“Второ лято” от Кристина Касар Скалия

От  |  0 коментара

Леа е на 47 години – красива, елегантна и уравновесена, най-стабилният човек, когото Клаудия познава. Поне така си мисли по-младата й приятелка, преди неочакваната среща с един непознат да я извади от равновесие пред очите й. Мъжът е красив и галантен, но какво общо може да има между него и Леа, което така да я разтърси? Може би животът на приятелката й не е чак толкова предсказуем, колкото изглежда. Понякога миналото ни застига, когато най-малко очакваме.

ОТКЪС

1

Рим, 1982 г.

 

Беше студено, независимо че март месец беше на прага. Валеше като из ведро и улиците на Рим приличаха на наводнена градска джунгла. Зад открехнатата външна врата на една стара сграда в квартал „Прати“, където живееше от двайсет и две години, Леа очакваше всеки момент да зърне белия фолксваген бръмбар на своята приятелка Клаудия.

Отстъпи навътре няколко крачки и спря пред широката мраморна стълба с парапет от ковано желязо, стил либърти, за да се увери, че костюмът й в цвят бордо с пола малко под коляното е безупречен. Премести с една дупка колана на талията, огледа се в идеално чистото огледало на фоайето, където възрастната портиерка дремеше над едно отворено списание.

– Нуждаете ли се от нещо, госпожо Корси? – попита жената, като я видя пред себе си.

– Не, Челестина, благодаря. Чакам една приятелка.

– Ако е госпожица Клаудия, ще има да почакате! Извинявайте, че ви го казвам, но при този порой…

Леа се засмя. Даже и Челестина бе опознала Клаудия за последните десет години.

– Да – потвърди тя, – чакам госпожица Клаудия. Дано не закъснее много.

Върна се към входната врата, подаде се навън, за да погледне и леденият порив на вятъра я обгърна. Колата все още не се появяваше. Леа се загърна в палтото, погледна часовника и се усмихна. Челестина беше права. Клаудия никога не се бе отличавала с особена точност, а с този дъжд и колите, които едва пъплеха с бързината на пешеходец в този студен и хаотичен късен следобед, кой знае кога щеше да се появи.

Театралният сезон беше повод за техните срещи години наред, от самото им запознанство. Леа знаеше, че за Клаудия тази вечер е особено интересна: американски балет, „Лебедово езеро“, Баришников… При положение че всичко беше толкова специално, можеше да се постарае да не закъснява.

По време на така наречения училищен период от своя живот, продължил осемнайсет години и прекъснат доброволно преди две, Леа беше учителка по френски на Клаудия. Докато й преподаваше Молиер и Бодлер и я принуждаваше да учи поне минимума, тя се бе превърнала в модел за подражание на това момиче. Още като малка Клаудия бе загубила майка си, беше крехка и несигурна, безотговорно разглезена от един вечно зает и отсъстващ баща. Леа се опасяваше, че може напълно да пропадне. Затова я бе приютила под крилото си и я бе спасила.

Години по-късно, когато конфликтите на пубертета отшумяха, майчинската роля на Леа се бе преобразила в едно истинско приятелство и тяхната връзка бе укрепнала в дълбока и взаимна обич.

Едно такси спря пред входната врата и зад запотеното задно стъкло Леа забеляза познатото лице на Клаудия.

Махна за довиждане на портиерката и изтича с чадър в ръка към колата, опитвайки се да избегне локвите. Влезе бързо и веднага полъх от деликатния й и ухаещ на цветя парфюм нахлу в колата и надделя над мириса на бензин и влага.

– Този аромат ме успокоява, знаеш ли? – заяви внезапно Клаудия.

Леа се обърна към нея и се усмихна, кимайки. Знаеше.

– Здравей, момичето ми – поздрави я, докато оставяше мокрия чадър. – Добре си се сетила. Вече си представях един бръмбар, заседнал сред задръстените коли, и две безнадеждно празни места на партера.

Клаудия се усмихна.

– Елегантна си, както винаги – отбеляза тя, докато Леа си оправяше косата и шалчето около врата.

– Да не преувеличаваме, изглеждам прилично за възрастта си – отговори Леа. – Ти обаче – заяви тя, отдръпвайки се назад, за да я огледа по-добре – най-накрая си се облякла както трябва. Изглеждаш много добре.

Клаудия сбърчи нос. Леа непрекъснато се опитваше да я извади от дънките и спортните дрехи, в които се намъкваше ежедневно, но рядко успяваше.

