Уикенд четиво: „Големите малки лъжи“ от Лиан Мориарти

От  |  0 коментара

На 14 януари излезе дългоочакваната нова книга на Лиан Мориарти„Големите малки лъжи“. По романа се снима едноименен сериал за HBO, който ще бъде излъчван през 2016-та. Във филма участват холивудските звезди Никол Кидман (като Селест), Рийз Уидърспун (като Маделин) и известната от „Дивергенти“ и „Вината в нашите звезди“ Шейлийн Удли (като Джейн). Сценаристи са Лиан Мориарти и Дейвид Кели, известен със сериали като „Али Макбийл“ и „Адвокатите от Бостън“.

ОТКЪС

1.

—      Това изобщо не звучи като училищна викторина – каза госпожа Пати Пондър на Мария-Антоанета. – Шумотевицата е като при масови безредици.

Котката не отговори. Дремеше на дивана и демонстрираше пълна незаинтересованост към училищните викторини.

—      Не те интересува, а? Като няма хляб, да ядат пасти! Това ли си мислиш? Ама те наистина изяждат огромни количества сладко, нали? Виж само колко щандове с торти. Мили боже! Макар да не ми се вярва, че някоя от тези майки изобщо яде от тях. Всичките до една са толкова елегантни и кльощави, нали? Като теб.

Мария-Антоанета посрещна комплимента с насмешка. „Като няма хляб, да ядат пасти“ отдавна се бе изтъркало, а наскоро бе чула един от внуците на госпожа Пондър да уточнява, че трябвало да бъде „да ядат бриош“, както и че Мария-Антоанета никога не го е казвала.

Госпожа Пондър взе дистанционното за телевизора и намали звука на „Денсинг Старс“. По-рано го бе увеличила заради силния дъжд, но сега пороят бе поутихнал.

Отвън крещяха хора. Гневни викове пронизваха тишината на хладния нощен въздух. Слухът на госпожа Пондър го приемаше някак болезнено, сякаш целият този гняв бе насочен лично към нея. (Госпожа Пондър бе израсла с гневна майка.)

—      Мили боже! Мислиш ли, че спорят относно столицата на Гватемала? Ти знаеш ли коя е столицата на Гватемала? Не? И аз не знам. Трябва да проверим в Гугъл. Не ми се подсмихвай.

Мария-Антоанета изсумтя.

—      Да отидем да видим какво става – енергично изрече госпожа Пондър. Чувстваше се напрегната и следователно преливаше от енергия за пред котката – точно както бе правила някога с децата си, когато съпругът й отсъстваше, а нощем се чуваха странни шумове.

Госпожа Пондър се изправи с помощта на проходилката. Мария-Антоанета плъзна елегантното си тяло между краката на госпожа Пондър за подкрепа (животното не се връзваше на сценката с преливащата енергия), докато тя побутваше проходилката по коридора към задната част на къщата.

Стаята й за шиене гледаше точно към двора на Начално училище „Пириуи“.

„Мамо, луда ли си? Не можеш да живееш толкова близо до училище“ – бе казала дъщеря й, преди да купи къщата.

Но госпожа Пондър обичаше да чува лудешкия ромон на детски гласове, който се носеше на интервали през целия ден, а и вече не шофираше, така че пет пари не даваше дали улицата се задръстваше от онези гигантски коли с вид на камиони, така модерни напоследък, над чиито волани се надвесваха жени с огромни слънчеви очила, за да изпискат някаква ужасно спешна информация относно балета на Хариет или сеанса при логопеда на Чарли.

В днешно време майките приемаха майчинството твърде на сериозно. Обезумелите им от тревога лица. Забързаните им задничета в тесни спортни екипи, които наперено влизаха в училището. Полюшващи се конски опашки. Вторачени погледи в мобилните телефони, които стискаха в дланите си като компаси. Все неща, които разсмиваха госпожа Пондър. От умиление, разбира се. Нейните три дъщери, макар и по-възрастни, бяха абсолютно същите. И всичките бяха толкова хубави.

„Как сте тази сутрин?“ – винаги питаше тя, ако пиеше чай на верандата или поливаше градината, докато те минаваха.

„Пушат ни главите, госпожо Пондър! Пълна лудница!“ – подвикваха в отговор те и продължаваха нататък, повлекли децата си за ръце. Бяха приятни и дружелюбни, и съвсем мъничко снизходителни. Тя беше толкова стара! Те бяха толкова заети!

