Джак Никълсън: биография на една легенда

От  |  0 коментара

Джак Никълсън е част от историята на киното в продължение на пет десетилетия. С дванайсет номинации за Оскар зад гърба си и легендарни роли във филми като „Волният ездач“, „Пет леки пиеси“, „Думи на обич“, „Сиянието“ и „Полет над кукувиче гнездо“, Никълсън създава оригинални, запомнящи се герои, както никой друг актьор от неговото поколение. Личният му живот не е по-малко приключение – Никълсън винаги е бил център на холивудския елит и е ухажвал някои от най-известните и най-красиви жени на света.

Въз основа на години пространни проучвания и разговори с вътрешни хора, които опознават Никълсън най-добре, известният биограф Марк Елиът хвърля нова светлина върху живота на актьора – на екрана и извън него. От детството му в беден квартал в Джърси до бурните нощи в града с Уорън Бийти и буйните връзки с красавици като Мишел Филипс, Анджелика Хюстън и Лара Флин Бойл, до снимачните площадки, където работи с легендарни режисьори и звезди като Денис Хопър, Стенли Кубрик, Мерил Стрийп и Роман Полански, Елиът рисува всеобхватна картина за широтата на петдесетгодишната кариера на Никълсън в киното, както и интимен портрет на личния му живот.  Еднакво на място в библиотеките на сериозните изследователи на киното, и на любителите на увлекателни холивудски биографии, „Никълсън“ е едновременно почит към една филмова легенда и забавен поглед към един забележителен живот.

ОТКЪС

Въведение

Човек никога не се възстановява напълно от раждането си.

Джак Никълсън

 

Джон Джоузеф – Джак – Никълсън-младши е роден на 22 април 1937 г. в Ню Джърси според официалния сертификат за раждането му, според който негови родители са Джон и Етел Мей Никълсън. На своя език[1] , „Джак-спийк“, Джак нарича Етел „Мад“ (от „мадър“, „mother“ – майка). Етел Мей е стълб на семейството, човекът, който носи хляба. Много години тя работи като фризьорка в стая на втория етаж на малката семейна къща в Нептун Сити, докато успява да спести достатъчно пари, за да разшири бизнеса си и да го премести в по-добър квартал, а после да отвори верига салони за красота, носещи скромна печалба.

Джон Дж. Никълсън изобщо не прилича на нея – той няма пари и амбиции. От време на време работи случайна работа. Докато Джак е още бебе, за Етел Мей става все по-трудно да понася пиенето на Джон и в един момент го изритва от къщата. След това той живее ден за ден, спи по пейките в парка и се появява в къщата на Етел Мей само на празници, когато тя го кани да вечеря със семейството. Макар да го вижда рядко, Джак израства с мисълта, че този човек е истинският му баща.

През къщата по това време минават различни други мъже, един от които е Дон Фурсило-Роуз – чернокос, елегантен, модерен тип със страхотна усмивка. Бил е приятел на по-голямата сестра на Джак, Джун, точно преди тя внезапно да напусне семейния дом, за да гони мечтата си да работи в шоубизнеса. Чаровният красавец Фурсило-Роуз, десет години по-голям от Джун, е бивш музикант, свирил с различни импровизирани банди по крайбрежието на Джърси, където най-вероятно двамата са се срещнали за първи път[2].

Изглежда, на Етел Мей не й е харесвало, че Фурсило-Роуз се навърта около дъщеря й, и всеки път, когато ги хваща заедно, го предупреждава да стои настрана от непълнолетното момиче или ще го натика в затвора. След като Джун напуска дома, Фурсило-Роуз продължава да се отбива понякога, но никога не е бил приет топло от Етел Мей, от Лорейн или Шорти – другата й дъщеря и нейния съпруг, но „Мад“ знае, че Фурсило-Роуз и Джун са станали много близки, така че понякога го оставяла да преспи в неизползваната стая на Джун. Бил, по негов си начин, част от семейството.

Малкият Джак също не харесвал Фурсило-Роуз, защото вонял на уиски и пури и защото винаги шепнел в ухото на Етел Мей, така че никой друг да не може да чуе. Фурсило-Роуз също не си давал труд да разговаря с него. Джак обаче обожавал Лорейн и Джордж У. Смит – Шорти. „Имах Шорти, а по-добър баща [като роля] от него едва ли някой има или му е нужен“.