– Толкова си сладка – продължи Леа, – не разбирам защо трябва да се обезличаваш по този начин.

– По-удобно е – бе сухият, обичаен отговор, при който Леа въздъхна и бавно поклати глава.

Много добре знаеше защо Клаудия не обича да се облича по-женствено, да слага бижута и да бъде… забелязвана. Дънките й даваха сигурност, докато елегантните дрехи я караха да се чувства гола и още по-неуверена, отколкото и без това се чувстваше. Не се харесваше. А беше нежна, имаше интересно лице, макар и с неправилни черти, дълбоки кафяви очи. Беше слаба и по-скоро висока, с дълга, тъмнокестенява права коса, която обикновено носеше вързана. Тази вечер, по изключение, я бе разпуснала върху раменете си.

Леа предпочете да не задълбава в тази тема и се ограничи с нежна усмивка.

Клаудия се обърна и впери очи в нея.

– Знаеш ли за какво си сетих преди малко, когато те видях да ме чакаш пред вратата? За онази сутрин, когато стоя един час на същото място само защото не бях чула будилника!

Леа я погледна косо и се усмихна.

– Да – въздъхна тя, – много добре си спомням. Един от многото пъти!

Клаудия сви рамене.

– Знаеш ли какво още си спомних? Че си същата, както когато се запознахме. Колко време мина оттогава? Повече от десет години май. И никога нищо не промени, нито прическата, нито цветът на косата, нито парфюмът. Ти си най-постоянният човек, когото познавам.

Леа не отговори, погледна напред и се замисли над тази констатация. Така беше. Никога нищо не бе променила: неизменна през вековете. Е, цветът на косата от няколко години вече не беше естественият, но на четирийсет и седем не можеше и да има претенции за друго. Това бе част от образа, който почти неволно си бе изградила с времето: стабилността, ведрината, кроткото спокойствие и невъзмутимостта, с които приемаше нещата от живота, бяха част от представата, която другите, включително и Клаудия, си бяха изградили за нея.

– Ти какво? Да не онемя? Това беше комплимент! – каза Клаудия, докосвайки я по рамото.

Леа се усмихна.

– Знам, че е комплимент. Просто размишлявах над истинността на твърдението.

– Да знаеш как ти завиждам само. Аз съм винаги напрегната, непостоянна. Но не е нужно да ти го казвам, познаваш ме прекрасно.

„Продължава да ми убягва причината. Или може би не“ – помисли Леа, но си замълча.

– Бих искала да съм спокойна като теб, да подхождам разумно към проблемите, както правиш ти, и всичко да изглежда просто и разрешимо, както при теб.

Да, всичко е лесно, всичко е разрешимо. Наистина така я виждаше Клаудия, така я виждаха и приятелките й, така винаги я виждаше Джани, бившият й съпруг, така я виждаше и Якопо.

Мисълта за сина й я накара да се усмихне. Предишния ден, без никакво предупреждение, Якопо се бе върнал в Рим за около 48 часа.

– Знаеш ли, че за малко нямаше да дойда с теб на балета тази вечер?

– Защо? – попита изненадано Клаудия.

– Якопо си дойде от Лондон за няколко дни. Щях да ти се обадя и да ти кажа да поканиш някоя приятелка на мое място, но той излезе с баща си. Винаги идва за толкова кратко – каза тя и замислено погледна през прозореца. – От друга страна, това си е неговият живот и така би трябвало да бъде – заключи, сякаш за да убеди сама себе си.

Леа обожаваше сина си и се гордееше с него. Якопо беше хубаво, интелигентно и ученолюбиво момче. Сериозен, възпитан, зрял, с обноски на джентълмен, необичайни за неговата възраст. Преди шест месеца, непосредствено след зрелостните изпити, бе спечелил стипендия и без много да му мисли, бе отлетял за Лондон, за да учи икономика. Сериозна стъпка, труден избор – да бъдеш сам и далеч от дома. Не всеки би имал смелостта да го направи.

Клаудия беше само с шест години по-голяма от него и изпитваше искрена привързаност към това толкова по-зряло от своите деветнайсет години момче – въпреки че го намираше за прекалено самоуверен, дори самонадеян. Често, в ролята на по-голяма сестра, добродушно го подкачаше за това му държане.

Леа обаче обичаше да подчертава самоувереността и дързостта на сина си, които за нея бяха повод за радост и гордост. И по някаква необяснима причина колкото по-наперен ставаше Якопо, толкова повече Леа се гордееше с него и го обожаваше.

