Уикенд четиво: „Дж. Р. Р. Толкин: Биография”

От  |  0 коментара

„Дж. Р. Р. Толкин. Биография“ изкусно опровергава становището на Толкин, че биографията е безплоден подход към делото на твореца. Получил достъп до архива и кореспонденцията на легендарния основоположник на жанра „фентъзи” и създател на трилогията „Властелинът на пръстените”, Хъмфри Карпентър проследява всяка стъпка по житейския и професионалния друм на своя герой – от осиротялото детство и духовното израстване в юношеството, през първата любов, останала с него до края, и мъжкото приятелство в колежанските години, съпътствало го цял живот, до академичната кариера на професор лингвист и прозрението В една дупка в земята живееше хобит, открило хоризонта към Средната земя, населена със създания с чудати имена и приказна същност, донесли му световна слава. С подобаващата почтителност на съвестен биограф и умението на пишещ събрат Карпентър изгражда органична сплав от личностна и творческа биография. И от всеки ред ни гледа мъжът с проницателен поглед, тънка усмивка и неизменната лула, изобретател на странни езици, на собствена митология и вълшебна вселена, Мерлин на модерните времена, запленил поколения читатели от цял свят.

ОТКЪС

РАЗКАЗВАЧЪТ НА ИСТОРИИ

Тези истории се зародили още през годините в Лийдс. Джон, най-големият син, често заспивал трудно. Докато лежал буден, баща му идвал, сядал на ръба на леглото и разказвал приказка за Морковчо, момче с червена коса, покатерило се в часовник с кукувичка и преживяло куп чудновати приключения.

По този начин Толкин установил, че може да използва въображението, което създавало сложните истории в „Силмарилион“, и за по-простички приказки. Той притежавал симпатично детинско чувство за хумор и докато синовете му растели, то се проявило в шумните игри, дето играел с тях, както и в историите, които разправял на Майкъл, когато момченцето сънувало кошмари. Тези приказки, измислени, след като семейството се преместило на Нортмур Роуд, разказвали за неукротимия злодей Бил Стикърс, грамаден мъж, на когото винаги всичко се разминавало. Името му идвало от известие на оксфордска порта, на което пишело, че разлепвачите на афиши1 се глобяват; подобен бил изворът на името на добрия герой, който преследвал

Историите за Бил Стикърс така и останали незаписани, за разлика от много други. Докато бил на почивка със семейството си във Файли през лятото на 1925 г., Толкин написал дълга история за Джон и Майкъл. По-малкото момче изгубило играчка куче на плажа и за да го утеши, баща му започнал да измисля и разказва приключенията на Роувър, мъничко кученце, разгневило един магьосник, който го превърнал в играчка, а сетне било загубено от малко момче на плажа. Но това е само началото – после Роувър бил намерен от пясъчния вълшебник Псаматос Псаматидис, той му върнал способността да се движи и го изпратил на Луната, където Роувър преживял какви ли не чудати приключения, най-забележителното от които е срещата му с Белия дракон. Толкин записал тази история под заглавието „Роувърандъм“. Години по-късно я предложил, крайно неуверено, на издателите си като един от възможните приемници на „Хобит“, ала не била сметната за подходяща за случая и Толкин никога не им я споменал отново.

Ентусиазмът, с който децата приели „Роувърандъм“, го насърчил да напише още истории, за да ги забавлява. Много от тях започнали добре, но така и не били завършени. Някои дори не стигнали по-далеч от първите няколко изречения, например приказката за Тимоти Тайтъс, дребосък, наричан от приятелите си Тим Тит. Сред другите подхванати и бързо изоставени била и историята за Том Бомбадил, която се развива „в дните на крал Бонхедиг“ и описва образ, който очевидно ще бъде героят на приказката: „Том Бомбадил бе името на един от най-старите жители на кралството; но той беше здрав и крепък човек. Четири фута висок, измерен заедно с ботушите, и три фута широк. Носеше висока шапка със синьо перо, дрехата му бе синя, а ботушите жълти“.

