Уикенд четиво: „Врява в градината с гуави“

От  |  0 коментара

Сампат Чавла се ражда в края на невиждана суша в семейство, което не е съвсем като другите семейства, в град, който не е съвсем като другите градове. След като години наред се проваля в училище и в работата и прекарва дните си унесен в мечти на сергиите за чай, никой не смята, че той ще постигне някакви успехи. Един ден обаче Сампат се покатерва на дърво гуава, за да се отдаде на блажено съзерцание, и неочаквано се прочува като свят човек, което разбунва духовете в малкия град Шахкот. Шайка крадливи, алкохолизирани маймуни тормозят поклонниците, които се тълпят под гуавата, държавните служители се чудят какви безумни планове да измислят, за да се справят със ситуацията, която бързо излиза извън контрол. „Врява в градината с гуави“ е иронично забавна и затрогваща история за живота, любовта и семейството, с която Киран Десаи дебютира като една от най-обещаващите писателки от нейното поколение.

ОТКЪС

1

В онова лято жегата бе забулила цял Шахкот в тъмна жълтеникава мъгла. Струпаните покриви и простори за пране, които обичайно се проточваха чак до подножието на възвишенията на хоризонта, добиха размазани очертания и се сляха с прашното небе.

„Установени са проблеми в кълбестите облаци, които са прегрели, прочете господин Чавла във вестника. Причината за това е вулканичната пепел, изхвърлена при последното активизиране на вулкана на остров Огнена земя.“

И малко по-късно той съобщаваше на всеки, който би могъл да слуша: „Проблемът се корени в теченията покрай западното африканско крайбрежие и необяснимото молекулно движение, наблюдавано в полярните ледени покривки“.

А също и: „Ирак се опитва да открадне мусона, като нарочно предизвиква ниско налягане над пус­тинните области и отклонява ветровете от Индия“.

И дори: „Унгарски музикант предлага да привлече дъждовни облаци от Европа към Индия със звуците на флейтата си“.

– Защо не помислят за сериозни решения? – запита господин Чавла. – Прекалено горещо е да си губим времето с унгарски музиканти.

Шахкот можеше да се похвали с едни от най-високите температури в страната и тук имаше десетки предложения за предизвикване на мусона. Самият господин Чавла внесе предложение в лесничейството за подрязване и отглеждане на растителност в сложни фигури; военните предложиха облаците да бъдат разпръснати и тласнати с реактивни самолети, летящи в специална геометрична формация; полицията пък предложи жреците в храмовете да извършат жабешки сватбен ритуал. Верма джи от университета изобрети гигантски вентилатор с надеждата той да привлече южните мусонни облаци, като създаде ветрови тунел на север към Хималаите, и написа молба до електроснабдяването за достатъчно ток, за да го изпита. Любители учени – от господин Барнала от „Уличката на шивачите“ до госпожица Райна от фермите Сайник – участваха в търговски изложения, където демонстрираха инструменти, излъчващи магнитни лъчи и силно жужене. Всички в града бяха разтревожени. Живакът в термометъра на полицейското управление беше надминал градусите, които от компания „Капур и синове – хубаво време“ бяха сметнали за нужно да отбележат, беше надхвърлил спомените и въображението и надскочи предсказанията дори на майката на господин Чавла, амма джи, която се имаше за човек, който знае какво точно крие бъдещето.

