„Гениалната приятелка” от Елена Феранте

От  |  0 коментара

„Гениалната приятелка“ е роман за израстването на две момичета, а и на цяло едно поколение в покрайнините на Неапол през 50-те и 60-те години. Това е първата част от тетралогия с проста и изчистена сюжетна линия – Лила изчезва и заличава всяка следа от съществуването си, синът й търси помощ от приятелката й от детинство, Елена, която решава да напише книга за съвместния им живот. Разказът се води от името на Елена, гениалната приятелка е Лила. Двете черпят сила една от друга, помагат си, но и си нанасят душевни рани, ограбват се взаимно в емоционално и интелектуално отношение. Феранте се занимава най-вече с вътрешното, невидимото насилие над психиката. И все пак атмосферата на бедняшкия Неапол, която пресъздава, е толкова жива, че в паметта на читателя неизбежно изникват кадри от времето на италианския неореализъм. Един шедьовър на психологизма в завладяваща епична рамка.

ОТКЪСИ

Онзи път, когато Лила и аз решихме да изкачим тъмните стълби – стъпало след стъпало, площадка след площадка – до външната врата на апартамента, в който живееше дон Акиле, започна нашето приятелство.

Помня виолетовата светлина в двора, миризмите на хладната пролетна вечер. Майките приготвяха вечерята, беше време да се прибираме, но ние се бавехме, защото се подлагахме една друга, без да обменим нито дума, на изпитания по смелост. От известно време само това правехме, в училище и извън училище. Лила пъхваше дланта и цялата си ръка до рамото в решетката на някой канал и аз веднага правех същото с разтуптяно сърце и с надеждата, че хлебарките няма да плъпнат по кожата ми и плъховете няма да ме ухапят. Лила се покатерваше до партерния прозорец на госпожа Спанюоло, хващаше се за желязната пръчка, на която се държеше въжето за простиране, залюляваше се и се пускаше върху тротоара и аз веднага на свой ред правех същото, въпреки че ме беше страх да не падна и да се ударя. Лила забождаше под кожата си ръждясалата безопасна игла, която беше намерила на улицата кой знае кога, но пазеше в джоба си като подарък от някоя фея; аз наблюдавах как металният връх прокарва белезникав тунел в дланта й и когато тя я извадеше, за да ми я подаде, правех същото.

По едно време ми хвърли един от своите втренчени погледи с присвити очи и тръгна към сградата, в която живееше дон Акиле. Вледених се от страх. Дон Акиле беше чудовището от приказките, беше ми абсолютно забранено да се доближавам до него, да го заговарям, да го поглеждам, да го наблюдавам тайно; трябваше да се държа, все едно не съществуваха нито той, нито семейството му. Страх и омраза, за които не знаех отде са се взели, изпитваха към него не само в моето семейство. Баща ми говореше за него по начин, от който си го представях грамаден, покрит с лилави мехури, разгневен въпреки названието „дон“, което ми вдъхваше спокоен авторитет. Беше същество с незнайна направа, може би от желязо, стъкло, коприва, но живо същество, живо и с горещ дъх, който излизаше от носа и от устата му. Вярвах, че стига само да го зърна отдалече, и ще ми хвърли в очите нещо режещо и парещо. Ако пък имах лудостта да се доближа до вратата на къщата му, щеше да ме убие.

Изчаках малко, за да видя дали Лила няма да се откаже и да се върне. Знаех какво си е наумила, бях се надявала напразно да забрави, но не. Уличните светлини още не се бяха включили, както и тези на стълбите. От жилищата се носеха нервни гласове. За да я последвам, трябваше да напусна синкавината на двора и да потъна в чернотата на входа. Когато най-после се реших, в началото не виждах нищо, само усещах миризма на стари вещи и ДДТ. После привикнах с тъмнината и открих Лила, седнала на първото стъпало на стълбите. Изправи се и тръгнахме нагоре.

Напредвахме, като се придържахме към стената, тя с две стъпала напред, аз две стъпала зад нея, колебаеща се дали да скъся разстоянието, или да го увелича още повече. Останало ми е усещането от отъркването на рамото в олющената стена; струваше ми се, че стъпалата са много по-високи от тези в сградата, в която живеех. Треперех. Всеки шум от стъпки, всеки глас беше дон Акиле, който се появяваше иззад гърбовете ни или изникваше насреща ни с дълъг нож в ръка, от онези, с които разпаряха гърдите на кокошките. Носеше се миризма на пържен чесън. Мария, жената на дон Акиле, щеше да ме хвърли в тигана с врящия зехтин, децата му щяха да ме изядат, а той щеше да ми изсмуче главата, както правеше баща ми с пържения барбун.

