Уикенд четиво: „В света на Prada” от Джан Луиджи Паракини

От  |  0 коментара

В уикенд четивото тази седмица ви представяме книгата „В света на Prada” от Джан Луиджи Паракини със специално подбран за вас откъс от издателство „Колибри”.
Годината е 1977. На Международното изложение на кожени изделия „Мипел“ в Милано се срещат една изтънчена госпожица, наследница на кожарски магазин, минала през феминизма и романтиката на комунистическите идеи, и един амбициозен предприемач, производител на чанти. Миуча Прада и Патрицио Бертели. Тази не особено сърдечна среща е началото на емоционална и професионална алхимия, от която ще избухне неповторим артистичен феномен. Италианският журналист Джан Луиджи Паракини, който повече от едно десетилетие отразява капризния свят на модата във в. „Кориере дела Сера“, прониква уверено „В света на Prada“ и нейния лабиринт от сполуки и несполуки и разкрива многообразните й превъплъщения, които очароват или разочароват, но никога не предизвикват равнодушие.

Откъс

Тя никога не е твърдяла „Стилът – това съм аз“, перифразирайки Луи ХІV. Други са се погрижили да лансират тази аналогия, защото зад колекциите на марката „Прада“, които повече от две десетилетия шестват по модните подиуми, прозира стилът, отличаващ Миуча от останалите й колеги. Стилът, налагащ своя отпечатък върху нейната философия, върху вижданията й за формата, естетиката и изкуството, върху някои вече станали култови нейни модели и преди всичко върху начина, по който се облича и представя самата тя. Тоест върху същността на нейния снобизъм.
Сигурно не е случайно, че когато се появява за интервю или (макар и рядко) на някое светско събитие, условният рефлекс, съгласно Павлов, на модните експерти е да анализират и най-малкия детайл на облеклото й.
Не е случайно и това, че неизменно след края на всяко ревю повечето от присъстващите се втурват зад кулисите не единствено за да я поздравят и да целунат (само символично) пръстена й, а за да видят как точно е облечена, какви смели съчетания на своите аксесоари е измислила, дали си играе на изискана господарка, или на небрежно облечена хлапачка, дали е в пълно съзвучие с колекцията си, или пък в пренебрежително противоречие.
„Кой знае защо печатът обикновено оценява най-високо колекциите, в които журналистите успяват да открият общото с мен…“, добавя понякога тя, но без да се изтъква, просто само колкото да отбележи факта.
Можем със сигурност да я сравним с барабанист, неподчиняващ се на зададения от композитора ритъм. И с този свой анархистичен ритъм успява да обърне на 180 градуса установените правила, съчетания и постулати.
Това да я видиш отблизо и да я разгледаш под лупа е сравнимо с посещение при гадател, с пророческо видение за бъдещето. Мнозина са убедени, че начинът, по който се облича, рано или късно ще бъде имитиран, и то далеч преди представянето на поредната й колекция.
„Ако Миуча – четем във „Вог“ (Америка) от 2005 г., когато госпожата бе включена във Великолепната седморка (на дизайнерите) – носи широка пола с плохи, можем да се обзаложим, че ще поискате да изхвърлите от гардероба си всичко, което прилепва плътно по бедрата ви. Ако е пръснала цяло съзвездие диамантени брошки по жилетката си тип кардиган, съвсем скоро и вие ще умирате от желание да се появите с подобни накити. Дори обикновената на пръв поглед диадема в косите й ще ви накара да се запитате доколко е вярно, че такова нещо могат да си сложат само седемгодишни момиченца.“ Това е мнението на списанието, ръководено от всяващата страх и ужас Анна Уинтър, жената, която според легендата само с едно пренебрежително извиване на веждите може да обрече на смърт цели колекции и да накара техните автори да изпаднат в тежка депресия.
„Дрехите – повтаря неведнъж Прада – би трябвало винаги да въплъщават визията, която даден човек има за себе си. Но това не е никак лесно. Създаването на собствен стил в облеклото се родее с психоанализата, защото е свързано с твърде лични, интимни аспекти. Проблемите на жените, касаещи начина на обличане, произтичат предимно от утвърдените предразсъдъци, от очакванията как трябва да изглеждат, от това какво не е и какво се смята за секси.“
И така, стилът на Миуча… Как да го определим? Не мисля, че тя някога е искала да го затвори в клетката на строгата дефиниция, нито пък си е присвоявала или е разрешавала на други да упорстват в търсенето на точното определение. Нека кажем само, че стилът й е плод на неуморно дирене, носещ незабравимия привкус на детството, или своего рода терапия, ала преди всичко игра, залагаща на леко провокативната уникалност. Именно за постигането на тази цел тя не престава да работи със старание и непоколебим нарцисизъм. А мисията й е да не попадне никога в общия кюп.
Така или иначе, стилът не може да не се съобразява с физическите характеристики на даден човек. Нейните не й налагат някакви особени компромиси. Не е изваяна като статуя, но младее за годините си. Не е красива, но се харесва. Например да вземем лицето й. Няма и следа от грим. Поне такова е впечатлението, с което оставаме. Естествено, може и да използва трик, прикриващ грима, ако е така обаче, той е много сложен. Никакъв загар, тъй като е банален? Напротив, има приятен тен, но не добит в солариум, а такъв, какъвто може да ти дарят само слънчевите лъчи, когато си на яхтата, не когато се излежаваш на плажа. Кожата на лицето свидетелства за вещината, с която употребява множеството антиейдж кремове.
А сега да се спрем на косата – един крайно консервативен и определено характерен елемент от стила на Миуча. Косата й винаги е била дълга, с приятен светлокестеняв цвят, изсветляващ през лятото. Ухаеща на шампоана, с който е била измита у дома (не от фризьора), подобно на косата на ученичка, която ще участва в училищен спектакъл. Никога не е била обуздавана от нещо, което има някаква, макар и далечна прилика с лак за коса. Често е задържана да не пада на челото от добре известната и нерядко споменавана диадема – аксесоар, който я съпровожда още от детството. Най-общо казано, твърде смел избор за прическа на човек, завършил училище преди доста години.
Пояснение номер едно: решението да бъде с дълга коса е поредният бунт на бившата беркетианка-феминистка-комунистка срещу буржоазните порядки. Така тя отрича възприетата в Милано строга догма, съгласно която е абсолютно неприлично да имаш дълга коса, след като си навършила петдесет години.
Пояснение номер две: да поддържаш една и съща прическа в течение на годините е нещо като запазена марка, поради което верността към прическата е често срещана характеристика на законодателите на модата. Сред специфичните и утвърдени отличителни белези на Соня Рикел, Криция, Анна Уинтър, Франка Соцани, Сузи Менкес (а в миналото – Коко Шанел и Даяна Вриланд) са техните прически. Те никога не са си и помисляли да ги променят просто защото човек може да ги разпознае дори само по тях. Това е донякъде като случая с кралица Елизабет и нейните шапки.
Преминаваме към гардероба на Миуча. Определено най-много обича полите. Като малка се прехласвала по изисканите поли на майка си. Като студентка харесвала дългите хипарски поли, но във вариант „Бъркли“. Дълго време, даже и след като се омъжила, приличала на презаписала две-три години студентка, защото носела дълги до земята поли, дебели чорапи и елегантни обувки. Ще се съгласите, че тези три неща е доста трудно да се съчетаят. Всъщност е класически небуржоазен стил, странящ от тогавашните канони на модата.