Онова лято запращаше замаяното пулсиране на треската в небето и дори правилата и законите, обикновено стоящи изправени и целеустремени, повяхваха и линееха като растенията, изложени на следобедното слънце. Жегата размекна улиците в лепкави езерца от асфалт и разтопи помадата по мустака на бригадния генерал, така че той увисна и се отсука, хвърляйки сянка върху неговата изискана, спретната външност. Предизвика изгаряне на дъщерята на семейство Малхотра и тя стана твърде тъмна за приличен брак, а водата, ако изобщо идваше, шурваше вряла от кранчетата. Пчелите летяха опиянени от алкохола във ферментиралия нектар; полицаите спяха по цял ден в банановата горичка; местният съдия подкупи служител на емиграционните власти и замина при брат си в Копенхаген. Туристическите автобуси с чужденци правеха обратен завой и се прибираха, а жителите на Шахкот се караха за местата точно под вентилаторите, окачени на тавана, като се отделяха от тях за минути само ако бе крайно наложително, и после бързо-бързо се връщаха. На пазара нападаха дюкяните за ветрила от палмови листа и купуваха сиви кубчета лед, които димяха като малки огньове. Полагаха глави върху студени пъпеши, преди да ги разрежат, поднасяха чаши към страните си и към челото между глътките, вееха си край печката с връзки спанак, преди да ги сложат неохотно във вечерното ядене.

Седмиците минаваха, но мусонът не идваше. И когато настъпи септември, вече всички бяха загубили надежда.

 

В тази година се роди Сампат Чавла, синът на Кулфи. Тя беше на двайсет и една години, наскоро се бе омъжила за господин Чавла и бе забременяла. Към края на септември жегата и липсата на дъжд с общи усилия бяха предизвикали ужасяваща суша. Кулфи нарастваше все повече, докато положението се влошаваше. Стана толкова зле, че западно от Шахкот бяха разположени лагери на Червения кръст за борба с глада. Самолетите с доставки прелитаха над пазара и шахкотци, които зяпаха, отметнали глави назад, се чудеха защо не спират и за тях, след като със сигурност страдаха достатъчно и заслужаваха същото внимание и грижи, които толкова старателно се проявяваха другаде. В магазина за провизии за бедните се предлагаха ориз и леща във все по-смаляващи се количества. Цените бяха скочили дотолкова, че никой не купуваше мършавите пилета в клетки пред месарницата. Накрая горкият месар бе принуден да си ги изяде сам и след последното пиле стана вегетарианец като съгражданите си.

В тези месеци Кулфи беше толкова грамадна, че сякаш поглъщаше цялата енергия на земята, изпиваше соковете ѝ и я оставяше излиняла, съсухрена и жълта. Хората спираха удивени, като я видеха да върви по улицата. Колко голяма беше! Забравяха пазарлъците си на почти празния пазар. Олюляваха се на велосипедите си, докато се оглеждаха да зърнат отново онзи корем, издут невъобразимо пред нея като огромен израстък на тънко дърво. Очите ѝ обаче бяха тъй тъмни, тъй въгленови и жарки, че онези, които обръщаха глави да я зяпат, мигом се извръщаха, почувствали се по някаква причина неловко и тревожно. Без да ги забелязва, тя минаваше така, все едно не съществуват. На лицето ѝ, около устата и във вирнатата брадичка се четеше напрегнато и решително изражение, но въпреки това далечно и отсъстващо сякаш всичките ѝ мисли бяха насочени в точка, невидима за друг освен за нея. Така вървеше из Шахкот, много разсеяна и много странна.

– Какво очаквате? – питаше амма джи, нейната свекърва, когато се оправдаваше за състоянието ѝ пред любопитни съседи. – Какво очаквате от жена с бебе като рибка в корема си?

Но Кулфи не мислеше за бебето в корема си като за рибка. Мислеше за самите риби. За риби в различни форми. За риби, достатъчно големи и вкусни да заситят глада, който я бе залял като вълна в последните месеци. Мислеше за рибно къри и за рибни кебапи. За платики, барамунди, каранкси. За пасажи от мустакати скариди. За жилави миди. Мислеше за храна, обилна в превъплъщенията си. За сминдух и камилско мляко, за батати и царевица. За манго, кокосови орехи и черимоя. За гъби, никнещи като чадъри през дъждовния сезон. За ядки, набръчкани в черупките си, с кафява кожица и млечна сърцевина.

Къщата беше малка за огромното ѝ желание. Крачеше от тясната синя спалня до кухнята, в която се стелеше наситена миризма на газ, около масата и столовете, качваше се на балкона на горния етаж и слизаше по стълбите край стаите на съседите, които клатеха глави, като я видеха, после обикаляше ямболана в средата на двора.