Спирахме често и всеки път се надявах Лила да реши да се върне. Бях много потна, за нея не знам. От време на време поглеждаше нагоре, не знаех какво гледаше, виждаше се само сивкавата светлина от прозорците на всяка площадка. Внезапно се включи осветлението, но беше бледо, прашно, оставяше големи тъмни пространства, които криеха опасности. Изчакахме да видим дали дон Акиле беше завъртял ключа, но не чухме нищо – нито стъпки, нито врата, която да се отваря или затваря. После Лила продължи и аз след нея.

Тя смяташе, че постъпката й е правилна и необходима, а аз бях изгубила всякаква мисъл и със сигурност се намирах там само защото и тя беше там. Бавно се изкачвахме към най-големия от тогавашните ни кошмари, отивахме да се открием за страха и да го изследваме.

На четвъртата площадка Лила направи нещо неочаквано. Спря да ме изчака и когато я настигнах, ме хвана за ръка. Този жест промени всичко между нас завинаги.

2

Беше по нейна вина. Преди известно време, не много отдавна – преди десет дни, месец, кой знае, тогава нямахме представа за времето – беше сграбчила куклата ми изневиделица и я беше хвърлила на дъното на едно от мазетата. Сега се катерехме към страха, а тогава почувствахме необходимост да се спуснем на бегом към неизвестното. Нагоре или надолу, струваше ни се през цялото време, че вървим срещу нещо ужасно, което, макар и да съществуваше отпреди нас, очакваше нас и само нас. Когато си на света отскоро, е трудно да разбереш кои са бедите в основата на чувството ни за беда, а може би дори и не изпитваш нужда да го разбираш. В очакване на утре възрастните се движат в едно настояще, предшествано от вчера или от онзи ден, най-много от предишната седмица: не им се мисли за останалото. Малките не познават значението на вчера, на онзи ден или дори на утре, всичко е ето това, сега: това е улицата, това е входът, това са стълбите, това е мама, това е татко, това е ден, това е нощ. Аз бях малка и можеше да се каже, че куклата ми знае повече от мен. Говорех й, говореше ми и тя. Имаше целулоидно лице, целулоидни коси и целулоидни очи. Беше облечена със синя рокличка, ушита от майка ми в един от редките щастливи мигове, и беше прекрасна. А куклата на Лила имаше жълтеникаво парцалено тяло, натъпкано със стърготини, и ми се струваше грозна и мръсна. Двете се дебнеха, изучаваха се взаимно; бяха готови да скочат в ръцете ни, ако се извиеше буря или се чуеха гръмотевици, или пък ако някой по-голям, по-силен и с остри зъби заплашваше да ги сграбчи.

Играехме двете на двора, но все едно не играехме заедно. Лила седеше на земята, от едната страна на отдушника на едно мазе, аз седях от другата. Мястото ни харесваше главно защото на цимента между железните пръчки на отвора и мрежата можехме да подреждаме както вещите на Тина, моята кукла, така и тези на Ну, куклата на Лила. Слагахме там камъни, капачки от подсладена газирана вода, цветенца, пирони, парчета стъкло. Каквото кажеше Лила на Ну, улавях го и го повтарях тихо на Тина, обаче малко го променях. Ако вземеше капачка и я сложеше на главата на куклата си вместо шапка, аз казвах на моята на диалект: Тина, сложи си царската корона да не настинеш. Ако Ну играеше на дама в ръцете на Лила, малко по-късно правех същото с Тина. Но все още не се наемахме да обединим игрите в една и да играем заедно. Дори онова място го избирахме, без да се уговаряме. Лила отиваше там, а аз обикалях наоколо и се преструвах, че отивам другаде. После уж случайно се разполагах и аз до отдушника, само че от другата му страна.

