„Децата: благословия за всеки ден. Духовната работа на осъзнатото родителство“

От  |  0 коментара

Да бъдем родители е не само физическо напрежение, свързано с усилия за храна, подслон и здраве за нашите деца. Да бъдем осъзнати родители е интелектуална задача. Това е всекидневна медитативна практика, в която основната цел е израстването –
не само на децата, но и нашето собствено.

Да си родител е умение да гледаш света с очите на децата си, то е начин да освободиш пространство пред тях – да бъдат такива, каквито са. Да чувстват това, което чувстват. Да приемеш, признаеш, уважиш и дадеш простор на собствената им личност. Да подкрепиш тяхната уникалност, дарби, търсения, криви пътеки, провали, униния, трудни въпроси – те имат нужда от цялата сложна палитра от изживявания, от цялото богатство на света.

Но осъзнатото родителство означава не само да бъдеш в топла (непрекъсната) връзка с децата си, но да поддържаш също така топла връзка и със себе си, със своите емоции, състояния, потребности, преживявания.

Тази дълбока и нежна книга ни подкрепя в изследването на човешката природа, на нейната ранимост, но и устойчивост, крехкост, но и мъдрост, самотност, но и цялостност. Един сериозен терапевтичен сеанс, от който излизаме по-уверени в
своята изключителна ценност (въпреки грешките и чувството си на вина) не само на родители, но и изобщо на човешки същества.

ОТКЪС

Предизвикателството на родителството

Родителството е може би едно от най-предизвикателните, отговорни и стресиращи начинания на света. То е и едно от най- важните човешки дейности, защото от начина, по който се отнасяме към него, зависи до голяма степен сърцето, душата и съзнанието на следващото поколение, тяхното преживяване на смисъла и близостта, техния диапазон от житейски умения и техните най-съкровени чувства към собствената им личност и мястото им в един бързо променящ се свят. И въпреки тази изключителна важност, почти всички, които стават родители, го правят без каквато и да било подготовка или обучение, със съвсем малко или без никакви съвети или подкрепа – и това в един свят, който цени материалното производство повече от духовния труд по родителските грижи. „Производството“ на личности остава задкулисна дейност.

Когато подготвяхме първото издание на тази книга, в средата на 90-те години на миналия век, имаше много малко, ако изобщо имаше някакви книги, които да засягат темата за вътрешното преживяване на родителството. Всъщност ние за първи път въведохме термина осъзнато родителство, впоследствие се оформи и научноизследователска област по тази тема. Ползвахме най- добрите налични наръчници за родителство от тази епоха и те ни послужиха като полезни и авторитетни справочници, предлагащи на родителите нови начини да гледат на различните ситуации. Дадоха ни увереност, особено в първите години, когато децата ни бяха малки или когато се изправяхме пред специфични предизвикателства, че има различни варианти за справяне с нещата, дадоха ни и усещането, че не сме сами. Те също така предлагаха разбиране за възрастовите особености на развитието на детето и помагаха на родителите да имат по-реалистични очаквания от децата си.

Но повечето от тях не засягаха темата за вътрешното преживяване на родителството. Какво да правим, например, със собственото си съзнание? Как да не бъдем погълнати и смазани от собствените си съмнения, чувство за несигурност и страхове? Или тогава, когато се чувстваме отнесени и загубваме връзката с децата, както и със самите себе си? Те не говорят за това колко критично важно е да присъстваме с децата си и как като родители можем да развием по-добро разбиране и съпричастие към вътрешните преживявания на децата си.

За да сме съзнателни родители, ние трябва да си вършим вътрешната работа – в собствената си душа, както и „външната“ работа – да се грижим и да възпитаваме децата си. Съветите от типа „Как да…“, които четем в книгите и които са в помощ на „външната“ работа, трябва да се допълнят с вътрешния авторитет, който само ние можем да култивираме у себе си чрез собствения ни опит. Такъв вътрешен авторитет се изгражда, когато осъзнаем, че независимо от всички неща, които ни се случват и които са извън нашия контрол, чрез нашия избор в отговор на такива събития и чрез собствената ни реакция, ние в голяма степен сме „автори“ на собствения си живот. По време на този процес откриваме собствените си начини да съществуваме в този свят, като черпим от най-дълбокото, най-доброто и най-творческото в нас.