Бащите – а напоследък все повече и повече от тях водеха деца на училище – бяха друга работа. Те рядко бързаха, подминаваха къщата с премерена небрежност. Нищо особено. Всичко е под контрол. Такова послание излъчваха. Госпожа Пондър се усмихваше с умиление и на тях.

Ала сега изглеждаше, че родителите от Начално училище „Пириуи“ се държаха невъзпитано. Тя стигна до прозореца и дръпна настрана дантелената завеса. Училището наскоро бе платило за прозоречна решетка, след като топка за крикет строши стъклото и едва не улучи Мария-Антоанета. (Група момчета от трети клас й бяха дали ръчно изрисувана картичка, която тя държеше на хладилника си.)

От другата страна на детската площадка имаше двуетажна сграда с фасада от пясъчник, със зала за организирани събития на горния етаж и огромна тераса с гледка към океана. Госпожа Пондър бе ходила там по няколко повода: беседа от местен историк; обяд, организиран от „Приятели на библиотеката“. Много красива зала. Понякога бивши ученици организираха там сватбените си празненства. Точно там щеше да се проведе и училищната викторина. Набираха средства за закупуване на „интерактивни дъски“, каквото и да означаваше това. Госпожа Пондър, естествено, също бе поканена. Близостта до училището й даваше някакъв странен почетен статут, макар че никое от децата или внуците й не го бе посещавало. Тя учтиво отказа поканата. Намираше за безсмислени училищните събития, на които не присъстваха ученици.

В същата зала децата провеждаха седмичното си училищно събрание. Всеки петък сутрин госпожа Пондър се настаняваше в стаята за шиене с чаша английски чай и джинджифилова бисквита. Детските песни, които се носеха от втория етаж на сградата, винаги я разплакваха. Тя по принцип не вярваше в Бог, с изключение на миговете, когато чуваше деца да пеят.

Сега нямаше песни.

Госпожа Пондър чуваше единствено ругатни. Не се преструваше на светица относно използването на груб език – най-голямата й дъщеря псуваше като каруцар, – но беше тревожно и смущаващо да слуша как някой крещи до безумие онази конкретна нецензурна дума, и то на място, което обикновено преливаше от детски смях и радостни викове.

—      Всички ли сте пияни? – попита тя.

Осеяният с дъждовни капки прозорец гледаше точно към входа на сградата, откъдето внезапно започнаха да се изсипват тълпи хора. Сензорните лампи огряваха павираната площ около входа като сцена, подготвена за представление. Облачета мъгла засилваха драматичния ефект.

Беше странна гледка.

Родителите от Начално училище „Пириуи“ имаха необяснима слабост към маскени балове. Сякаш обикновената викторина не им беше достатъчна – от поканата ставаше ясно, че нечия умна глава бе решила темата да е „Одри и Елвис“, което значеше, че всички жени трябваше да се облекат като Одри Хепбърн, а мъжете – като Елвис Пресли. (Още една причина за госпожа Пондър да отклони поканата. Тя ненавиждаше маскени балове.) Очевидно най-предпочитаната Одри Хепбърн бе тази от „Закуска в Тифани“. Всички жени носеха дълги черни рокли, бели ръкавици и перлени огърлици. Мъжете пък бяха избрали да почетат по-късния Елвис. Всички носеха лъскави бели гащеризони, блестящи скъпоценни камъни и дълбоки деколтета. Жените изглеждаха прекрасно. Горките мъже изглеждаха ужасно нелепо.

Докато госпожа Пондър наблюдаваше, един Елвис удари друг с юмрук в челюстта. Той се олюля и залитна назад към една Одри. Други двама Елвисовци го уловиха и го издърпаха встрани. Една Одри зарови лице в ръцете си и извърна глава, сякаш не можеше да понесе гледката. Някой извика: „Престанете!“.

Ама наистина. Какво биха си помислили прекрасните ви деца?

—      Дали да извикам полицията? – зачуди се на глас госпожа Пондър, но тогава чу вой на приближаваща сирена, а по същото време на балкона започнаха да се чуват женски писъци.