Лорейн е противоположност на Джун във всяко отношение. Тя не е общителна и не е мечтателка, предпочита да е съпруга, която си стои у дома. Омъжва се за Шорти почти веднага щом става юридически възможно. Двамата си играят заедно, откакто тя е на седем, а той на единайсет. През свободното си време, а то е в изобилие, защото било трудно да се намери редовна работа, учил Джак на всичко, на което един истински баща би научил момче – да вдига дъската на тоалетната, когато пишка, как да лови ниските бейзболни топки по близките пясъчни терени. „Дръж си коленете прибрани, когато удрят топката. Изчакай да дойде до теб и я мушни в ръкавицата с другата си ръка“. В ранните си години Шорти ходел на уроци по танци при Джун, по нейно настояване, за да има партньор, който няма да я опипва, и от това той става необикновено гъвкав. В средното училище играл малко футбол, макар да бил твърде дребен, за да го пуснат в първия състав. Изкарвал си прехраната като спирач за железницата „Конрейл“, но го уволнявали толкова често, че не би могъл да нарече това „кариера“. В разгара на Втората световна война решил да постъпи в търговския флот заради трите хранения дневно, мястото за спане и редовната заплата, която винаги изпращал на Лорейн.

Джак няма спомен за Джун от онова време, но винаги ще помни историите за нея, които се разказват около масата на вечеря. „Сестра ми Джун е друга работа – казва той на списание „Ролинг Стоун“. – Напуснала е дома ни на шестнайсет. – Годината, в която е роден той. – Била танцьорка в „Ърл Карол“ и познавала Лъки Лучано. Омъжила се за един от пилотите изпитатели от американския екип, който проби звуковата бариера… След това отишла в Калифорния, намерила си няколко интересни работи, срещала се с интересни хора. И умряла. Много млада. Рак“.

Джак разказва това пред списанието, сякаш е резюме на сценарий, фантазия, която завършва трагично за Джун, красивата, но обречена принцеса. Джак също е тийнейджър, когато решава да напусне дома си и да се отправи на запад, за да следва собствените си мечти за слава в шоубизнеса. Казал, че иска да стане актьор. Подобно на Джун, той също има развинтено въображение, оковано от липсата на истински възможности.

Когато пристига в Лос Анджелис, остава за кратко при нея, докато си търси работа, после се изнася. След като посещава някакви курсове по актьорско майсторство, успява да си намери работа в независими филми. Ранните му „бунтарски“ роли го водят към по-големи, към по-добри сценарии, и макар че ще трябва да минат дълги и трудни години, за да се случи, в края на краищата става звезда. Хвалят го както фенове, така и критици заради привлекателното му екранно присъствие и защото винаги изглежда сякаш играе себе си, независимо от конкретната роля. Хората гледат филмите му, защото искат да видят него, колкото и самия филм. Публиката обича Джак – или екранния образ, който смята за Джак.

Актьорската игра му се удава лесно и за това има причина. Животът му в малкото американско градче е низ от заблуди. Нищо в Нептун Сити не е това, което изглежда. Всички в детството му са играли роли, при това добре. Джак не се е научил да играе от Марлон Брандо, дори не и от Станиславски. Научил се е от Джун, Лорейн, Джон, Шорти, Дон и, най-вече, от Етел Мей.

***

Всички велики кинозвезди, а Джак несъмнено е сред най-великите, са всъщност двама души – човешка личност извън екрана и прославен актьор, който играе ролите, заради които зрителите го обичат. Заради тази двойственост за публиката, а понякога и за критиците и историците на киното, е трудно да направят разлика между героите, които актьорите играят, и човека, който ги пресъздава. Трикът за киноактьорите е да ни убедят, че са нещо, което не са, и не са това, което са. Противоречието за изпълнителите, които се стремят да разкрият „истината“ пред зрителите, e в това, че трябва да изобразяват характери, които не са техни. Актьорството е изкуство на изкуственото.

Продължението на характера на Джак, ухилен, симпатичен, овладян, силен, речовит, достига до почти всичките му филми – преди деня през 1974 г., когато научава ужасната тайна на семейството си, реалността зад целия онзи „театър“ – нещо толкова дълбоко, толкова тъмно и толкова подвеждащо, че променя всичко в живота му и поради това всичко в актьорската му игра.