Дотук стигнала записаната история, ала Том Бомбадил бил известна фигура в семейство Толкин, защото идеята за героя дошла от холандска кукла, притежание на Майкъл. Куклата изглеждала разкошно с перото на шапката, но Джон не я обичал и един ден я пуснал в тоалетната. Том обаче бил спасен и се превърнал в герой на стихотворение: „Приключенията на Том Бомбадил“, публикувано в „Оксфорд Магазин“ през 1934 година. То разказва за срещите на Том със Златоронка, щерка на Реката, със Стария Върбалан, който го заклещва в хралупа в дънера си (идеята, споделил Толкин, вероятно отчасти се дължала на рисунките на дървета на Артър Ракъм), със семейство язовци, както и с Могилна твар, призрак от прастар гроб от типа, дето може да се види при Бъркшир Даунс, недалеч от Оксфорд. Самo по себе си стихотворението прилича на наброска за нещо по-голямо и когато през 1937 г. обсъждали възможно продължение на „Хобит“, Толкин предложил на издателите си да го разшири, та да стане по-дълга приказка, и обяснил, че Том Бомбадил бил замислен като „духа на (изчезващата) оксфордска и бъркширска провинция“. Издателите не приели тази идея, но Том и приключенията му все пак намерили място във „Властелинът на пръстените“.

Купуването на автомобила през 1932 г. и последвалите шофьорски злополучия на Толкин са в основата на друга детска история – „Мистър Блис“. Тя разказва за слаб човечец, който живее в тънка висока къща и си купува яркожълт автомобил за пет шилинга, което води до забележителни последици (и немалко катастрофи). Историята била богато илюстрирана от Толкин с мастило и цветни моливи, а текста написал с красив почерк и го подвързал в малък том. „Мистър Блис“ леко напомня Биатрикс Потър с ироничния си хумор и Едуард Лиър със стила на илюстрациите, макар подходът на Толкин да е по-малко гротесков и по-изящен от този на Лиър. Също като „Роувърандъм“ и стихотворението за Бомбадил, той показал „Мистър Блис“ на издателите си през 1937 г. и те го приели много ентусиазирано. Започнали подготовка за издаването му не толкова като продължител на „Хобит“, колкото като забавен временен заместител до появата на истинското продължение. Шарените му картинки обаче щели да направят отпечатването твърде скъпо и издателите попитали Толкин дали би ги прерисувал в по-семпъл стил. Той се съгласил, но не намерил време да го стори и ръкописът на „Мистър Блис“ се озовал в едно чекмедже, където останал дълги години, преди да го продадат на Маркет Юнивърсити в Америка заедно с ръкописите на издадените творби на Толкин.

Фактът, че „Мистър Блис“ бил така богато илюстриран – всъщност разказът бил изграден около картинките – е знак за това, колко сериозно гледал Толкин на рисуването. Той никога не изоставил напълно хобито си от детството и през студентските години илюстрирал няколко от собствените си поеми и стихотворения, като използвал водни бои, цветни мастила и моливи и започнал да развива стил, подсказващ за интереса му към японските гравюри, ала и притежаващ индивидуален подход по отношение на линиите и цветовете. Войната и служебните задължения прекъснали това негово занимание, но около 1925 г. отново взел да рисува редовно и един от първите плодове била поредица илюстрации към „Роувърандъм“. По-късно, по време на ваканциите в Лайм Риджис през 1927 и 1928 г., нарисувал сцени от „Силмарилион“. Те показват колко ясно си е представял пейзажите, на фона на които се разгръщат легендите, а в няколко от рисунките гледката на самия Лайм е погълната от историите и забулена в загадъчност.

По това време вече бил доста талантлив художник, макар да не притежавал същите умения в рисуването на фигури, както при пейзажите. Най-добър се оказал в изобразяването на обичните си дървета и подобно на Артър Ракъм (на чиито творби се възхищавал) съумявал да придаде на някой извит корен и клон злокобна живост, която същевременно била съвършено вярна на природата.