– О, боже, какво ще стане с тази жена? – питаха се Лакшми джи, семейство Райпур, бенгалският учител и всички останали, когато надничаха през прозорците си, когато клюкарстваха на сергията за чай или си гостуваха по домовете и се черпеха с фъстъци. – Открай време има нещо странно в нея. Пролича си в мига, в който стъпи в Шахкот.

Оризът и лещата, които постоянно ядяха вкъщи, не можеха ни най-малко да заситят глада, растящ в Кулфи; тя подкупваше зарзаватчиите и месаря с парчета коприна, с бродерия, със сатенена фуста, златна обица, сребърна лешникотрошачка – остатъци от зестрата ѝ, които още не бяха заложени. Подкупваше ги, докато вече нямаше какво да ѝ дадат. Тогава гладът ѝ стана много свиреп, беше като голямо, търсещо плячка животно. В мислите ѝ растяха патладжани – огромни, лилави и хрупкави, които, сложени в тиган, омекваха и се топяха. Явяваха се бишкоти, подправени с тамаринд и кориандър. Пилета, задушени с карамфил и кардамон. Мислеше за насичане и къкрене, за пържене, рязане, бъркане, рендосване.

– Какво, за бога, прави тя? – крещеше господин Чавла, докато наблюдаваше как съпругата му изчезва по пътя към пазара отново и отново, докато оглеждаше опосканите шкафове в къщата, липсите, празнините по лавиците. – За какво ме ожени, амма? – питаше разгневен майка си, която също изглеждаше обезпокоена.

Ала тъй като решението за този брак беше нейно, отпращаше притесненията си възможно най-далеч, цъкаше с език и го успокояваше:

– Тя е в много деликатно състояние. Изчакай малко и вероятно ще излезе от него.

– Хм, ще излезе от него – изсумтяваше той. – Няма да излезе от него. И ако бебето прилича на нея, здравата сме загазили.

Чудатостите като болежки и неразположения, рев и летаргия неизменно го смущаваха и той се боеше от тези неудържими бъркотии в живота, от неприятната човешка страна на нещата. Възнамеряваше да сведе собственото си участие в тях до минимум, като наместо това решително напредва по посока на чистотата и реда. Отиде в градската библиотека, за да потърси книги за бебета, и се реди на опашка пред мисионерското училище, за да запише детето отрано, защото знаеше колко са дълги списъците на чакащите. Снабди се с витамини и тонизиращи лекарства от държавната болница.

– Трябва да вариш водата за пиене двайсет минути – четеше той на глас от книгите от библиотеката, докато следваше Кулфи из къщата, а тя не му обръщаше никакво внимание. Той вдигаше пръст във въздуха. Въпреки младостта и ниския си ръст много се стараеше да вдъхва авторитет. – Трябва да седиш и да почиваш след всяко раздвижване – съветваше я. И: – Трябва да ставаш и да се раздвижваш редовно и усърдно. – И: – Не яж сурови плодове. – И: – Не пей и не се изморявай. Не пий вода на празен стомах. Поддържай изрядна лична хигиена. Мий си косата, дремвай, вдигай крака във въздуха и ги върти, все едно караш колело.

Бършеше потта от челото си с кърпичка и продължаваше да следва жена си, макар да беше ясно, че тя не проявява никакъв интерес към наставленията му.

Амма джи си имаше свои представи как трябва да се подхожда към бременността. Тя се суетеше с възглавници и билки, с четки за коса и бутилки масажно олио със силен мирис.

– Пей песни да подобриш настроението на бебето – съветваше я. – Иди в храма. Кажи правилните молитви. Погрижи се бебето да е здраво. Гледай планетните конфигурации да са благоприятни. Внимавай да не завъдиш въшки. Старай се да миришеш хубаво и бебето също ще мирише хубаво.