– Как я кара в Лондон? – попита Клаудия.

– Изглежда добре. Харесва икономиката, а това е най-доброто училище – усмихна се Леа. – Поне той твърди така. Това си беше негов избор. Понякога имам чувството, че ако не бях тук, в Рим, нямаше въобще да се връща.

– А баща му? – попита Клаудия.

Леа направи физиономия.

– Баща му! – повтори и тръсна глава. – Той живее в друг свят. Понякога, когато Якопо се връща, сме принудени да се срещаме и всеки път, когато го видя, се убеждавам все повече, че между нас всичко е приключило.

Клаудия кимна в знак на съгласие. И тя го беше забелязала през всички тези години на тяхното приятелство. Леа и мъжът й години наред бяха поддържали недотам мирно съжителство, което с времето бе станало непоносимо, особено за Леа. Приключилият преди две години развод се оказа истинско облекчение за нея.

Идеята да не взима колата се оказа доста добра. Почти парализираното движение на площад „Република“, както и дъждът, който нямаше никакво намерение да спира, гарантираха невъзможно паркиране, пълно прогизване и много вероятно закъснение за спектакъла. Вместо това Леа и Клаудия слязоха пред входа на театъра половин час по-рано, изминаха няколкото метра, почти без да се намокрят, и спокойно се настаниха на партера.

Междувременно пристигаха техните съседи по места и зрителите постепенно изпълниха салона.

– Толкова обичам този момент преди спектакъла! – възкликна Клаудия, поглеждайки към спуснатата завеса. – Представям си суматохата зад кулисите, в гримьорните, балерините, загряващи на станката… като на филм.

– Би ли искала да си там? – попита с усмивка Леа.

Клаудия кимна утвърдително с глава. Години наред упорито бе посещавала едно балетно училище – до момента, в който трябваше да вземе решение дали това да стане нейна професия, или да се откаже. Тя знаеше, че не притежава нито таланта, нито правилното отношение и затова предпочете да се откаже.

Леа огледа набързо задните редове, надявайки се да забележи познати лица. Познаваше много хора и на такива представ­ления винаги намираше с кого да размени няколко приказки. Често откриваше по някой млад, надежден ерген, син на приятелка или на приятелка на приятелката, когото да представи на Клаудия. И всеки път трябваше да констатира обезкуражаващата студенина, с която тя се отнасяше към тях. За щастие на Клаудия, „Лебедово езеро“ не привличаше особено младежите и поне за тази вечер тя бе спасена.

Леа погледна приятелката си, която не бе продумала и дума.

– Много си мълчалива – отбеляза.

– Ти си тази, която говори, а аз слушам, забрави ли?

– Бихме могли да си разменяме ролите от време на време.

– Малко вероятно.

Леа вдигна очи нагоре.

– Може ли да си такава на двайсет и пет години? Приличаш на баба ми! Даже не, баба ми беше много по-забавна и приказлива. Приличаш на една моя стара леля, мълчалива и намусена – присмя й се нежно тя.

Клаудия направи сериозна гримаса, както винаги когато искаше да се подиграе сама на себе си и да приключи с темата.

– Никой познат ли не видя? – попита Леа.

Клаудия отлично знаеше, че никога няма да срещне приятелите си на подобно твърде класическо, твърде хубаво и твърде демоде представление.

– Не, май не – отговори.

Леа отново се заоглежда наоколо с невинно изражение. Проследи отново потока хора, нахлуващ през входа, после зрителите, вече настанили се в залата. Беше като токов удар. Сърцето й спря да бие за миг, а когато отново започна, биеше толкова бързо, сякаш беше полудяло, а ушите й писнаха. Пребледня, затвори очи и се опита да осмисли онова, което всъщност й беше напълно ясно.

Клаудия я стисна за ръката.

– Добре ли си, Леа? – попита загрижено.

Леа кимна с глава и напразно се опита да възвърне присъщото си самообладание, но очите й гледаха смутено и объркано. Не можеше да е той, не бе възможно. Но това лице, макар и малко състарено, и този незабравим настоятелен поглед, отправен към нея, не оставяха никакво място за съмнение. Той беше. Четири реда по-напред, неподвижен и прав, и гледаше към нея със същото изумление. Как е възможно след толкова време да остане без дъх, с разтуптяно сърце и буца в гърлото?

