждайки роклята си с ръце.

Цялата беше изцапана с гипс. Мазната мекица, която гризеше, беше изцапала устата й.

- Мариета – въздъхнах, – и моето момиченце се казва Мариета.

- Имаш момиченце? – възкликна невярващо. – Толкова си стар!

Стар. Дума, която прилича на обида. Категорично отказвам да приема идеята, че съм се превърнал в онова, което всички ненавиждат – скелет, покрит с набръчкана кожа, тънка като лист хартия, тяло, от което всяка красота е избягала, нещо отблъскващо, което никой не иска да гледа. И все пак аз винаги съм обичал старите хора. Предпочитах онези, които виждат пред себе си смъртта, пред онези, които имат пред себе си живота. Те вече нямат нужда да лъжат. Поне така мислех.

- А ти как се казваш – добави момиченцето, вече забравило, че ме е обидило.

Приближи се към мен. Беше й интересна бодливата ми брада, а още по-интересна й беше бялата висулка, която висеше в деколтето на ризата ми.

- Джакомо – отговорих.

- Джакомо, а след това? – настоя тя. – Мама казва, че не трябва да разговарям с хората, които нямат фамилия, защото са бедни.

Усмихнах се. Майка й ги разбираше нещата. На ушите си момиченцето носеше перли, големи колкото топчета за игра. Прекалено ценни за същество на тази възраст.

- Всички ме наричат Тинторето – обясних аз.

Мариета избухна в смях. Никога не беше чувала името ми. Светската слава впечатлява децата по-малко от слънчев лъч.

- Това не е фамилия – възкликна тя. – Ти не си важен човек! Не мога да говоря с теб!

Обърна се, за да избяга, но аз я хванах за края на роклята, а тя не се опита да се освободи. На шията си носеше връвчица от черна кожа, от която висеше халцедон. Халцедонът помага за превъзмогване на желанията и прогонва фантастичните илюзии, породени от меланхолията. Странно, висулката беше същата като тази, която носех аз. Никога не съм вярвал в качествата на камъните, но тази висулка не я свалям никога и дори когато спя, искам да е върху мен.

- Не би трябвало да обикаляш сама, Искрице – казах й.

Памучните й чорапки бяха се смъкнали върху глезените й и аз й ги вдигнах. Години наред бях правил това действие всеки ден. Ръцете ми все още си го спомняха, макар и паметта ми да го беше забравила. Тънките момичешки глезени, прасците, изцапани с гипс, кожата, миришеща на портокалова вода.

- Но аз не съм сама – уточни тя. – Брат ми идва да учи тук, а мама отиде да плати на приора. Къде е твоето момиченце – попита ме след това, като се оглеждаше.

Но нямаше никого. Дори прислужникът с метлата си беше отишъл.

- Изгубих я – казах.

- Да отидем да я потърсим – предложи ми нажалена.

Тъгата ми я беше разтревожила. Децата не понасят нашата болка. И понеже тя наистина искаше да ми помогне, оставих се да ме води. Повлече ме по дължината на кораба, пред всички капели, надничайки във всички ниши, в тъмните ъгълчета. Отвори всички врати, които се отварят в стените на църквата. Сякаш наистина моята Мариета можеше да се е скрила в сакристията[4]. Обиколихме цялата църква, докато накрая спрях в основата на големия орган. Вратичките, които преди толкова много години покрих със свои рисунки, бяха затворени. Една крехка руса фигура се изкачваше по стръмните стъпала на един храм. Светлата й дреха – посипана със златен прашец – блестеше в полумрака. Посочвайки я, казах:

- Това е моята Мариета.

Другата Мариета изви глава назад изненадана. Но ми повярва, защото децата вярват в думите.

- Да не си магьосник, който превръща хората в цветове – информира се тя сериозно, сякаш й бях казал, че съм дърводелец или капитан.

- Да, това също.

- О! – възкликна, изпълнена с възхищение. – А защо го правиш?

- Не знам, Искрице – отговорих, – може би защото искам винаги да са близо до мен.

Но вече нещо друго бе привлякло вниманието й. Беше пуснала ръката ми и беше клекнала. На пода, под обувчиците си, беше видяла мраморна плоча. Буквите на надписа бяха покрити с прах и тя го издуха. Но не успяваше да ги разчете. Може би не можеше да чете.

- Мариета! – отекна женски глас. – Мариета!