В цялата къща цареше усещане за вдишан и задържан въздух, който сякаш нямаше да бъде изпуснат, докато детето не се роди, и едва тогава можеше да бъде издишан –с щастие и облекчение, ако е момче; с разочарование и огорчение, ако не е.

В корема на Кулфи бебето Сампат първоначално беше тихо и кротко, като че ли го нямаше. По някое време сякаш развълнувано, то стана по-дръзко и жизнено, започна да рита, да се обръща и дори да подскача. Кулфи крачеше напред-назад, напред-назад с ръце върху корема си и си мислеше, че скоро може да се разпищи и независимо дали го иска, или не, да продължи да пищи чак до раждането и дори след това. Коремът ѝ стана още по-голям, а мечтите ѝ за храна – още по-причудливи. Къщата като че ли се беше смалила. Навсякъде около Кулфи лятото се простираше нажежено до бяло в безкрайна далечина. Накрая в отчаян копнеж за друг пейзаж тя намери кутия със стари пастели в дъното на шкаф и със страст, граничеща с истерия, се захвана да рисува по мръсните, покрити с петна стени на къщата. Рисуваше около снимките на бебета, които амма джи бе окачила. Бебета, които ядат овесена каша, които позират с кукли и пухкави жълти пиленца, които се опитват да направят салто. Бебета, които бяха дебели, светлокожи момчета и за които амма джи се надяваше, че посредством тайнствена осмоза ще повлияят на оформянето на внучето ѝ. Кулфи рисуваше около тези снимки и понякога върху тях. Нарисува езеро – тъмно, но пълно с подскачащи пъстроцветни риби. Поле с ярки ананаси и светли, увиснали змиевидни краставици. Огромен джакфрут на дърво и сюрия почесващи се пилета. Съпругът ѝ и свекърва ѝ се оттеглиха ужасени, тъй като не смееха да разстройват нея или бебето, което носи, а тя нарисува парад от готвачи, обезглавяващи кози. Други търчаха към пазар, преливащ от стоки, за които да се пазариш. Някои стояха с черпаци над изпускащи пара тенджери или счукваха подправки върху камък. Кулфи нарисува пълзящи растения и лиани, които се покатериха по прозореца и разляха море от листа върху стените. Започна да рисува плодове, които не познаваше; подправки, които предстоеше да бъдат намерени в скрити шушулки или загнездени в сърцевината на незнайни цветя. Рисуваше ястия, които никога не беше вкусвала: черен елен, печащ се на огън с множество продукти, предназначени да го преобразят във великолепно ястие; паун, подскачащ сред скилидки чесън; глиган, оплетен в джунгла от дървета папая. Глави лук растяха под краката ѝ, пълзящи растения изникваха от дюшемето, риби плуваха под вратите.

В съседната стая се чуваше звукът от стъпките на господин Чавла, който сновеше напред-назад. „В какво се забъркахме?“ И шепотът на амма джи: „Само почакай, синко, почакай и ще видиш“.

А отвън в яловото небе отекваше бръмченето на самолетите на Червения кръст.

 

Когато почти не остана място, където да рисува, когато стените, подът и таванът бяха запълнени, претъпкани до пръсване, Сампат най-сетне се роди. И то при такива забележителни обстоятелства, че те бяха запомнени за вечни времена от жителите на Шахкот.

Един ден Кулфи се беше настанила до прозореца на спалнята, наблюдаваше улицата, готова да изтърпи поредните часове, които ѝ се струваха безкрайно дълги, докато амма джи най-сетне направи и ѝ поднесе вечерята, и най-недейно сянка скри слънцето и по силата на вълшебство, бързо, както зимният ден се претъркулва в димна вечер и после в нощ, осветеният в бяло следобед притъмня до цвета на стар пергамент с посивяването на небето. Бели пердета се издуха от всеки прозорец. Парчета от вестници и стари найлонови торбички се премятаха по индиговите на цвят улици. Въздухът се разреди и се раздвижи в бриз, от който космите на ръцете ѝ настръхнаха.

– Вижте! – извика тя. – Дъждът идва!