Дарбите на Толкин като разказвач и илюстратор се комбинирали всеки декември, когато децата получавали писмо от Дядо Коледа. През 1920 г. – Джон бил тригодишен и на семейството предстояло местене в Лийдс – той написал бележка на сина си с треперлив почерк, подписана „Твой любящ Д. К.“. От тогава нататък пишел такова писмо всяка година. Започнали простичко, тези „Писма на Дядо Коледа“ се разраснали и в тях били включени много допълнителни герои, като например Полярния мечок, живеещ в къщата на Дядо Коледа, Снежния човек – градинарят на Дядо Коледа, елф, на име Илберет, който е негов секретар, снежни елфи, гноми, а в пещерите под къщата на добрия старец – орда размирни гоблини. Всяка Коледа, обикновено в последния момент, Толкин описвал най-новите събития на Северния полюс с треперливия почерк на Дядо Коледа, подобните на руни букви на Полярния мечок или равното писмо на Илберет. После добавял рисунки, написвал адреса на плика (като слагал печати от рода на „Чрез куриер гном. Спешно!“) и рисувал и изрязвал изключително реалистични пощенски марки от Северния полюс. Накрая доставял писмото. Това се извършвало по различни начини. Най-простият бил да го остави в камината, все едно е пуснато през комина, и рано сутринта да вдигне чудновати шумове, които заедно със снежен отпечатък от крак на килима показвали, че самият Дядо Коледа е идвал. По-късно местният пощальон станал съучастник и лично носел писмата, така че как децата да не повярват в тях? И наистина те продължили да вярват, докато всяко на свой ред достигнело юношеството и откриело по случайност или се досетело, че баща му е истинският автор на писмата.

Дори и тогава никой не казвал нищо, за да не разруши илюзията на по-малките. Освен че се забавлявали с историите на баща си, децата на Толкин винаги разполагали с препълнени рафтове с детски книги. Много от тях представлявали любимите четива от детството на самия Толкин, например историите за Кърди и таласъмите на Джордж Макдоналд и сборниците с вълшебни приказки на Андрю Ланг; ала в библиотеката им присъствали и по-нови произведения на детската литература, като например „Приказната страна на снергите“ на Е. О. Уайк-Смит, издадена през 1927 година. Толкин отбелязал, че синовете му доста се забавлявали със снергите, „раса хора, само малко по-високи от обикновена кухненска маса, но широкоплещести и много силни“.

Самият той рядко намирал време, нито пък бил особено склонен да чете художествена литература. Общо взето, предпочитал леки съвременни романи. Харесвал историите на Джон Бюкан, четял и Синклер Луис; със сигурност познавал „Бабит“, романа от 1922 г. за американски бизнесмен на средна възраст, чийто добре уреден живот постепенно започнал да излиза от релси.

В литературните тенджери често се смесват странни ингредиенти и несъмнено и „Приказната страна на снергите“, и „Бабит“ изиграли някаква, макар и малка, роля за създаването на „Хобит“. Толкин писал на У. Х.

Одън, че снергите били „вероятно неосъзнат първоизточник – за хобитите, не за друго“, а в едно интервю споменал, че в думата хобит „може да се търси някаква асоциация с Бабит на Синклер Луис. Със сигурност не с rabbit1, както си мислят някои хора. Бабит притежава нещо от буржоазното самодоволство на хобитите. Неговият свят е също толкова ограничен“.

Далеч по-малка е мистерията около произхода на друга история, която Толкин написал някъде през тридесетте години, навярно за да забавлява децата си, ала най-вече за собствено удоволствие. Това бил „Червенокосия Джайлс“, чиято територия, Малкото кралство, е Оксфордшир и Бъкингамшир и който очевидно възникнал от размисли за топонима Уърмингхол  (означава „зала на влечуго“ или „драконова зала“), село на няколко мили източно от Оксфорд. Първата версия на историята, значително по-кратка от издадената, е простичък разказ, в който комичността се дължи на събитията, а не на стила. Тя също била предложена на издателите на Толкин като възможен приемник на „Хобит“ и също била сметната за отлична, ала не точно за това, от което се нуждаели в момента.