Момиченцето не се обърна. Може би дори не беше чула. Взираше се като омагьосана в бялата плоча под себе си. Беше надгробна плоча. Подът на църквата е осеян с надгробни плочи. Под краката ни имаше хиляди мъртъвци.

Но Мариета не познаваше смъртта: смееше се и търкаше плочата с върха на обувчицата си. Беше се появил релефен герб – епископ с митра. Това е гербът на фамилията на съпругата ми.

- Мариета! – крещеше гласът.

Сега беше ядосан и много близък. Едно дебело момченце дойде при мен и една жена, увита с връхна дреха във виолетов цвят, застана до нас. На ръце държеше момиченце на няколко години, заспало с буза върху рамото й. Не я бях виждал повече и нямаше да я разпозная. Но тази дреха я бях поръчвал аз. В ръката си жената стискаше разноцветно ветрило от паунови пера, а на ушите й висяха две смарагдови капки, на шията си носеше виолетов шал от персийска коприна, а на безименния си пръст – пръстен с диамант. Дрехата, ветрилото, обеците, шалът и пръстенът принадлежаха на моята Мариета. Тази жена беше Дзанета, продавачката на очила от улица „Ормезини“. Тя също ме разпозна, но тъмните й турски очи минаха през мен, сякаш бях от стъкло. Престори се, че не знае кой съм.

- Какво правиш, Мариета? – изкрещя на дъщеря си, сграбчвайки я за китката и принуждавайки я да се изправи.

Момиченцето я прегърна през кръста, скривайки лице в скута й. Стори ми се толкова безсрамно и противоречиво на твоите закони, че тази жена беше там, Господи, да се наслаждава на успехите на семейството си, докато моята Искрица беше купчинка дрипи в тъмнината. Какъв е твоят план, къде е твоята справедливост? Ти беше моят господар, а аз бях твоят инструмент. Как можа да го позволиш и да се отплатиш с кръв за любовта, която ти дадох? Продавачката на очила носеше копринената дреха на дъщеря ми, виолетовия й шал, ветрилото й, брачния й пръстен. Момиченцето носеше нейните перлени обеци, висулката от халцедон – а също и името й. Тя ме посочи на майка си, прошепна й нещо. Но продавачката на очила демонстративно обърна глава на другата страна и я повлече със себе си. Мариета отнесе със себе си всичките си тайни и ми остави изрезки от спомени, които не означават нищо и които аз не мога да сглобя, без да ги изопача и към слепотата да добавя грешката и лъжата.

Бях останал неподвижен в центъра на кораба. Надявах се, че органистът ще дойде да засвири. Тогава щях да седна на някоя пейка и щях да потъна в сън. Винаги съм си казвал, че само ако можех да спя там, където е и Мариета, нашата музика ще ме води към нея и аз бих я следвал, сигурен, че ще я открия отново, където и да се намира. Излизайки от църквата, Дзанета и момиченцето ме докоснаха.

- Сбогом, Джакомо – каза Мариета, махайки с ръка. – Може би твоето момиченце, което се е изгубило, е върху камбанарията, там горе е хубаво, вижда се цяла Венеция, а също и планините, и морето чак до хоризонта.

- Довиждане, Искрице – казах аз.

Минавайки покрай мен, не успя да потисне любопитството си и с един подскок ме погали по брадата. От години – може би цяла вечност – никой не ме беше галил по брадата.

Вдигнах отново поглед към картината. В полумрака малката Мариета се изкачваше колебливо по стръмните стъпала на храма, на върха на които я очаква един брадат свещеник. Момиченцето, изглежда, осъзнава специалната си съдба. И това я прави едновременно уязвима и щастлива. Това момиченце има своето име. Нарисувах тази картина за Мариета. Колко много я обичах, Господи, и колко много все още я обичам.

Жена ми не беше намерила дългата ми дреха. Но аз прерових всичките ни сандъци. Защото в онзи ден наистина исках да почета погребението на Джовани, макар че никой от семейството ми не трябваше да го знае. Моята спътница не може да чуе името на Дзуане, без да се просълзи – прикрито, духайки носа си в кърпичката, защото знае, че не понасям хленченето. Джовани заслужаваше да се сбогувам с него, издокаран като виден и уважаван гражданин. Той не пожела да бъде такъв, остави на мен тази тежест. Не можех да направя друго за сина си. Ровех сред ризите си, сред сетретата и работните престилки все по-нервно, но напразно. Прислужникът ми Настазио, който ме наблюдаваше безучастно от няколко минути, ми предложи да опитам със сандъците и гардеробите на тавана, там съм погребал церемониалните дрехи, благородническата си тога и палтата с широките ръкави, които шивачът ми направи за безумните ми изяви и които от години вече не обличам.