Най-много ни привличаше студеният въздух от мазето – оттам идваше полъх, който ни разхлаждаше пролетно и лятно време. Харесваха ни и решетките с паяжините, тъмнината и тънката мрежа, червеникава от ръждата, чиито краища се навиваха и от моята, и от нейната страна и образуваха две паралелни спирали, през които можехме да пускаме камъни в тъмното и да чуем, когато се ударят в дъното. Всичко тогава беше хубаво и страшно. През тези отвори тъмнината можеше внезапно да ни отнеме куклите, които понякога държахме за по-сигурно в прегръдките си, но по-често оставяхме нарочно до извитата мрежа, изложени на студения дъх на мазето, на заплашителното шумолене, проскърцване и стъргане, идващи оттам.

Ну и Тина не бяха щастливи. Страховете, които изживявахме всеки ден, бяха и техни. Не се доверявахме на светлината по камъните, по сградите, по ливадите, по хората вън и вътре в къщите. Усещахме интуитивно неосветените краища, потиснатите чувства, способни да избухнат всеки момент. Тези мрачни отвори и каверните, които се простираха отвъд тях под сградите на квартала, бяха виновниците за всеки ужас, който изпитвахме на дневна светлина. Например дон Акиле не се намираше само горе в дома си на последния етаж, но и там долу, беше паяк сред паяците, плъх сред плъховете, можеше да приеме всякаква форма. Представях си го с отворена уста заради дългите заострени животински зъби, с тяло от излъскан камък и отровен треволяк, винаги готов да побере в един голям черен чувал всяко нещо, което изпуснехме през изметнатите краища на мрежата. Този чувал беше характерният белег на дон Акиле, носеше го винаги, дори когато си беше у дома, и пъхаше вътре жива и мъртва материя.

Лила знаеше за този ми страх, куклата ми го споделяше на глас. Затова точно в деня, в който, без дори да се договаряме, само с погледи и жестове си разменихме куклите за пръв път, веднага щом получи Тина, тя я бутна под мрежата и я запрати в мрака.

3.

Лила се появи в живота ми в първи клас и веднага ме впечатли, защото беше много лоша. Всички момичета в класа бяхме лоши по малко, но само когато учителката, госпожа Оливиеро, не можеше да ни види. А тя беше лоша винаги. Веднъж накъса на дребни листчета попивателната хартия и след като напъха всяко парченце в мастилницата, започна да ги вади с върха на писеца и да ни замерва с тях. Мен ме уцели два пъти по косата и веднъж по бялата якичка. Госпожата нададе характерния си крясък, който ни вцепеняваше от страх, защото се забиваше в нас като дълга и остра игла, и й нареди веднага да отиде наказана зад дъската. Лила не се подчини, дори не изглеждаше уплашена, напротив – продължи да хвърля насам-натам парченца хартия, пропити с мастило. Тогава госпожа Оливиеро, която беше едра жена и ни се струваше много стара, макар че трябва да е била в началото на четиресетте, слезе от подиума и заплашително се запъти към нея, но се подхлъзна неясно на какво, не успя да запази равновесие и се просна по лице върху ръба на един чин. Остана да лежи на пода като умряла.

Не помня какво се случи после, помня само тялото на госпожата, неподвижно като тъмен вързоп на пода, и Лила, която се беше втренчила в нея със сериозно изражение. Разполагам с много спомени за подобни случки. Живеехме в свят, в който деца и възрастни често се нараняваха, от раните течеше кръв, гноясваха и понякога се умираше от това. Една от дъщерите на госпожа Асунта, зарзаватчийката, се беше наранила с пирон и умря от тетанус. Най-малкият син на госпожа Спанюоло умря от круп в гърлото. Един мой братовчед, тогава двайсетгодишен, една сутрин отиде да рие строителни отпадъци, а вечерта беше вече мъртъв, затиснат и кървящ от ушите и от носа. Бащата на майка ми падна от строежа на сграда и загина. На бащата на господин Пелузо му липсваше едната ръка, защото един струг го беше издебнал и му я беше отрязал. Сестрата на Джузепина, жената на господин Пелузо, умря от туберкулоза на двайсет и две години. Големият син на дон Акиле – никога не го бях виждала, а ми се струваше, че го помня – беше отишъл на война и умрял два пъти – първо се удавил в Тихия океан, а после рибите го изяли. Цялото семейство Мелкиоре загина от една бомбардировка, докато крещели от страх, прегърнати. Старата госпожица Клоринда умря, защото дишала газ вместо въздух. Джанино, който беше в четвърти клас, когато ние бяхме в първи, един ден умря, защото намерил бомба и я пипнал. Луиджина, с която си бяхме играли в двора, а може би не, просто помнех името й, си отиде от петнист тиф. Такъв беше светът ни, пълен с думи убийци: круп, тетанус, петнист тиф, газ, война, струг, бомбардировка, бомба, туберкулоза, гнойна инфекция. Всички страхове, които ме съпровождаха през целия ми живот, за мен водят началото си от тези думи и от тези години.