Няколко месеца по-късно, в началото на 1938 г., Толкин трябвало да чете доклад пред студентско общество в Устър Колидж по темата за вълшебните приказки. Но така и не написал доклада и с приближаването на уречения ден решил вместо това да им прочете „Червенокосия Джайлс“. Докато обмислял тази идея, му хрумнало, че не е зле да внесе някои подобрения, и при последвалото пренаписване го превърнал в по-дълга история с изтънчен хумор. След няколко вечери го прочел в Устър Колидж. „Бях искрено изненадан от ефекта – разказал по-късно. – Публиката очевидно не беше отегчена – направо се тресяха от смях.“ Когато станало ясно, че продължението на „Хобит“ няма да е готово скоро, той предложил преработения вариант на „Червенокосия Джайлс“ на издателите си и те го приели ентусиазирано; но военновременните забавяния и неодобрението на Толкин на първоначално посочения илюстратор отложили публикуването на книгата чак за 1949 г. с илюстрациите на млада художничка, на име Полин Даяна Бейнс.

Нейните псевдосредновековни рисунки очаровали Толкин и той писал за тях: „Те са повече от илюстрации, те са паралелна тема“. Успехът на г-ца Бейнс с „Червенокосия Джайлс“ довел до избирането й за илюстратор на историите за Нарния на К. С. Луис, по-късно нарисувала и картинките към антологията със стихотворения на Толкин и към „Ковача от Голямо Омайно“, а тя и съпругът й станали близки приятели със семейство Толкин.

Непосредствено след излизането си „Червенокосия Джайлс“ не привлякъл кой знае колко вниманието и достигнал до широката публика едва когато успехът на „Властелинът на пръстените“ се отразил върху продажбите на другите Толкинови книги. По едно време Толкин обмислял да му напише продължение и нахвърлял сюжета; щяло да бъде за сина на Джайлс, Джордж Уърминг, и малък паж, на име Сует, и отново за дракона Хризофилакс; действието щяло да се развива в същата местност като в първата част. Ала до 1945 г. войната белязала жестоко оксфордширската природа, която Толкин толкова обичал, и той писал на издателите си: „Продължението (на „Червенокосия Джайлс“) е планирано, но не и написано и вероятно ще си остане така.

Сърцето на Малкото Кралство е погубено, а горичките и полята сега са летища и мишени за бомбардиране“. Макар често да докосват по-дълбоки чувства, разказите, които Толкин написал за децата си през двадесетте и тридесетте години, представлявали всъщност jeux d’esprit. Истински се отдавал на далеч по-грандиозни теми, както в стихове, така и в проза.

Продължил да работи по дългата си поема „Балада за Берен и Лутиен“ и по алитеративните стихове, разказващи историята за Турин и дракона. През 1926 г. изпратил тези и други стихотворения на Р. У. Рейнолдс, който му преподавал английска литература в Кинг Едуардс Скул, и го помолил за критическа оценка. Рейнолдс одобрил разнообразните по-кратки стихотворения, но похвалите му за главните митологични поеми били по-сдържани. Необезсърчен и окуражен от одобрението на К. С. Луис на поемата за Берен и Лутиен, Толкин не ги изоставил. Ала макар стиховете за Турин да достигнали над две хиляди, Баладата – повече от четири хиляди, нито една от двете творби не била завършена; а по времето, когато Толкин се заел да преработва „Силмарилион“ (след написването на „Властелинът на пръстените“), вероятно вече се е бил отказал от всякакво намерение да ги вмъква в публикувания текст на цикъла. Независимо от това и двете поеми заемали важно място в разгръщането на легендите, особено Баладата, която съдържа най-пълната версия на историята за Берен и Лутиен.

Тези творби били важни и за развитието на писателската техника на Толкин. Римуваните двустишия на ранните строфи на Баладата понякога са монотонни като ритъм и банални като рими, но докато той набирал опит в метриката, поемата започвала да звучи все по-уверено; и притежава наистина чудесни пасажи.