И така, след не знам колко време, се завлякох нагоре по стръмната стълба. С времето, Господи, бях възприел стратегията на вандалите. Бях махнал от погледа си всички вещи, които можеха да ми напомнят за нея. Раздадох бижутата, унищожих партитурите, подарих куклите, играчките, животните от восък или издухани от стъкло в пещта – дори една миниатюрна, незначителна стъклена камила можеше да ме рани смъртоносно. Накрая бях обърнал към стената дори портрета й в ателието си. Виждах само гърба му, канавата на платното. Тази гъста плетеница, върху която понякога погледът ми блуждаеше с часове, приличаше на лабиринта, в който я загубих. Между крилото на гардероба и гредата на тавана имаше паяжина. Величествено творение от копринени нишки трептеше неосезаемо в един срамежлив слънчев лъч. В центъра на паяжината, неподвижен, се беше разположил голям златен паяк. Запитах се от колко ли години ме чакаше този паяк.

Влагата беше раздула дървото, ключът не се превърташе в ключалката, механизмът заяждаше. За да отворя крилото, трябваше почти да го изкъртя от пантите. Когато най-накрая поддаде, се озовах пред една процесия от призраци, набрашнен с лек бял прах. Дървените силуети, които наподобяват нашите черти и носят с месеци, понякога с години, дрехите ни, докато не загубят гънките си, се бяха разклатили заради удара и изведнъж една купчина плат се изсипа в ръцете ми. Инстинктивно я улових, като че да я предпазя да не се нарани.

Какъв неуравновесен и суеверен идиот, сигурно ще си помислиш, съмнява се в съществуването на Господ, а вярва в духове. Присмей ми се, ако искаш. Не ме е страх от смешното. Щастието ми, Господи, някога носеше същия този червен велур. Оставих купчината на пода. Така, със същата деликатност онази нощ в Мантуа бях положил и нея на пода на салона. Беше премигнала, сякаш не беше сигурна, че е там, където беше, нито че е онази, която беше. Но разпозна мен и ми се усмихна. За теб това не означава нищо – но за един мъж понякога един проблясък в зеницата на обичания човек може да означава повече от всичко. Разбираш ли? Тя разпозна мен преди себе си. Аз бях свидетел, че тя беше жива, че съществуваше – че е съществувала.

- Тук съм – казах й, – всичко е наред, Искрице, просто загуби равновесие и падна.

Тя ме попита изненадано:

- Защо вече не свирят, Якомо? Аз искам да танцувам още.

Издухах праха от червената рокля. Прахът – толкова лек, толкова незначителен, толкова краткотраен – ме кара да мисля за нея. Вече не мога да видя прашеца, който танцува в някой слънчев лъч, без да отекнат в главата ми нейните думи. Роклята беше измачкана. Златните нишки на корсета се бяха развързали. След онази нощ тя повече не облече тази рокля. Изправих се. Тя също, бях й помогнал да се изправи, беше само световъртеж, обяснявах на музикантите, които ни гледаха с безпокойство. Продължавайте да свирите, моля ви. Аз я бях помолил да сложи тази червена рокля за празненството. Докато танцуваше, движейки се леко в огромното пространство на този салон, имах чувството, че гледам извиващ се пламък. Музикантите започнаха отново да свирят. Но ние следвахме една друга музика, един друг ритъм. Аз я държах през кръста, тя държеше ръцете си кръстосани на шията ми. Движехме се нагоре-надолу из вече празния салон, плъзгайки се по ослепителния мрамор почти без да докосваме пода. Струваше ми се, че ако бях размахал ръце, щях да успея да полетя. Това беше, въпреки всичко, щастието. Онова главозамайване – трепет на тялото и разтърсване на мозъка, онова потрепване, което тръгва от стомаха и превзема ума. Мисълта, която избира тялото, тялото, което става мисъл, внезапното откритие, че душата е тялото и че това е тайната.

Това не беше моят гардероб, а нейният. Тези дрехи не са мъжки. Те са от велур, от коприна и дамаск – поли, корсети, фусти, пелерини и кожи. Останаха там през цялото това време, притиснати една към друга, сякаш чакаха само да бъдат заведени на някое празненство.

