„Дневникът на една писателка“ от Вирджиния Улф

От  |  0 коментара

„До какво необикновено просветление стигнах миналата зима! Свобода; благодарение на която сега, както установявам, лесно мога да откажа поканата на Сибил, да посрещна живота много по-твърдо и трезво. Няма да бъда „прочута“, „велика“. Ще продължа да експериментирам, да променям, да отварям ума и очите си, да отказвам да ми лепят етикети и да ме вкарват в някакви стереотипи. Важното е да отприщя собствената си личност: да я накарам да намери мащабите си, да не позволявам да й пречат.“

За първи път на български език четем дневниците на една от най-изтъкнатите фигури в литературата на модернизма на XX век – Вирджиния Улф. С „Дневникът на една писателка“ почитателите на Улф ще открият истинското й лице, ще се докоснат до най-съкровените й мисли и ще се запознаят отблизо с личността, която стои зад романите „Мисис Далауей, „Към фара“ и др. Есетата, разказите, статиите и романите на Вирджиния Улф се смятат за основата на съвременния феминизъм. Творбите й, преведени на повече от 50 езика в целия свят, са източник на вдъхновение за създаването на множество пиеси, романи и филми. Според някои, включително и според Куентин Бел, племенника на Вирджиния Улф, нейният дневник е последното от големите й произведения. И все пак, макар да е богато и увлекателно четиво, той е много различен по характер от нейните романи и есета. Тук не бива да очакваме онази обмисляна и премисляна до съвършенство проза, която познаваме от белетристичните творби на Вирджиния Улф. Тя пише дневника си бързо, „по-бързо и от най-бързата пишеща машина“, без да спре да се замисли, а думите „препускат безобразно по страниците“, както сама споделя.

Улф започва редовно да води дневника от 1915 г., когато е на 33-годишна възраст, и продължава до 1941 г. Последната записка е датирана четири дни преди смъртта й, след която оставя труд от 26 тома, изписани на ръка. Както е обичайно, писателката използва дневника си отчасти, за да сподели своите ежедневни занимания и откровените си размисли за хората, живота и Вселената. Но го използва също така и по свой, индивидуален начин като писател и творец. В него тя общува със себе си за книгите, които пише, както и за творбите, които има намерение да създаде. Всичко значимо за нейните произведения се съдържа в тези дневници – от първия замисъл до писането и пренаписването им. Нейният съпруг Ленард Улф е този, който редактира текстовете и ги публикува 10 години след смъртта й. Той пояснява, че е причината да не го направи по-рано, е фактът, че написаното е твърде лично, за да бъде издадено изцяло приживе на много от споменатите в него хора. „Дневникът на една писателка“ хвърля светлина върху намеренията, темите и методите на Вирджиния Улф като писател. Изданието създава необичайна психологическа картина на едно творчество, погледнато отвътре. С помощта на книгата читателите на Улф по-добре ще разберат не само нейните герои, но и самата нея, нейните мечти, вълнения и решения. Включително и най-фаталното – това сама да сложи край на живота си.

ОТКЪС

Предговор

През 1915 година Вирджиния Улф започна редовно да води дневник. Продължи да го пише до 1941 година, като последната записка е датирана четири дни преди смъртта Й. Невинаги пишеше всеки ден. Понякога записките са ежедневни; по-често са през няколко дни, след което има пауза може би от седмица-две. Но дневникът отбелязва в последователен ред с какво се занимаваше тя в продължение на 27 години, с какви хора се срещаше и особено какво си мислеше за тези хора, за самата себе си, за живота, както и за книгите, които пишеше или се надяваше да напише.

Пишеше на празни листове хартия (8¼ на 10½ инча, тоест листове голям формат). Отначало свързвахме листовете с телена спирала, но по-късните дневници са подвързвани като томове. Обвивахме ги с картонени корици, облепени почти винаги с цветната десенирана италианска хартия, която често използвахме за подвързването на поетичните книги, издавани от нас в Хогарт Прес, и която тя много харесваше. Купувахме листовете и ги подвързвахме като книги, така че тя да ги има готови, за да пише в тях романите си, както и дневника. Когато умря, остави дневник от 26 тома, изписани на ръка.