Клаудия проследи погледа й и забеляза какво или по-скоро кой бе причинил внезапната промяна в изражението на приятелката й. Четири реда пред тях един мъж настоятелно гледаше Леа. Много елегантен, около шейсетте или малко по-млад, със сресани назад прошарени коси и подстригана, също посивяла брада. „Привлекателен е“ – помисли си Клаудия, докато се чудеше кой може да е.

Мъжът тръгна към Леа и спря на около метър от нея.

– Леа – промълви с невярващо изражение.

Тя остана за момент като хипнотизирана, гледайки го в очите.

Едва успя да прошепне:

– Джулио!

– Не мога да повярвам – каза той и лицето му се озари от усмивка, която Леа не би могла да определи дали е любезна, или съблазнителна, или и двете.

Онемя, вкамени се. Не можеше да произнесе и дума, нито да пристъпи към него.

Джулио се приближи колебливо.

– Леа! – повтори и отново се усмихна, а очите му не преставаха да се взират в нейните, сякаш търсеха потвърждение.

Леа най-сетне възвърна усмивката си.

Той пое ръката й и бавно я доближи до устните си.

– Колко време мина? Двайсет години?

– Двайсет години – прошепна тя.

Той се доближи още.

– Не си се променила, изглеждаш все така прекрасна – каза той, без да отмества поглед, докато все още държеше ръката й.

– И ти изглеждаш добре – отпусна се и Леа. – Какво правиш тук, в Рим?

Той, изглежда, си възвърна малко увереността и отговори.

– Обичайните дела. По работа, както винаги.

Леа кимна одобрително.

– И кога заминаваш? – попита колебливо.

– Утре – отговори той. – С дъщеря си съм – добави и посочи с поглед към първите редове едно русо момиче. – Пожела да дойде в Рим специално за този спектакъл.

Леа я огледа и инстинктивно се усмихна.

– Много прилича на теб – констатира тя.

– Да, знам – каза със задоволство той, а след кратко колебание добави: – А мъжът ти? Как е той?

– Добре, предполагам. Разведохме се преди две години.

Просветване в очите му издаде колко е доволен от неочакваната новина.

– И аз съм разведен от една година – побърза да съобщи.

Леа не знаеше какво да отговори. Предпочете да замълчи, за да не рискува да се покаже твърде безразлична или твърде развълнувана.

– А ти имаш ли деца? – попита той.

– Да, син. Казва се Якопо. Живее в Лондон.

– Какво прави в Лондон? – заинтересува се Джулио.

– Първа година студент по икономика.

– В Лондонското училище по икономика?

Гордост проблесна в очите на Леа.

– Да.

– Явно го бива. Прилича ли на теб?

– Така твърдят. Честно казано, аз не забелязвам особена прилика.

Той я дари с интригуваща полуусмивка.

– Красив ли е?

– Да, красив е – със задоволство отговори тя.

– Виждаш ли? Значи прилича на теб – заключи той.

Леа го погледна развеселена. Ловък чаровник беше и ловък чаровник си беше останал и след двайсет години.

– Все същият Валенти си – отбеляза.

Той се засмя.

– Не си дошла сама, предполагам – заоглежда се наоколо.

– С една приятелка съм – отговори Леа и насочи поглед към Клаудия.

– Онова момиче ли?

– Да, Клаудия Барбиери. Близка приятелка.

Джулио кимна за поздрав, Клаудия отговори по същия начин. Леа протегна ръка към нея, за да се присъедини към тях и я представи.

После той се обърна към дъщеря си, която четири реда по-напред ги наблюдаваше с любопитство. Джулио, усмихнат, тръгна към нея, обгърна с ръка раменете й и я поведе към Леа и Клаудия.

– Съкровище, ще ти представя един човек – каза той. Пос­ле спря за момент и погледна Леа, – на когото държа много.

Леа протегна ръка, а момичето се усмихна мило. Трябваше да е на около петнайсет години и много грациозна. В лице приличаше на баща си, но цветовете бяха други: светлокестенява, почти руса коса и много светли очи.

– Приятно ми е, Олга.

Леа се стресна.

– Олга! – възкликна. – Олга Валенти… – повтори отново тихо.

Момичето гледаше объркано.

Джулио сякаш очакваше тази реакция.

– Да, Леа, именно Олга.

Сякаш разговаряха кодирано и само те се разбираха.

Леа опита да се съвземе и придаде на лицето си сърдечно изражение.

– Значи обичаш класическия балет, Олга? – попита.

– Да, госпожо, много. Уча класически балет от петгодишна.