Обича полите за това, че са раздвижени, че съществуват безбройни вариации. Харесва тяхната скулптурна монументалност. Носи ги, понеже има наистина хубави крака. А какви поли предпочита? Странните, излъчващи нещо специално, изненадващите. Една от последните й (засега) поли е тази, с която е била на сватбата на бившата пиарка на „Миу Миу“ Аличе Фурнари, дъщеря на приятелката й Мануела Павези. Присъстващите гледат с почтително възхищение леко широката пола с цвят на горчица и с винилови ресни. Тя е съчетана с черна трикотажна блуза, с елегантни обувки с метални апликации, нюансирани в цвета на полата, и с неизменните обеци.
В средата на деветдесетте години, когато, след поредица от сезони, в които полите се скъсяват или удължават, Миуча представя отново на поредното си ревю полата с дължина до коляното, в САЩ влиза в обращение понятието „дължина Прада“. Това е само един пример за способността й да въздейства.
И така, за нея полата не е част от облеклото, а част от тялото. Ето защо, сред редките й паметни появи след ревютата, остава незабравим случаят отпреди няколко години, когато тя излезе с панталони, за да благодари на присъстващите. Онези от публиката, притежаващи най-силна чувствителност и емоционалност, именно журналистките от модните издания, усетиха необичайна тръпка и веднага се запитаха какво ли е искала да каже с това Миуча. Дали е пожелала да отправи някое сублиминално съобщение, или пък е решила да обуе панталони само поради лошото време? Какво ли не биха дали, за да разберат!
Всъщност отношението й към панталоните е отлично, ала само когато си е у дома. Носи ги с обувки без ток, като тези на балерините, и през зимата ги съчетава с дълъг и удобен пуловер. А диадемата в косата й е заменена с широка платнена лента. За такива ленти е знайно, че не само допринасят за завършения облик, но и предпазват от болки в шийните прешлени.
А сега да погледнем чорапите. Словосъчетанието „найлонови чорапогащници“ изобщо не присъства в речника й. Сякаш е нещо вулгарно. Вероятно дори не й е известно или по-скоро й е непонятно – все едно е на лапландски. Даже не харесва звученето на думата „чорапи“. Носи ги с неудоволствие, особено през зимата. Не й ли мръзнат краката? Изминаването с кола на краткото разстояние от къщи до офиса и обратно я предпазва от подобен риск. По-вероятно е човек да я види обута с чорапи, когато времето е топло. Те обаче нямат нищо общо със стандартната представа, тези плътни, привидно дебели и груби чорапи. Просто са необичайни, като обсипаните с пайети, с които се появи неотдавна, в един горещ септемврийски ден, за да представи поредната си колекция. През зимата не е ни най-малко забавно да носиш дебели чорапи. Виж, през лятото е различно. Миуча не се съобразява със сезоните. Човек би могъл да я види с голи крака под палтата от туид през януари или облечена с летни памучни сака, когато термометърът пада до нулата.
Съвсем друго са късите чорапки (любими на жените, изпитващи носталгия към гимназиалните си години). Те са отличителна черта на стила на Миуча. Обикнала ги е като малка и им е вярна и до днес, както на диадемата. Първоначално са били бели, сега са предимно черни, но принципът си е принцип. Харесват се и на майката на Миуча, госпожа Луиза, която все още е много шик и със строги разбирания относно стилното („Някои от тези неща дядо ти никога не би ги продавал!…“). Дотолкова, че на празненството по случай осемдесетия й рожден ден тя е с къси чорапки и маратонки.
Това, че Миуча предпочита да е с голи крака, не е само прищявка. Дължи се и на източната философия, която привлича толкова силно госпожа Прада. „Гейшите от Едо – четем в книгата „Същността на ики“ на японския естет и философ Шудзо Куки – са ходели боси и през зимата… Говори се, че мнозина са им подражавали. Голите стъпала, в противовес на изцяло покритото от кимоното тяло, несъмнено са израз на двойствеността на съблазънта. Представата, изграждана от голите стъпала и кимоното, е пълна противоположност на западното безсрамие, което кара голите тела да носят чорапи и обувки.“
Спорен е въпросът дали именно Миуча е лансирала толкова осъжданата от специалистите по съдови заболявания тенденция да се ходи с боси крака даже и при температури под нулата, но е вярно това, че тя има необичайно много последователи. Всъщност излишно е да си задаваме такива въпроси, тъй като едно е несъмнено – Прада е най-високо цененият интерпретатор на тази тенденция.
Друг основен елемент на стила на Миуча са формата и обемът на роклите. Мрази ширещите се кройки, от които женското тяло изглежда по-слабо. Не понася каквато и да било измишльотина или трик, сплескващ корема като в реклама на кисело мляко с фибри. Подобни неща не правят жената по-съблазнителна. Съблазнителността е възвишено понятие, интригуващо мозъка.
Например Прада останала силно впечатлена от отговора на голямата скулпторка и художничка Луиз Буржоа на въпроса й защо хората отдават такова значение на модата. „Защото ги прави по-съблазнителни“, отвърнала лаконично и безапелационно Буржоа.
Миуча има съвсем ясно оформено мнение по темата за съблазнителността. Изпитва истински ужас от вече изобилстващата по всички телевизионни канали секси визия на субретките, предлагаща, подобно на сводница, телата им. Намира за по-логична и почтена голотата дори и когато е леко прекалена и умерено скандална.
Случвало се някоя от нейните служителки да дойде на работа с бюстие, обувки с високи токове и надзъртащ над ниската талия пъп. Такова съчетание на вулгарното със съблазнителното я смущава и даже почти я наскърбява. Ето защо се опитвала да разубеди тези момичета, обяснявайки им с известна доза прагматизъм, че подобно облекло е обратнопропорционално на възможността да им се удаде да правят секс, но те в крайна сметка възприемали думите й като своего рода заплаха. Далеч по-добре е човек да заложи на иронията и леко покварената чувственост и въоръжавайки се с черни очила с дебели рамки, да се отдаде на странностите в стил „техно“ или geek-chic, който тя много обича и силно се забавлява да интерпретира.
Посланието, което формулира не само чрез начина си на обличане, но и на модния подиум, е в следния дух: секси са някои детайли, които човек е нужно да открие, а не да му бъдат натрапени, в енигматичната женственост и аналогиите. Една от основните постановки на Прада е, че сексапилен трябва да е умът, не изложената на показ кожа.
Франка Соцани твърди: „Вярно е, че в много от нейните колекции Миуча и идеята за жената се проникват взаимно и в крайна сметка могат да се слеят в едно цяло. А дали е красива предлаганата от Прада жена? Разбира се, че е красива, макар и с различна, неподвластна на стереотипите красота. В ревютата й няма място за днешните архетипове на сексапила. Точно обратното – в тях присъства единствено съблазнителното, и то в една откровено противоположна на възприетата трактовка“. Госпожата е направо очарована от проявите на такава контрастираща с общоприетото чувственост и особено от онази, присъща на мъжкараните. По разни поводи признава с усмивка, че обожава да се облича като тях. Всъщност какво друго да очакваме от човек с необичайно схващане за елегантност? А какъв следва да бъде стопроцентовият look на мъжкараната?
За начало, в духа на geek-chic, с който има много общи неща, трябва да носи очила с дебели рамки, като тези на певеца Джино Паоли през шейсетте години на миналия век. Никакъв грим и сресана с пръстите на ръцете коса. Груби, наподобяващи мъжките, пуловери. Три четвърти чорапи и обувки с квадратни муцуни, по възможност създаващи впечатлението, че са от пластмаса. И за да е завършен образът, идеалното би било да има и зъбно апаратче, но хайде да не прекаляваме. Във всеки случай никой не си спомня да е виждал госпожата „издокарана“ по този начин. Евентуално се е показвала в такъв вид само пред най-близките си приятели. Както можем да заключим, това е поредното доказа-телство за схващането й, че съблазнителността трябва да е само на интелектуално ниво, и то без да се правят големи компромиси с общоприетата мярка за естетика.
