Уикенд четиво: „Валхала” от Робърт Дж. Мразек

От  |  0 коментара

Експедиция прави изумително откритие в ледниковата шапка на Гренландия. На дълбочина сто и петдесет метра в леда са погребани останките на древен кораб – и на деветима идеално запазени викинги. Руническите надписи посочват, че корабът им е изчезнал през 1016 г. Въодушевен от находката, бившият генерал от ВВС Стивън Маколи събира най-големите специалисти по норвежка археология, сред които специалистката по разчитане на руни Лекси Воан от Харвард. Но експедицията бива саботирана по най-жесток начин – защото находката крие в себе си ключ към загадка, която ще промени човешката раса. За да сглобят частите от пъзела, Маколи и Лекси се хвърлят в плетеница от хаос и предателство, преследвани от древно тайно общество, което няма да спре пред нищо, за да защити тайните си.

ОТКЪС

И ето там виждам баща си. И ето там виждам майка си, сестрите и братята си. И ето там виждам предците си от самото начало. И ето, те ме зоват. Приканват ме да заема мястото си сред тях в залите на Валхала. Там, където храбрите живеят вечно.

Викингите, „Тринайсетият воин“

 

Прелюдия 

Вече не издържаше мъчителния студ.

Вечния мрак.

Неспирно виещия вятър.

Беше последният оцелял.

Парченца лед жилеха бузите му, докато насинените му, болезнени пръсти се трудеха върху последната си задача. Представи си останалите, празнуващи с купи сладка медовина в залите на Валхала. Скоро щеше да се присъедини към тях.

Спасителният отряд щеше да пристигне през пролетта. Щяха да видят какво е направил през последните часове от земния си живот. Щяха да отнесат историята у дома и да я споделят с другите. Гриндъл щеше да разбере какво е сторил. И винаги щеше да се гордее.

И те щяха да научат за святото място.

И да отидат там.

І

РУНИТЕ НА БОГОВЕТЕ

1.

8 ноември

Ледник Хелхайм

Гренландия

– За екипажа на „Мартенски заек“! – извика Джон Лий Хенкок над виещия вятър, вдигна тенекиената си чаша от Военновъздушната академия и пресуши трите пръста „Дом Периньон“, реколта 1942. – Тази нощ ще разкрием тайните му.

Хап Арнолд, петдесеткилограмовата бяла немска овчарка на Хенкок, се размърда в краката на господаря си, когато дванайсетте други членове на експедицията се присъединиха към наздравицата. Отвън вятърът духаше с над шейсет километра в час и платнището на командната палатка плющеше като пистолетни изстрели.

– На борда ще се качим само двамата със Стив, но вие ще виждате всичко на мониторите тук – каза Джон Лий.

През декември 1942 г. току-що кръстеният „Мартенски заек“, бомбардировач В-17 „Летяща крепост“, с десетчленен екипаж излетял от Гуз Бей, Лабрадор, за да се присъедини към Осма бомбардировъчна част в Англия, но изчезнал във виелица над ледената шапка на Гренландия.

Поради суровите климатични условия десетки военни самолети били изгубени над острова по време на войната, но „Мартенски заек“ бил уникален. Вместо бомби той карал десет дървени сандъка с коледни подаръци от президента Франклин Делано Рузвелт за европейските му почитатели, включително за крал Джордж VІ, британския премиер Уинстън Чърчил, европейските монарси в изгнание и върховното командване на съюзниците.

В манифеста се споменаваха лично надписани от президента книги и писма, куп възпоменателни златни монети и марки от личната му колекция, маслени картини на Томас Харт Бентън и Грант Ууд в стил „Новият курс“, стари накити от тюркоаз на индианците навахо, ръчно изработени дървени пъзели и десетки щайги бърбън „Олд Форестър Кентъки Стрейт“.

„Мартенски заек“ привлече интереса на Хенкок и той незабавно отдели петстотин хиляди долара за откриване на изгубената военна птичка. Основател на „Аншуц Интернешънъл“, технологичен пионер в добива на петрол и газ, Хенкок се сочеше като осемдесет и втори по богатство човек в света и вълнуващите приключения му бяха хоби.

