„Гнездото” от Синтия Д’Апри Суини

От  |  0 коментара

„Гнездото“ предлага интересен прочит на проблемите в съвременното общество през призмата на увлекателна семейна история. Как бихте живели, ако очаквате да получите огромно наследство на четиресет години? А какво ще направите с живота си, ако в крайна сметка не го получите?

Ленард Плъм основава попечителския фонд „Гнездото“, за да подсигури четирите си деца. Те ще получат сумата обаче чак когато най-малкото от тях навърши четиресет. Мелъди, Джак и Беатрис прекарват целия си живот в очакване на сумата, която ще разреши всичките им проблеми. Внушителното състояние ще погаси ипотеката на къщата на Мелъди и ще подсигури таксите за образованието на двете й дъщери. Чрез него търговецът на произведения на изкуството Джак ще спаси бизнеса си от фалит. А писателката Беатрис ще върне солидния аванс за книгата, която така и не написва.

Единствено най-големият им брат – Лео, съумява да изгради успешна кариера, разчитайки само на себе си. Всичко се променя, когато той катастрофира, губи цялото си състояние и застрашава получаването на сумите от фонда. Братята и сестрите Плъм се изправят срещу най-големия си кошмар. Дали обаче това няма да е възможност за ново начало?

ОТКЪС

Втора Глава

Никой не си спомняше кой започна да нарича евентуалното им наследство “Гнездото”, но името остана. Мелъди беше само на шестнайсет, когато Ленард Плъм-старши реши да създаде попечителски фонд за децата си. “Нищо особено – щеше да им повтаря многократно. – Скромно количество спестени пари*, инвестирани консервативно, разпръснати във времето, за да им се наслаждавате, но не и да злоупотребявате с тях.” Парите, поясняваше Ленард-старши, няма да бъдат на разположение, докато Мелъди, най-малката от всички, не навърши четиресет.

*Непреводима игра на думи – на английски nest egg означава и спестявания, и гнездо с яйца. – Б. пр.

Джак беше първият, който започна гръмогласно да оспорва това разпределение, като искаше да знае защо не може всеки да получи дела си по-скоро и отбелязваше, че Мелъди ще получи парите по-рано в живота си от всички останали – и кое му беше честното? Но Ленард много задълбочено бе премислил разпределението на средствата, колко и кога. Той беше човек – и това съвсем буквално бе начинът, по който мислеше за себе си по няколко пъти на ден, – постигнал всичко сам. Основният принцип в живота му беше, че парите и съпътстващите ги облаги трябва да идват от работа, усилия, отдаденост и установен ред. Някога фамилията Плъм от Ийстърн Лонг Айланд имаше семейно богатство и немалко недвижима собственост. Десетилетия на поведенчески гафове, необмислени бракове и излязъл от контрол бизнес бяха източили почти всичко още докато Ленард беше в гимназията. Той се бе добрал до инженерна стипендия за Корнел и след това до работа в “Дау Кемикъл” по време, което почтително наричаше “Зората на революцията в абсорбирането”.

Ленард беше случил на екип, разработващ ново вещество: синтетичен полимер, който можеше да поеме триста пъти повече течност от обикновените органични абсорбиращи продукти, като хартия и памук. Докато колегите му се хванаха на работа да идентифицират потенциалната употреба на новите суперабсорбатори – земеделие, индустриални процеси, архитектура, военно приложение, – Ленард се зае с нещо друго: потребителски продукти.

Според често повтаряната легенда на Ленард бизнесът, който той и двамата му съдружници започнали, като съветвали по-големите корпорации как да ползват новите абсорбатори, бе почти изцяло отговорен за фините продукти за женска хигиена (които той никога не пропускаше да спомене в смесена компания, засрамвайки децата си), за по-добрите памперси за еднократна употреба (най-голямото му постижение, сам беше похарчил цяло състояние за памперси, когато първите трима бяха бебета) и за синтетичния отвратителен квадрат, който все още седи под всяко парче месо или пиле в супермаркета (случвало му се бе да се рови в боклука на някое вечерно събиране и вдигайки изхвърленото квадратче, да каже триумфиращо: “Мое!”). Ленард бе изградил процъфтяващ бизнес, базиран на попиването, и това беше най-голямата му гордост, факт от живота му, който придаваше сладък отблясък на всичките му постижения.