Притисната в прегръдката на баща си, тя го погледна, сякаш търсеше от него потвърждение. Той й се усмихна нежно.

– И Клаудия учи балет години наред – каза Леа, обръщайки се към приятелката си, която дискретно се бе отдалечила.

Клаудия само кимна за потвърждение и се усмихна на момичето, което веднага я погледна заинтригувано.

Постепенно гаснещите светлини, знак, че представлението предстои да започне, ги подканиха да заемат местата си. Преди да се отдалечи, Джулио хвана ръката на Леа:

– Ще се видим след първо действие – прошепна.

Леа не отговори, но очите й го сториха вместо нея.

Веднага щом светлините изгаснаха напълно и музиката започна, Клаудия се приближи до приятелката си:

– Няма ли да ми дадеш някакво обяснение?

Леа въздъхна замислено:

– Стара история… много стара.

– Колко стара?

– Преди двайсет години… много отдавна.

– Само да можеше да се видиш, Леа! Пребледняла, шокирана, притесних се. После видях него. Кой е този очарователен мъж?

– Твърде дълго е да ти разказвам сега, но обещавам да го направя.

Клаудия продължи да я гледа втренчено, после се отказа и бавно се обърна към сцената.

Леа се престори, че представлението ангажира вниманието й, но в действителност не можа да проследи нито една сцена. Не видя пролога, не чу музиката, не забеляза момичето, магьосника Ротбарт, омагьосването, лебеда… Мислите й преминаха през стените и напуснаха театъра. С разтуптяно сърце Леа пътуваше назад във времето, двайсет години назад.

2

Капри, 1962 г.

 

Леа и Джани пристигнаха в Капри сутринта. Не бяха спокойни. Джани бе признал, че фирмата му преживява трудни времена и че заради това се е наложило да уволнява персонал. Леа го бе упрекнала, че нищо не й е казал и че е планирал лятната им ваканция, сякаш нищо не се е случило. Джани бе отговорил с небрежно повдигане на рамене.

Бе настоял да резервират стая в същия хотел, в който бяха отседнали Олга, най-добрата приятелка на Леа, с годеника си, няколко други приятели и братовчед й, богат индустриалец от Милано, който бе закотвил яхтата си в пристанището на Капри. За първи път се присъединяваха към тази компания.

След като научи всичко за фирмата, Леа се питаше защо точно това лято Джани пожела на всяка цена да бъдат с Олга и да прекарат повече от месец на острова в луксозен хотел, вместо в семейната къща във Фреджене.

Никога не бяха идвали заедно на Капри, въпреки че Леа притежаваше вила, наследена от баба й Леандра, и бе прекарала голяма част от живота си там. Къщата бе затворена от години и никой не беше почивал в нея. Самата Леа имаше оскъдни спомени от детството, прекарано при баба й на Капри. Смътно си спомняше някакви зидове, градината и плажа.

Баба й твърдеше, че тази къща носи щастие, но въпреки това тя пустееше от доста време. Родителите на Леа не обичаха този остров и морето и затова вилата бе затворена веднага щом баба Леандра, вече твърде възрастна, по принуда престана да ходи там. Бе поверила поддръжката на къщата на една своя приятелка, Нерина.

Твърдо решена да посети местата, които помнеше от детството си, няколко дена преди заминаването Леа се бе обадила на жената. От цялата фамилия единствено тя се интересуваше от вилата.

Джани я бе уведомил, че ще я остави на острова и още същата вечер ще се върне в Рим. Имал нужда от още няколко дни, за да приключи служебните си ангажименти. Тя възропта и му каза че е трябвало да я предупреди по-рано и че биха могли да заминат седмица по-късно двамата заедно, но той остана непоколебим.

– Не, скъпа моя, ще бъде твърде нелюбезно спрямо Олга и братовчед й, които ни чакат от два дни. Ще видиш, че ще ти е забавно.

Но погледът му издаваше напрегнатост, а тя бе объркана от всички тези неочаквани разкрития.

Пристигнаха в Капри късно сутринта. Олга бе резервирала стая в прекрасен хотел, с гледка към Фаралионите, настрани от оживлението на главната улица и в същото време достатъчно близо. Входът и фоайето бяха на нивото на улицата, останалата част се спускаше към морето. Леа остана очарована от изключителната панорама, която се разкриваше от терасата, гледаща към лявата част на залива Марина Пикола. Под нея, на друга тераса, се намираше басейнът с разкошна градина, която опасваше целия хотел.