Стиховете за Турин са в алитеративна стъпка, модерна версия на староанглийската стихотворна форма; именно в тях Толкин показва изключително майсторство. Следният откъс описва детството и младостта на Турин в елфическото кралство Дориат:

Много знания струпа и мъдростта заобича,

но съдбата не срещна го с на сърцето копнежа;

похващаше много, но прокопсваше малко;

и що любеше, губеше, що ламтеше, отлиташе;

и приятелство предано не постигаше лесно,

не го любеше никой, че бе с лик нещастен.

Безрадостен беше и рядко бе бодър

от жестоката жал, младостта му що жегна.

Мъжество щом достигна, могъщ бе, умел

и майстор на меча; и музика с меден

 глас пееше; само че горестен беше. 

Адаптирайки и осъвременявайки за собствените си цели този древен поетичен стил, Толкин постигнал нещо крайно необичайно и забележително въздействащо. Жалко е, че е написал – или поне издал – толкова малко алитеративни стихове, защото те подхождали на въображението му много повече от модерните римувани схеми.

През тридесетте години сътворил и други дълги поеми, като далеч не всички са свързани с митологията му. Една от тях, вдъхновена от келтските легенди на Бретан, била „Отру и Итрун“ (бретонски думи за „владетел“ и „владетелка“), чийто най-ранен ръкопис е датиран септември 1930 година. Поемата разказва историята на бездетен владетел, който получава отвара от чародейка, или Кориган (общият бретонски термин за лице от вълшебна раса). Благодарение на еликсира съпругата на владетеля ражда близнаци, но Кориган иска за отплата той да се ожени за нея; отказът му води до трагични последствия. „Отру и Итрун“ била публикувана няколко години по-късно в „Уелш Ривю“ от Гуин Джоунс, приятел на Толкин и негов колега филолог. Тя също е в алитеративен стих, като включва и рими.

Друга важна поема от този период има алитерация, но не и рими. Това е „Падането на Артур“, единственото творческо стъпване на Толкин в Артуровия цикъл, чиито легенди му доставяли наслада още от детството, макар да ги намирал за „твърде разточителни, фантастични, непоследователни и повтарящи се“. Историите за крал Артур според него не били и задоволителни като мит поради това, че изрично съдържали християнска религия. В своята Артурова поема той не се докоснал до Светия граал, а се заел със собствен прочит на Morte d’Arthur, в който кралят и Гауейн отиват на война в „саксонските земи“, ала са призовани у дома от вестта за предателството на Мордред. Поемата така и не била завършена, но била прочетена и одобрена от Е. В. Гордън и Р. У. Чеймбърс, професор по английски език в Лондонския университет, който я сметнал за „чудесна работа – много героична, да не говорим пък за ценността й с това, че показва как метриката на „Беоулф“ може да се използва в съвременния английски“.

Интересно е да се отбележи, че е и една от малкото творби, в които Толкин открито споменава за сексуална страст, описвайки незадоволената похот на Мордред към Гуиневир:

В постеля празна лежеше; призрак

на жестока ярост и желание жарко

в ума му бродеше до утро бледо.

 

Но Толкиновата Гуиневир не е трагичната героиня, възпята с обич от повечето Артурови автори; напротив, тя е описана като:

…жестока дама,

кат’ фея прелестна, но тъй проклета,

неволя носи на вси мъже.

 

Макар да изоставил „Падането на Артур“ в средата на тридесетте години, Толкин дори през 1955 г. отбелязал, че все още се надява да довърши поемата; ала на практика останала незавършена.

Веднъж или два пъти решил да се отдръпне от митичното, легендарното и фантастичното и да напише традиционен разказ за възрастни, чието действие се развива в съвременна обстановка. Резултатите били посредствени и показали, че за да разгърне потенциала си, въображението му се нуждае от митове и легенди. И наистина почти цялото му внимание било все така заето със „Силмарилион“. Направил безброй преработки и поправки на основните предания в цикъла, изоставил първоначалния мореплавател Ериол, на когото разказвали историите, и го прекръстил на Елфвине, „приятел на елфите“. Прекарвал също много време (вероятно повече, отколкото посвещавал на самите истории) в работа върху елфическите езици и азбуки; създал нова азбука, която отначало нарекъл „куеническa“, а после „Феанорова“, и от 1926 г. пишел в дневника си на нея. Често насочвал вниманието си и към географията и други второстепенни теми в рамките на цикъла легенди.