Умираше се и от на пръв поглед нормални неща. Можеше да умреш например, ако пиеш студена вода от чешмата, когато си потен, без преди това да си си намокрил китките отвътре: тогава тялото се покрива с червени точици, започваш да кашляш и спираш да дишаш. Можеше да умреш, ако ядеш от черните череши, без да плюеш костилките. Можеше да умреш, ако дъвчеш дъвка и без да искаш, я глътнеш. И най-вече можеше да умреш от удар по слепоочието. Слепоочието беше много крехко място, всички много си го пазехме. Стигаше един камък, а тогава си беше нормално да се хвърлят камъни. На излизане от училище банда момчета от селата начело с един Енцо, на галено Енцучо, един от синовете на зарзаватчийката Асунта, ни замерваха с камъни. Дразнеше ги, че ние, момичетата, бяхме по-добри от тях. Политаха ли камъните, разбягвахме се всички, само Лила не – тя продължаваше с нормалната си походка, а понякога дори се спираше. Много я биваше да проследява траекторията на камъните и да се отдръпва със спокойно движение, което днес бих нарекла елегантно. Тя имаше по-голям брат и може би от него се беше научила, не знам, имах братя и аз, но бяха по-малки от мен и нищо не бях научила от тях. И все пак, когато усетех, че е изостанала, спирах да я изчакам, макар че много ме беше страх.

Още тогава имаше нещо, което ми пречеше да я изоставя. Не я познавах добре, никога не се бяхме заговаряли, въпреки че бяхме в постоянно състезание в училище и извън училище. Но усещах смътно, че ако избягам заедно с другите, ще й оставя нещо свое, което никога повече нямаше да ми върне.

***

Лила беше зла: в някакво тайно свое кътче продължавах да го мисля. Беше ми показала, че можеше не само да наранява с думи, но и да убие без колебание, и въпреки това тези нейни способности сега ми изглеждаха нищо работа. Казвах си: ще отприщи нещо още по-зловещо, и от пресилената лексика на детските приказки в ума ми изплуваше думата „коварно“. Но колкото и тези мисли да се дължаха на детското у мен, все пак си имаше и реални основания за тях. И наистина от Лила се разнасяха флуиди, които не бяха просто прелъстителни, но и опасни; постепенно това стана ясно не само на мен, която я наблюдавах още от първи клас, но и на всички.

Към края на лятото зачестиха случаите, в които другите увещаваха Рино, когато излизаха на пица или да се размотават заедно, да взима и сестра си. Рино обаче искаше да е независим. Той също ми се струваше променен. Лила беше възпламенила фантазията и надеждите му. Но като го гледаше или слушаше човек, резултатът не беше от най-добрите. Превърна се в самохвалко, не изпускаше случай да подчертае колко добър бил в работата си и как щял да забогатее, и често повтаряше една фраза, която много си беше харесал: „Малко ми трябва, само малко късмет и на Солара ще им пикая на фасона“. Тези хвалби обаче се случваха само в отсъствието на сестра му. В нейно присъствие се объркваше, започваше някое изречение, после се отказваше. Даваше си сметка, че Лила го гледа накриво, все едно беше престъпил неписаната им уговорка за дискретност и потайност, така че предпочиташе да я няма наоколо, и без това по цял ден се бъхтеха заедно в обущарницата. Измъкваше се и ходеше да се надува като пуяк пред приятелите си. Но понякога се налагаше и да отстъпи.