Вкусът към заиграването и удоволствието да се маскираш в крайна сметка биха могли да се окажат много по-секси от всичко останало. Появата на сцената на скулпторката Луиз Буржоа (с нейната безапелационна дефиниция за функцията на модата) не може да се тълкува като смесване на модата с изкуството. Въпреки близкото си познанство с редица представители на изкуството Миуча Прада винаги се е стараела да го избягва. В нейните модни колекции не присъстват позовавания на художествени творби и автори. На първо място, защото е широко използвано клише от колегите й, а тя е известна с нетърпимостта си към каквито и да било шаблонни увлечения, включително и към утвърждаващото се напоследък клише за дизайнера, обикалящ света в търсене на вдъхновение.
Извън вродената й непоносимост към баналното, Прада не смята, че впрегнатото да служи на модата изкуство гарантира успех. Единственият опит в тази насока, който тя счита за безусловно сполучлив, се отнася до големия испански сюрреалист Салвадор Дали и известната италианска модна дизайнерка Елза Скиапарели. Съгласно строгите й разбирания, нито едно друго влияние, било то на поантилисти, импресионисти или абстракционисти, не е вдъхновявало дълго помнещи се модни колекции.
А кой от нейните колеги, за които тя говори малко и неохотно, я е впечатлил най-силно? Знаем, че страстта към бутиковата мода е плод именно на дълбокото й възхищение от Ив Сен Лоран. Елегантните му дрехи и аксесоари са с нея още от студентските й години. Дори и понастоящем великият Ив си остава нейният голям и незаменим учител. По-късно влияние й оказват японските дизайнери на висша мода. В колекциите на Миуча са налице позовавания и на незабравимите Соня Рикел и Кристиан Лакроа, „последния, който издига в полет въображението, преди да започне триумфът на минимализма“. Сред англичаните изпъкват с неоспоримия си талант Джон Галиано и Александър Маккуин. Отрежда специално място на Вивиан Уестуд, тъй като я счита за изключително интелигентна и иновативна с оригиналното съчетаване на моделите с пънк музиката. А нещо за италианските дизайнери? Мълчание. Било за настоящите, било за онези от миналото.
„Осемдесетте години – разказва Миуча – бяха успешен период за Made in Italy и цареше голяма еуфория. Но аз бях объркана, защото смятах, че дизайнерите творят, за да продават, а не да подчертават индивидуалността на жената. Бях с впечатлението, че модата е предназначена за жени, които искат да угодят на обществото, за жени, които всъщност са някакви предмети.“
В тези думи проличават отново феминистките корени на Миуча. А пък стремежът й към нови познания, към гонитба на бъдещето, се усеща тогава, когато с известно облекчение признава на модата интересната роля на първопроходчик, на повод, каращ ни винаги да се питаме какво ще последва. Прада счита, че модата те тренира да гледаш неизменно напред, да се развиваш, да си в крак с времето, запазвайки непрекъсната връзката си с новото, проправящо си път в изкуството, киното и дизайна.
Но да се върнем на стила. Стилът „Прада“ е предимно самата тя. Ето защо няма среща, независимо от националността на интервюиращите я журналисти, при която да не е подложена на най-детайлна „дисекция“ и анализ.
През 2003 г. френското списание „Ел“ я описва по следния начин: „Облечена е в рокля с предно закопчаване от петдесетте години, сякаш излязла направо от филма „Далеч от рая“ с Джулиан Мур (фенка на Прада). Носи леки кафяви обувки „Прада“ на бос крак (краката й са много хубави), а небесносинята й чанта „Прада“ от крокодилска кожа е съчетана с ръкавици в опушен сив цвят. Тоалетът е допълнен с брошка със сини камъни – твърде големи, за да са истински. Подчертано ретро, за да бъде облечена с вкус; твърде покрита, за да бъде секси; твърде посвоему, за да прилича на фешън създание“. Година по-късно „Сънди Телеграф“ рисува следния портрет: „Обикновената й бяла блуза е отрупана с такова количество диаманти и аквамарини, че може да й завиди даже Пи Диди, а интригуващата й пола от дървени мъниста създава впечатлението, че в предишния си живот е била някоя от онези калъфки, продавани в „Халфордс“, които се слагат на седалките на колите, за да масажират гърба. На пръв поглед Миуча… изглежда доста странно, макар че облеклото й отива страшно много. Ако обаче се вгледаме по-добре, то е просто, дори класическо“.
Да оставим настрана сравнението с калъфка за седалки, защото в края на краищата полата е преднамерено ексцентрично дизайнерско решение, но аналогията с един акробат от хип-хопа вероятно не съвпада с най-съкровените стремежи на Прада.
Същата година тя отива на среща с журналист от американския „Ню Йоркър“ „облечена с обичайната ексцентричност, тоест с пола в отровнозелен цвят, с жилетка тип кардиган от кашмир в наситенолилаво, с къси черни чорапи и с кафяви обувки с подсилени носове и с ресни, каквито само някоя монахиня или пък играч на голф биха обули“.
Въпреки разнообразните повече или по-малко профански сравнения, това, че е издигната на пиедестал като жив паметник на стила, сигурно не би трябвало да е толкова отрицателно усещане. Миуча обаче предпочита да не засяга този въпрос. Когато се попрекали с възхищението и приповдигнатите коментари относно даден нюанс на зеленото, очарователните мъниста или обувки, на лицето й се изписва неподправено неудобство. Сякаш иска да каже, че би се обличала така, независимо от обстоятелствата, защото й харесва, както й се е харесвало преди двайсет или трийсет години. Като че неизменно подхваща любимата си игра на кукли и, предвид професията й, изглежда, че се забавлява неимоверно. Но всъщност не е толкова просто, защото трябва да е креативна, което понякога е истинска тегоба.
Госпожата не пропуска да отбележи, че често се стресира от това, че се налага да измисля как да превръща хрумванията си в конкретни неща. „Знам много точно какво искам, ала понякога се страхувам, че идеята миняма да може да се осъществи.“ В критичните случаи прибягва към нещо, което сработва винаги, а именно към онова, което е научила още като тийнейджърка по време на летуванията в планината: опъва се на леглото и започва да мисли. Снабдяването на мозъка с кислород е гарантирано, променя се гледната точка и всичко става по-ясно и разбираемо.
От друга страна, тези трудни мигове са част от самата нея, плод на съмнения със задна дата. В известен смисъл тя така и не е успяла да разреши напълно вътрешното противоречие между младежките си политически увлечения, буржоазния произход и настоящата си дейност. В работата й на дизайнер неизменно се долавя неувереността до-колко е съумяла да съхрани равновесието между елитарното и масовото, между пищната елегантност и привидната небрежност. Между златната и найлоновата нишка.
В някои моменти би искала да облича със своите дрехи единствено онези, които според нея го заслужават. А после, след като си е полегнала, за да размисли, може пак да се върне към мнението, че е далеч по-удовлетворяващо „Прада“ да носят възможно най-много хора. Естествено, този стремеж не е лишен и от финансови съображения. Освен това Миуча е привлечена от идеята чрез създаваните от нея неща да достигне до по-широки кръгове, да активира посредством всичко с марката „Прада“ една своеобразна транснационална линия за контакт. Тази перспектива я очарова открай време.