***

Габриел: Вижте, не са виновни само майките. Това нямаше да се случи без намесата на бащите. Предполагам, че започна заради майките. Ние бяхме основните играчи, така да се каже. Майчетата. Не понасям думата майче. Звучи старомодно. Мами е по-добре. С и. Звучи по-кльощаво. Трябва да се прехвърлим на американския правопис. Имам проблем с телесните образи, между другото. Но кой ли пък няма, не е ли така?

Бони: Всичко бе просто едно ужасно недоразумение. Бяха наранени човешки чувства, а после нещата светкавично излязоха извън контрол. Обикновено така става. Всеки конфликт започва от нечии наранени чувства, не мислите ли? Развод. Световни войни. Съдебни искове. Е, може би не всеки съдебен иск. Мога ли да ви предложа един билков чай?

Стю: Веднага ще ви кажа защо се случи: Жените не падат по гръб. Не казвам, че мъжете нямат вина. Но ако момичетата не се бяха спречкали… Може да звучи сексистко, но не е, това е неоспорим житейски факт. Попитайте произволно избран мъж – но не някой духовно извисен и префърцунен тип, който ползва хидратантен крем, а истински мъж, – попитайте истински мъж и той ще ви каже, че жените са олимпийски състезатели в сръдните. Трябва да видите жена ми в действие. А има и много по-зле от нея.

Госпожица Барнс: Родители-хеликоптери. Преди да започна работа в „Пириуи“, мислех, че е преувеличение – това за родителите, дето кръжат над децата си. Имам предвид, мама и татко ме обичаха, в смисъл, интересуваха се от мен, когато растях през деветдесетте, но не бяха обсебени от мен.

Госпожа Липман: Това е трагедия, печална трагедия, и всички ние се опитваме да продължим напред. Нямам какво повече да добавя.

Каръл: Виновен е Клубът на любителите на еротични книги. Но това е лично мнение.

Джонатан: Няма нищо еротично в Клуба на любителите на еротични книги, от мен да го знаете.

Джаки: Знаете ли какво? За мен това е феминистки проблем.

Харпър: Кой казва, че е феминистки проблем? Ама че работа! Аз ще ви кажа откъде тръгна всичко: от инцидента в деня за ориентация в детската градина.

Греъм: Според мен всичко се корени в конфликта между работещите майки и домакините. Как го наричат? Майчинските войни. Моята съпруга не е намесена. Тя няма време за такива работи.

Теа: Вие, журналистите, просто обожавате сюжетната нишка за френската бавачка. Днес по радиото някой говореше за „френската прислужница“, а Жулиет със сигурност не беше това. Рената също имаше домашна помощница. Някои хора могат да си го позволят. Аз имам четири деца и не ползвам платена помощ! Естествено, аз нямам проблем per se с работещите майки, просто се чудя защо изобщо си усложняват живота с деца.

Мелиса: Знаете ли кое нажежи обстановката и изправи всички на нокти? Въшките. Божичко, не ме карайте да си отварям устата по темата за въшките.

Саманта: Въшките? Какво общо има това с всичко останало? Кой ви го каза? Обзалагам се, че Мелиса, нали? Горкото момиче страда от посттравматичен стрес, защото децата й непрекъснато хващат въшки. Съжалявам. Не е смешно. Изобщо не е смешно.

Детектив сержант Ейдриън Куинлан: Нека поясня. Това не е цирк. Това е разследване на убийство.

2.