До края на тридесетте години цялата тази работа по „Силмарилион“ била събрана в огромен корпус ръкописи, повечето изписани с изящен почерк. Ала Толкин все така не предприемал действия за издаването му. В действителност малцина знаели за неговото съществуване. Извън семейство Толкин бил запознат единствено К. С. Луис. Най-честият слушател в семейството бил третият син, Кристофър. Момчето, написал Толкин в дневника си, е станало „неспокойна, раздразнителна, опака, самоизмъчваща се, безочлива особа. Но при все това у него има нещо изключително симпатично, поне за мен, вероятно дължащо се на големите прилики помежду ни“. Много вечери в началото на тридесетте Кристофър, сгушен до печката в кабинета, слушал захласнато, докато баща му разказвал (импровизирано, вместо да чете на глас) за войните на елфите срещу мрачната сила и за опасното пътешествие на Берен и Лутиен до самото сърце на желязната твърдина на Моргот. Това не били просто истории – били легенди, които оживявали, докато баща му говорел, ярки описания на един суров свят, в който скверни орки и злокобен Некромант се изпречвали на пътя, а страховит червеноок вълк разкъсвал на парчета един по един елфите, спътници на Берен; но това бил и свят, в който трите велики елфически камъка, Силмарилите, блестели с вълшебна и могъща светлина, свят, в който напук на всички угрози пътешествието можело да бъде победоносно.

Чувствата на Толкин към третия му син навярно представлявали един от факторите, които го накарали да започне работа върху нова книга. По-явен бил приносът на К. С. Луис, който (разказал Толкин) един ден рекъл: „Толърс, твърде малко са историите, дето наистина ни харесват. Боя се, че ще трябва ние да седнем да ги напишем“. „Споразумяхме се – посочва Толкин – той да пробва „космически пътувания“, а аз – „пътувания във времето“.“ Също така решили всяка история да води до откриването на Мита.

Историята на Луис се оказала „Отвъд безмълвната планета“, превърнала се в първата книга от трилогията за Рансъм. Толкин отговорил на предизвикателството с история, онасловена „Изгубеният друм“, в която двама пътници във времето, баща и син, случайно открили митологията на „Силмарилион“, докато се завръщали от страната Нуменор.

Толкиновата легенда за Нуменор, великия западен остров, дарен на хората, които помогнали на елфите във войните им срещу Моргот, по всяка вероятност е създадена преди написването на „Изгубеният друм“, може би в края на двадесетте или в зората на тридесетте години. До известна степен тя води началото си от кошмара, смущавал нощите му още от дете – неговият „атлантидски комплекс“ – в който „ме спохождаше ужасен сън за неумолимата вълна, идваща или от спокойното море, или пък надвисваща над зелените поля“. Когато Саурон (дясната ръка на Моргот, вече явил се в поемата за Берен и Лутиен) подмамва жителите на Нуменор да нарушат божествена повеля и да отплават на запад към забранените земи, се извива страховита буря, гигантска вълна приижда над Нуменор и целият остров бива запокитен в бездната. Атлантида потъва.

Историята за Нуменор съчетава Платоновата легенда за Атлантида с фантастичните качества на „Силмарилион“. Накрая Толкин разказва как с потъването на Нуменор формата на света се изменя и Западните земи „за вечни времена напускат кръговете на света“. Самият свят пък се огъва, но Правият път към Древния Запад остава за онези, които могат да го намерят. Това е Изгубеният друм, дал заглавието на новата история.