В най-общ план би могла да се задоволи с възможността да прави онова, което й харесва. За мнозина това би било не само утеха, а голяма цел.
Всъщност не е вярно, че върши или винаги е вършила онова, което й харесва, макар че обикновено тъкмо така се постига най-силното удовлетворение. Нима в училище не сме получавали най-добрите оценки именно по предметите, които сме обичали най-много?
„Понякога – разказва тя – се мъча дни наред със скици, форми или цветове като тюркоазеносиньото или някои особени нюанси на жълтото, които изобщо не ми допадат. Боря се с тях, защото съм привлечена от онова, което мразя. Предизвикателствата ме въодушевяват. Предизвикателствата водят до развитие.“
Този неин подход има аналогии в изкуството, в смисъл, че някои художествени творби, чиято естетика внася смут в душите ни, парадоксално могат да се окажат красиви, тъй като носят послание, отварят врата, хвърлят светлина върху нещо. Нищо че понякога ни карат да преглъщаме смутено.
Неслучайно голяма част от стила на Миуча се отличава със сублимното удоволствие да предлага елегантност, издържана изцяло в така наречения „лош вкус“, ако можем да определим по такъв начин полата, приличаща на дебело вълнено одеяло, или късите чорапки, съчетани с обувки с висок ток. Естествено, експериментира върху себе си тази елегантност. Може би изненадващото й увлечение по ужасното и сблъсъка на противоположностите се корени в скучните ваканции в планината със задължителната следобедна почивка и нескончаемите разходки покрай ручеите.
„Най-интересният момент в еволюцията на стила й – обяснява Франка Соцани – настъпи тогава, когато се отклони от отъпкания път на добрия вкус и благоприличието и започна да се докосва и да си играе с лошия вкус, обединявайки геометрични фигури с размити цветни петна, лансирайки цветове като гущеровозеления, съчетан понякога с тъмночервено. Тя тръгна подръка с грънджа и освен многобройните интерпретации, които му даде, го превърна в една нова разновидност на лукса.“
Изборът й на антиконформистка, на моменти дори смущаваща естетика е проява на нетърпимостта към правилата, които счита за скучни и банални.
„Борбата продължава“, скандираха младежите по барикадите в Париж през прословутия месец май.
„Най-любопитният аспект на този разрив с общоприетите правила – твърди Куирино Конти, писател, моден критик и дизайнер – е удовлетворението, което Прада изпитва, когато разочарова и удря плесница на добрия вкус, и способността й, натъквайки се на някаква случайна грешка, да я превърне в нещо върховно. Кокто съветваше да се грижим за грешките си, защото те ще бъдат нашият трамплин в живота. А пък Пикасо се радвал, когато най-неуспешните му творби буквално се разграбвали! Дори произведенията на Моцарт често пъти, при първото им изпълнение, са звучали неприятно в ушите на тогавашната публика. Такава е съдбата на всичко модерно.“
Прада изпитва и интелектуалното удоволствие да се движи, пазейки равновесие, по ръба на пропастта. Както видяхме в предишната глава, едно от най-значимите й модни послания акцентира върху търсене на „грозното“, състоящо се от пропорции, които те карат да онемееш, от съчетания, граничещи с оскърблението, от цветове, измислени в някоя лаборатория.
Създаденото от нея краси ли жените? А, това е стар, безсмислен въпрос.
„Години наред – признава тя – смятах, че трябва да се отхвърля традиционното схващане за женската красота. Показах на жените най-ниската, най-грозната точка. А сега, след като стигнах до дъното, ми се ще да въведа отново схващането за красота, придавайки му нов смисъл. Според мен облеклото е многофункционален инструмент, който ти помага да изразиш своите мисли, отношението към един мъж, към обществото. Понякога желаеш да изглеждаш могъща или сериозна, или пък богата. Всички ние искаме да представляваме нещо. Когато общуваш с някого, редом с инструментите, с които разполагаш, например способността да водиш диалог, използваш също така и дрехите.“
Този самоанализ се отличава с прямота и не оставя място за съмнения. Но невинаги е било така. През различните периоди, като се започне с онзи на смайващата грозота и се стигне до доведения до крайност минимализъм, тя рядко се е разкривала изцяло. Нито пък е обичала да обяснява откъде черпи вдъхновение или в каква посока са поели дизайнерските й търсения. Едва напоследък започна да дава израз на своите мисли, макар и с вродената си стеснителност.
Връщайки се към начина й на обличане, който е от значение, за да можем да разберем възгледите й за стила, през 2006 г. английският „Сънди Таймс Магазин“ пише: „Роклята й е от златнозелен брокат и възпроизвежда модел „отпреди няколко сезона“. Изпъкват рисуваните на ръка фигури, наподобяващи чуждопланетни нашественици. Под така наречената „рокля“ госпожа Прада си е сложила кафява памучна блуза с дълги ръкави… обута е с чехлички без ток в изумруденозелен цвят, а на ушите й са окачени големи триъгълници от черен кехлибар с камеи. Носи чанта без дръжка „Прада“ от черно-бяла кожа“.
Твърде особен е и тоалетът, описан от австралийското издание на „Харпърс Базар“: „Облечена е в пола с плохи от оранжева пластмаса. Доста шокиращо е тази петдесетгодишна жена да носи пола с плохи от оранжева пластмаса (всъщност е плат с пластмасово покритие). Не че не й стои прекрасно, дори направо божествено. Да не говорим за кожените сандали в черешовочервено, за блузката с къси ръкави с цвят на шоколад и за големите обеци с камеи, полюшкващи се на ушите…“.
Ех, тази пластмаса… Както и останалите материали, странните платове, предлагани като алтернатива, които неизменно изпробва първо тя. С пластмасата и с всичко, сходно с нея, Миуча винаги се е чувствала добре.
В крайна сметка онова, което мнозина наричат повратен момент за Прада, е свързано с успеха, пожънат от чантата раница, а по-късно и от анорака, все от чист найлон. Чантата раница е сред първите неща, за които би се говорело в един хипотетичен курс по прадология.
Началната стъпка в тази насока е направена в края на седемдесетте години на миналия век, след като се запознава с Патрицио. Миуча търси необичаен материал, за да създаде нещо наистина различно. Открива го в каталога на една фабрика, специализирана за военни доставки (палатки, парашути и т.н.). Има странно име (поконо) и е лек като коприна, но здрав, непромокаем, приятен на допир. Усеща, че е попаднала на това, което й е нужно. Купува машините за неговото производство и разработва известната чанта, наподобяваща раница, обточена с телешки бокс и дори с крокодилска кожа. По-късно ще й бъде сложено металното триъгълниче с надпис „Прада Милано“.
Посрещната е леденостудено, защото е нещо твърде различно от властващите по онова време канони и от моделите (предимно френски), които дотогава са диктували вкусовете на клиентките. Броят на продадените чанти е толкова малък, че в един момент хората от фирмата се питат дали не е по-добре да се откажат от производството им. За госпожата обаче това е въпрос на чест и тя проявява пословичната си упоритост. И е напълно права. Постепенно нейното найлоново чуждопланетно създание се налага и дори става култово. Това се случва през втората половина на осемдесетте години. За успеха му до голяма степен допринасят манекенките, които се тълпят около катедралата с въпросната раница на гърба, в която има карта на Милано и бутилка с минерална вода. Те ще бъдат последвани от мнозина други. Накрая найлоновото чуждопланетно създание, първата необичайна, но толкова обичана рожба на новия стил „Прада“, попада в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк. Да, тази толкова шик раница счупи рекордите по продажби и измести на заден план очевидната връзка със спомените на бившата бер-кетианка, която е ходила на училище с чанта на гърба, с бели чорапки и бяла якичка и с черна престилка.