Една неделя, след дълги разправии с родителите ни (Рино беше много мил да дойде и да се нагърби с отговорността за мен пред родителите ми), дори излязохме вечерта. Видяхме града, грейнал от светещите табели, с претъпкани от хора улици, смрад на развалена поради жегата риба, но и аромати от ресторантите, от лавките за пържени храни, от бар-сладкарниците, много по-богати от бара на Солара. Не помня дали Лила вече беше имала случай да ходи до центъра с брат си или с някой друг. Със сигурност, ако беше се случило, не ми го беше споменала. Но помня, че онзи път беше направо като онемяла. Пресякохме площад „Гарибалди“, но тя изостана, загледана в един ваксаджия, в една огромна жена с нашарено с грим лице, в навъсените мъже, в младежите. Вглеждаше се много внимателно в хората, вперила поглед право в лицата им, от което някои се разсмиваха, други й правеха жест с ръка: какво искаш?

От време на време отивах да я издърпам, повличах я със себе си от страх да не загубим Рино, Паскуале, Антонио, Кармела, Ада.

Същата вечер отидохме в една пицария на „Ретифило“, ядохме и се смяхме. Стори ми се, че Антонио леко ме ухажва, надмогнал срамежливостта си, и се зарадвах; така се уравновесяваше влечението на Паскуале към Лила. Обаче по едно време пицарят, около трийсетгодишен мъж, започна да размахва пиците във въздуха с показна сръчност, докато месеше тестото и си разменяше усмивки с Лила, която го гледаше с възхита.

– Престани – каза й Рино.

– Нищо не правя – отговори тя и направи усилие да гледа в друга посока.

Скоро обаче нещата тръгнаха на зле. Паскуале ни осведоми през смях, че онзи мъж, пицарят – който на нас, момичетата, ни изглеждаше възрастен, носеше халка и сигурно имаше деца, – бил изпратил тайно въздушна целувка на Лила. Веднага се обърнахме да

го погледнем: вършеше си работата, нищо повече. Но Паскуале попита Лила, все така през смях:

– Така ли беше, или греша?

С нервно подсмихване, което контрастираше на ведрия смях на Паскуале, Лила отговори:

– Не съм видяла нищо.

– Остави я, Паскa – каза Рино, като изпепеляваше с поглед сестра си.

Пелузо обаче стана, отиде на плота пред фурната, заобиколи го и с невинната си усмивка на уста удари на пицаря шамар, който го запрати до отвора на фурната.

Веднага дотича собственикът на заведението, дребен и блед мъж на около шейсет, и Паскуале спокойно му обясни, че няма за какво да се безпокои, само бил обяснил на служителя му нещо, което не му било достатъчно ясно, нямало да има повече проблеми. Приключихме с пиците мълчаливо, с наведени очи, на бавни хапки, все едно бяха отровни. Когато си тръгнахме, Рино здравата скастри Лила и накрая я заплаши: продължавай така и няма да те взимам повече.

Какво се беше случило? Мъжете, с които се разминавахме по улицата, оглеждаха нас, момичетата, без изключение – коя красива, коя по-малко красива, коя хубавка или грозна, и то не толкова младите, колкото зрелите мъже. Така беше и в квартала, и вън от него; Ада, Кармела, аз самата – особено след случката със Солара – инстинктивно се бяхме научили да гледаме в земята, като се правим, че не чуваме мръсотиите, които ни подхвърляха, и да продължаваме право напред.

Не и Лила. Неделните разходки с нея се превърнаха в постоянен източник на напрежение. Ако някой я погледнеше, тя също го поглеждаше. Ако някой я заговореше, тя спираше озадачено, все едно не можеше да повярва, че говорят на нея, и понякога отговаряше, изпълнена с любопитство. Още повече че – странно наистина – почти никога не се обръщаха към нея с вулгарностите, които обикновено запазваха за нас.

Един следобед в края на август стигнахме до парка „Вила Комунале“ и седнахме в един бар наблизо, защото Паскуале, който в тоя период се държеше като някой испански блогородник, искаше да ни черпи всички със сметанов сладолед. На масата отсреща едно семейство: баща, майка и трима синове на възраст между дванайсет и седем години, ядеше сладолед също като нас. Изглеждаха възпитани хора; бащата, едър мъж на около петдесет, приличаше на учител. Мога да се закълна, че Лила не носеше нищо, което да бие на очи: не си беше сложила червило, облечена беше в обичайните парцалки, които майка й й шиеше; ние, останалите, бяхме много по-натруфени, особено Кармела. Но онзи господин – този път всички забелязахме – не можеше да откъсне поглед от Лила и тя, колкото и да опитваше да се контролира, отговаряше на погледа му, като че не можеше да повярва, че някой толкова я харесва. Накрая, докато на нашата маса Рино, Паскуале и Антонио се изнервяха все повече, мъжът, който очевидно не си даваше сметка, че поема риск, стана, изправи се пред Лила и като се обръщаше учтиво към момчетата, каза:

– Вие сте щастливи хора: имате между вас това момиче, което ще стане по-красиво и от Венера на Ботичели. Моля да ме извините, но го споделих със съпругата и синовете си и намерих за нужно да го кажа и на вас.