Последният филм, който прави, преди да открие тази тайна е „Последният наряд“ (The Last Detail) в който неговият герой Били Бадъски смята, че е неуязвим. Той е своенравен, комичен, наперен и природно инстинктивен. Той е невинен в началото на филма и остава такъв дори когато осъзнава противоречието в отговорностите си. В първия филм, който Джак прави след това, „Чайнатаун“ (Chinatown), героят му, Дж. Дж. Гитс, е детектив, символ на авторитета. Гитс също е своенравен, комичен и наперен, но е и уязвим, и природно разсъдъчен. За зрителите това е по-доброто, в смисъл на по-подкупващо изпълнение. Зрителите обожават привлекателната уязвимост у своите герои.

За Джак обаче разликата е нещо повече от повърхностна чувствителност. Актьорският му стил не се е развил. Джак изпълнителят се променя, защото се променя човекът Джак.

Междувременно прави „Пасажерът“, на Микеланджело Антониони – преди „Чайнатаун“, но пуснат на екран след него. Това е филм, чийто главен герой няма ясна идентичност и в продължение на целия разказ търси себе си. Това пътуване е нещо като преход между ролята на Бадъски и Дж. Дж. Гитс. Освобождаването на удачно назования Дейвид Лок[3] е връзката между двете. Действието се развива на фона на гражданската война в Чад, което идеален метафоричен декор за филма: Лок открива в хотелската си стая труп и приема самоличността на покойника, буквално и фигуративно се превръща в него. В „Чайнатаун“ Гитс започва невинен, но в края на филма той е опитен – по Уилям Блейк. В реалния живот Джак е опитал забранения плод, когато е научил семейната тайна и е платил цената[4]. Никой от героите му след това няма да е толкова лесен, простоват или невинен. Точно това обикновено се има предвид, когато става дума за разликата между ранните изпълнения на Джак в неговите „персонални“ филми и по-късните му роли в по-комерсиалните, „мейнстрийм“ филми.

След 1974 г., с едно-две изключения, Джак никога не е играл чисто романтична главна роля. И в реалния живот, макар за него жените да продължават да са източник както на удоволствие, така и на болка, истинската любов е нещо, за което не им се доверява, което не приема, за което не им вярва. Седемнайсетгодишната му връзка с Анджелика Хюстън, жената, успяла да се добере най-близо до него, е поредица „здравей“ и „сбогом“, гняв, разочарования и – от страна и на двамата – поредица изневери, пръснати из времето, когато са заедно. Многозначителен е фактът, че в края на краищата и двамата остават сами.

Това, което следва, е историята на Джак Никълсън кинозвездата и Джак Никълсън човека. Актьорът Джак прави шейсет и два филма, докато през това време човекът Джак продължава да играе ролята, с която опитва да се помири и която усъвършенства през целия си живот. На този, който е всъщност.

Себе си.

Част I

ТРУДНАТА ЕЗДА
КЪМ „ВОЛНИЯТ ЕЗДАЧ“

1.

Във вените ми тече кралска кръв…

Джак Никълсън

 

Джак Никълсън израства в Нептун Сити – малка община в област Монмът, Ню Джърси. Намира се на осемдесет километра от Манхатън, близо до Джърси Шор и Асбъри Парк, пъстрата Мека на карнавалните мечти и евтини атракциони, които така успешно пленяват въображението на местните хлапета от работническата класа в Южен Джърси. Асбъри Парк няма нужда от повече мистична атмосфера, отколкото вече има благодарение на богатата реколта безброй местни мечтатели, постигнали своето, сред които – освен Джак – Брус Спрингстийн и Дани Де Вито, а малко по-назад във времето най-успешното в комерсиално отношение филмово комедийно дуо на деня, изградило се в духа на бурлеската – класически кльощав праволинеен тип и симпатичен закръглен глупчо, Бъд Абът и Лу Костело[5].

Понеже къщата на Етел Мей е винаги пълна с жени, които идват да си правят фризурите и си отиват, и децата им, които водят със себе си, за да не плащат за бавачка, за младия Джак е трудно сред тази врява и женски клюки в шумната, миришеща на химикали къща да намери свой ъгъл. Както казва той по-късно, когато бил заобиколен от всичкия този естроген било „чудо, че не станах обратен“. Понякога, ако имало как, се измъквал и се разхождал с часове по пясъците на брега, шляел се безцелно между многото безвкусни евтини атракциони.