Нима тези спомени са толкова живи?
Сигурно, защото през 2008 г. руското издание на „Вог“ я описва така: „Появява се с черна пола с плохи и бяла трикотажна блуза с яка, приличаща на мъжка риза. Като че ли пред нас е учителка, а не световноизвестна дизайнерка“.
През същата година излиза и един друг отзив, свързващ Миуча с училището, само че вместо на катедрата я поставят на последния чин. „Ню Йорк Таймс Магазин“ пише: „Със своята закопчана догоре блуза с бяла якичка, с черната си пола и с обувките на дебел ток, Прада прилича на нещо средно между матрона и слаба ученичка“.
Тъй като е ясно, че първите прояви на бунтарство се зараждат именно в училище, можем да обобщим портрета на дизайнерката така: учителка в налагането и преследването на целта, ученичка, искаща да знае все повече и повече.
В крайна сметка какъв съвет биха могли да получат жените от този, добил такова широко признание, символ на стила, макар че преподавателят по естетика от Философския факултет на Държавния университет в Милано Стефано Дзеки смята стила й за символ на депресията?
„Смешно е – казва Миуча, – че всички говорят за свободата на избора какво да облечеш. Независимо от свободата, нещата са сложни. Виждам често жени, които не знаят как да се обличат и страдат от това. Преди време нямаше алтернатива и всички се обличаха по един и същи начин. А днес, когато съществува толкова голяма свобода на избор, като отиваш на работа или на парти, трябва да знаеш какво ти харесва. За да придобиеш това знание, е нужно време. Някои го придобиват, други – не. Колкото до мен, изборът на дрехи ме забавлява, невинаги, но понякога.“
А мнението й за облеклото на мъжете? Положително, ако имат някаква идея, така че да са в съзвучие с дамата си, ако проявяват известна непоносимост към шаблона и баналното. По принцип смята за много скучно двуредното сако и не обича обемните, твърде квадратни сака, скриващи мъжкото тяло. От време на време се забавлява да направи нов прочит на някоя класическа част от мъжкото облекло, като например палтото от камилска вълна, считано от нея за аналогия на наметалата на средновековните рицари. В разработките си в сферата на мъжката мода тя залага, също както в своите тоалети и в дамските колекции на „Прада“, на вътрешната привлекателност и на постоянното търсене на новото, тъй като придават усещане за цялост, да не говорим за вече институциона-лизираното усещане за бунтарство.
„Пруст твърди, че елитът – припомня Куирино Конти, който в книгата си „Светът никога не ще узнае. Разговори за модата“ сравнява Миуча Прада с композитора бунтар Ектор Берлиоз – инстинктивно открива „новото“. Първоначално то никому не се харесва, после постепенно започва да бъде широко ценено и накрая прераства във всеобща страст. Точно тогава авангардът тръгва да издирва новото грозно, което да обича. С течение на времето марката „Прада“ би могла да се изложи на евентуалната опасност да се превърне в нещо пищно и претрупано, в класическа буржоазна красота. Но можем да предвидим или поне да се надяваме, че ако настъпи подобен момент, нейната създателка ще се разбунтува в знак на самозащита.“
И накрая още една дефиниция за стила й: той никога не е бил затворен само в представителните салони.

Лесно е човек да разпознае театралността, иронията, провокацията, вкуса към детайла, присъствието на нещо загадъчно и загатнато, отличаващи модния фотограф Хелмут Нютън. Той е авторът на първата историческа рекламна кампания на „Прада“.
Говорим за пролетта на 1985 г., когато във фирмата започват да мислят по-мащабно и планират след година да открият първия магазин в Ню Йорк. Великият берлинчанин пак е на висотата на очакванията. Ъгълът на снимане, позата и детайлите са издържани изцяло в неповторимия му стил. Фотография, сякаш направена на някое местопрестъпление: проснатата на земята жена като че ли е мъртва. Вниманието се насочва към полуотворената й чанта, съдържаща лични вещи. Вероятно някой я е преровил, търсейки нещо. От чантата се показва вестник, на чиято страница ясно се вижда снимката на един добре познат на обществеността мъж. Това е Личо Джели, така нареченият „дълбо-копочитаем майстор“ на P2 – занимаващата се с подривна дейност масонска ложа, в която членуват суперизвестни личности. „Дълбокопочитаемият“ е роден в Пистоя, но живее в Арецо, родния град на Патрицио Бертели. Това, че са съграждани, не пречи на Джели да съобщи посредством адвокатите си, че ликът му на онази снимка съвсем не е на място. Формалното му предупреждение е напълно сериозно: рекламата трябва да бъде махната.
Така, точно в момента, в който първата рекламна кампания Нютън–„Прада“ се налага със своя изключително специфичен стил, Бертели решава да я стопира, за да не си създава неприятности. Снимката на проснатата на земята жена с отворена чанта изчезва завинаги, но няма да бъде забравена. В някои чатове, в които се говори за история на фотографията и за Хелмут Нютън, тя е цитирана и до днес.
Накратко, първата рекламна кампания се натъква на проблеми, ала те не са прецедент в историята на търговската марка.
Какво налага една модна къща да си прави реклама и да се занимава с комуникация?
В онзи момент „Прада“ е марка със своя история. Собственост на семейство, чието ново поколение е решило да стартира и развива дейност в областта на модата.
Целите не се различават от общоустановените: на първо място е по-цялостното представяне, а на второ – лансирането на продуктите, за да се завладяват все по-големи пазарни дялове. Но в конкретния случай, още от самото начало, първата истинска цел е да се изградят много силен имидж и идентичност на фирмата. Защото, независимо от хубави-те платове и кожи, от авангардистките кройки и от новия дизайн, по-ценени са идентичността и способността й да привлича клиента посредством своята неповторимост.
Според Патрицио Бертели, предвид толкова разслоения пазар, именно идентичността може да сложи печата на лукса на който и да е продукт. Следователно трябва да се създаде здрава връзка между различните елементи, започвайки от продукта, тоест от колекциите. Ала това е труднопостижима цел.
„Рекламната кампания – обяснява предприемачът от Арецо – има по-силно влияние, когато успява да изтъкне не само имиджа, но и въображаемото въздействие на търговската марка, което следва да се адаптира към мотива, вдъхновяващ дадена колекция. Важно е тези неща да се раждат тук, във фирмата, съчетавайки, от една страна, нашата визия и от друга – чувствителността на фотографа, интерпретиращ тази философия.“
Ще рече, че рекламната кампания не бива да е просто препис на колекцията, а нейно по-широко тълкуване. За целта, освен двойката Прада–Бертели, работи и един вездесъщ специалист, Фабио Замбернарди (дясната ръка на Миуча), който отива дори на снимачната площадка, за да преговаря, а това невинаги е лесно, с фотографите.
Главните действащи лица се менят, но съставките си остават все същите като тези, които са били експериментирани в първата кампания от 1985 г.
Твърде експлицитното е твърде малко елегантно. Много по-въздействащи са метафоричната трактовка, тънкият, прокрадващ се херметизъм и придаващата вкус щипка ониричност. Това да е симпатична и привлекателна е последна грижа. Целта е никога да не звучи прекалено фамилиарно, защото истинският императив е да се лети все по-високо.
А след Нютън?