От напрежение Лила избухна в смях. Мъжът на свой ред се усмихна и след като сдържано й се поклони, се обърна, за да се върне на масата си, но Рино го сграбчи за врата, повлече го на бегом към масата им, постави го да седне насила и пред жена му и децата му го засипа с ругатни, както се правеше в нашия квартал. Човекът се ядоса, жена му изпищя и застана между тях, Антонио издърпа Рино настрана. Още една провалена неделя.

Но най-лошото се случи веднъж, когато Рино го нямаше. Порази ме не самата случка, а фактът, че около Лила се беше затегнал обръч от напрежение с различен произход. Майката на Джилиола организира празненство с поканени на различна възраст по случай имения си ден (ако не се лъжа, се казваше Роза). Тъй като мъжът й беше сладкарят на бар-сладкарница „Солара“, приготовленията бяха сериозни: имаше в изобилие еклери, понички с глазура, печива от многолистно тесто, бадемови сладки, алкохолни питиета, напитки за децата, плочи с танцова музика – от най-често слушаните до някои по последна мода. Появиха се хора, които никога не биха дошли на нашите момичешки празненства. Например аптекарят с жена си и големия си син Джино, който щеше да учи в гимназия като мен.

Или пък господин Фераро и цялото му многобройно семейство. Както и Мария, вдовицата на дон Акиле, със сина си Алфонсо и дъщеря си Пинуча, облечена в много шарени дрехи, и дори Стефано. Присъствието на последните в началото създаде известно напрежение – на празненството бяха дошли и Паскуале и Кармела Пелузо, децата на убиеца на дон Акиле. Но после всичко се нареди. Алфонсо беше учтиво момче (той също щеше да учи в гимназия, в същата като мен) и дори размени някоя и друга дума с Кармела; Пинуча беше доволна, че изобщо присъства на празненство, като се има предвид, че не излизаше от месарницата; Стефано отрано беше разбрал, че успешната търговия се базира на това да не изключваш никого като клиент, и считаше за потенциални такива всички жители на квартала, които щяха да харчат парите си при него, така че никого не лишаваше от хубавата си, мека усмивка и затова не пропусна да размени поглед, макар и само за момент, с Паскуале; и накрая Мария, която, ако видеше госпожа Пелузо, извърташе глава, не обърна никакво внимание на двамата млади, а се впусна в дълъг разговор с майката на Джилиола. За спада на напрежението особено допринесоха танците, които скоро започнаха, глъчката се усили и никой вече не обръщаше внимание на нищо.

Започна се с традиционните танци, след което дойде ред на един нов, рокендрол, към който всички, от старците до децата, проявиха голямо любопитство. Разгорещена, аз се отдръпнах в един ъгъл. Разбира се, че можех да танцувам рокендрол, бях го танцувала често вкъщи с брат ми Пепе и в неделите с Лила у тях, но се чувствах прекалено тромава за тези резки и ловки движения, и макар и с неохота, реших само да гледам.

Между другото, и Лила не ми се виждаше кой знае колко добра, движеше се малко смешно, даже й го бяха казали, а тя прие критиката като предизвикателство и започна да се упражнява сама, тъй като и Рино отказваше да танцува. И понеже беше перфекционистка във всичко, тази вечер, за моя радост, също реши да стои настрана до мен и да гледа колко хубаво танцуваха Паскуале и Кармела Пелузо.