Чуваше радостните възгласи, долитащи откъм пазара. И гледаше как децата по улиците подскачат като жаби, неспособни да овладеят вълнението си.

– Застудява – крещяха те и се преструваха, че треперят. – Ще вали.

Боричкаха се помежду си в приповдигнато настроение, докато възрастните бързаха в тази променлива, засенчена светлина да стигнат до пазара и да се върнат, да внесат прането, да приберат кушетките. Вдигаха ръце за поздрав с думите:

– Най-сетне! Мусонът!

Кой би могъл да знае дали идва благодарение на огромния вентилатор, жабешката сватба, харизматичния гуру, благодарение на живачни сили или чудеса на магьосник? А и в крайна сметка кого го беше грижа? Дъждът беше дошъл в Шахкот. Мусонът беше в града. Кулфи наблюдаваше с невярващо въодушевление, докато приближаващата миризма на дъжд пронизваше въздуха като ухание на цвете, а облаците придойдоха от изток, достигнаха дърветата в края на града и продължиха.

В дома на Чавла господин Чавла се суетеше с парче найлон, докато амма джи слагаше навън кофи да събира дъждовна вода и вадеше свещи и газови лампи в подготовка за неизбежното спиране на тока. Застояха се обаче за миг, за да усетят нарастващата сила на вятъра по страните си, вдигнаха очи да проверят напредването на облаците. Когато най-сетне се подготвиха за пороя, застанаха да гледат през прозорците като Кулфи и останалите жители на Шахкот, които се надвесваха от балкони и веранди, изпод тентите на авторикши, целият град беше вдигнал нетърпеливо поглед нагоре, докато след един особено силен порив листата се разхвърчаха като птици преди изстрел и се появиха първите капки вода, които отекнаха шумно в просъхналата земя.

Кулфи наблюдаваше дъжда. Сипеше се бързо, после още по-бързо. Запълни всяко късче от небето. Звукът му не приличаше на никой друг звук на земята и дъждът нямаше нищо общо с тъничките струи от кранчетата в Шахкот. Сипеше се от небето почернял от прах и падаше кален по дърветата, сетне стана прозрачен. Но ставаше все по-шумен. Тя протегна ръце навън да усети тежестта на капките по дланите си и сетне поднесе и лицето си, сияещо и бледо в този град в тъмното сърце на мусона.

Застанала така, усети, че Сампат рита в корема ѝ. Сърцето ѝ подскочи в ритъм. Той риташе все по-силно. Ямболанът в двора се мяташе и скърцаше. Дъждът се стичаше по косата на Кулфи и обливаше лицето ѝ.

– Махни се от прозореца – извика съпругът ѝ.

Тя не му обърна внимание. Той я зави с парче найлон, но тя го отхвърли. Дъждът се спускаше на огромни помитащи талази.

Съседите се оттеглиха с бързи, резки движения, затръшнаха прозорците си, залостиха вратите, но Кулфи се протягаше все по-навън, все повече и повече, докато дъждът запълни цялото пространство в главата ѝ. Завладя мозъка ѝ, масажира я и я вля във водните звуци, докато не почувства, че тя самата може да се превърне в буря и да изчезне в това духане, в този рев, в тази светкавична възбуда бързо като крило на нощна пеперуда. Ако само успееше да се откъсне от металната рамка на прозореца, можеше да вземе всички онези досадни летни дни и да ги разбие в земята, да ги преобрази във вода, във вятър, в блъскане.

Усети как мускулите ѝ се свиват, когато гръм отекна около нея. Гръмотевицата изрева отново. Подгизнала, Кулфи отвори широко уста и изрева в отговор. Земята под нея изчезна. Появиха се локви, които се сляха, за да оформят езера, и се стекоха по улиците, за да образуват реки. Реките заеха мястото на пътищата.