Вътрешният авторитет се изгражда именно чрез вътрешна работа. Нашата автентичност и нашата мъдрост растат, когато целенасочено внасяме осъзнатост в собствените си преживявания. След време можем да се научим да виждаме по-дълбоко какви са нашите деца и от какво може да имат нужда, за да поемем инициативата и да намерим подходящи начини за обгрижването им, да подкрепим тяхното израстване и развитие. Можем също така да се научим да интерпретираме техните различни, понякога озадачаващи сигнали и да се доверим на способността си да реагираме по подходящ начин. Вниманието, изследването и размишлението са изключително важни в този процес.

Родителството е преди всичко уникално лично нещо. В крайна сметка то извира дълбоко от нас самите. Всеки от нас има нужда да намери начин на действие, който си е наш собствен, но също така е важно и да се научим да се доверяваме на собствените си инстинкти в процеса на изследване и задаване на въпроси.

Интересно при родителството е това, че което сме смятали и сме направили вчера и което е „работило добре“, не е сигурно дали ще помогне днес. Трябва да сме в настоящия момент, за да усетим каква би била най-точната ни реакция. А когато вътрешните ни ресурси са на изчерпване, добре е да намерим здравословни начини да ги попълним и да се възстановим.

Да станете родител може да е обмислено или пък случайно, но при всички случаи родителството е призвание. То ни стимулира да пресътворяваме света си всеки ден, да посрещаме всеки един момент с радост и свежо чувство. Такова призвание всъщност е стриктна духовна дисциплина, стремеж да осъществим нашата най-истинска, най-дълбока природа като човешки същества. Самият факт, че сме родители, ни кара непрекъснато да изразяваме онова, което е най-възпитателно, мъдро и осъзнато, да бъдем, доколкото е възможно, най-доброто си Аз.

Както е при всякаква духовна дисциплина, призивът да бъдем грижовни родители е изпълнен с огромно обещание и потенциал. В същото време той също ни предизвиква да подхождаме към родителството си последователно и осъзнато, така че да бъдем изцяло ангажирани с тази основна човешка задача, този забележителен период от живота в продължение на десетилетия, като се учим от едно поколение и предаваме на следващото.

Хората, които избират да станат родители, поемат тази най- трудна работа без заплата, често пъти неочаквано, на относително млада и неопитна възраст или в условия на битово напрежение и несигурност. Обикновено пътешествието на родителството започва без ясна стратегия или всеобхватна представа за терена, до голяма степен по същия интуитивен и оптимистичен начин, по който подхождаме към много други аспекти на живота. Учим се в процеса на работата. Всъщност няма друг начин.

Но като начало е възможно да нямаме каквато и да било представа за новите изисквания и промени в нашия живот, които ще ни наложат да се откажем от толкова много познати неща и да приемем толкова много непознати. Може би това е наистина добре. Всяко дете е уникално и всяка ситуация е различна. Трябва да се уповаваме на своето сърце, на своите най-дълбоки човешки инстинкти и на спомените за собственото ни детство – и хубави, и лоши, за да навлезем в непознатата територия на децата си.

И, както е и в самия живот – когато сме изправени пред редица семейни, социални и културни задължения, когато трябва да се съобразяваме с често пъти неопределени и несъзнателни норми и с целия присъщ стрес от грижите за децата, като родители често се усещаме (въпреки всичките ни най-прекрасни намерения и дълбока любов към децата ни), че караме горе-долу на „автопилот“, тормозени от навиците на съзнанието ни, което обикновено е изключително реактивно и впримчено в незабелязано, но непрекъснато мислене.

