„В дворците на Кносос” от Никос Казандзакис

От  |  0 коментара

„В дворците на Кносос” от Никос Казандзакис е красив прочит на легендата за Тезей и Минотавъра. Във времена на герои и чудовища пренася илюстрованото издание на един от шедьоврите за възрастни и деца на големия гръцки писател!

Древногръцките легенди и митове продължават да живеят в паметта на човечеството  и да будят въображението му хиляди години след създаването им.  Те са реалистичните прародители на приказките, в които богове и простосмъртни си приличат и често пътищата им се преплитат.

Именно легендата за един от най-трагични древногръцки герои възкресява вълнуващата адаптация„В дворците на Кносос” на великия писател Никос Казандзакис – тази за Тезей, обединителя на Атика, и за Минотавъра, сковал в страх остров Крит. Творбата излиза в ново луксозно издание с твърди корици и с въздействащите илюстрации на Васил Инджев.

Тезей, синът на цар Егей, е призван да се превърне в мъж, който ще разтърси основите на света. Пристигайки на остров Крит заедно с избраните атиняни, които трябва да бъдат принесени в жертва на Минотавъра в Лабиринта като кръвен дан, той е твърдо решен да освободи народа си от подчинението, което тегне над него. С помощта на дъщерята на цар Минос – смелата и непокорна Ариадна – той ще се изправи пред митичното чудовище и ще се опълчи на могъщия владетел.

Умело преплитайки любовна история и митичните приключения, Никос Казандзакис изгражда мозайка от изящно слово, което ще пренесе читателя в Древна Елада.

ОТКЪС

II

Изведнъж царкинята се стресна. В опустелия, облян от слънце двор се появи един младеж. Беше около двайсетгодишен, строен, с кестеняви коси, вързани със златна панделка, препасан стегнато с червен пояс, на който висеше къса широка кама със златна гравирана дръжка.

– Ето го пак! Ето го пак! – прошепна Ариадна и за миг се извърна да види дали сестра й Федра спи.

– Слава богу! – произнесе тя тихо. – Слава богу, спи…

Младежът вървеше спокойно по огромния двор, оглеждаше всичко внимателно, сякаш искаше да го запечата в паметта си, да не го забрави. Взираше се бавно, старателно в стълбите, в тесните коридори, вдигаше глава и разглеждаше трите етажа на двореца, прозорците му, балконите, терасите… Едно по едно, сякаш ги записваше дълбоко в ума си…

„Не бива да забравя нищо… Нищо! Нищо!“ – мислеше си той и впиваше поглед в целия огромен, сега стихнал дворец.

А Ариадна, надвесена през прозореца, отново смръщи витите си вежди.

„Кой ли е той? Кой ли е той? – мислеше си тя. – Вече от три дни обикаля из двореца… По облеклото му се вижда, че е чужденец… Снове насам-натам по цял ден, говори, не иска нищо, гледа. Нищо друго не прави, само гледа! Голямо съмнение мъчи душата ми… А свирепият Малис, началникът на дворцовата стража, го следва скришом и го дебне… Ах, ето го!“

Иззад една колона се подаде бавно лукава мутра с обръснати мустаци, с малки черни очи, с остра брадичка. Човекът беше гол до кръста, на пояса му висеше малък железен меч.

Беше впил такъв свиреп поглед в младежа, като че ли всеки миг щеше да се нахвърли върху него и да го повали!

– О, Майко – промълви ужасена Ариадна, – о, Велика Богиньо, простри ръката си и го закриляй! Не позволявай на Малис да го убие!

Младежът беше вече прекосил двора, спусна се по стъпалата на театъра и закрачи по широкия, застлан с плочи път, който водеше към изхода на двореца. Малис го следваше, като пристъпяше тихо, приведен като дива котка, когато дебне някоя птица.

– Къде ли отива? – отново прошепна царкинята и сърцето й заби силно. – Ще слезе на пристанището и ще си замине!

Гласът й трепереше. За миг й се дощя да извика: „Малис, хвани го, не го оставяй да си отиде!“.

Но се сдържа.

„Царкиня съм – каза си тя. – Трябва да сдържам поривите си. Лицето ми трябва да бъде безизразно, спокойно, никой да не може да отгатне какво мисля.“

Разпери отново ветрилото и започна да си вее. От челото й изведнъж беше почнала да се стича пот и да размазва червилото, което си беше сложила на бузите.

Слънцето жареше, щурците отвъд в маслиновите дръвчета цвъртяха, селяните се бяха заловили отново за работа. Духаше лек ветрец, веячите, стиснали дървените си вили, подхвърляха сламата и житото, вятърът отнасяше настрани плявата и зърното падаше и се трупаше в краката им.

„Горките селяни, колко работят! – помисли си царкинята. – Работят като роби през цялата година. Те орат нивите, те сеят, те жънат, те веят и тогава идват дворцовите стражи, прибират им зърното и го изсипват в големите ни царски делви. Не е справедливо! Не е справедливо! Какво им остава? Сламата!“

III

Царкинята не си беше довършила още мисълта, когато вратите на хамбарите се отвориха и десетина дворцови роби се появиха, нарамили празни чували.

– Сега ще им вземат житото! – промълви царкинята и милостивото й сърце се изпълни с жал.

Ала къде ти да дръзне да се обади! Веднъж, когато беше заговорила за това, баща й скочи, сграбчи я за косата и замалко не я повали на земята.