При последната радиовръзка със самолета радистът съобщил, че са попаднали в силна виелица и че пилотът се опитва да приземи машината някъде покрай суровото и скалисто източно крайбрежие на Гренландия.

Съобщението било прието от метеорологична станция недалеч от Кулусук. Съдейки по силата и посоката на сигнала, от Команчи Бей бил изпратен спасителен екип в района на крайбрежното селище Ангмагсалик. Поради лошото време и ветровете, достигащи скорост от сто и шейсет километра в час, спасителите не открили нито следа от „Мартенски заек“ и десетчленния му екипаж. Самолетът така и не бил намерен.

На експедицията на Хенкок й бяха нужни само четири дни за локализирането му.

Въз основа на летателния план и предвид силата и посоката на последния радиосигнал екипът реши да започне търсенето на самолета на ледника Хелхайм, западно от Ангмагсалик.

Експедицията на Хенкок разполагаше с два хеликоптера „Бел 206 L4 Лонг Рейнджър ІV“, които започнаха да летят по успоредни линии с дължина двайсет километра, на километър един от друг. След като приключваха, птичките започваха да летят в същия квадрант, но перпендикулярно на първите курсове.

Всеки хеликоптер бе оборудван с дълбочинен радар QUESTON (V), чиито антени можеха да изпращат и приемат широк спектър импулси, които проникваха на дълбочина над триста метра в леда и създаваха ясна виртуална картина на всичко в него.

След четири дни издирване радарът на единия хеликоптер засече цел в ледника. Намираше се на по-малко от петнайсет километра от брега. Вторият хеликоптер също дойде на място и двете машини се приземиха, за да направят по-подробни заснемания.

Виртуалните изображения показаха, че пилотът на „Мартенски заек“ е направил истинско чудо, приземявайки самолета между два назъбени върха. Бомбардировачът си стоеше на колесниците там, където бе спрял, но сега бе затворен в твърда ледена гробница на четиресет метра под повърхността.

– Слизаме при него – обяви Хенкок на водачите на експедицията.

2.

9 ноември

Ледник Хелхайм

Гренландия

 

Опитът да достигнат самолета през ноември беше пресметнат риск, но Хенкок бе рискувал през целия си живот, като се започне от въздушните сражения, в които бе участвал като летец изтребител в „Пустинна буря“, до основаването на „Аншуц Интернешънъл“ с петдесетте хиляди долара, които бе спечелил на покер в Килгор, Тексас.

Разполагаха само с шест светли часа на ден. На 22 ноември те щяха да се стопят на три. На 1 декември ледената шапка щеше да се покрие с пълен мрак и слънцето нямаше да се появи цели четиресет и пет дни.

Хенкок нямаше намерение да чака шест месеца, за да стигне до самолета. Хората и оборудването бяха готови. В най-лошия случай щеше да им се наложи да се откажат и да се върнат през пролетта. Хенкок каза на заместника си Стив Маколи да направи всичко възможно да постигнат целта си, независимо от цената.

Ден по-късно на леда се появи базов лагер „Хенкок 1“.

Два „Хевиленд DHC-6 Туин Отър“ бяха модифицирани в товарни самолети, които на следващия ден започнаха да докарват продоволствие и оборудване, включително два термични генератора, помпи, сондажна техника, дизелови генератори, резервни части, система за сателитна комуникация, напълно комплектована лагерна кухня, два булдозера и контейнери, натъпкани с месо, зеленчуци и други храни.

Мъжете бързо издигнаха малък комплекс изолирани арктически палатки в кръг около определеното за сондаж място. Беше разчистена вертолетна площадка със сигнални светлини. От Кулусук беше доставена цистерна за дизел с вместимост дванайсет хиляди литра и до всички палатки и модулната баня бяха прокарани захранващи тръби.