 

Поради това, че сме хронично свръхзаети и вечно нямаме достатъчно време, нищо чудно да загубим връзка с богатството на онова, което Хенри Дейвид Торо (американски писател и философ) нарича „цвета“ на настоящия момент. Този момент – всъщност всеки един момент – може да изглежда прекалено обикновен, рутинен и мимолетен, за да привлече вниманието ни. Ако ние сме обзети от такива навици на съзнанието, то целият му (все още недостатъчно проучен) автоматизъм може много лесно да прелее в подобен автоматизъм и по отношение на родителството. Може би си казваме, че каквото и да правим все ще бъде добре, щом обичаме децата си и им желаем благополучие. Може би си казваме, че децата са жилави същества и че дребните неща, които им се случват, са си просто дребни неща и въобще няма да им се отразят. Казваме си, че децата са способни да изтърпят много неща, че са добре приспособими. И в това има известна истина.

Но нерядко на мен (Джон) ми се припомня отново и отново,

докато хората разказват своите истории в Клиниката за справяне със стреса или по време на семинарите по осъзнатост из цялата страна, как детството им е било време на съвсем явни или изтънчени предателства от страна на техните родители. Това обикновено се проявява в различни комбинации от насилие, присмех и подлост към техните деца, като голяма част е подклаждано от техните собствени травмиращи преживявания в детството, липса на грижи и следващите като резултат пристрастявания и дълбоко чувство за нещастие. Понякога, като дълбока ирония, подобни ужасни предателства са съпроводени с декларации за родителска любов, като по този начин ситуацията става още по-ненормална и на децата им е още по-трудно да я проумеят. При други е останала болката, че са били невидими, чужди, пренебрегнати и неоценени като деца. Има го също и усещането, че с увеличаващия се стрес буквално по всички посоки в обществото и непрекъснато засилващото се чувство за недостиг на време нещата в семейството се напрягат до (и отвъд) точката на пречупване, както и че става все по-зле, а не по-добре поколение след поколение.

Една жена, която участваше в наш петдневен семинар разказа следното:

Тази седмица по време на медитация имах чувството, че ми липсват някакви парчета, че има части от мен самата, които просто не мога да намеря, когато съм в спокойно състояние, искам да надникна под повърхността на съзнанието си. Нямам представа какво означава това, но ме кара са се чувствам някак тревожна.

Може би когато започна да практикувам медитация малко по- редовно, може би ще открия какво не ми достига, за да се почувствам цялостна. Но аз наистина чувствам дупки в тялото или душата си, които ме карат непрекъснато да се изправям пред някакви препятствия и да ги преодолявам, където и да отида.

Чувствам се като швейцарско сирене. Така се чувствам от малка.

В детството си преживях няколко загуби. Мисля, че части от мен ми бяха отнети след смъртта на някои хора; сестра ми почина, когато бях малка, и родителите ми потънаха в някаква депресия, мисля, че това продължи, докато те самите починаха. Сякаш части от мен просто ми бяха отнети, за да се подхранват те. Така го чувствам. Аз бях много жизнена и амбициозна като млада. После имах чувството, че нещо от мен ми се отнема и изглежда, че сега не мога да си го възстановя. Защо се усещам по този начин? Какво ми се е случило? Части от мен буквално липсват и докато седя днес тук по време на медитация, аз осъзнавам, че търся тези части и не зная къде са. Не зная как мога отново да стана цялостна преди да открия тези липсващи части. Сега всички от семейството ми са починали. Те са отнели всички тези части и са си отишли,а аз съм все още тук, едно човешко швейцарско сирене.

 

Смразяващ образ: как части от тази жена са отнети, за да се хранят родителите й. Но това се случва и белезите върху децата остават за цял живот.