ШЕСТ МЕСЕЦА ПРЕДИ ВИКТОРИНАТА

Четиресет. Днес Маделин Марта Макензи навършваше четиресет.
– Аз съм на четиресет – каза тя на висок глас, докато шофираше. Изрече думата бавно, като звуков ефект: – Четирееесет.
В огледалото за обратно виждане улови погледа на дъщеря си. Клоуи се ухили и започна да имитира майка си:
– Аз съм на пет. Пееет.
– Четиресет! – изви глас Маделин като оперна певица. – Тра-ла-ла-ла!
– Пет! – изчурулика Клоуи.
Маделин опита рап вариант, удряйки ритмично по волана.
– Аз съм на четиресет, аха, четиресет…
– Стига толкова, мамо, достатъчно – отсече Клоуи.
– Съжалявам – отвърна Маделин.
Водеше Клоуи в детската градина. Днес бе денят – „Да си подготвим градинката!“ – за ориентация. Не че Клоуи имаше нужда от каквато и да било ориентация, преди да започне училище следващия януари. Тя вече бе твърдо ориентирана към Начално училище „Пириуи“. Тази сутрин, на входа на училището, Клоуи взе да командва брат си Фред, който бе две години по-голям от нея, но изглеждаше по-малък.
– Фред, забрави да сложиш чантата с учебниците в кошницата! Точно така. В кошницата. Браво на момчето.
Фред послушно пусна чантата с учебниците в съответната кошница и хукна да стисне главата на Джаксън в хватка ключ. Маделин се престори, че не е видяла хватката. Джаксън вероятно си го заслужаваше. Майката на Джаксън – Рената, също не видя, защото бе потънала в разговор с Харпър, и двете свъсили вежди от стреса около обучението на талантливите си деца. Рената и Харпър посещаваха една и съща седмична група за взаимопомощ за родители на талантливи деца. Маделин си представяше как седят в кръг и кършат ръце, а очите им светят от гордост.
Докато Клоуи командореше другите деца в детската градина (тя имаше талант да командва, един ден щеше да ръководи корпорация), Маделин щеше да пие кафе и да хапне кейк с приятелката си Селест. Близнаците на Селест също започваха училище следващата година и днес, в деня за ориентация, щяха да вилнеят като бесни. (Техният талант бе крещенето. Маделин получаваше главоболие след пет минути в тяхна компания.) Селест винаги купуваше изящни и много скъпи подаръци за рожден ден, така че нямаше търпение да я види. След това Маделин щеше да остави Клоуи при свекърва си, а после щеше да обядва с приятелки, преди всички да хукнат към училище да прибират децата си. Слънцето грееше. Тя носеше разкошните си нови „Долче и Габана“ на висок ток (купени онлайн, с трийсет процента намаление). Днес я чакаше прекрасен ден, просто прекрасен.
– И нека Празникът на Маделин започне сега! – бе казал Ед, съпругът й, тази сутрин, когато й донесе кафе в леглото. Маделин се славеше с любовта си към рождени дни и всякакъв вид празненства. Обожаваше всеки повод за шампанско.
И все пак. Четиресет.
Докато шофираше по познатия маршрут към училището, тя се замисли за новата си достолепна възраст. Четиресет. Все още усещаше „четиресет“ така, както когато беше на петнайсет. Толкова безцветна възраст. Заседнал си в средата на живота си. Нищо вече няма чак толкова голямо значение, когато си на четиресет. На четиресет вече не изпитваш истински чувства, защото спокойно и стабилно си се облегнал на своите четири десетилетия живот.
Четиресетгодишна жена, открита мъртва. О, боже!
Двайсетгоди шна жена , открита мъртва . Трагедия!
Скръб! Намерете убиеца!
Наскоро Маделин се принуди да направи лека промяна в настройките на съзнанието си, когато по новините съобщиха за жена, починала на около четиресет. Момент, това можеше да съм аз! Би било много тъжно! Хората ще са тъжни, ако умра. Та дори и съсипани от мъка. Нека е ясно, свят, обсебен от възрастта. Аз може да съм на четиресет, но хората ме ценят и обичат! От друга страна, може би е напълно естествено да тъгуваш повече за двайсетгодишен човек, отколкото за четиресетгодишен. Четиресетгодишният се е радвал на живота два пъти по-дълго. Ето защо, ако наоколо обикаляше убиец с пушка в ръка, Маделин щеше да се почувства длъжна да се хвърли пред някой двайсетгодишен, с цялата тежест на средната си възраст. Да поеме куршума в името на младостта. И на справедливостта. Е, щеше да го направи, ако можеше да е сигурна, че се жертва заради добър млад човек. А не заради някое от онези непоносими хлапета, като онова, което шофираше малкото синьо „Мицубиши“ пред Маделин. Момичето дори не си правеше труда да прикрие факта, че използва мобилния си телефон зад волана, вероятно за да пише есемес или нов статус във Фейсбук.