Опитите да стигнат до „Мартенски заек“ започнаха на втория ден. Над мястото на бъдещата сондажна шахта бе издигната стоманена платформа с термичен генератор. Известен като „Язовец“, той бе с диаметър три метра и шейсет сантиметра и можеше да топи леда и да прокопае кръгла шахта до самолета. Членовете на експедицията пресметнаха, че при скорост на разтопяване около шейсет сантиметра на час ще са им нужни около три дни, за да получат достъп до „Мартенски заек“.

Още в самото начало на работата започна силен снеговалеж и откъм Атлантическия океан задухаха силни ветрове. Палатките бяха почти затрупани от първата виелица, но снегът осигуряваше добра изолация, а булдозерите на експедицията разчистваха пътеките между комплекса и вертолетната площадка.

Температурата падна доста под двайсет градуса под нулата и остана така. Онези, които не бяха на смяна, влизаха в арктическите си спални чували, за да се стоплят. Четири дни след началото на сондажа „Язовец“ достигна дълбочина четиресет метра.

Хенкок и Маколи планираха да влязат в „Мартенски заек“ през долния люк в предното отделение. Тъй като на самолета може би имаше тленни останки, Маколи бе уредил почетна стража от погребалния център към военновъздушната база „Довър“, която да прибере телата в родината.

Термичният генератор беше изваден и сменен със стоманена асансьорна кабина, задвижвана с макара. В шахтата бяха спуснати двама души с маркучи с пара под налягане, които започнаха да пробиват тунел в леда до люка.

Веднага щом стигнаха до самолета, двамата бяха издигнати на повърхността, където Хенкок и Маколи, облечени в херметични термални костюми и изолиращи гумени ботуши, вече чакаха да се спуснат.

Маколи беше взел със себе си лека камера с висока резолюция и мощно увеличение, пригодена за работа в затворени пространства. Хенкок носеше силен прожектор. В шлемовете и на двамата бяха вградени предаватели, чиито микрофони се активираха с глас.

– Хей… вижте това – извика един от механиците до входа на платформата.

Снеговалежът бе спрял и черното небе бе изпълнено с пулсиращи виолетови, червени и яркозелени вълни.

– Богиня Аврора се опитва да ни каже нещо – разсмя се Маколи.

По време на „Пустинна буря“ Маколи беше командир на ескадрилата на Хенкок. Сега ролите им бяха сменени. В някои отношения двамата едва ли можеха да са по-различни. Винаги готовият да се разсмее Маколи бе висок и строен, добродушен по природа. Хенкок бе дребен, набит и напрегнат.

– Да тръгваме – каза Хенкок.

Когато стигнаха дъното на шахтата, той влезе пръв в тунела към „Мартенски заек“. От ледения свод над главите им капеха едри капки. Когато стигнаха лъскавия стоманен люк под предното отделение, Хенкок посегна да завърти дръжката му.

– Добре… влизаме – докладва той на повърхността.

3.

13 ноември

Ледник Хелхайм

Гренландия

 

Дъхът на Хенкок се виеше като дим от цигара в ледения въздух. Той насочи лъча на прожектора към мястото на мерача на носа. Маколи проследи светлината с камерата. Отделението бе празно. Кожената чанта за документи на мерача беше оставена до единия от завинтените в пода крака на седалката му. На ремъците на мерника бе окачена бейзболна шапка на „Ред Сокс“.

– Няма мерник – отбеляза Хенкок.

– По онова време „Норден“ е бил свръхсекретен – обясни Маколи. – Мерачите получавали такъв чак когато пристигали в Англия.

Мястото на щурмана също беше в предната част и на металното му бюро беше разстлана топографска карта на Гренландия. Той бе отбелязал маршрута на самолета от излитането му от Гуз Бей. Начертаната с молив линия свършваше над Гренландия.

Никъде наоколо не се виждаха следи от ръжда или разложение. Картечниците бяха смазани и готови за стрелба, месинговите гилзи блестяха като чисто нови.

Двамата се качиха в кабината, където бяха местата на пилота и втория пилот. Тя също бе празна. Може би всички са напуснали самолета, помисли си Маколи. Но къде са отишли?