 

Има и родители, които дълбоко нараняват (и духовно ощетяват) своите деца, например, като ги бият, за да си „научат урока“ и им казват: „Това е за твое добро“, или: „Правя го, само защото те обичам“. Както изтъква в своята книга швейцарската психоложка Алис Милър, често пъти това са същите тези думи, които самите родители са чували като деца от своите родители, когато са ги малтретирали. „В името на любовта“ често пъти децата понасят необуздана ярост, гняв, презрение, омраза, пренебрегване и жестокост от страна на родителите си, които не осъзнават или са престанали да се интересуват от истинските последствия на своите действия. И това се случва във всички социални прослойки в нашето общество.

Според нас автоматичният, необмислен подход с най-малко допирни точки с истинското родителство, независимо от това дали се проявява чрез открито насилие или не, може да нанесе дълбоки и често трайни щети на децата и на посоката на тяхното развитие. Неосъзнатото родителство може да блокира и собствения ни потенциал за израстване. Резултатът от такава неосъзнатост след време може да доведе до тъга, чувство на пропуснати възможности, болка, неудовлетворение, обвинения, ограничени и бледи представи за самия себе си и света наоколо и в крайна сметка до самоизолация и отчуждаване от света.

Ако обаче останем чувствителни спрямо предизвикателствата и изискванията към родителството, това не би трябвало да се случи. Тъкмо обратното: ние ще можем да използваме всички възможности за общуване с нашите деца, за да разчупим бариерите в собственото ни съзнание и сърце, да прогледнем по-ясно в себе си и да присъстваме по-пълноценно в живота на децата си. Тези възможности са най-ценните в мисията ни на родители.

Живеем в общество, което не съумява да цени родителството като сериозна и важна работа. Приема се за съвършено нормално хората да се отдават сто процента на своята кариера или на своите светски взаимоотношения и ангажименти, или на своята страст, интереси, хобита, но не и на децата си.

Обществото като цяло и неговите институции и ценности, които едновременно създават и отразяват микрокосмоса на индивидуалното ни съзнание и лични ценности, до голяма степен допринасят за подкопаването на основите на родителството. Помислете: кои са най-високоплатените професии в наше време?

Със сигурност не детските учители, нито пък училищните преподаватели и педагози, чиято работа толкова много подкрепя работата на родителите. Къде са примерите за подражание, мрежите за подкрепа, платеният отпуск за млади родители за отглеждане на деца, съвместяването на работно място и почасовата работа за майки и бащи, които искат да останат вкъщи с децата си повече от едва няколкото седмици след раждането на детето? Къде е подкрепата за организирани курсове за родители?

Ако имаше множество такива програми, би било белег, че здравото родителство е от изключително голямо значение за обществото ни и че се цени високо. Но всъщност такива програми са депресиращо оскъдни. Разбира се, в този процес има и светъл лъч надежда. Безброй

много родители наистина гледат на родителството като на свещена отговорност и успяват да намират сърдечни и творчески начини да напътстват и подкрепят растежа на децата си, често пъти изправени пред огромни пречки и трудности. Има хора, участващи и полагащи усилия в програми, които предлагат консултации за родители и семейства и които учат на богато въображение, родителски стратегии, умения за общуване, превенция на насилието и справяне със стреса. Има също така и редица организации, ангажирани с обществено-политическо лобиране в интерес на децата, като например Фонда за защита на децата. В продължение на дълги години организациите La Leche League International и Attachment Parenting International осигуряват безценна подкрепа на родителите, за да посрещнат нуждите на децата си чрез кърмене и други практики, насърчаващи сигурната привързаност между родител и дете. Трудът на семейство Сиърс „Книга за бебето“ десетилетия наред предоставя практически напътствия и съвети за удовлетворяване на нуждите на бебетата и малките деца. Редица книги свързват грижовната осъзнатост и умение да се общува хармонично с родителството (вижте препоръчаните книги в края на книгата). Книгата на Лора Кастнър  „Мъдро родителство“ и тази на Сюзън Стифелман „Родителство без войни за надмощие“ са ценни помагала за родители. Книгата на Дан Хюз „Родителство, фокусирано върху привързаността– ефективни стратегии за грижи за децата“ и тази на Дан Сийгъл и Мери Харцел „Родителството отвътре“ свързват междуличностната невронаука с изследванията на привързаността и осъзнатостта. Книгата на Нанси Бардаки „Осъзнато раждане: трениране на съзнанието, тялото и сърцето за раждането на детето и след това“ е революционно произведение за осъзнатото раждане и родителство. Непрекъснато излизат нови и нови заглавия по тези теми.