Сменят се редица способни фотографи, всеки със своите умения и талант, ала резултатът е винаги сходен. Може и да са само снимки за рекламни кампании, но разлиствайки албумите отпреди двайсет години, виждаш не просто дрехи, а и пози, изражения, жестове, които спокойно биха намерили място във филмите на Бергман и Антониони. Или във филма на Ален Рене „Миналата година в Мариенбад“.
Като например черно-бялата снимка с едва забележим зеленикав оттенък, направена от Албърт Уотсън през 1988 г., на която манекенката е седнала на маса с обърнати с дъното нагоре чинии (не се предвижда ядене) и с чаша вода до пищна чанта от крокодилска кожа. При един повърхностен поглед тази фотография би могла да ни се стори покана да се примирим, в смисъл, че за да си позволим такова скъпоструващо чудо, единствената въз-можност е да пестим от храна. Всъщност тя е предтеча на минимализма.
През 1994 г. снимката на Петер Линдберг, издържана все в тази елегантна, но призрачна тоналност на зеленикавото, ни показва стройното тяло на топманекенката Кристи Търлингтън, заснето от шията до малко под коленете, тоест без лице. Момичето стои право пред някакъв храсталак, стиснало нервно цигара между пръстите на едната си ръка, от която виси чанта, другата вероятно притиска устните. Поведение на момиче, което обича да си търси белята.
А на снимката на Дейвид Симс от 1996 г. е уловена „пришълката“ Каролин Мърфи, рееща се на фона на космоса.
Следващата година кампанията е поверена на младия англичанин Глен Лъчфорд, който прекарва доста време в дома на Прада в Арецо. На една от фотографиите, направена на смрачаване, се вижда лодка, в която се е излегнала очарователната, будеща неясно безпокойство Амбър Валета. Четири години по-късно Амбър ще бъде младата любовница на Харисън Форд, която той убива и хвърля в едно езеро. Филмът, озаглавен „Прозрачно минало“, е показан на кинофестивала във Венеция.
Пиерлуиджи Басо Фосали, преподавател по семиотика в Свободния университет за езици и комуникация в Милано, ученик на Умберто Еко и автор на различни книги, сред които „Промоция на ценностите. Семиотика на комуникацията и на потребителските нагласи“, анализирайки някои от най-важните рекламни кампании на „Прада“, говори за „творческа фибрилация“.
„Понякога фотообективът е отрязал главата на манекенката – обяснява професорът – и това свидетелства за прехода от една току-що приключила дейност (хранене в ресторант, разходка и т.н.) към друга, към която се насочва по някакъв непроницаем начин, неразбираем за погледа на външния наблюдател, вперен в очакване фигурата й да изникне там, където всъщност я няма. Дори когато манекенката позира в цял ръст, създава представата за вътрешно осъзнаване на публичната си роля, за това, че „храни“ очите на другите. Може да се каже, че се появява, бягайки. Тя като че ли е там, запечатана от фотообектива, но всъщност ни препраща към нещо друго, вътре в самата нея, което съблазнява, криейки се от погледа. Фонът и обстановката около манекенките сякаш също са на прага на едно преобразяване от обичайното и ежедневното в нещо магично. Това е магическият реализъм на „Прада“.“
Много специфично е усещането за интимност в снимките на Робърт Уайът за рекламните кампании през 2000 г. На една от тях виждаме седнало в кресло момиче. На едното му коляно е положена нечия ръка. Момичето е свело очи, а полуотворената му уста издава неодобрение. Не можем обаче и да допуснем, че то ще стовари своята чанта с щраусови пера върху главата на онзи, който си е позволил „галантния“ жест. На друга снимка на преден план е седналата съвсем непринудено, цялата в пайети, манекенка и бихме могли да се догадим за отчаянието на стоящия в ъгъла младеж, който я гледа, съзнавайки, че е непостижима. Отлична илюстрация на трактовката на желанието и на предизвикателството, отправено към специалното, изключителното.
Същите фотографи работят и за рекламата на мъжките колекции, защото основната концепция си остава непроменена. Трябва да отбележим налагащото се присъствие на триото актьори Джон Малкович–Тим Рот–Уилям Дефо с техните специфични физиономии и най-вече с излъчването на „лоши“, с което открай време са привличали госпожа Прада. Освен това впечатляват необичайните душевни състояния, особено в снимката от 1998 г., на която мъжът, запечатан от фотообектива на Норберт Шорнер, е закрил лицето си с ръка, а с другата сякаш моли за пощада, понеже сигурно е бил подложен на какво ли не.
В рекламите на „Миу Миу“ изпъкват Дрю Баримор с огненочервените си устни и Хлое Севини, която, започвайки от името й, е известна като живо въплъщение на женското обаяние.
В навечерието на 2000 г. в екипа на „Прада“, отговарящ за комуникацията, пристига един мъж, чийто принос ще се окаже от основно значение. Името му е Стивън Майзъл. Роденият през 1954 г. нюйоркчанин е утвърдена звезда в модната фотография. Той е обаятелен с лицето си на индианец и с дългата, превързана с лента коса. Облича се само в черно, и зиме, и лете ходи с дълга до земята връхна дреха. По характер е необщителен (дава по едно интервю на седем-осем години) и не обича да се снима (агенциите разполагат само с няколко негови снимки). Чрез своите работи Майзъл лансира някои от най-известните манекенки. Също така е правил доста снимки на Мадона. Още в началото на деветдесетте години на миналия век се утвърждава като един от най-търсените фотографи. Човек, който не приема да работи за по-малко от 30 хиляди долара дневно и мрази да му губят времето. Човек, който изобщо не си дава труда да скъсява дистанцията и да се прави на сърдечен. Тъкмо обратното. Говори се, че преди няколко години подраз-неният от прекаленото му високомерие Мик Джагър напуснал снимачната площадка, без дори да му каже „бай-бай“. Нищо чудно да е станало точно така, предвид суперегото и на двамата.
Обикновено не води разговори с възложителите. Всичко се договаря от неговата агенция. Той само снима и предава заснетото. Ако се хареса, добре. Ако ли не, здраве. Светът е пълен с фотографи. Някои от тях, бедничките, са дори и кадърни. Ето такова е в най-общи линии поведението му.
Всъщност след завършването на едно-две специализирани училища е започнал да работи като дизайнер за няколко модни къщи. От детинство се е увличал по модата и е бил омаян от красотата и стила на три топманекенки от онзи период: Туиги, Верушка и Джийн Шримптън. Става фотограф съвсем случайно. Когато излизал от манхатънските ателиета, в които разработвал модели на дрехи и обувки, се отдавал на страстта си да снима манекенките в агенциите, вкъщи и по улицата. Един ден част от снимките му попаднали в някакво списание и не след дълго му се обадили. Така сменил своето амплоа.
Какъв е стилът му? Издаващ напрегнатост, привидно студен, дори понякога суров. Но когато двете модни законодателки от „Вог“ Анна Уинтър и Франка Соцани, всяка поотделно, го провъзгласили за гений, всички от света на модата повярвали в това твърдение.
„Стивън – казва Франка Соцани, която се запознала с него през осемдесетте години – е не само човек с големи възможности. Той е моден фотограф, обичащ модата най-много от всичко. Достатъчно е да видиш работите му, за да разбереш, че е наистина така.“
Именно той става, с редки изключения, deus ex machina на рекламните кампании на „Прада“. Лесно е да си спомним черно-бялата снимка от 2002 г. на облечената с връхна дреха от прозрачна пластмаса Амбър Валета с лице, тънещо в полусянка, и с крак, облегнат на стол.
Кои са най-използваните от него модели?