Той се настани в пилотското кресло. В края на таблото, до лостовете за управление, беше оставен отворен пакет „Лъки Страйк“. Уредите изглеждаха в готовност да бъдат включени. Маколи си помисли, че екипът по реставрация в Лъбок няма да има много работа.

Двамата с Хенкок минаха покрай горната картечна кула и продължиха към кърмата и бомбения отсек. Като се изключи стърженето на котките им по стоманата, тишината бе като в гробница.

Бомбеният отсек бе пълен с дървени сандъци без означение, все още застопорени на място с яки въжета. В тях бяха скрити коледните подаръци на президента Рузвелт за европейския елит. Хенкок посочи една купчина в задната част на отсека. Всеки сандък носеше надпис „Олд Форестър Кентъки Стрейт Бърбън“. Един от тях беше отворен.

Следваше радиокабината, която бе пуста като останалите. Радиостанцията ВС-348 бе монтирана на мястото си. Върху нея беше оставен комикс „Дик Трейси“. Предавателят ВС-375 от другата страна бе още включен.

В задното картечно отделение двамата намериха отговора на загадката.

Екипажът изобщо не беше напускал самолета. И деветимата лежаха в отсека, който очевидно бе превърнат в последен редут срещу убийствения студ.

Екипажът бе затворил люковете на картечниците и бе събрал всичките си дрехи и одеяла, за да се стопли. Повечето бяха облечени в пилотските екипи, с ботуши от овча и заешка кожа. Всички бяха загинали от измръзване.

Хенкок освети лицата им едно по едно и Маколи ги засне с камерата. Израженията бяха смес от тъга, примирение, объркване и отчаяние.

– Не е най-лошият начин да си отидеш, Стив.

– Лично аз не бих избрал да ме погребат жив.

Картечарят Дик Слезак изглеждаше невъзможно млад за човек, който сега щеше да наближава деветдесетте, ако бе преживял войната. Щеше завинаги да си остане на осемнайсет.

– Тед Морган липсва – каза Маколи, след като огледаха деветте тела.

Морган беше пилотът, извършил невероятното приземявана във виелицата. Тогава е бил на двайсет и три, от Лексингтън, Вирджиния – родния град и на Маколи.

Малко след Пърл Харбър Морган се оженил за военна медицинска сестра на име Чери Картър. Година по-късно тя родила момиче. Чери бе още жива, деветдесетгодишна баба. Омъжила се отново седем години след изчезването на Тед.

Откриха го в картечното отделение на опашката. Лежеше по гръб и се взираше към повърхността на ледената шапка, сякаш се опитваше да избяга с поглед от гробницата им.

Маколи помнеше лицето му от личното досие на пилота. Морган му напомняше на самия него – строен, с четвъртита челюст, леко наперен. Луда глава, винаги искал да бъде летец изтребител, а вместо това получил назначение на бомбардировач.

Сега от напереността му не бе останало нищо.

Отворената бутилка „Олд Форестър“ беше оставена до него на пода. На дъното оставаха три пръста уиски. До протегната му ръка лежеше дневник с кожена подвързия. Маколи го отвори и прелисти последните няколко страници. Морган оцелял почти две седмици. Умрял последен.

 

28 декември ’42. Направих добро приземяване в снега на тъмно. Всички са живи и здрави. Радиото не работи, но Джеф се надява да го оправи скоро и да съобщи приблизителното ни местоположение. Едва ли сме на повече от петнайсет километра от брега.

 

5 януари ’43. Снегът не е спрял да вали откакто се приземихме. Слезак си проби път от люка и прокопа близо два и половина метра сняг над горната кула. Редуваме се и излизаме на повърхността със сигнален пистолет. Ако някой чуе самолет, трябва да пусне ракета. Горе е свирепо. Никой не може да издържи повече от десет минути.

 

8 януари ’43. Джейкъбс изстреля всички сигнални ракети, каза, че чул самолет.

 

По-нататък почеркът на Морган ставаше нечетлив.

 

9 януари ’43. Вече не можем да стигнем до повърхността. Слезак се опита, но се отказа след два и седемдесет. В капан сме… Хранителните запаси са изчерпани. Горивото свърши. Фенерите са изтощени. Пълен мрак.