Дневникът е твърде личен, за да бъде издаден изцяло приживе на много от споменатите в него хора. Мисля, че почти винаги е грешка да се публикуват извадки от дневници или писма, особено ако пропуските са направени с цел да се пощадят чувствата или предпази репутацията на живите. Пропуските обикновено изкривяват или прикриват истинския характер на автора на дневника или писмата и в духовен смисъл правят онова, което физически прави академичният живописен портрет, оглаждайки бръчките, брадавиците, гримасите и грубите недостатъци. В най-добрия случай, дори нецензурираният дневник създава изкривен или едностранчив портрет на писателя, защото, както самата Вирджиния Улф казва някъде в дневниците си, човек си създава навика да отбелязва някакво свое определено настроение – да речем, раздразнение или страдание – и да не пише в дневника си, когато чувства точно обратното. Следователно този портрет поначало е небалансиран и ако някой умишлено отнеме още нещо от характерните му черти, може да се превърне в карикатура. Въпреки това настоящата книга е съставена от извадки от дневниците на Вирджиния Улф. Тя използваше дневника си отчасти както е обичайно, за да запише с какво се занимава и какво си мисли за хората, живота и Вселената.

Но го използваше също така и по свой, индивидуален начин като писател и творец. В него тя общуваше със себе си във връзка с книгите, които пишеше, или във връзка с бъдещите книги, които имаше намерение да напише. Тя обсъжда ежедневните проблеми, свързани със сюжет и форма, с персонажи и изложение, с които се сблъскваше във всяка една от книгите си, от първия замисъл до писането и пренаписването им. Мястото й като творец и качествата на книгите й са предмет на спор и никой разумен човек не би се опитвал да отсъди с точност каква позиция ще заеме един съвременен писател в литературния пантеон. По-късните й романи раздразниха някои критици и озадачиха мнозина от не дотам интелигентните читатели. Но никой не отрича, че тя беше сериозен творец и много хора, подобно на професор Бърнард Блакстоун, не се съмняват, че „тя бе голям творец“, че „направи изключително добре нещо, което никой друг не се бе опитвал да прави“, и че „нейният свят ще оцелее, така както кристалът оцелява въпреки смазващия натиск на скалната маса.“1 И в подкрепа на това, което искам да кажа в този предговор, ще спомена, че много от хората, които не могат да разберат или не харесват, или осмиват романите й, са съгласни, че в „Обикновеният читател“ и другите й сборници с есета тя се изявява като забележителен литературен критик. След като прегледах много внимателно двайсет и шестте тома на дневника, подбрах и сега издавам в тази книга всичко онова, което е свързано с нейната писателска дейност. Включих и извадки, спадащи към три други групи.

Първата съдържа пасажи, в които тя очевидно използва дневника като начин да прилага на практика или да се упражнява в изкуството на писането. Втората съдържа няколко пасажа, които, макар и несвързани пряко или непряко с нейните творби, аз избрах съвсем умишлено, защото те дават представа за непосредственото въздействие на сцени и хора върху мисълта й, тоест за суровия материал на нейното изкуство. Третата група включва известен брой пасажи, където тя коментира книгите, които чете.

Настоящата книга хвърля светлина върху намеренията, темите и методите на Вирджиния Улф като писател. Тя създава необичайна психологическа картина на едно творчество, погледнато отвътре. Нейната стойност и интересът към нея естествено до голяма степен зависят от стойността на изкуството на Вирджиния Улф и от интереса към него. Ако не бях съгласен с професор Блакстоун, не бих редактирал и издал тази книга. Мисля, че Вирджиния Улф беше сериозен творец и всичките й книги са сериозни произведения на изкуството. Дневниците във всеки случай показват невероятната енергия, постоянство и концентрация, с които тя се бе посветила на изкуството на писането, както и непоколебимата добросъвестност, с която пишеше и пренаписваше, и отново пренаписваше книгите си. За мен „Вълните“ е велико произведение на изкуството, определено най-знаменитата й книга. „Към фара“ и „Между действията“ също, мисля, имат своето специално място, а другите книги, макар и не толкова големи постижения, са, както казах, „сериозни“ и винаги има смисъл да бъдат четени и изучавани. Изказвам това мнение не като нещо ценно и полезно, а като разяснение защо издавам тази книга.

Редактирайки дневника, се колебах дали да не отбележа пропуските. В крайна сметка не го направих, като правило. Големият брой многоточия, обозначаващи пропуските, би разтревожил читателя. Това ме кара да напомня вече казаното по-горе. Читателят не бива да забравя, че отпечатаното в този том е само една малка част от дневниците и че тези извадки бяха вплетени в материал, който не е свързан с писателската дейност на Вирджиния Улф. Ако това не се има предвид непрекъснато, книгата ще създаде много изкривена представа за нейния живот и характер.