Двете други неща, които можел да прави сам, били да чете комикси и да колекционира бейзболни картички. Като момче Джак живеел в своите мечти за супергерои. Ескапизмът му помага да облекчи самотата, породена от факта, че е заобиколен от толкова много хора в къщата и че въпреки това през повечето време е сам. В резултат имал чести пристъпи на гняв, отчасти вик за някакво внимание към него самия. Както казва сестра му Лорейн, когато Джак не успявал да постигне своето, пристъпите му „тресяха къщата като земетресение“. Една Коледа Джак взел трион и срязал един от краката на кухненската маса. В отговор вместо коледен подарък Етел Мей му дала буца въглища. Джак крещял и се тръшкал, докато не му дала истинския подарък, след което се успокоил. Друг път, докато тя говорела по телефона, Джак легнал на пода и започнал да рита и да вика, докато не затворила. „По-късно – спомня си той – осъзнах с ранните си емоции, че не ме искат… чувствах, че съм проблем в семейството ми като дете. Ами, майка ми и баща ми са се разделили малко преди да се родя… за майка ми сигурно е било много трудно…“ Ще минат десетилетия преди Джак да си даде сметка защо е имал такова усещане.

Като всички момчета на неговата възраст Джак обожествява бейзболиста Джо Димаджо и е събрал всички негови картички. Веднъж пратили Джак до магазина за хляб и мляко, но той купил за всичките пари различни комикси, сред които и Батман. Обичал Батман най-много, защото способностите му са продължение на човешките, а не се свръхчовешки. И обичал и Жокера. Когато се прибрал, Етел Мей го напердашила и му взела всичките комикси.

Семената на секса явно са били посети у Джак на много ранна възраст. „Бях много навит. Спомням си, че бях сексуално възбуден, най-малкото мислено, от неща в детството, дори преди да навърша осем, във ваната. Искам да кажа, имах голям апетит“.

Разбира се, не можем да оставим настрана филмите. Младият Джак прекарвал почти всяка събота в местното кино „Палас“ и поглъщал жадно анимацията и епизодите от сериали, в чийто край изглеждало невъзможно героят да оцелее – изпълнените с напрежение финали, гарантиращи, че всички хлапета от публиката ще дойдат пак и следващата събота за нова порция целулоид, газирани напитки, пуканки и чудеса.

Макар че имало и трудни във финансово отношение времена, Джак си спомня: „Никога не съм се чувствал беден. В Нептун имаше малко по-неугледен, не особено богат район, с хора от ниските слоеве на средната класа, и по-заможен район. Етел Mей Никълсън беше достатъчно умна, за да ни премести в по-добрия район…“ Когато бизнесът й процъфтява, през 1950 г., когато Джак е на тринайсет, тя мести цялото си семейство на решаващите три километра южно от езерото Спринг – по-добър квартал от другата страна на железопътната линия, наричан понякога Ирландската ривиера, на крайбрежието на Джърси. Нанесла се на Мърсър Авеню № 505 точно навреме, за да може Джак да се запише в средно училище „Манаскуан“ – едно от добрите учебни заведения в южната част на Ню Джърси.

Всички освен Джак били във възторг, когато Етел Мей купила първия телевизор в квартала – черно-бял сандък на крака. Джак предпочитал сутрешните прожекции в събота на голям екран пред размазаните бъбриви предавания на малкия трепкащ телевизор. Не бил впечатлен от екранизациите на „Приключенията на Супермен“ или „Самотния рейнджър“. За него те били по-добри в книжките с комикси или в раздвиженото му въображение, отколкото по телевизията. Дори когато другите хлапета от квартала се тълпели в дневната им, за да гледат новите звукови чудеса, Джак не давал пет пари.