 

Топлината от прожектора на Хенкок започна да стопява ледената патина по лицето на Морган. Част от нея се събра в ъгълчетата на очите му, сякаш плачеше.

 

11 януари ’43. Останах само аз. Ако някой ни намери, моля да се обади на Чери и да й каже, че съм я обичал докрай. Прости ми.

Маколи подаде дневника на Хенкок.

– Горкият нещастник – въздъхна Хенкок, след като прочете последните редове.

Морган се беше прострелял в сърцето с личното си оръжие.

Маколи вдигна отворената бутилка „Олд Форестър“, отпи дълга глътка и я подаде на Хенкок.

– Както каза горе, Джей Ел… за екипажа на „Мартенски заек“.

Двамата допиха уискито.

 4.

14 ноември

Ледник Хелхайм

Гренландия

След като членовете на екипажа на „Мартенски заек“ бяха извадени на повърхността, телата им бяха временно положени в ледена могила и екипът се събра за кратка мемориална служба.

След като членовете на екипажа на „Мартенски заек“ бяха извадени на повърхността, телата им бяха временно положени в ледена могила и екипът се събра за кратка мемориална служба.

Маколи неволно се запита как ли щеше да реагира съпругата на Тед Морган, след като види двайсетгодишното му лице. Вече беше пратил имената в погребалния център на военновъздушната база „Довър“. Оттам щяха да изпратят почетна стража, която да ескортира телата до дома.

– Имам нужда от Мелиса – сподели Хенкок с Маколи, когато всичко приключи.

– Разбира се, Джей Ел – с усмивка отвърна заместникът му.

Час по-късно от летището край Кулусук долетя хеликоптер „Бел“, който докара стройна едрогърда млада жена с ярка шапка за ски, слънчеви очила с позлатени рамки и прилепващ по тялото скиорски костюм. Маколи я посрещна на площадката за кацане. Жената бе бясна.

– Цяла седмица живея в колиба от дзифтова хартия край онова, което наричат летище в тази затънтена страна – нацупено се оплака.

Мажоретката на „Далас Каубойс“ бе една от любимките на Джон Лий за месеца. Той й беше купил ново „Порше 911 Карера“, както бе направил и за другите си любимки. Автокъщата във Форт Уорт вече му предлагаше автомобилите по цени на едро. Той оставяше всяко момиче да си избере само цвета. Колата на Мелиса беше неоново розова.

– От всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска – каза й Маколи прямо.

– Какво трябва да означава това? – остро попита тя.

– Притчата за верния слуга, Мелиса – обясни той. – Лука 12:48.

Мелиса го изгледа, сякаш си е изгубил ума.

– Къде е? – попита тя.

Маколи посочи палатката на Хенкок и тя тръгна към нея, понесла малкия си кожен куфар. Няколко минути след като влезе вътре, немската овчарка на Хенкок Хап Арнолд се измъкна навън.

Час по-късно Мелиса се появи отново, качи се на хеликоптера и отлетя. След като си замина, Хап промуши глава в палатката на Хенкок, за да види дали е добре дошъл, и после влезе да прави компания на господаря си.

През следващите два дни с помощта на маркучи и гореща пара разтопиха просторна пещера над и около летящата крепост. Един от механиците на експедицията стигна до заключението, че ако „Мартенски заек“ беше на повърхността, биха могли само да сменят акумулаторите, да заредят гориво и направо да отлетят. Но вместо това се налагаше да изнесат бомбардировача на части.

Маколи беше в оперативната палатка и разглеждаше логистичния план за транспортирането на компонентите, когато един от пилотите на хеликоптери, Томи Спаркс, влезе с объркана физиономия.

– Стив, сутринта случайно включих дълбочинния радар на птичката и получих нещо много шантаво… Имаме друг силен сигнал за метал под „Мартенски заек“.

– Колко под него? – попита Маколи.

– Не съм сигурен. Джордж в момента пренастройва радара, за да е сигурен, че не ми се привиждат разни неща. Скоро би трябвало да получи картина.