В един момент обаче към нея се приближи Енцо. Момчето, което ни замеряше с камъни, което изненадващо се беше състезавало с Лила по аритметика, което веднъж й беше подарило чепка диво грозде – с годините сякаш някой бе натъпкал това момче в едно тяло, дребно, но силно, навикнало на тежък труд. На вид изглеждаше по-възрастен и от Рино, който беше най-големият сред нас. Всяка негова черта подсказваше, че ставаше преди изгрев, че имаше взимане-даване със зарзаватчийската камора, че по всяко време на годината, в студ и дъжд, обикаляше по улиците на квартала с каруцата си да продава плодове и зеленчуци. Но по лицето на този рус младеж, с руси мигли и вежди и сини очи, още личаха следите от бунтовния характер на момчето, което познавахме. Енцо говореше малко и спокойно, винаги на диалект, и на никоя от нас не би й хрумнало да се шегува с него или да го заговори.

Попита Лила защо не танцува. Тя отговори: „Защото този танц още не го владея добре“. Той помълча малко, после каза: „И аз“. Но когато пуснаха пак рокендрол, я хвана съвсем непринудено за ръката и я побутна към средата на залата. Лила, която отскачаше като ужилена от оса само ако някой посмееше да я докосне, не реагира, явно много й се танцуваше. Даже го погледна с благодарност и се остави на музиката.

Веднага стана ясно, че Енцо не го биваше кой знае колко. Пестеливите си движения предприемаше със сериозен и сдържан израз, но вниманието му беше насочено към Лила, очевидно много държеше да й достави удоволствие и да й даде възможност да се прояви. И тя, макар и да не беше добра като Кармела, успя както обикновено да привлече вниманието на всички. И Енцо я харесва, казах си, отчаяна. А също – веднага го забелязах – дори и Стефано, месарят, който през цялото време я гледаше, както се гледа филмова звезда.

Но точно докато Лила танцуваше, пристигнаха братята Солара. Стигаше ми да ги зърна, за да се притесня. Отидоха да поздравят сладкаря и жена му, потупаха по рамото

Стефано в знак на симпатия и после също се загледаха в танцуващите. Най-напред с вид на господари на квартала, за каквито се мислеха, отправиха натежали погледи към Ада, която отвърна поглед; после си казаха нещо, сочеха Антонио, и му отправиха пресилен знак за поздрав, който той се направи, че не вижда; накрая забелязаха Лила и дълго я следиха с поглед; прошепнаха си нещо на ухо и Микеле направи твърде очебиен жест на съгласие.

Не ги изгубвах от поглед и скоро разбрах, че специално Марчело – Марчело, когото всички харесваха – не даваше вид да е сърдит заради случката с ножа. Даже напротив, само секунди му бяха нужни, за да се почувства запленен от гъвкавото и елегантно тяло на Лила и от лицето й, необичайно за квартала, а може би и за цял Неапол. Гледаше я, без да отлепи очи нито за миг, все едно беше изгубил и малкото разум, който притежаваше. Не отмести поглед от нея дори когато музиката свърши.

Случи се в един миг. Енцо понечи да придружи Лила към ъгъла, в който седях, Стефано и Марчело едновременно се спуснаха да я поканят на танц, но ги изпревари Паскуале. Лила грациозно подскочи към него в знак на съгласие и изръкопляска от радост. Четирима младежи на различна възраст едновременно бяха протегнали ръце към тази четиринайсетгодишна фигурка, всеки от тях убеден в собствената си непобедима мощ. Иглата докосна плочата и музиката започна. Стефано, Марчело и Енцо отстъпиха назад колебливо. Паскуале започна танца с Лила и тъй като беше много добър, тя веднага се развихри.

В този момент Микеле Солара, дали от братска обич, или от чисто желание да всее смут, реши да усложни нещата, както той умееше. Сръга с лакът Стефано и го попита на висок глас:

– Ти кръв ли имаш във вените, или какво? Този е син на убиеца на баща ти, че и лайнян комунист, а ти го гледаш как танцува с момичето, което искаше да поканиш?

Паскуале със сигурност не го чу, защото музиката беше силна, а и беше зает да изпълнява акробатични номера с Лила. Но аз го чух, чу го Енцо, който стоеше до мен, и, естествено, го чу и Стефано. Очаквахме нещо да се случи, но не се случи нищо. Стефано си знаеше работата. Месарницата му вървеше повече от добре, канеше се да закупи съседното помещение, за да я разшири, чувстваше се в общи линии късметлия, даже беше напълно сигурен, че ще получи от живота всичко, което пожелае. Отговори на Микеле с прелестна усмивка:

– Да го оставим да танцува, бива го – и продължи да гледа Лила, все едно единственото нещо, което го занимаваше в този момент, беше тя. Микеле направи отвратена физиономия и отиде да потърси сладкаря и жена му.