Все още не бил навлязъл в пубертета – бил по-нисък от повечето други момчета и тлъстичък. По-късно щял да се отърве от тлъстините, но никога нямало да направи мускулите, които му се искало да има, и нямало да е достатъчно висок, за да играе баскетбол – любимия му спорт. Заради допълнителните килограми и дребния ръст другите ученици му измислили подигравателния прякор Чъбс[6]. Страдал и от прекалено силно акне. Кожата му била осеяна с петна, които щели да я увредят завинаги – по лицето, раменете, гръдния кош, гърба, – така че през по-голямата част от филмовата си кариера той не позволява да бъде сниман без риза, освен ако осветлението не е подходящо и гримът не е положен майсторски.

В „Манаскуан“ е добър ученик – умен, разсъдлив и аналитичен, – но това, което за него означавало най-много, не е налице – ръст и физическа сила, за да играе бейзбол. Опитва и футбол, но се оказва твърде дребен и слабоват и за тази игра, така че се налага да се задоволи с длъжността „мениджър оборудване“ на бейзболния отбор, което означавало да носи топки, екипите и батите на играчите от отбора. „Искаше да е спортист и сигурно беше ядосан и разочарован, че не е малко по-едър, по-висок, дори малко по-голям по онова време. Винаги е бил най-малкият от групата …“ – спомня си негов съученик. Вместо това пише за срещите на отбора. Открива, че писането му се удава с лекота. Обича описанията, улавя действието, сякаш играе на самия терен. Да напише добро изречение било като да вкара кош от центъра. Почти.

Към 1953 г., предпоследната му година, Джак, с ирландската си хубост – напук на акнето, – с новото си, по-слабо и мускулесто тяло и с острия си остроумен език се превръща от дребосък в едно от най-популярните момчета в класа. За първи път момичетата от училището започват да го забелязват – Чъби става Ник (съкратено от Никълсън), а огромната усмивка сега сякаш винаги е залепена за лицето му, като изрязана с отварачка за консерви. И макар учителите непрекъснато да подозират, че замисля лудории и пакости, наред с новопридобитата му арогантност, успяват най-много да го обвинят в това, че пуши. Пуши по два пакета на ден и никога няма да се отърве от това. Предупреждават го, че пушенето ще спре растежа му. Той се смее, но не израства повече от един седемдесет и два – по-нисък от Стив Маккуин, по-нисък от Пол Нюман, по-нисък от Робърт Редфорд, еднакъв на ръст с Робърт Де Ниро, по-висок от Ал Пачино и Боб Дилан.

След като не успява да се включи в никой от спортните отбори, се захваща с игра в училищните пиеси – това не изисква ръст и сила, за разлика от спорта. Опитва най-напред през пролетта на предпоследната година и открива, че не само му харесва, но и доста го бива. Първата му пиеса, „Вън от тигана“, на Франсис Суон, е комедия за млади момчета, които опитват да пробият като актьори на Бродуей. Пиесата има успешна премиера на Бродуей през 1941 г., след което младите герои на Суон се превръщат в дежурен материал за училищни продукции през четирийсетте и петдесетте, след което са заменени от по-съвременни. В „Тигана“ Джак получава малка роля, но се оказва достатъчно удовлетворителна, за да го накара следващата година да се запише училищния театрален клуб.

След училище, между репетициите, Джак работи като разпоредител в местното кино „Риволи“ в Балмър, за да припечели пари за цигари. Там светлината на деня и вниманието, което получава в училище, когато играе на сцената, отстъпват пред тъмнината на киносалона, където има възможност да гледа какво правят истинските актьори отново и отново, да изучава движенията им, да опитва да схване как правят каквото правят и как би могъл да го прави самият той. Също така работи на половин работен ден и като спасител на близкия плаж Брадли Бийч (винаги с риза, за да прикрива покритите си с акне гърди) и това му осигурява приятната задача да наблюдава хубави млади момичета, докато се пекат на слънце по бански.

В продукцията през последната година в училище Джак получава ролята на един от смахнатите в „Любопитния дивак“ на Джон Патрик, написана първоначално като сценарий за легендата на нямото кино Лилиан Гиш – за възрастна жена, изпратена в психиатрично заведение, където се оказва заобиколена от луди, ролята на един от които, Ханибал, играе Джак. Бил толкова добър, че при завършване на училището съучениците му го избират за „Най-добър актьор“ с гласуване.