Ето на! Това девойче дори нямаше да забележи убиеца с пушка в ръка! Тя щеше да зяпа разсеяно в телефона си, докато Маделин жертваше живота си заради нея! Направо да откачиш. Малката кола изглеждаше претъпкана с млади хора. Поне трима отзад – поклащаха глави и размахваха ръце. Нечий крак ли се мярна току-що? Трагедия, която дебнеше подходящ момент, за да се случи. Тези хлапета трябваше да съсредоточат вниманието си върху пътя. Ето например миналата седмица, когато седна да изпие набързо едно кафе след фитнес тренировката си „Шокуейв“, Маделин прочете във вестника статия за това как всички млади хора буквално се самоубиват, докато пишат есемеси зад волана. Пътувам. Почти стигнах! Това са били последните им глупави (и често написани неграмотно) думи. Маделин бе плакала над снимката на една съсипана от мъка майка на тийнейджърка, която нелепо позираше с телефона на дъщеря си пред камерата като предупреждение за читателите.
– Малки глупави идиотчета – изрече тя на глас, когато колата се вмъкна на зигзаг в съседната лента.
– Кой е идиот? – попита дъщеря й от задната седалка.
– Момичето в колата пред мен е идиотка, защото едновременно шофира и използва телефона си – отвърна Маделин.
– Като теб, когато трябваше да се обадиш на татко, защото закъснявахме? – попита Клоуи.
– Направих го само веднъж! – запротестира Маделин.
– Освен това бях внимателна и много бърза! И освен това съм на четиресет!
– От днес – съвсем на място отбеляза Клоуи. – На четиресет ставаш днес.
– Да! И освен това проведох много бърз разговор, не съм писала есемес! Когато пишеш, трябва да откъснеш погледа си от пътя. Да пишеш съобщения, докато шофираш, е незаконно и невъзпитано. И ти трябва да ми обещаеш, че никога няма да го правиш, когато станеш тийнейджърка. Гласът й се разтрепери от представата за тийнейджърката Клоуи, която кара кола.
– Но един бърз телефонен разговор може, така ли? – уточни Клоуи.
– Не! Това също е незаконно – отвърна Маделин.
– Това означава, че ти си нарушила закона – доволно заключи Клоуи. – Като крадец.
На този етап Клоуи бе влюбена в представата си за крадците. Някой ден със сигурност щеше да излиза с лоши момчета. Лоши момчета на мотоциклети.
– Придържай се към добрите момчета, Клоуи! – каза Маделин след кратко мълчание. – Като татко. Лошите момчета не ти носят кафе в леглото, това ще ти кажа. – Какви ги дрънкаш, жено? – въздъхна Клоуи. Беше откраднала тази фраза от баща си и идеално имитираше отегчения му тон. Маделин и съпругът й бяха направили грешката да се засмеят първия път, когато го каза, затова тя продължи да го повтаря достатъчно често, и то в най-подходящите моменти, така че те просто не можеха да спрат да се смеят. Този път Маделин успя да не се засмее. Напоследък Клоуи се намираше на тънката граница между прекрасна и ужасна. Но може би същото се отнасяше и за Маделин.
На следващия червен светофар Маделин се шмугна зад малкото синьо „Мицубиши“. Младата шофьорка продължаваше да гледа телефона си. Маделин натисна клаксона. Момичето погледна в огледалото за обратно виждане, а спътниците й се вторачиха през задното стъкло.
– Прибери телефона си! – извика тя и започна да натиска дланта си с пръст, имитирайки писане на съобщение. – Незаконно е! Опасно е!
Момичето й показа среден пръст.
– Хубаво! – Маделин дръпна ръчната спирачка и включи аварийните светлини.
– Какво правиш? – попита Клоуи.
Маделин разкопча предпазния колан и рязко отвори вратата на колата.
– Но днес е денят ми за ориентация! – изписка Клоуи.
– Ще закъснеем! О, горко ми!
„О, горко ми“ бе реплика от детска книжка, която четяха на Фред, когато беше малък. Вече я употребяваше цялото семейство. Дори родителите на Маделин я прихванаха, както и някои от приятелите й. Много прилепчива фраза.
– Всичко е наред – отвърна Маделин. – Ще ми отнеме само секунда. Животът на тези млади хора виси на косъм. Тя закрачи наперено върху новите си кокили към колата на момичето и почука по стъклото.
Прозорецът се плъзна надолу и шофьорката се преобрази от смътен силует в реално младо момиче с бяла кожа, блестяща обица на носа и натежали от спирала мигли.
Девойката погледна Маделин със смесица от агресия и страх.
– Какъв ти е проблемът? – Мобилният телефон продължаваше да стърчи от ръката й.
– Остави този телефон! Можеш да убиеш и себе си, и приятелите си! – извика Маделин с абсолютно същия тон, който употребяваше и когато Клоуи се държеше ужасно невъзпитано. После протегна ръка през отворения прозорец, грабна телефона от ръката й и го захвърли към момичето на съседната седалка, което я гледаше със зяпнала уста. – Ясно ли е? Просто спри!
Докато крачеше обратно към колата си, ясно чуваше бурния им смях. Но това нямаше значение. Чувстваше се приятно превъзбудена. Зад нейната кола спря друга. Маделин се усмихна, вдигна ръка в знак на извинение и се затича, за да успее да стигне до автомобила си, преди да светне зелено.
Внезапно глезенът й се усука. В един момент правеше точно онова, което се очакваше от всички нормални глезени, а в следващия се изметна в съвършено погрешен ъгъл. Тя се стовари тежко на една страна. О, горко ми!