Само два часа по-късно, докато господин Чавла и амма джи търчаха напред-назад с парцали и гореща вода, бурята още бушуваше, дъждът се изливаше през прозорците, които не се задържаха затворени, и проникваше под вратите, се роди Сампат. Когато лицето му с кафяво родилно петно на бузата се появи под възгласите на семейството му, отгоре прозвуча рев, който едва не им пръсна тъпанчетата, последван от неистов грохот на улицата навън.

– Какво беше това? – попита нервно господин Чавла, когато земята потрепери.

Възможно ли бе раждането на сина му да съвпадне с края на света? Двамата с амма джи оставиха Кулфи и новороденото и хукнаха към прозореца да разузнаят. Онова, което откриха, далеч не беше край, а по-скоро начало.

В клоните на стария ямболан беше закачен сандък с продоволствия от Червения кръст, пуснат от шведски помощен самолет, който бе объркан от бурята и принуден да направи ход, замислен без съмнение от боговете. Отдалечаващият се самолет се издигна високо в небето и изчезна сред завихрените облаци, очевидно без да се трогне от жителите на града, които подскачаха и махаха отдолу, изтичали навън въпреки пороя, за да благодарят за тази неочаквана щедрост. Откриха увити в листата на съсипания ямболан кутии, пълни със захар и чай, със смеси за хидратиране, сухо мляко, стафиди и бисквити. Имаше непознати прахове в опаковки, покрити със снимки на усмихнати чужденки. Имаше ядки, бонбони и изобилие от консерви с бебешка храна.

Уличните гамени се бяха покатерили високо на дървото и подхвърляха долу всичко, което намираха заклещено в натрошените клони. Господин Чавла търчеше напред-назад като глупава кокошка, пълнеше пазарска торба с провизии, а амма джи известяваше съседите за раждането с викове през прозореца до леглото на Кулфи. Скоро къщата се изпълни с доброжелатели, които бъбреха развълнувано, не знаеха дали да говорят за бебето, или за дъжда, или за храната.

– Чудесно! – не спираха да възкликват, докато водата се стичаше от дрехите им и се събираше в локвички в краката. – Какво хубаво бебе… и можете ли да повярвате, че вали? О, и храната!… Какво бебе!

Само Кулфи мълчеше. Гледаше мъничкото създание в ръцете си, създание, което изглеждаше така, сякаш е дошло от друга планета, или е било открито в гората като нещо чуждо и странно. Очите на бебето бяха затворени и то стискаше силно пръсти. Лицето му беше червено, черепът му – заострен. Тя наблюдаваше странната му външност и почувства как я обзема усещане за покой и разтуха. Скоро бурята щеше да свърши и светът щеше да стане тих и благоуханен, въздухът щеше да се смекчи като в часа за лягане. Скоро крилатите мравки щяха да полетят, а гущерите да дебелеят от десетките множащи се насекоми. Водата щеше да стане мътна и мека. Вратите щяха да се изметнат и щеше да е невъзможно да ги затвориш, щом веднъж са отворени, или да ги отвориш, щом веднъж са затворени. Плесен и мухъл щяха да избият в зелено изобилие, а армии от гъби щяха да се сберат в шкафа под мивката.

Опитвайки се да включат Кулфи в приповдигнатото си настроение, съседите я увериха, че синът ѝ е предопределен за велики дела, че светът, голям и загадъчен извън пределите на Шахкот, го е забелязал.

– Виж! Дори хората в Швеция се сетиха да пратят подарък за раждането му.

И:

– Да го наречем Сампат. „Щастлива съдба“.

Защото макар да не беше много закръглен или светъл, той беше победоносно и неоспоримо от мъжки пол.

В чудесно настроение те обсъждаха помощите за гладуващи и празнуваха на светлината от свещите, изпълващи стаята, защото токът, разбира се, беше спрял.

 

 

2

Двайсет години по-късно в същата тази къща, в същата тази стая Сампат Чавла с крака и ръце като пипала на паяк, слаб и с изтерзан вид, лежеше буден под вентилатор. Той вършееше и се клатеше над него, беше шумен като хала, въпреки че Сампат усещаше само съвсем слабо потрепване от въздушно течение по върховете на пръстите си.