Дария Вербови, притежателката на най-парализиращите очи, появявали се в последно време по модните подиуми, Елиз Кромбез, Карън Елсън и особено родената през 1985 г. московчанка Саша Пивоварова, бивша студентка по изобразително изкуство и настояща художничка, някои от творбите й вече са били представяни на изложби или публикувани в списания. Русокосата Саша, със сини очи и с вечно тревожен поглед, губещ се из незнайно какви меандри, която живее в Бруклин, със сигурност би получила роля в евентуално продължение на „Блейд Рънър“. Междувременно е най-доброто олицетворение на женския чар, така, както го възприема Миуча Прада. Секси визията на Саша предизвиква постоянно безпокойство, както когато (през 2005 г.) е заснета, докато се качва по стълба, „цитирайки“ Ким Новак от филма „Световъртеж“ на Хичкок (известен и като „Шемет“). Или когато (през 2006 г.) е седнала на парапета на терасата на небостъргач с очевидно лоши намерения спрямо себе си. Или пък (2007), когато тя е особено красива, но, застанала близо до един прозорец, сякаш обещава или заплашва с какви ли не нещастия. Не можем да я забравим и в груповата фотосесия с други топманекенки (200 8) , като една от живите кукли, отдадени на закачлива игра.
Понякога роденият под знака на Близнаци (подобно на марката „Прада“) непредвидим Майзъл умее да бъде успокояващ и вдъхващ доверие. Така може да се тълкува фотосесията (все през 2008 г.) с потъналата в черни дантели Линда Еванджелиста. Стивън е нейният Пигмалион: снимал я е, ръководил е израстването й до топманекенка и й е наложил много от външните промени, белязали капризната й кариера. Следователно той е не само фотограф, но и ценен консултант относно грима, прическата и новата визия.
Естествено, заема се и с голяма част от рекламните кампании за мъжките колекции. Особено запомняща се е снимката от 2003 г. с излегналия се във вана (празна) млад мъж с шапка и ексцентрични риза и вратовръзка.
Все по повод на мъжките колекции заслужава да се спомене кампанията от 2009 г., възложена на дизайнера, художника и фотографа Еди Слиман, високо ценен от Прада и Бертели заради своя еклектизъм. Слиман заснема в строги черни костюми братята Клод и Луис Симонон – синовете (любимци на момичетата) на басиста на пънк групата „Клаш“ Пол Симонон.
Когато говорим за суперизвестни по-стари фотографии, нека вметнем в скоби, че снимката на Пол Симонон, който през 1979 г., на концерт на групата в нюйоркския „Палейдиъм“ (The Palladium), изпада в транс, докато изпълнява солото си, и чупи своята китара „Фендер Пресижън“, минава за най-хубавата за всички времена, нещо като епохален манифест на рока.
Тъй като за рекламата на „Миу Миу“ са нужни по-„пакостливи“ фотографи, през 2004 г. тя е възложена на хипертрансгресивния Тери Ричардсън, превърнал актрисата Маги Гиленхал в дяволско създание с черна котка, а впоследствие – на две двойки фотографи, подготвили голяма част от материалите за следващите кампании.
Първата двойка са Инес ван Ламсвеерде и Винууд Матадин, които снимат темпераментни и палави красавици като Лу Дилън, Камила Бел и Ким Бейсинджър, чието присъствие е хитър ход, който дава да се разбере, че марката „Миу Миу“ не е насочена единствено към тийнейджърките.
Красавиците, предпочетени от втората двойка – Мерт Алас и Маркъс Пигот, – сред които Линдзи Лоън, Летисия Каста, Кирстен Дънст, Ванеса Паради и Кейти Холмс, са в леко кукленски пози, но до такава степен изтънчени, че предизвикват някои опасения и неизбежните мъчителни въпроси.
„Макар че цветовете са крещящи – коментира професор Пиерлуиджи Басо Фосали избора на снимки за рекламните кампании, – влезлите в кадър вещи не се набиват на очи, а човешкото присъствие е покъртително. Ако снимките се окачествяват като хиперреализъм, то е поради милия и искрен начин на ненатрапчиво представяне на идентичността. Трактовката на „Прада“ се състои в смекчаването на всичко онова, което в нашето ежедневие може да се окаже главозамайващо и нервно. Последователността на тази трактовка не бива да се търси само в избора на облекло, който може да се изразява в контрастиращи форми и варианти, а и в начина на интерпретиране на даден маниер на живот.“
Все пак рекламните кампании са само един от инструментите. Изграждането на имиджа на „Прада“ се основава на редица други послания, неразривно свързани с конкретната дейност. Така например ревютата са значим спектакъл, по време на който, редом с показваните пред публиката модели, се осъществява и комуникация. Търговската стратегия, базираща се на спецификата и прецизно дефинирания стил на фирмените магазини, също има своята роля. Да не говорим за архитектурните експерименти в така наречените Епицентрове, за съвременното изкуство, с което се занимава фондация „Прада“, и за ветроходството, чийто флагман е „Червена луна“.
Освен рекламата, именно това сливане на позовавания, това странно сродяване на толкова различни неща, говорещи обаче на един и същи език, изгражда и укрепва елитарната, леко високомерна идентичност на „Прада“.
В крайна сметка сублиминалното послание, формулирано посредством подобна симбиоза между дизайна, изкуството и ветроходството и предназначено да съблазнява публиката, е: „В тези дрехи ние сме точно каквито трябва да сме“.
„Механизмът, с който определен продукт ни грабва – казва Патрицио Бертели, – е много специфичен. Когато някой купува даден предмет или част от облеклото в нашите магазини, смята, че придобива принадлежност към съответния стил на живот. Благодарение на идентичността една чанта, чифт обувки или едно палто стават наистина луксозни. Ние винаги сме се движили в тази посока. Освен на високото качество и на иновативността на изделията, сме заложили на дистрибуция чрез канали за продажба, които да отговарят на точно формулирани изисквания. Впоследствие идентичността на „Прада“ бе допълнена с инициативи като фондацията и „Червена луна“, които допринесоха марката да стане по-силна и по-актуална.“
Дали комуникацията достига с еднаква скорост и ефикасност и до жените, и до мъжете?
„Не – отвръща Бертели, – защото става дума за две различни възприятия. Жените винаги са се интересували от мода и тя им е близка и позната. Мъжете я откриха не толкова отдавна, и то като начин на изразяване на социалния статус. Модата за тях е манифест на стила им на живот. Очевидно е, че в сравнение с жените, те са по- слабо подготвени да избират и да променят облеклото си. В този смисъл комуникацията е важен лост в нашата дейност. Особено когато обстоятелствата са трудни, от съществено значение е да покажем на какво сме способни и да докажем, че умеем да интерпретираме новите тенден-ции и стилове.“
Може би именно за да премахнат разликата спрямо жените, състояща се в по-ограничените възможности за избор и в неминуемото чувство на неловкост, рекламните кампании за мъжките колекции предлагат усещане за изисканост и увереност.
В своя семиологичен анализ професор Басо Фосали вижда „един мъж в симбиоза със заобикалящата го среда, в по-голямо съзвучие, в диалог със света. Той сякаш е направен от същото „тесто“, от същата материя, макар че фигурата му се откроява благодарение на ясно очертания силует, носещ белега на линеарността и добрия дизайн“.
В раздел „Разходи“ на баланса на „Прада“, приключил на 31 януари 2009 г., в позицията „Комуникация и реклама“ фигурират 99 571 000 евро, равни на 6 % от нетните приходи, което не се различава особено от размера на похарченото за реклама от другите фирми в бранша.