Стаята бе просторна, с бели и сини плочки на пода, бели стени с гипсови орнаменти и арка, която отделяше спалнята от хола. От едната страна на малката тераса се виждаше морето, а от другата – градината.

Джани изчака тя да отвори куфарите и да си извади нещата. Нямаше много време, трябваше отново да вземе корабчето за Рим, а преди това да обясни на Леа главната причина, поради която бе решил да я доведе тук.

– Леа, искам да ти кажа нещо – започна сериозно той. – Имам основателна причина, за да поискам да прекараме ваканцията тук, с Олга.

След последните разкрития Леа вече очакваше всичко.

Основателна причина…

Той преглътна, изглеждаше притеснен.

– Искам много да се срещна с братовчед й, командор Валенти, а Олга е идеалният посредник – вдигна брадичка, за да издържи на все по-изпитателния поглед на жена си. – Като се върна, смятам да се възползвам максимално от вашето приятелство, за да стигна до Валенти. Искам да му предложа една сделка. Много е важно.

Чак сега Леа си обясни причината за внезапния интерес на Джани към компанията на Олга.

– Но ти нали го познаваш? – попита тя малко учудено.

Той се усмихна насила.

– Разбира се, скъпа, срещали сме се няколко пъти в Милано, но никога не съм имал пряк контакт с него – после добави с по-решителен тон: – Постарай се да прекарваш колкото се може повече време с Олга.

– Естествено, как иначе? Ще бъда цяла седмица сама тук, а тя е най-добрата ми приятелка. Да не говорим, че познавам само нея. С кого друг да бъда? Но ти, Джани, трябваше да ме предупредиш преди това – добави огорчено.

– За кое, скъпа?

– Как за кое? За всичко! За нашето положение, за това, че тази почивка е толкова важна за работата ти… и че веднага щом ме оставиш тук, заминаваш обратно!

Джани бързо я прегърна.

– Леа, бъди спокойна, няма нищо специално, което би трябвало да знаеш. Погрижи се да поддържаш добри отношения с приятелката си и нейното семейство, останалото остави на мен – каза небрежно той. Тя го погледна накриво заради бащинския тон на думите му и защото чувстваше, че крие нещо. Не беше глупачка и не обичаше да я смятат за такава.

Когато Джани тръгна, Леа остана сама в тази прекрасна стая, тревожна и с хиляди въпроси, изпълващи съзнанието й.

Бавно разопакова багажа, за да си уплътни времето, премисляйки разговора със съпруга си. Докато подреждаше четки, гребени и гримове на една масичка, попадна на бележката, която Олга й бе оставила на рецепцията сутринта, преди да излезе. Седна на леглото, прочете я отново и се усмихна.

Добре дошла, скъпа приятелко! Отивам до морето. Ако с Джани имате време и желание да се видим, ще бъда във Фонтелина със Серджо и няколко приятели. Ще останем до обяд. Нямам търпение да те видя.

Прегръщам те.

Олга

Погледна часовника – часът за обяд бе преминал, но в момента изпитваше остра нужда да поговори с нея. Олга бе сестрата, която Леа никога не бе имала. Бяха израснали заедно. Съученички от първи клас до абитуриентки, после се записаха в един и същи университет, учеха заедно. Или по-точно казано, Леа учеше и за двете. Нямаше важен момент в живота й, на който Олга да не бе присъствала. Дълбоко се различаваха по много неща, ако не във всичко, но бяха превърнали различието помежду си във взаимно допълване. Бяха си необходими една на друга. И ако Леа възпираше прекалената импулсивност на Олга, то приятелката й играеше роля на влекач за Леа. И така, възпирайки се и тласкайки се, бяха преминали през всички възрасти.

В този момент, с бележката в ръка, Леа неочаквано си даде сметка, че е сама на този остров, за който имаше съвсем смътен спомен, в компанията на напълно непознати хора, с изключение на Олга и годеника й. Не че това беше проблем за нея, не беше нито срамежлива, нито стеснителна и лесно поддържаше контакти. Още повече че приятелите на Олга бяха по принцип интересни хора. Просто не беше подготвена, че Джани ще си тръгне така скоро.

Не искаше да остава в стаята и да разсъждава за ударите под кръста, които съпругът й бе нанесъл. Не беше обядвала и усещаше лек глад. Освен това намираше за безполезно да се затваря между четири стени при всичката красота навън. И без това щеше да бъде сама целия следобед, така че си струваше да излезе и да се разходи из прочутия остров.

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>