* * *

Почти сигурно е, че историята започна точно в този момент.
С едно неособено елегантно усукване на глезен.

3.

На светофара Джейн спря на червено зад голям лъскав джип с мигащи аварийни светлини и се загледа в тъмнокосата жена, която крачеше енергично край пътя обратно към колата си. Носеше феерична синя лятна рокля и обувки с каишки на висок ток и махна на Джейн в знак на извинение, усмихвайки се чаровно. Утринното слънце се отрази за миг в едната от обиците на жената и тя блесна като докосната от нещо божествено.
Бляскаво момиче. По-възрастна от Джейн, но въпреки това бляскава – определено. През целия си живот Джейн бе наблюдавала този тип момичета с чисто научен интерес. И може би с известно благоговение. Те не бяха задължително най-големите красавици, но се гиздеха толкова старателно, като коледни елхи, с полюшващи се обици, с потракващи гривни и нежни, напълно безполезни шалчета.
При разговор често докосваха ръката ти. Най-добрата приятелка на Джейн в училище бе бляскаво момиче. Джейн имаше слабост към тях.
После жената падна внезапно, сякаш някой рязко издърпа нещо изпод краката й.
– Ох! – възкликна Джейн и бързо извърна поглед встрани,
за да запази достойнството на жената.
– Нарани ли се, мамо? – попита Зиги от задната седалка. Той винаги се тревожеше да не би да се е наранила.
– Не – отвърна Джейн. – Онази жена там се нарани. Препъна се и падна.
Джейн зачака жената да се изправи и да се върне в колата си, но тя продължаваше да седи на земята. Бе отметнала главата си назад и гледаше към небето, а лицето й имаше онова напрегнато изражение на човек, измъчван от силна болка. Светна зелено и малкото синьо „Мицубиши“ пред джипа се стрелна напред със свистене на гуми. Джейн включи мигач, за да заобиколи колата. Бяха
тръгнали за опознавателния ден в новото училище на Зиги и тя нямаше никаква представа къде отива. И двамата със Зиги бяха много притеснени, но се преструваха, че не е така. Тя искаше да стигне там спокойно и без да бърза.
– Жената добре ли е? – попита Зиги.
Джейн усети онова странно пробождане, което изпитваше, когато в объркани моменти от живота й нещо (най-често Зиги) я караше да си спомни тъкмо навреме как беше редно да се държи един добър, нормален, добре възпитан възрастен. Ако не беше Зиги, тя щеше да продължи по пътя си.
Щеше да бъде толкова съсредоточена върху задачата си да го заведе на този ден за ориентация в детската градина, че щеше да отмине жена, която седи на пътя и се гърчи от болка.
– Само да проверя как е – каза Джейн, сякаш през цялото време бе имала точно такова намерение. Тя също включи аварийните светлини и отвори вратата с егоистичното усещане за съпротива. Създаваш ми неудобство, бляскава красавице! – Добре ли сте? – извика.
– Добре съм! – Жената опита да се надигне, но изскимтя и положи ръка върху глезена си. – О, мамка му! Изкълчих си глезена, това е всичко. Такава съм идиотка. Излязох от колата, за да отида да кажа на момичето пред мен да спре да пише съобщения. Така ми се пада, задето се държах като директор на училище.
Джейн приклекна до нея. Жената имаше дълга до раменете, добре подстригана тъмна коса и няколко едва забележими лунички по носа. Имаше нещо естетически приятно в тези лунички – като детски спомен от лятото – и те чудесно се допълваха от фините бръчици около очите и абсурдните обици по последна мода. Съпротивата на Джейн се стопи безвъзвратно. Тя харесваше тази жена. Искаше да й помогне. (И все пак какво значеше това? Ако жената беше беззъба вещица с гърбав нос, осеян с брадавици, тя щеше да продължи да негодува, така ли? Каква несправедливост. Каква жестокост. Джейн щеше да се държи любезно с тази жена, защото харесваше луничките й.)
Роклята й имаше сложна бродерия на цветя по цялата линия на деколтето. През венчелистчетата се виждаше загоряла от слънцето кожа, осеяна с лунички.
– Трябва веднага да сложим лед върху глезена – каза Джейн. Познаваше травмите на глезен от времената, когато тренираше баскетбол, и ясно виждаше, че глезенът на тази жена вече започва да се подува. – И го дръжте повдигнат.
– Тя задъвка устната си и се огледа с надеждата да открие някой друг, който да се заеме с това. Нямаше никаква представа как да организира логистиката на цялото мероприятие.
– Днес е рожденият ми ден – тъжно каза жената. – Ставам на четиресет.
– Честит рожден ден – каза Джейн. Имаше нещо много мило в това, че жена на четиресет изобщо си прави труда да спомене, че има рожден ден.
Тя се вгледа във високите сандали с каишки. Ноктите на жената бяха лакирани в искрящо тюркоазено. Токовете бяха тънки като клечки за зъби и опасно високи.
– Нищо чудно, че сте изкълчили глезена си – каза Джейн. – Никой не е способен да ходи на такива обувки!
– Знам, но не са ли прекрасни? – Жената завъртя крака си под ъгъл, за да им се наслади. – Ох! Мамка му, боли! Съжалявам. Извинявам се за грубия език.
– Мамо! – От прозореца на колата се подаде момиченце с тъмни къдрици и блестяща диадема в косата. – Какво правиш? Ставай! Ще закъснеем!
Бляскава майка. Бляскава дъщеря.
– Благодаря за съчувствието, скъпа! – извика жената и се усмихна печално на Джейн. – Тръгнали сме към детската градина, днес е денят за ориентация. Много се вълнува.
– В училище „Пириуи“? – попита Джейн. Беше изумена. – Точно там отиваме и ние. Зиги, синът ми, започва училище догодина. Местим се тук през декември. – Струваше й се невъзможно, че тя и тази жена биха могли да имат нещо общо или че житейските им пътища биха могли да се пресекат по някакъв начин.
– Зиги? Като Зиги Стардъст? Какво прекрасно име! – възкликна жената. – Аз съм Маделин, между другото. Маделин Марта Макензи. Винаги добавям и частта с Марта по някаква причина. Не ме питай защо. – Тя протегна ръка.
– Джейн – каза Джейн. – Джейн без-второ-име Чапман.