Вирджиния Улф невинаги отбелязва къде се намира, когато пише в дневника си, и в повечето случаи това не е от голямо значение за читателя. Следните факти може би ще разсеят съмненията по този въпрос. От 1915 година до март 1924 живяхме в Хогарт Хаус, в [лондонското предградие] Ричмънд. В дневника тази къща често се споменава просто като „Хогарт“. Същевременно бяхме взели под наем Ашехам Хаус, близо до Луис, в Съсекс, споменавана в дневника просто като „Ашехам“. Обикновено отивахме в Ашехам за уикендите и празниците. През 1919 година приключихме с Ашехам Хаус и купихме Мънкс Хаус, в Родмел, близо до Луис, като се преместихме там през септември същата година. През 1924 година продадохме Хогарт Хаус в Ричмънд и взехме под наем къщата на Тависток Скуеър 52, Лондон, често споменавана в дневника като „Тависток“. Живяхме там от март 1924 година до август 1939-а, когато се преместихме на Мекленбърг Скуеър 37, Лондон.

През 1940 година къщата на Мекленбърг Скуеър пострада толкова много от бомбите, че трябваше да преместим от там цялата си покъщнина и до смъртта на Вирджиния Улф през 1941 година живяхме в Мънкс Хаус. Прибавям след предговора списък на имена на хора [и места], най-често споменавани в дневника, който ще помогне на читателя да разбере за кого става дума в съответните пасажи.

Ленард Улф
1 януари 1953

* * *

Вторник, 11 май, 1920 г.

Струва си да спомена, просто за сведение, че творческата сила, която така приятно кипи, когато започнеш да пишеш нова книга, след време се уталожва и вече продължаваш по-спокойно. Прокрадват се съмнения. После се примиряваш. Преди всичко те крепят решимостта да не се отказваш и усещането, че си на път да намериш вярната форма. Напрегната съм. Ще успея ли да развия идеята си както трябва? Сядайки да работя, приличам на човек, който върви по пътя, загледан в ширналото се пред него поле. В тази книга ще пиша само за неща, за които искам да пиша. Но писането е винаги трудно.

Вторник, 18 ноември, 1924 г.

Искам да кажа, че писането е тържествен акт. Изкуството трябва да се уважава. Това ми дойде наум, докато четях някои от бележките си тук, защото оставиш ли ума си на произвола, той започва да разсъждава егоцентрично, прекалено лично, което ненавиждам. Същевременно у теб трябва да има малко лудешки плам; и за да го отприщиш, в началото може би трябва да действаш хаотично, без да даваш вид, че е така. Чета главите на лудия в “Мисис Далауей”. Питам се дали книгата щеше да спечели без тях. Но това ми хрумва сега, след като вече съм я овладяла. Винаги чак накрая разбирам как е трябвало да бъде написано цялото.

Вторник, 30 декември, 1930 г.

Предполагам, че й липсва единство; но мисля, че е доста добра (седнала до камината, говоря сама на себе си за “Вълните”). Дали ще мога да обединя сцените още по-добре? – главно чрез ритъма. За да избегна съкращенията; за да накарам кръвта да тече като порой от край до край – не ми трябват излишъците, до които водят прекъсванията; искам да няма глави; впрочем точно това тук е и постижението ми, ако има такова; наситена и ненакъсана цялост; смяна на сцени, на мисли, на хора, без да се разлее и капка. Ако може да се работи вдъхновено е плавно, ето това е нужно. А на мен кръвта ми започва да се загрява. Но аз все пак ходих до Луис и семейство Кейнс дойдоха на чай; сега, когато знам какво търся, всичко си идва на мястото; писането ми създава чувството за баланс.

Петък, 6 август, 1937 г.

Ще доплува ли до мен някой нов роман? И ако да, в какъв вид? Знам единствено, че трябва да има диалог: и поезия: и проза: и трите напълно разграничени. Никога повече дебели книги с гъсто изписан текст. Но още не съм получила вдъхновение; и ще чакам; и няма да имам нищо против, ако вдъхновението въобще не дойде; макар да предполагам, че в някой момент отново ще изпадна в познатата възбуда. Не искам да пиша повече проза. Искам да изследвам нови методи за писането на критика. Но мисля, че доказах едно нещо – никога няма да пиша, за да се “харесам”, няма да се променя; сега съм и завинаги ще бъда господарка на самата себе си.

* * *

enthusiast.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>