Въпреки нарасналата генерирана от театъра популярност сред момичетата и въпреки че е спасител, той все още не може да си намери момиче, което да излиза с него. Винаги готов да пусне шега или насмешлив коментар, той се превръща в нещо като клоун на класа, а остроумието му е облекчение за много от разочарованията му. Ако не може да привлича момичетата с физически качества, поне може да ги приближи до себе си, като ги кара да се смеят, така че през последната година е заобиколен от най-хубавите от тях, които за него обаче са „гледай, но не пипай“. Сандра Хоуз, „Най-добра актриса“ от последната година в училище, принцесата на принца Джак, си спомня: „В училище ходеше с най-популярните момичета… защото беше забавно да си с него… макар че нямаше любовен живот… беше като че ли единственият, който можеше да мине и без приятелка… шегаджия, присмехулник, винаги пускаше смешки“. Вербалната му атлетика му спечелва нов прякор, Тъкача, заради умението му да заплита различни истории и накрая винаги да успява да ги свърже в едно цяло. Още тогава е имал навика да облизва устните си, докато говори.

Популярността му на симпатяга помага да го изберат за вицепрезидент на класа въпреки факта, че сега ежедневното му облекло е по-подходящо за начеващ бунтар – мръсните джинси и якето на моторист са се превърнали в негова униформа, след като е гледал „Дивият“ (The Wild One) на Ласло Бенедек, когато излиза през декември 1953 г., с Марлон Брандо в ролята на лошото момче, което кара мотоциклет и има убийствена усмивка, която пуска изцяло само веднъж в така наречения щастлив край на филма. Училищните власти се мръщят на дрехите на Джак, но предпочитат да се правят, че не виждат. Нали през юни ще завърши училище – безпредметно е да се правят проблеми в последната минута.

Завършва „Манаскуан“ през юни 1954 г. Дотогава е спестил достатъчно пари от работата в киносалона и като спасител, за да си купи на старо „Студебейкър“, модел 1947 г. (Джак обича да се хвали, че толкова го бивало да пресмята шансовете, че спечелил парите само от посещаването на пистата за конни надбягвания „Монмът“ по време на средното училище). Чак когато подавал документи за шофьорска книжка разбрал, че раждането му – винаги бил смятал, че е роден у дома, като сестрите му – не е записано никъде. И че за щатските власти Джак Никълсън не съществува. За да реши проблема, Етел Мей попълва „Просрочено съобщение за раждане“ и го внася в Департамента по здравеопазването на щата Ню Джърси. В него записва като дата на раждане на Джак 22 април 1937 г., на Шесто авеню № 1410, в Нептун Сити, Ню Джърси. Според този документ Джак наистина е роден у дома. Етел Мей записва себе си като майка, а Джон Джоузеф Никълсън като свой съпруг и баща на Джак.

С това Джак получава официалния документ, който му е нужен, за да получи право да шофира. Обаче, както ще открие по-късно, подобно на голяма част от семейната история, която смятал за истина и в която вярвал, оказва се, че нищо от това не е истина.

Бележки:


[1] В детството си, Джак обича да измисля свой собствен език, като съкращава думи, за да звучат смешно, като запазва, а понякога и подсилва значението им. По-късно, когато се мести в Лос Анджелис и се движи с пост-бийт/Керуак тайфата, прихваща много от говора им и започва да вмъква „бийт-спийк“ в бездруго цветистия „Джак-спийк“. „Бийт-спийк“ се различава от „бибоп“ – термин, който по същество е музикален, от джаза и ранния рокендрол. – Б. а.

[2] Сценичното име на Дон Фурсило е Дон Роуз. Често го споменават в книги и статии с името Дон Фурсило-Роуз. – Б. а.

[3] Името е Lock и означава брава, ключалка, заключвам и т.н. – Б. пр.

[4] Забележителната прилика между това, което открива в реалния живот и сюжета на „Чайнатаун“, писан от приятеля на Джак Робърт Таун, според Джак е съвпадение, тъй като сценарият за филма бил писан преди фактите да станат известни. Внимателна проверка на хронологията обаче показва, че Джак е знаел преди написването на „Чайнатаун“, а също така, много вероятно, и Таун. – Б. а.

[5] Лу Костело е роден по-далеч на север, в Патерсън, Ню Джърси – Б. а.

[6] Нещо като Демби или Шкембо – Б. пр.

* * *

„Джак Никълсън”
Автор: Марк Елиът

336 страници
Цена: 19,99 лв
bard.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>