Когато дойде моментът да опразним апартамента, Мадалена, домашната й помощница, каза, че дрехите й принадлежали, господарката й ги била обещала. Но ние знаехме, че лъже. Тя не би оставила нищо на тази жена.

- Те са част от зестрата й – контрира я Фаустина, – наши са.

Заръча на Настазио да ги занесе у дома, защото един ден щели да послужат за зестрата на момичетата. Но аз не понасях идеята, че в тези стаи ще срещам Отавия или Лаура с дрехите на дъщеря ми. За да не го скверня, почти не се осмелявам да произнасям името й, Господи. А може би повече не съм го произнасял всъщност. Пазя го в себе си, където никой не може да му навреди. Мариета – казвам на себе си. Плавната сладост на тези три срички ме успокоява. Мариета. Мариета.

Бях наредил на прислужника си да пренебрегне волята на съпругата ми и да изхвърли всичко, което се съдържаше в гардероба при връщането ни от църквата „Сан Джакомо дел Орио“.

- Да го изхвърля? – възрази Настазио, изненадан. – Това са неща, които имат стойност, маестро. Има плат от Фландрия, дзамбелото[5], брокател, камбран, всичко е качествено. Госпожата беше винаги толкова елегантна…

- Разший дантелите и кожените ръбове и ги продай – настоях аз твърдоглаво, – печалбата е за теб. Можеш да продадеш и ръкавите и копчетата. Останалото не. Нарежи ги на парчета с ножицата и след това ги изгори, хвърли ги в лагуната, направи, каквото искаш, но тези дрехи не трябва да ги носи никоя друга.

И понеже Настазио продължаваше да ме гледа глупаво, му казах, че това са дяволски дрехи, демонът ни е оставил миризмата на сяра. Не трябваше да казвам такова нещо, не трябваше дори да си го помислям. Но в онзи момент исках да залича миналото, да не оставя друга следа от него, освен онази в ума ми, там, където мога да го пренапиша, украся, да го направя благородно, като някое хубаво деяние. Опитвах се да се освободя от спомените си. Може би още вярвах, че имам време да си създам други.

Но моят прислужник не се беше подчинил. Дрехите на Мариета още бяха там. Носталгията по нея захапа вътрешностите ми като зло куче. Бутнах този силует към крилото на гардероба и останах там да го гледам, неспокоен. Червената рокля беше запазила отпечатъка на тялото й – сгъвката на лактите, формата на ханша, извивката на бюста.

Между златните връвчици на корсета беше останал един от нейните руси косми. Зарових лице в тази рокля, Господи. Връхлетя ме ароматът на дъщеря ми. Не мога да го обясня, защото само онова, което не може да бъде докоснато, което няма консистенция и е невидимо, може да извърши магията на завръщането. Мариета се върна, наистина дойде близо до мен. Прегръщах я. Чувах как гласът й шепне в ухото ми:

- Не спирай, ако спреш, музикантите ще спрат да свирят, защото сме последните, всички си отидоха, останахме сами, целият дворец е само за нас.

- Но е късно, мила моя – отговарях й, – ние също трябва да си вървим, празненството свърши.

- О, не, протестираше тя, празненството не може да свърши, докато ти си тук.

Вдишах присъствието й, изпълних дробовете си с нея. Ако е стривала цветове, ако е работила с четките, Мариета мирише на ленено масло, на лак и на жълтуга. В склада за дърва мирише на борова смола, на алое и смирна. Когато посред нощ слезе в ателието ми, за да ми каже, че е станало късно и наистина трябва да си лягам, а косите й дращят устата ми, мирише на джинджифил, на карамфил и на море. Някой път на площада съм преследвал призрак – с притворени очи, замъглено съзнание, объркани сетива – само за да вдъхна аромата й. Но на тавана Мариета мирише на мухъл, на затворено и на влага. Търках носа си в една рокля, покрита със слой прах.