– Затваряй си устата! – извикал й бе той побеснял. – Затваряй си устата! Да не те чуят робите и да вдигнат глава!

– Не е справедливо! – извикала бе Ариадна и бе избухнала в плач.

– Цар съм! – отвърнал бе старият й баща и бе тропнал по плочите със златния си царски жезъл.

Младежът чу, че вратите се отварят, усети стъпки зад себе си и се извърна, робите с празните чували минаха забързани край него и се отправиха към харманите.

Младежът се спря и ги загледа. Всички бяха кьосета, съвсем голи, само на кръста им висеше парче дебело корабно платно.

Малис също се спря и седна с кръстосани крака на земята зад ствола на една маслина.

„Къде ще ми отиде! – мислеше си той и пронизителният му поглед беше все тъй прикован в благородния младеж. – Къде ще ми отиде! Три дни вече го дебна… Но като си дойде царят, тогава…“

Усмихна се злобно.

„И тогава… тежкò  му и горкò!“ – завърши той разсъжденията си и се просна на земята като змия.

Но в този миг се разнесоха силни викове. Крясъци, ругатни, закани. Мъже се караха там, при харманите, и Малис скочи прав. Погледна, на един голям харман, където отвяването беше приключило, дворцовите роби се бореха със селяните, които стискаха дървените си вили и се заканваха.

Малис наостри уши.

– Ще ви строшим главите! Махайте се! Махайте се!

– Ние засяхме, ние ожънахме, ние ще ядем житото!

Няколко жени изскочиха напред, вдигнаха ръце и завикаха с плачлив глас:

– Гладни сме! Гладни сме!

Счепкаха се. Изтичаха от двореца стражи с копия. Младежът блещеше радостно очи.

– Настъпи мигът! Настъпи мигът! – прошепна той и забърза с широки крачки към хармана.

Но изведнъж една яка ръка го сграбчи за рамото. Извърна се. Пред него със свирепо изражение стоеше Малис.

– Къде отиваш? – изръмжа той гневно.

– Свободен съм – отвърна спокойно младежът. – Не съм длъжен да давам сметка на никого!

– Тук никой не е свободен! – извика Малис. – Тук всички сме роби на царя.

– Аз не съм оттук! Не съм роб!

– Откъде си? Какво търсиш тук? Защо обикаляш от три дни вече из двореца?

– Не съм длъжен да давам сметка на един роб. Чакам царят да се завърне, за да говоря с него.

– Аз съм окото и ухото на царя. Когато той отсъства, аз гледам, аз слушам всичко, каквото става в двореца, и аз заповядвам.

Младежът вдигна пренебрежително рамене.

– Не мога да говоря с роби – каза той надменно. – Махай се!

– Ти ще се махнеш! – изкрещя Малис и на устата му се появи пяна. – Ти ще се махнеш!

Сграбчи свирката, която висеше на врата му, изсвири.

И веднага от коридорите на двореца изскочиха през вратите му петима-шестима стражи с двувърхи копия.

– Тук! Тук! – извика им Малис.

И посочи младежа.

– Хванете го! – изкрещя той.

Младежът измъкна ножа си. Не каза нищо, отскочи назад, като държеше високо ножа, и се опря на голямата външна врата на двореца. Двама от стражите, които се бяха присегнали да го хванат, се отърколиха на земята.

– Удряйте го с копията! – извика яростно Малис. – Убийте го!

Младежът отскочи отново назад, влезе в двореца и запристъпя заднишком към големия двор. Знаеше, че там се намира главният олтар с огромните рога на свещения Бик, и ако свареше да стигне до него и да се хване за рогата му, никой нямаше да дръзне вече да го закачи. Щеше да бъде под закрилата на Бога.

Стражите изплашено го гонеха по петите, но никой не смееше да го доближи. Младежът изглеждаше спокоен и несломим. Когато първоначално към него бяха пристъпили двамата стражи, той направи някакво рязко движение с ръка и ги повали на земята.

– Навярно е някакъв бог! – прошепна един от стражите, изблещил очи.

Другите го чуха и коленете им се подкосиха. Малис не можа да се сдържи повече.

– Мерзавец! Шпионин! Предател! – изрева той и се нахвърли върху младежа.

Бяха вече стигнали в големия двор, олтарът се издигаше в средата му, свещените рога блестяха на слънцето, а между тях бе закрепена голяма двойна секира от бронз.

Младежът протегна ръце, но не свари. Малис го беше вече докопал и вдигаше ножа си.

– Малис!

Разнесе се силен женски глас. Малис позна чий беше гласът и се уплаши. Ръката му застана във въздуха.

– Малис! – отново се чу гласът някъде отгоре.

Малис вдигна очи, погледна. Високо горе на един прозорец беше застанала права, с разпуснати коси, с гневен поглед царската дъщеря Ариадна, вдигнала заканително ветрилото си.

– Малис! – извика за трети път тя, като сега удари яростно с ветрилото си по прозореца.

Малис сведе глава, измърмори някакви неразбираеми думи и се изгуби в тъмните коридори на двореца. Стражите също се изплашиха и се пръснаха.

Младежът вдигна глава към прозореца, за да види коя е тази девойка, която бе извикала, и да й благодари. Ала прозорецът беше вече затворен и в двореца цареше мъртва тишина.

* * *

„В дворците на Кносос”
Автор: Никос Казандзакис
352 страници
Цена: 20лв.
ciela.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>