Джордж Кабът беше бивш офицер от военновъздушното разузнаване и технически експерт на екипа. Той пристигна няколко минути по-късно с изображенията, червената му като морков коса бе щръкнала. Хенкок също дойде.

– Това определено е интересно – каза техникът.

– Възможно ли е да е някакво рудно находище? – попита Хенкок.

– Прекалено е малко – поклати глава Кабът. – И в разположението му има някаква закономерност.

Той постави снимките на масата.

– Погледнете тук. Виждате ли тези точки? Намират се почти точно на една стъпка разстояние една от друга и вървят по почти прави линии… А тези четири се пресичат.

– И какво може да означава това? – попита Хенкок.

– Ако трябва да предполагам, бих казал, че ми прилича на дълги редици железни нитове – рече Кабът.

– Кораб? – обади се Маколи.

– Възможно е… Каквото и да е, това нещо е почти трийсет метра дълго и четири и половина широко в средата. Нитовете като че ли се събират в двата края. Онези по средната линия може да са на кила, а другите – на ребрата и седалките.

Маколи се загледа в изображенията.

– Между другото – добави Кабът, – има и друг метален импулс, идващ от основната скала под това нещо… Нямам представа какво може да е.

– Как е възможно кораб да се е озовал толкова далеч от брега? – учуди се Маколи.

– Кой знае? В Северния Атлантик са наблюдавани шейсетметрови вълни… или пък може да е бил довлечен дотук. Знам само, че лежи на основната скала, което ще рече, че е там от много време.

– На каква дълбочина? – поинтересува се Хенкок.

Кабът погледна втората снимка.

– На повече от сто и петдесет метра – отговори той.

– Това е три пъти повече от дълбочината на „Мартенски заек“ – пресметна Маколи.

– Да, твърде дълбоко е – съгласи се Кабът.

Хенкок още гледаше възможните редици от нитове.

– Вече сме слезли на четиресет метра – каза той. – И ще ни трябват най-малко още четири дни да извадим самолета и да го транспортираме. „Язовецът“ определено е твърде бавен. Да включим и „Невестулката“.

– Значи искате да стигнем до него? – попита Кабът и почеса рижата си глава.

– Така и така сме тук… Какво пък, може и да е забавно – усмихна се Хенкок.

„Невестулката“ беше по-малкият вариант на термичния генератор, проектиран и построен от инженерите му. С диаметър само деветдесет сантиметра, той можеше да стопява леда със скорост метър и половина на час, което бе почти три пъти по-бързо от „Язовеца“. Можеха да проникнат през оставащите сто и петдесет метра лед за около три дни.

Час по-късно „Невестулката“ вече работеше.

5.

16 ноември

Ледник Хелхайм

Гренландия

 

Вече разполагаха с малко повече от три часа мътна светлина всеки ден или поне в онези дни, в които слънцето успяваше да надникне иззад оловносивите облаци. След две седмици щеше да настъпи пълен мрак.

Един от екипите започна да реже с ацетиленови горелки „Мартенски заек“ на части, така че да минат през широката три и шейсет шахта. Втори екип товареше частите на самолетите, които ги пренасяха до бивша американска военновъздушна база край Нарсасуак. Трети екип с помощта на „Невестулката“ продължаваше да дълбае надолу към мистериозната цел.

Когато почетната стража пристигна да прибере телата на екипажа на „Мартенски заек“, работата бе спряна за кратко, за да могат членовете на експедицията да участват в церемонията с националното знаме.

Ден по-късно последните части на „Мартенски заек“ бяха качени на повърхността. Същия следобед най-неочаквано се разрази нова зимна буря. Плътен сняг с дебелина метър и осемдесет затрупа палатките и се наложи полетите да се прекратят, докато пистата бъде разчистена с булдозера.

Малко след полунощ Маколи дремеше на походното легло в оперативната палатка, когато го събудиха да му съобщят, че „Невестулката“ е стигнала до основната скала на повече от сто и петдесет метра под ледената шапка.