Около него лежаха и хъркаха роднините му – баща му, майка му, баба му и по-малката му сестра Пинки, обвити в огромни количества органза на цветя. Рррр. Рррр. Хърррр. Фууууу. Ррррррр. Каква шумотевица! Сампат се вслушваше във всяко вражеско вдишване. Дори в съня си, мислеше си той отвратен, роднините му показваха, че са неспособни да се съобразяват с другите. Задоволяващи собствените си щения, както винаги, те шумно си проправяха път в сънищата си, като междувременно държаха Сампат буден и неспокоен. Дори майка му, която той най-много обичаше, го бе забравила в съня си.

Той нетърпеливо ритна с крак високо във въздуха.

– Шшт – каза, но гласът му прозвуча тихо и слабо и те не му обърнаха внимание.

Фууууууууу. Рррр. Ррррр. Беше крайно неприятно, че не бяха достатъчно богати, та всеки да има собствена стая и собствен вентилатор. Сампат обаче реши, че е най-добре да потисне раздразнението си. Семейството му може и да не беше в състояние да почита свещената тишина, с която трябва да е пропит сънят, но той нямаше да губи самообладание.

Решен да направи ново усилие и да започне отначало, той се обърна така, че главата му да заеме мястото, където преди бяха краката му. Немощният полъх подхвана кичур от косата му и го провеси на лицето му, където го гъделичкаше като муха. Той го сграбчи, издърпа го, почеса си лицето и отново се отпусна.

Вентилаторът скърцаше. Сампат си помисли, че може да падне върху него и да размаже лицето му като детска рисунка. Мисълта ставаше все по-настойчива. В края на краищата електротехникът тъкмо го беше почистил, а в цял Шахкот беше добре известно колко позорно некадърен е Бунти Чопра.

Сампат се премести встрани от опасния уред над него и легна на пода, като опъна ръце, крака и пръсти колкото се може по-раздалечени, така че нито една част от потното му, страдащо тяло да не опира в друга. Лежеше разперен и с широко отворена уста, за да улесни притока на въздух и, както се надяваше, бързото идване на сънищата. Но веднага щом се нагласи така, токът спря и вентилаторът забави въртенето си и закова на място. Вместо да се разтвори в някакво блажено, облачно селение, съсредоточеността на Сампат се изостри като нож на всички места, където кокалите му се притискаха в твърдия под. Той отново пряко волята си се заслуша в хъркането на роднините си, надвиснали тревожно над него, хълбоците им се издигаха като планини, твърде високи, за да бъдат изкачени.

Как очакваха от него да си почива, когато ревяха и се тресяха като великани? Когато хъркането им стигаше чак до тавана? Напред-назад, така че смущаващото естество на всеки звук се натрупваше и притискаше Сампат като воденичен камък? Стаята беше гореща и задушна. Усещаше тялото си натежало и изтръпнало. За миг осъзна, че може никога повече да не е в състояние да помръдне. Давеше се, щеше да потъне като камък на място, дълбоко и тъмно като морското дъно. С геройско усилие, тласкан от ужасен пристъп на паника, той впрегна цялата си воля. В съдбовна проява на решителност, незабелязана от никого, се надигна, изтича в дневната и изхвърча през вратата, която водеше към покрива.

 

Горе обаче беше също толкова горещо, колкото в стаята долу. Луната беше бледа и с цвят на плесен, просто скучно петно на фона на нощта. Нито една от уличните лампи не работеше и всички знаеха, че няма да проработят до следващите местни избори. Тогава щеше да настъпи трескаво вълнение с планове от пет и десет точки за подобрение на електроснабдяването и достатъчно модерни технологии, както винаги обещаваха, за да бъдат пратени Шахкот и обитателите му в двайсет и първи век. Сампат крачеше нагоре-надолу, бледото сияние на бялата му курта-пижама беше единственото нещо, което се движеше в застиналата нощ и сякаш бе съвършено излята около тялото му, и той знаеше, че ще е невъзможно да я отмахне, че тя ще е прилепнала по него, дори да скача и да удря с пръчка около себе си.