Той не беше материалист. Външността на просторната му къща в стил Тюдор бе съвестно поддържана, а вътрешността й – на крачка от занемарена. Мразеше да харчи пари за нещо, което смяташе, че може да направи сам, и също така смяташе, че може да поправи всичко. Вещите в къщата на Плъм съществуваха в различни стадии на занемареност в очакване Ленард да им обърне внимание и бяха маркирани с написани на ръка бележки: сешоар, който можеше да се държи само с топлоизолираща ръкавица, понеже спуканата му дръжка прегряваше много бързо (“Използвай предпазливо!”), контакти, от които удряше ток (“Използвай долния, не горния!”), течащи кафеварки (“Използвай пестеливо!”), колела без спирачки (“Използвай внимателно!”) и безбройни покойни блендери, магнетофони, телевизори и части от уредби (“НЕ ИЗПОЛЗВАЙ!”).

(Години по-късно, в началото несъзнателно, а след това съвсем умишлено, защото ги разсмиваше и беше чисто тяхна си стенография, Беа и Лео използваха езика от бележките на Ленард, за да редактират ръкописи – използвай повече, използвай пестеливо, НЕ ИЗПОЛЗВАЙ!)

Ленард бе внимателен, умерен инвеститор в сигурни акции. Беше доволен да задели известно количество средства, за да осигури скромна предпазна мрежа за бъдещето на децата си, но също така искаше да са финансово независими и да ценят усилния труд. Израснал бе около деца с доверителни фондове – все още познаваше много от тях – и бе видял пораженията, които причиняваше притокът на ранни пари: предложеното изобилие твърде скоро водеше до умора и леност, до смътна неудовлетвореност. Фондът, който той основа, трябваше да е soupçon*, нещо мъничко, което да допълни собствените им неизбежни финансови постижения – те бяха негови деца все пак – и да подплати малко пенсията им, може би да помогне за една или две такси за колежа. Нищо толкова голямо, че наистина да има значение.

*Soupçon (фр.) – малко количество. – Б. пр.

Идеята да държи парите замразени, докато Мелъди не навърши четиресет, се харесваше на Ленард по много причини. Беше реалист относно зрелостта – емоционална и друга – на четирите си деца: не бе похвална. Подозираше, че ако не получат парите си едновременно, щяха да се появят проблеми между тези, които ги имаха, и тези, които ги нямаха; нямаше да са добри един с друг. И ако на някого парите щяха да му трябват по-рано в живота, Ленард смяташе, че това щеше да е Мелъди. Тя не беше най-умното от четирите му деца (това щеше да е Беа), най-чаровното (Лео) или най-находчивото (Джак).

В дългия списък с неща, в които Ленард не вярваше, в челните позици бе да плаща на непознати да управляват парите му. Така че една лятна вечер той предложи на втория си братовчед Джордж Плъм, който беше адвокат, да се срещнат на вечеря и да изковат подробностите около наследството му.

През онази вечер, докато двамата с Джордж небрежно си проправяха път през две мартинита “Гибсън”, превъзходно вино “Помар”, осемстотин грама ребърца със спанак и сметана, пури и бренди, на Ленард изобщо не му хрумна, че след по-малко от две години ще бъде повален от масивен инфаркт зад волана на добре поддържаното си петнайсетгодишно БМВ седан, докато се прибира от работа една късна вечер. Никога не си бе представял, че пазарът на стоковите акции, на гърба на подкрепените от ипотеки ценни книжа, щеше да надуе фонда далеч над намеренията му, нито можеше да предвиди как спокойният, но зловещо виждащ в бъдещето Джордж предвидливо ще премести Гнездото в по-безопасните пристанища на облигациите точно преди рухването на пазара през 2008 година, запазвайки капитала, който братята и сестрите Плъм бяха гледали през десетилетието преди четиресетия рожден ден на Мелъди да набъбва до цифри, за които не бяха и мечтали. Никога не си бе представял, че при това нарастване на фонда щеше да нарасне и готовността на децата му да поемат рискове, да правят единственото, което Ленард многократно ги бе предупреждавал да не правят никога, в никое направление в живота, от момента, в който бяха достатъчно големи, за да го разберат: да не слагат тигана на огъня, докато рибата е още в морето.

Единственият човек, който имаше достъп до парите предварително, беше Франси и въпреки обичайната й преданост към Ленард, докато бе още жив (или може би тъкмо заради нея – тя се ожени за втория си съпруг практически минути след като махна траурните си одежди на вдовица), тя се подчини на желанията му безусловно. Интересът към децата й, анемичен още когато реално беше отговорна за тях, бе намалял до празничен обяд от време на време или обаждане по телефона за рождения ден. Лео беше единственият, който никога не бе молил Франси за заем, ползвайки Гнездото за обезпечение. И Джак, и Мелъди, и Беа я бяха карали в някакъв момент да обмисли по-ранното му разпределяне, но тя упорито отказваше.

До злополуката с Лео.

* * *

„Гнездото”
Автор: Синтия Д’Апри Суини
368 страници
Цена: 15,95лв/ 14,35лв онлайн
hermesbooks.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Гнездото" от Синтия Д’Апри Суини, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>