Каквато и да е епохата, в която отглеждаме своите деца, ние винаги сме подложени на мощни социални, културни и икономически сили, които оформят нашия и техния живот. Въпреки всичко обаче, ние разполагаме с някакво пространство, за да правим съзнателен избор как да се отнасяме към обстоятелствата и към

епохата, в която живеем. В една или друга степен – обикновено много повече, отколкото си мислим, ние имаме потенциала да изследваме в дълбочина пътя, по който вървим, и начина, по който той отразява нашите вълнения и копнежи. Винаги разполагаме с възможността да привнесем повече внимание и осъзнат избор в живота си, особено в отношенията си с децата. Очертаването на такъв път за нас може да стане значително по-лесно и по-ясно, ако имаме по-голяма рамка, в която да изследваме и да развиваме способността си за прозрение – рамка, която може да ни помага в по-голяма свобода да следваме правилния курс, независимо че нещата около нас непрекъснато се променят и следващите ни стъпки да са неясни. Осъзнатостта може да осигури такава рамка. В съзнанието ни може да се отворят нови и важни врати, дори само като осъзнаваме възможността, че има най-различни начини за осмисляне на ситуациите и че пред нас във всеки един момент има повече посоки, отколкото си представяме.

Привнасянето на осъзнатост към различните аспекти на деня е практична и дълбоко позитивна алтернатива на реактивния модел „на автопилот“, чрез който ние функционираме през по- голямата част от времето си, без дори да знаем. Това е особено важно за нас като родители – докато се опитваме да жонглираме с всичките състезаващи се за нашето внимание отговорности и задължения, а в същото време се грижим за децата си и посрещаме техните уникални потребности в един все по-стресиращ и сложен свят.

 

Какво представлява осъзнатото родителство?

Осъзнатото родителство ни призовава да се пробудим за възможностите, ползите и предизвикателствата на тази ни роля с

нова гледна точка. Нашият съзнателен ангажимент като родители е наистина най-важното нещо, което можем да правим – и за децата ни, и за нас самите. В тази книга ви предлагаме размисъл върху различни аспекти на родителството. Тя е за осъзнаването и посрещането, колкото е възможно по-мъдро, на потребностите на нашите деца, за култивирането на по-голяма близост с тях. Осъзнатостта е умение, което ние вече притежаваме – и не се налага да го придобиваме.

Осъзнатостта произлиза от съзнателност. Единственото, което се изисква, е да приложим това наше умение към ежедневния си живот. Което включва различни начини за последователно развиване на тази ни съзнателност. Когато привнесем осъзнатост към родителството и като култивираме осъзнатостта като практика, може да стигнем до по-дълбоко прозрение и разбиране за децата ни, а и за нас самите. Осъзнатостта има потенциала да прониква през външните проявления и ни позволява да видим картината по-ясно, да видим нещата отвътре и отвън с мъдрост и състрадание.