„Изгубеният друм“ сам по себе си (в противовес на разказа за Нуменор, който трябвало да представи) очевидно е нещо като идеализирана автобиография. Протагонистите са баща и син. Бащата, професор по история, на име Албоин (ломбардската форма на Елфвине), създава езици, или по-точно установява, че му биват предавани думи, думи, които сякаш са фрагменти от древни и забравени езици. Много от тези думи се отнасят за падението на Нуменор и историята прекъсва, незавършена, със заминаването на Албоин и сина му на пътуване през времето към самия Нуменор. Разказът е доста преситен с обрисуването на връзката баща – син, както я разбирал Толкин; и си заслужава да се отбележи, че нито Албоин, нито неговият собствен баща (който се появява в началото) не е обременен със съпруга, и двамата са овдовели в ранна възраст. Историята вероятно е била прочетена пред инклингите; несъмнено Луис е слушал легендата за Нуменор, тъй като я споменава в „Онази грозна сила“, макар и изписана погрешно „Нуминор“. (Също така заимствал от Толкин, когато дал на героя си Рансъм малкото име Елуин, вариант на Елфвине; и отново, когато кръстил своите Адам и Ева в „Переландра“ Тор и Тинидрил, които Толкин сметнал за „несъмнено ехо“ на Туор и Идрил от „Падането на Гондолин“.)

„Изгубеният друм“ бил изоставен („заради моята мудност и несигурност“, обяснил Толкин) скоро след като пътниците във времето достигнали Нуменор. Но той се върнал към темата за пътуване във времето като начин да въведе легендата за Нуменор, когато в края на 1945 г. започнал да пише „Записките на Идейния клуб“. Тук като фон са използвани всъщност „Инклингите“ (не кой знае колко замаскирано) и този път двама оксфордски преподаватели, членове на неформалния литературен клуб, дал заглавието, поемат на пътешествие през времето. Ала също като предшественика си и тази история прекъсва в края на въведението, преди самото пътуване да бъде описано подробно. „Записките на Идейния клуб“ улавя много от духа на „Инклингите“, макар Толкин да не се опитва да изобрази почти никого от приятелите си. Част от творбата все пак достигнала до печатницата – стихотворение за средновековното пътешествие на свети Брендан, легенда, която Толкин адаптирал към собствената си митология. Под заглавието „Имрам“ (галска дума за „пътешествие“) стихотворението се появило на страниците на „Тайм енд Тайд“ през 1955 година. Самo по себе си то е малко оскъдно, изоставен паметник на недовършена и обещаваща история.

И така, през двадесетте и тридесетте години въображението на Толкин се движело по две отделни траектории, които не се застъпвали. От едната страна били историите, писани, чисто и просто, за удоволствие, най-вече за забавление на децата му. От другата стояли по-внушителните теми, понякога артуровски и келтски, но обикновено свързани с неговите собствени легенди. Междувременно нищо не стигало до публикуване, освен няколко стихотворения в „Оксфорд Магазин“, които показвали на колегите му, че Толкин си пада по драконови съкровища и смешни малки човечета с имена от рода на Том Бомбадил – безобидно хоби, смятали, било то и леко инфантилно.

Нещо обаче липсвало, нещо, което да свърже двете страни на въображението му и да породи история – и героична, и митична, и същевременно обърната към популярното въображение. Той, разбира се, не съзнавал тази липса; нито пък му се сторило особено значимо, когато липсващото парче изведнъж попаднало на мястото си.

Това станало в един летен ден, докато седял до прозореца в кабинета си на Нортмур Роуд и с досада оценявал изпитни работи за училищния сертификат. Години по-късно си припомня: „Един от кандидатите милостиво беше оставил празна страница (най-хубавото нещо, което може да се случи на член на изпитна комисия) и на нея аз написах: В една дупка в земята живееше хобит. В съзнанието ми имената винаги създават историята. В крайна сметка реших, че ще бъде най-правилно да науча какво всъщност е „хобит“. Но това беше само началото“.

„Дж. Р. Р. Толкин: Биография”
Автор: Хъмфри Карпентър
384 СТРАНИЦИ
ЦЕНА: 20лв
COLIBRI.BG
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
Уикенд четиво: „Дж. Р. Р. Толкин: Биография", 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>