– Да вървим – каза Маколи и отиде да събуди Хенкок.

Джордж Кабът ги чакаше при новата шахта на четиресет метра под повърхността. Вече бяха монтирали лебедка, с помощта на която можеха бавно да се спускат един по един със стремена, закрепени за метален кабел.

– Преди час изпратих долу двама мъже с парни маркучи – съобщи им Кабът.

– Още ли не искаш да слезеш, Джордж? – попита с усмивка Маколи.

– Може и да съм дребен, но не съм глупав, Стив – каза Кабът, пафкайки с лулата си от морска пяна. – Нямам желание да слизам по четиресететажна сграда в шахта колкото отходен канал.

– Не е нужно да слизаш сам, Джордж – обади се Хенкок. – Просто затваряш очи и лебедката ще те спусне за двайсет минути. Пък и са само още четиресет етажа. Вече сме слезли на четиринайсет.

– Не, благодаря – отвърна Кабът. – Ще се задоволя с данните на уредите.

Маколи се загледа в дупката. Беше широка колкото улична шахта.

– Няма ли осветление? – попита Хенкок.

– Заради маркучите няма достатъчно място да сложим лампи – съобщи им Кабът. – Ще се наложи да използвате фенери.

Радиостанциите им неочаквано изпращяха.

– Боже мой, трябва да видите това – извика един от работещите на дъното на шахтата.

Кабът включи лебедката и Хенкок пъхна крак в стремето. Секунди по-късно изчезна от поглед. Маколи бързо го последва. Докато ги гледаше как потъват в пълния мрак, Кабът се прекръсти.

В тясната шахта Маколи не можеше да помръдне ръце, без да закачи ледените стени. Въпреки термалния костюм усещаше как студът се просмуква в костите му, докато се спускаха все по-дълбоко.

Не беше физически страх. Като дете беше преживял ужасната автомобилна катастрофа, убила родителите му. Бе оцелял и при принудителното кацане във водите на Персийския залив, след като бе свалил втория си МИГ по време на „Пустинна буря“. Но тук беше различно. Беше ирационално. Каквото и да имаше долу, то го изпълваше с ужас.

След като стигнаха дъното, те се освободиха от стремената и се обърнаха в посока към светлината. Двамата работници бяха насочили мощните си фенери към нещо на по-малко от шест метра от тях.

Маколи едва не ахна. Парните маркучи бяха разкрили предната част на стар кораб. Бушпритът се издигаше нагоре и назад от заобления корпус в дъга, която се завиваше и приличаше на главата на морска змия. Външната страна на планширите беше покрита със сложни гравюри, изобразяващи оръжия и бойни сцени.

Маколи се качи на едно ледено стъпало и надникна вътре в корпуса. При самия нос имаше голям сандък с обков от сребро или калай. Зад него бяха разкрити три пейки за гребци.

– Виждал съм рисунки на подобни кораби, използвани от финикийците преди хиляди години – рече той.

– Викингите са заимствали и адаптирали дизайна от финикийците – отбеляза Хенкок. – Корабите им са се задвижвали с платно или с гребла, също като този.

Той извади сгъваемия си нож.

– Ще взема малко дърво за радиовъглеродно датиране.

– Джордж твърди, че имало друг метален импулс под кораба – каза Маколи.

Двамата работници насочиха парните маркучи към леда под корпуса.

Няколко минути по-късно се разкри основната скала с малък черен отвор в нея. Хенкок нареди на мъжете да изключат маркучите и освети дупката с фенера си.

– Прилича на пещера – каза той.

Разшири отвора с ръце и пропълзя вътре. От ледения тунел Маколи гледаше как лъчът на фенера на Хенкок се върти във всички посоки. След по-малко от минута той се измъкна навън.

Зашеметената му физиономия беше красноречива.

– Запечатайте го отново – нареди той. – Никой да не слиза тук.

 - – -

„Валхала”
Автор: Робърт Дж. Мразек

368 страници
Цена: 16,99лв/ 14,39лв онлайн
www.bard.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
Уикенд четиво: „Валхала" от Робърт Дж. Мразек, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>