Какво си беше наумил сега? Видях го да говори разпалено на домакините, като сочеше Мария в един ъгъл, сочеше и Стефано, Алфонсо и Пинуча, сочеше и към танцуващия Паскуале, към Кармела, която танцуваше с Антонио. Щом музиката спря, майката на Джилиола хвана сърдечно Паскуале под ръка, заведе го настрана и му прошепна нещо на ухото.

– Давай – каза Микеле на брат си и се засмя. – Пътят е разчистен. – И Марчело Солара се отправи отново към Лила.

Бях сигурна, че ще му откаже, знаех колко го ненавиждаше. Но не стана така. Музиката започна отново и тя, тръпнеща от желание за танц с всяко свое мускулче, първо потърси с поглед Паскуале и като не го видя, грабна ръката на Марчело, все едно беше само една ръка, все едно след нея не следваха рамото и тялото му, и потънала в пот, се хвърли отново в това, което в този момент за нея беше най-важно: да танцува.

Погледнах към Стефано, после към Енцо. Въздухът беше наситен с напрежение. Сърцето ми заби силно от уплаха; Паскуале, навъсен, отиде при Кармела и й каза нещо с рязък тон. Кармела се противопостави тихо и той, също тихо, я накара да млъкне. До тях се приближи Антонио, размени думи с Паскуале. Двамата заедно отправиха свирепи погледи към Микеле Солара, който отново си приказваше със Стефано, и към Марчело, който танцуваше с Лила, като я дърпаше, повдигаше, пускаше. След това Антонио отиде да извика Ада, докато още танцуваше. Музиката спря, Лила се върна до

мен. Казах й:

– Нещо става, трябва да си ходим.

Тя се засмя и възкликна:

– Ако ще и земетресение да стане, ще изтанцувам още един танц – и погледна към Енцо, облегнат на стената. В това време обаче Марчело отново я покани и тя се остави да я завлече на дансинга.

Паскуале дойде при мен и мрачно ми съобщи, че трябва да си ходим.

– Да изчакаме Лила да свърши танца.

– Не, веднага – каза той с тон, който не търпеше възражения, настоятелен и груб.

После се запъти право към Микеле Солара и силно го блъсна с рамо. Онзи се изсмя и му каза нещо нецензурно с половин уста. Паскуале продължи към външната врата, последван с неохота от Кармела и от Антонио, повлякъл Ада със себе си.

Обърнах се да видя какво прави Енцо, но той си стоеше подпрян на стената и гледаше Лила как танцува.

Музиката спря. Лила тръгна към мен, а по петите й я последва Марчело с блеснали от задоволство очи.

– Трябва да си тръгваме – почти изкрещях, силно напрегната.

Сигурно вложих такава паника в гласа си, че тя най-после се огледа наоколо, все едно се събуждаше.

– Добре, да си ходим – каза неразбиращо.

Запътих се към вратата, без повече да чакам, музиката засвири отново. Марчело Солара хвана Лила за ръка и й каза с шеговито-умолителен тон:

– Остани, ще те изпратя аз до вас.

Лила сякаш едва сега го позна и го погледна невярващо – струваше й се невероятно, че я докосва с такава лекота. Опита се да освободи ръката си, но Марчело я стисна силно с думите:

– Само още един танц.

Енцо се отлепи от стената и сграбчи Марчело за китката, без да промълви дума. Пред очите ми е: беше спокоен и макар и по-малък на години и на ръст, изглеждаше все едно не полага никакво усилие. Силата на хватката личеше само от лицето на Марчело Солара, който пусна Лила с болезнена гримаса и веднага се хвана за китката с другата ръка. Докато си тръгвахме, чух Лила да казва на Енцо на силен диалект:

– Пипна ме, тоя гадняр, видя ли го? Добре, че го няма Рино. Още един път ако го направи, направо го пиши мъртъв.

Възможно ли беше изобщо да не беше забелязала, че цели два пъти танцува с Марчело? Възможно беше. Това беше тя.

***

„Гениалната приятелка”
Автор: Елена Феранте
360 страници
Цена: 19лв
COLIBRI.BG
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
„Гениалната приятелка” от Елена Феранте, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>