Както ще видим по-нататък, от перспективата на осъзнатостта родителството може да се разглежда като вид разширено, а понякога и тежко размишление, обхващащо голяма част от живота ни. А децата си, от детството до зрялата им възраст, можем да разглеждаме като вечно предизвикващи ни учители, които живеят у дома и които ни дават безкрайно много възможности да вършим „вътрешната“ си работа на човеци. Да разберем кои сме ние и кои са те, да се занимаваме с важните неща и да им даваме онова, от което те най-много се нуждаят, за да израстват и да преуспяват. В този процес ще установим, че тази непрекъсната, ежеминутна осъзнатост може да ни освободи от редица ограничаващи ни навици за възприемане и общуване, от усмирителната риза и от затвора на съзнанието ни, които сме наследили от родителите си (или по някакъв начин сами сме си изградили). Просто поради факта, че ги има – често пъти без каквито и да е било думи или обсъждане – нашите деца могат да ни вдъхновят да си вършим тази вътрешна работа. Колкото повече си даваме сметка за присъщата цялост и красота на нашите деца, особено в моменти, когато ни е прекалено трудно да видим тези техни качества, толкова повече се задълбочава способността ни да присъстваме изцяло в момента и да проявяваме съчувствие.

Когато виждаме по-ясно, можем да се отнасяме към децата по- ефективно, с по-голяма сърдечна мъдрост и щедрост.

Когато се посветим на грижите за децата си и на опита си да

разберем кои са те, тези наши домашни учители, особено в първите десет-двадесет години на нашето „обучение“, ще ни доставят безкрайни моменти на възхищение и блаженство, а също и на

дълбоки чувства на свързаност и любов. Те също така най-вероятно ще ни създават и много трудни моменти. Ще предизвикват

чувството ни за несигурност. Ще ни учат на неща, които никога

не сме си и представяли. Ще изпробват границите ни. Ще предизвикват ограниченията ни. Ще докосват всички точки в нас, до които сме се страхували да се допрем и ще ни карат да се чувстваме неадекватни… И ако успеем да разберем пълния спектър на онова, което преживяваме, те ще ни напомнят отново и отново

най-важното в живота, включително и неговата мистерия.

Да си родител е изключително напрегнато и деликатно занятие – отчасти защото нашите деца искат от нас неща, които никой друг не би поискал, по начин, по който никой друг не би поискал. Те ни виждат отблизо (както никой друг) и непрекъснато държат пред нас огледало, в което да се оглеждаме. И отново и отново ни дават възможността да се видим по нов начин и да работим върху това съзнателно, да си задаваме въпроса какво можем да научим от всяка една ситуация, свързана с тях. Нашата взаимна свързаност и взаимна зависимост ни дава възможност да се учим и да израстваме заедно. Да правим съзнателни избори и да подхранваме израстването на децата си, както и своето собствено.

За да внесем осъзнатост в родителството, е добре да знаем какво представлява осъзнатостта. Тя е съзнателност, целенасочено внимание към настоящия момент, без да съдим. И се култивира като внимателно и спокойно си напомняме отново и отново да обръщаме внимание. Така с течение на времето ще успяваме все по-добре и по-дълго съзнателно да поддържаме вниманието си. Когато вниманието ни се отнесе нанякъде, както неминуемо става, отново го връщаме към сегашния момент. По този начин поддържаме по-добър „контакт“ с живота си. Може да се каже, че се учим „да живеем в осъзнатостта си“.

Обикновено преживяваме голяма част от живота си на „автопилот“, като концентрираме вниманието си селективно и безразборно, а много от важните неща приемаме за даденост или въобще не ги забелязваме. Преценяваме всичко, което преживяваме, като си съставяме бързо и повърхностно мнение на базата на „харесва ми – не ми харесва“ и „искам го – не го искам“. Осъзнатостта дава на родителството мощен метод за съсредоточаване на вниманието ни върху онова, което преживяваме във всеки един момент, и проглеждане зад булото на автоматичните мисли и чувства към една по-дълбока реалност. Между другото, култивирането на осъзнатост не означава, че няма да съдим и да даваме всевъзможни оценки. Означава, че ще работим върху идеята да ги разпознаваме именно като такива, че ще поискаме да се отървем от тях по възможно най-добрия начин – поне временно – и че същевременно няма да се осъждаме за това, че даваме оценки. Както ще видите, ние също така правим разлика между даване на критична оценка, която има склонността да е реактивна, тип „черно – бяло“, и различаването, което е много по-нюансирано, с много степени между две крайности.