Усетих остра болка в тила и си дадох сметка, че някой ме наблюдава. Може би жена ми. Запитах се от колко време беше там, зад мен. Жалката ми слабост ще й потвърди, че не е трябвало да се омъжва за мъж, толкова по-възрастен от нея, който твърде скоро ще я остави сама, да изтърпява като присъда едно вдовство, което ще продължи почти колкото брака ни. И може би, когато няма да мога да я видя, ще духа носа си в кърпичката си и ще плаче приглушено и за мен. Но когато се обърнах, в средата на празната стая с димяща свещ в ръка разпознах едрата фигура на Настазио. Прислужникът ми е джудже и когато се клатушка накриво върху късите си крака, прилича на морски рак и заради това веднага щом дойде на работа при мен преди много години, му дадох прякора Скарида. В ръцете си държеше дългата ми дреха от черен сатен. Каквото и да си мисли Скарида, лицето му не издава никаква ирония. Ако му кажех, че в онзи гардероб е дъщеря ми, нямаше да ме сметне за луд, нито за оглупял – щеше да повярва, щом аз вярвам.

- Защо не ми се подчини? – упрекнах го.

- Не можах, маестро – отговори ми засрамен. – Опитах се, занесох гардероба на госпожата на киовере[6] „Сан Джироламо“. Бояджиите винаги имат нужда да подхранват огъня под казаните си. Но ми се струваше, че върша нещо нечестиво. Помислих си, че някой ден ще промените мнението си, маестро, и ще ми изядете очите, задето съм ви се подчинил в момент, в който не сте знаели какво говорите.

И докато прислужникът ми говореше, в съзнанието ми се върна последният ни ден и аз се опитах да го прогоня. Защото не последният път трябва да се помни, а първият. Първият път, в който нещата се случат, когато се случват завинаги.

- Няма значение, Скарида, прощавам ти.

На тавана, между кривите гардероби и покритите с прах парцали нещо се случи. Никога не съм страдал от световъртеж – катерил съм се по стотици скелета, а за да рисувам, съм висял от въжета като паяк – но в онзи ден имах усещането, че съм всмукан в някаква бездна, сякаш падах от неизмерима височина. Трябваше да се хвана за Настазио.

Стомахът ми, разтърсен от спазми, се затвори като юмрук. Изхвърлих закуската си, след това вечерята от предишната вечер, след това и самите си вътрешности. Наведен върху ведрото, което Скарида ми подаваше, продължих да изхвърлям съдържанието си. Вътре в мен всичко беше хаос. Нещо се извиваше в плътта ми, сякаш искаше да излезе, и все още продължава да се извива. От онази сутрин ме покоси лека треска, неукротимо треперене взе надмощие над крайниците ми. Не успях да отида до „Сан Джорджо Маджоре“ да предам Полагане в гроба: ще отидем утре, вдругиден, така казах на децата си, които вече ме чакаха на крайбрежната улица с лодкаря. Монасите са чакали с години, ще почакат още един ден.

Хвърлих се върху леглото. Успокой се, това е само дребно неразположение, повтарях си. Ще мине. Но повече не успях да преглътна нито хапка, да задържа каквато и да е храна. Докторът говори за отпускане на стомаха. Но мъдростта на лекарите не ме убеждава, никога не са разбирали тялото ми по-добре от мен. Могат да доловят шумоленето и скърцането му, но не и тайните му – те принадлежат на мен. Защото аз знам какво иска да излезе, Господи. Всичко започна с нейното завръщане. 

Бележки:


[1]
       Изход, край, смърт (лат.). – Бел. прев.

[2]
         Венециански Арсенал – комплекс за строеж и ремонт на кораби, както и оръжейна. Строежът му е започнат през 1104 г. и е най-големият строителен комплекс в Европа преди Индустриалната революция. Действащ като корабостроителница до 1797 г. – Бел. прев.

[3]
        Плат от тежка коприна, използван за дрехи и адвокатски тоги. – Бел. прев.

[4]
       В религиозните храмове – помещение, в което се съхраняват богослужебни съдове и където свещениците се преобличат преди служба. – Бел. прев.

[5]
       Zambellotto (ит.) – вид венециански плат, обикновено от камилска вълна, използван за изработката на тоги. – Бел. прев.

[6]
       Chiovere (ит.) – обширни пространства около бояджийските работилници, служещи за простиране и сушене на боядисаните платове. Наименованието идва от италианската дума chiodoпирон, заради това, че платовете са били заковавани към дървени рамки. – Бел. прев.

***

Дългото очакване на ангела
Мелания Мадзуко
431 страници
Цена: 15лв
uniscorp-bg.com
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 3.0/10 (1 vote cast)
Уикенд четиво: „Дългото очакване на ангела”, 3.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>