* * *

Габриел: В крайна сметка училището се разцепи. Беше като… не знам… гражданска война. Или си в отбор „Маделин“, или в
отбор „Рената“.
Бони: Не, не, това е ужасно. Това никога не се е случвало. Не е имало никакви отбори. Ние сме много сплотена общност. Имаше твърде много алкохол. Освен това имаше пълнолуние. При пълнолуние всички полудяват – малко или много. Съвсем сериозно. Това е явление, което може да бъде доказано.
Саманта: Имало е пълнолуние? Валеше проливен дъжд, това знам. Косата ми стана на нищо.
Госпожа Липман: Това е нелепо, абсолютна измислица. Нямам какво повече да кажа.
Каръл: Знам, че непрекъснато опявам за Клуба на любителите на еротични книги, но съм сигурна, че нещо се е случило на някоя от техните така наречени литературни сбирчици.
Харпър: Вижте, плаках, когато разбрах, че Емили има талант. Казах си, ето ни отново! Минах през всичко това със София, така че знаех какво ме очаква! Рената се намираше в същата ситуация. Две талантливи деца. Никой не може да разбере какъв стрес е това. Рената се тревожеше за Амабела, как ще се приспособи в училище, дали ще я поощряват достатъчно и така нататък. И когато онова дете със смешното име, онзи Зиги, направи каквото направи, при това още на сутринта в деня за ориентация!… И тя се разстрои, напълно разбираемо е. Оттам започна всичко.

„Големите малки лъжи
Автор: Лиан Мориарти
416 страници
Цена: 15,95лв/ 12,76лв онлайн
hermesbooks.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
Уикенд четиво: „Големите малки лъжи“ от Лиан Мориарти , 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>