Нагоре-надолу, напред-назад. Крачеше, за да се успокои, както човек обикаля с бебе, което не спира да плаче и не може да заспи. Над него нямаше никакви звезди, от време на време се виждаха само светлините на самолетите, полетели бог знае накъде. Към Калкута? Мадрас? Мадурай? Към Англия или Америка? Беше ужасно да си буден, докато някои хора летят, понесли света над главата му, а други спят, присвоявайки си го под краката му. Но беше благодарен за допира, груб и песъчлив, на тухлите под него, за неравните повърхности и тънко набраздените кръстосани линии. За прохладната гладкост на падащо сегиз-тогиз листо. Вдигаше ги едно по едно и ги поднасяше към устните си, за да наподоби приглушеното цвърчене на щурец, търкаляше ги по страната си и между горещите си лепкави пръсти, докато те също станеха влажни и топли. Опита маринован джинджифил от буркан, оставен да отлежава на покрива заедно с цяла редица други буркани с туршии от манго, лайм и тиква. Докато нощта напредваше, опита по малко от всеки буркан, за да реши кой му харесва най-много, ако изобщо някой му харесваше. И между хапките, без дори да се усети, запя:

– От Куч Бехар принцеса да зърна аз мечтая. И ето че настъпва мигът на таз омая.

Минаваща кола запрати ослепителния блясък на фаровете си – обезумял и течен – по стените на сградите и в дърветата, като разкри не цветове, не дневната плътност на нещата, а свят на тъмни пролуки, изрязани от празна кожа светлина.

– Но щом уста отворя и глътвам си езика, а тя си отминава и после аз си викам, принцесо моя дивна, кога ли пак ще може…

Звукът от гласеца му, тъй смело напяващ, го обод­ри малко.

 

Когато нощният пазач мина с колелото си на път към вкъщи от богаташкия квартал, където работеше, Сампат едва се държеше на краката си от недоспиване. Фю… фю… фю… – пазачът надуваше свирката си сякаш подло се опитваше да събуди всички онези, които може би още спят.

Сампат наблюдаваше как сенките се оттеглят, как Шакхот отново се разкрива цял и непокътнат, с преливащите си грамади боклук и лабиринта си от улици. Видя как лека-полека се появява плетеницата от жици, излизащи от върха на електрическия стълб, и мръсните, петнисти стени на къщите, които се извисяваха около него със струпаните покривни тераси и веранди, телевизионни антени, простори и дворове, пълни с велосипеди и окаяни растения, с всички партакеши на шумни и големи семейства. Общинското водоснабдяване заработи. От всяка кухня и баня в Шакхот долетя звукът на водни помпи, тънки струи вода, капещи в първата от дълга поредица кофи, тенджери и тави, чакащи да бъдат напълнени. Бащата на Сампат се появи долу с постелката си за йога. Жени заизлизаха от различни къщи, срещаха се по пътя към млекарницата „Майка“, а жреците от храма в края на пътя подхванаха песен, гласовете им бяха по-звънки и мощни от този на Сампат, химните им се въздигаха, диплехаи се носеха над покривите.

Сампат се зачуди дали замъгляването на мозъка му може да бъде прогонено със силен сутрешен чай, с хубаво изчеткване на зъбите, запита се дали празнотата в стомаха му някога може да бъде запълнена. Докато слизаше по стълбите обратно в къщата, се натъкна на амма джи, която излизаше с ведрото си за мляко, бялото ѝ сари беше набрано нескопосано около тялото ѝ. Изглеждаше като бледо морско създание, изхвърлено на брега, белязано от вълните, съсухрено и сбръчкано.

Тя погледна уморените очи на внука си.

– Не си ли спал? – попита. – Как ще изкараш деня?

Ощипа го по бузата укорително и нежно.

* * *

prozoretz.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
Уикенд четиво: „Врява в градината с гуави“, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>