Осъзнатостта лежи в основата и на будистката медитация.

Същността на медитацията е да развива внимание, присъствие с открито сърце или състояние на „будност“ и състрадание. Практикуването на осъзнатост се поддържа живо и се развива в рамките на различни медитативни традиции в Азия в продължение

на повече от две хиляди и шестстотин години. През последните тридесет и пет години то намира своето място в обществото в много различен контекст, включително в медицината, неврологията, психологията, здравеопазването, образованието, правото, спорта, социалните програми и дори в политиката. През последните петнадесет години много бърз напредък има и в научните изследвания върху осъзнатостта. В резултат на това днес

интересът към култивирането на осъзнатост е изключително голям, и то в много различни области на живота.

Осъзнатостта е медитативна дисциплина. Впрочем, една от многото медитативни дисциплини. Ние може да гледаме на всички тях като на врати към една и съща стая. Всяка една врата дава

уникален и различен поглед към стаята. Когато обаче влезете

вътре, тя си е една и съща стая, през която и врата да сте влезли. Медитацията, независимо от метода или традицията, прониква в реда и спокойствието, запечатани в и зад всяко действие, колкото и хаотично да изглежда, като използваме способността си да се съсредоточаваме и способността си да разбираме това, което възприемаме, или да напрягаме интелекта си тогава, когато не разбираме. А какво може да е по-хаотично – от време на време – от родителството?

Въпреки че осъзнатостта е в основата на будистката традиция, където най-детайлно е изразена, тя е важна част и от всички култури. Може да се каже, че е действително универсална, тъй като тя представлява създаване на умение, което всички човешки същества притежават – осъзнаване, яснота и състрадание.

Има много и различни начини да култивираме това умение. Няма един-единствен „правилен“ начин, така както няма и един-единствен начин да си родител.

Осъзнатото родителство включва в себе си интелектуалното

напрежение да знаем какво е истински важно, докато се занимаваме с различните дейности в ежедневието с децата си. През голяма част от времето може да ни се налага да си припомняме кое е това важно нещо или дори да си признаваме, че в момента нямаме представа, защото нишката на смисъла и посоката в живота ни лесно се губят. Но дори и в най-трудните, понякога и ужасни моменти като родители, ние можем волево да направим крачка назад и да започнем наново, като се запитаме, с ум на начинаещ:

„Какво е истински важното тук?“

Всъщност осъзнатото родителство означава да внасяме този

вид внимание, откритост и мъдрост в моментите с децата ни.

Това е истинска практика, със своя вътрешна дисциплина като

специфична форма на медитация.

 

Като всички нормални хора, родителите си имат своите нужди и желания, своя личен живот. Нуждите ни като родители навярно са много различни от тези на нашите деца. Вместо да ги противопоставяме едни на други, осъзнатото родителство

включва идеята, именно в такива моменти, че нашите нужди са

взаимно зависими. Нашият живот е безспорно дълбоко свързан с

този на децата ни. Благополучието на децата ни се отразява на

собственото ни благополучие, както и нашето на тяхното. Когато те имат някакви проблеми, ние страдаме, а когато ние имаме

проблеми, те страдат.

Това означава, че всички имат полза тогава, когато осъзнаваме

нуждите на децата си, както и нашите собствени нужди – емоционални и физически и, в зависимост от възрастта, се стремим да намерим начини всеки да получи онова, от което най-много се

нуждае. Привнасянето на такъв вид чувствителност към нашето родителство ще подсили свързаността с децата ни. Връзката с тях се усеща особено силно в трудни моменти. Може да установим, че нашият избор в ситуация на противоречиви нужди ще бъде направен именно според тази сърдечна връзка и в резултат в

него ще има повече доброта и мъдрост.

* * *

 „Децата: благословия за всеки ден. Духовната работа на осъзнатото родителство“
Автори: Майла и Джон Кабат-Зин

392 страници
Цена: 18лв/16,20лв онлайн
kibea.net

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>