От тези средства черпи понастоящем фондация „Прада“, за да осъществява разнообразните си дейности, а до неотдавна с тях се финансираха и участията на „Червена луна“ в „Купата на Америка“.
Сред широката гама продукти има ли предмет символ, който, повече от всички останали, носи посланието за същността на „Прада“?
Прада и Бертели са единодушни: „Пътническата чанта от черен найлон. Тя е лека и практична. Според нас е абсолютното послание, защото олицетворява историята ни и успоредно с това е изключително съвременна“.
Несъмнено комуникацията заема централно място в цялостната стратегия на фирмата. Участието на различните главни действащи лица, които са изградили и продължават да актуализират изискания й имидж, е от основно значение. Но също така е важна ролята на онези, които я управляват. Неслучайно понастоящем този ключов сектор се ръководи от Стефано Кантино. Той е нещо като посланик, висш сановник, доказал през четиринайсетте години работа на разни длъжности верността си към каузата на компанията. Освен него има и „консули“, които са доста специални хора. Мнозина от тях умело произнасят френ-ското „р“, което е белег за благородническо потекло.
Нека започнем с Верде Висконти ди Модроне, която години наред е своего рода филтър за всички уловки, с които журналистите целят да се доберат по някаква причина (мода, изкуство и т.н.) до самата госпожа Миуча. Верде е перфектното олицетворение на фирмената философия. Тя сякаш е излязла от портретната галерия на някой замък. Подобно впечатление не се подхранва единствено от това как се облича, как изглежда косата й или от липсата на грим. Носи фамилното име на средновековните господари на Милано и на световноизвестния режисьор Лукино, който нееднократно е вдъхновявал госпожа Прада не само с изисканата си елегантност, но и със своебразния начин да разказва за буржоазията, като например във филма „Семеен портрет в интериор“. Напълно е възможно преди десетилетия фамилията Висконти ди Модроне да си е купувала куфари и пътнически чанти от историческия магазин „Прада“ в Галерията. През 1996 г. Верде пристига в пресслужбата на фирмата, където работи няколко години заедно с приятелката си от детинство Франческа Морати – дъщеря на петролния магнат Джанмарко Морати и на Лина Сотис, журналистка и писателка. Както вече казахме, Верде е мнооого „Прада“, дори и задето, подобно на госпожа Миуча, в душата си е и „Миу Миу“, тоест по детски палава. Това донякъде се дължи и на участието й (партнира на Алесандро Хабер) във филма на Лучано Емер „Стига! Ще го направя на филм“. Да не говорим за двете й големи страсти. Първата е „Интер“, чийто вицепрезидент за известен период бе татко й, граф Джамариа – наследил фармацевтичната компания „Карло Ерба“. Втората е лъскавият персонализиран „Харли Дейвидсън“, с който се носи безразсъдно по пътищата, слушайки „Безразсъден живот“ и другите хитове на Васко Роси.
Не че някога е било изискване по отношение на биографията, но по случайност и говорителят на Патрицио Бертели е от благородническо потекло. Франческо Лонганези Катани е маркиз на Банякавало, провинция Равена. Син на многократно отличаван адмирал, командващ подводния флот на Италианските военноморски сили, на свой ред лейтенант от ВМС, Франческо завършва право и сменя редица занимания: фотограф на платноходи (бил е състезател в националния отбор по ветроходство), служител в пресслужбата на Международната автомобилна федерация, извънщатен сътрудник на „Ферари“ за състезания във „Формула 1“ и част от екипажа на „Червена луна“. Длъжността, която най-силно се набива на очи в неговата трудова биография, е тази на адютант на принц Рение. Шест години прекарва в Монте Карло, изпълнявайки много деликатната роля, включваща, за щастие, и присъствието на разни церемонии, награждавания за „Гран При“, празненства и балове с маски в „Спортинг Клуб“.
Безупречният в костюмите си на ситно райе и с двуредно закопчаване Лонганези е приятен събеседник. Впечатлява с малко старомодния стил, с който целува ръка на дамите, гарниран с любезни и галантни слова на поне пет езика.
Третият „консул“, въпреки че никога не е бил на щат във фирмата, е Паоло Мартинони, който от близо десет години отговаря за комуникацията, свързана с „Червена луна“, като се започне от гонките в Окланд и се свърши с тези във Валенсия. Кръстосвайки морета и океани, е преживял не една буря, но винаги се е справял. За него казват, че е костелив орех.
Роденият в Бреша Паоло произхожда от заможно семейство. Завършва университета „Бокони“ в Милано и се отдава на ветроходството като специализиран журналист, собственик на предприятие за строителство на платноходи и участник в гонки и дълги пътешествия по море. Среща се очи в очи със смъртта на 5 януари 1982 г. През нощта, докато бил на вахта на извършващия околосветско пътешествие „Роли Го“ (недалече от Пунта дел Есте в Уругвай), паднал във водата. Мрак, леденостудена вода, сила на вятъра 35 възела. Останалите членове на екипажа спели долу в кабината. Да крещи? Напълно излишно. Срок за оцеляване в такива условия: десет минути. За щастие тъкмо в онзи момент дошло време друг да застане на вахта. Измъкнали го на борда след седемминутен престой във водата, точно когато започнал да връща назад лентата на своя живот. Оттогава станал много по-голям оптимист. Мартинони е собственик на фирма (ISM Italia) за връзки с обществеността и спортен маркетинг. Женен е за журналистката и писателката Кристина Габети, дъщеря на Джанлуиджи Габети, който пък е известно име в миналите и настоящите събития, свързани със семейство Аниели.
За имиджа на една търговска марка допринасят и ред други неща, които убягват на стандартното планиране. Например дали имат по-голямо значение Х брой снимки в модните списания или няколкото минути от „Сексът и градът“ (шеста серия, пети епизод), когато Кари си определя среща с Джак в магазина на „Прада“ и му подарява една скъпа риза? Хубав въпрос, нали?
Или абсолютно непредвиденият (ала добре приет) и напълно безплатен ураган от популярност, предизвикан от книгата на Лорън Уайзбъргър „Дяволът носи Прада“, но най-вече от едноименния филм? Макар и всъщност марката да не е част от сюжета, на колко ли хора от цял свят тя е послужила като „заглавие“ на постигнатите от тях успехи? Дори и днес дяволът, сам по себе си, сякаш не е изгубил своето очарование. А като добавим и че в дадения случай той се идентифицира с елегантната диаболична директорка на модно списание, пресъздадена на екрана от Мерил Стрийп, това си е повод за наздравица. Естествено, с „пенливо вино“.
„Така е – признава Миуча. – Много обичам да обличам дяволи, ако под дявол се разбира темпераментна, сложна от интелектуална гледна точка, пълна с противоречия и изненади личност. В този смисъл дяволът е по-интригуващ от който и да е кротък, но предвидим ангел.“
Освен находчивата реплика „Човешко е“, отнасяща се за онези нещастници, които не се обличат подобаващо, от филма ще се запомни и прекрасната апология от страна на директорката за това как човек не може да избяга от системата мода, дори и нахвърляйки се на „едно степано пуловерче, изровено в някоя кошница за преоценени стоки, което не е синьо, не е тюркоазено, нито дори графитено, а небесносиньо“. От тези думи вероятно е настръхнала кожата на госпожа Прада, известна с това, че няма особена склонност към небесносиния цвят.

„В света на Prada“
Автор: Джан Луиджи Паракини

232 страници
www.colibri.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
Уикенд четиво: „В света на Prada” от Джан Луиджи Паракини, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>