„Бьорнстад” от Фредрик Бакман

От  |  1 коментар

превод от шведски Бьорнстад означава Град на мечки. Като всеки малък град в провинцията, и Бьорнстад се буди рано. Неговите ранобудни жители имат големи мечти, но Градът на мечките бавно се смалява и притихва. Местният младежки отбор по хокей е светлината в тунела, която вдъхва надежда на жителите на градчето, че то ще получи отново шанс да се развива, че утрешният ден ще бъде по-добър от днешния, че Бьорнстад ще пребъде. Всички са притаили дъх в напрегнато очакване на предстоящия полуфинал на първенството, на който отборът на Бьорнстад Хокей се класира за първи път от 20 години насам. Около този важен за целия град мач напрежението взима връх, избивайки в акт на насилие. След него нищо не е същото – но и реакцията на града е много различна от очакваното. Предопределената приказка за героите от малкото градче, които надскачат себе си и очакванията на цялата нация, така и не води извън гората.

Бьорнстад“ е голям роман за малко място с красиви мечти, както и за ужасните неща, които правим понякога, за да успеем. Той е сага за спорта и семейството и за това докъде сме готови да стигнем, за да предпазим децата си. Също и за смелостта, която е нужна, за да се изправиш срещу всичко, за което си мечтал – и да кажеш истината, независимо от последствията. Независимо от всичко.

Шведската сензация Фредрик Бакман, чиито книги не слизат от класациите за най-продавани заглавия месеци наред, се завръща с нова книга, определяна единодушно от тези, които са я чели, като най-добрата досега. В типичния за автора стил, „Бьорнстад” ни запознава с живота в едноименния малък град, разположен в шведската гора, където мечтите на обикновения човек са големи – толкова големи, че понякога стремежът на този обикновен човек да ги осъществи го тика към  ужасни постъпки.

ОТКЪС

От повече от десетилетие съседите във вилите са свикнали с шума, идващ от двора на семейство Ердал: туп-туп-туп-туп-туп. И после кратка пауза, докато Кевин събира шайбите. И пак: туп-туп-туп-туп-туп. Беше на две и половина, когато за пръв път се качи на кънки, на три, когато му подариха първия стик, на четири вече бе задминал петгодишните, а на пет играеше по-добре от седемгодишните. Зимата, когато навърши седем, лицето му измръзна толкова лошо, че и до ден днешен, ако човек застане близо до него, може да види малките бели петънца по скулите му. Онзи следобед бе изиграл първия си истински състезателен мач и в последните секунди изпусна гол на празна врата. Детският отбор на Бьорнстад спечели с дванайсет на нула, като Кевин вкара всички голове, но въпреки това беше неутешим. Късно вечерта родителите му забелязаха, че не е в леглото си. До полунощ половината град бе образувал жива верига и претърсваше гората. В Бьорнстад криеницата не е шега работа, достатъчно е едно дете да се отдалечи малко, за да бъде погълнато от мрака, а на минус трийсет градуса се замръзва бързо. Чак на разсъмване някой откри, че момчето не е сред дърветата, ами стои на леда долу на езерото. Кевин беше замъкнал дотам една врата, пет шайби и всички фенери, които бе успял да открие, след което час подир час беше стрелял от същия ъгъл, от който бе изпуснал последния удар в мача. Побесня и се разплака, когато го отведоха вкъщи. Белите петна така и не изчезнаха. Беше на седем години и още тогава всички разбраха, че носи мечката в себе си. Такова нещо не може да се скрие.

Родителите му платиха, за да му построят собствена малка пързалка в двора. Той сам я почистваше всяка сутрин, а съседите му всяко лято разравяха гробищата за шайби, в които се превръщаха лехите им. В пръстта там поколения наред ще могат да се открият остатъци от вулканизирана гума.

С годините чуваха как тялото на момчето расте и ударите стават все по-силни и по-бързи. Сега е на седемнайсет и градът не е виждал хокеист, който изобщо да се доближава до неговия талант, още от времето, когато бяха в първата дивизия, преди той да се роди. Има физиката, ръцете, ума и сърцето. И преди всичко има погледа. Когато е на леда, сякаш всичко пред очите му се случва по-бавно, отколкото пред очите на другите. Човек може да се научи на много неща в хокея, но не и на това. Или се раждаш с поглед върху играта, или не. „Кевин? Той е истински хокеист“, казва Петер Андершон, спортният директор на клуба, а той би трябвало да знае най-добре: последният играч от Бьорнстад, който можеше да се мери с Кевин, бе той самият. Стигна чак до Канада и НХЛ, където игра с най-добрите в света.

Кевин знае какво е нужно, повтарят му го още откакто стъпи на кънките за пръв път. Чисто и просто всичко. Нужно е да даде всичко от себе си. Така че всяка сутрин, докато съучениците му още спят дълбоко под дебели одеяла, той ходи да тича в гората и после отива на пързалката. Туп-туп-туп-туп-туп. Събира шайбите. Туп-туп-туп-туп-туп. Събира шайбите. Всеки следобед тренира с юношеския отбор, а всяка вечер – с мъжкия, после ходи на фитнес, а след това прави още една обиколка в гората и завършва с още един час на пързалката, огряна от специалните прожектори, монтирани на покрива на вилата.

Туп-туп-туп-туп-туп. Това е единственото, което този спорт изисква от теб. Чисто и просто всичко, което имаш.

Кевин е получавал всякакви предложения – да се премести в голям отбор или да се запише в хокейна академия в някой по-голям град, но упорито ги отхвърля. Той е момче от Бьорнстад, а баща му е мъж от Бьорнстад. Това може би не значи нищо на други места, но тук означава нещо.

Така че колко да е важен един полуфинал в младежка дивизия? Само толкова, че най-добрият юношески отбор в Швеция отново ще напомни на останалата част от страната за съществуването на това градче. Само толкова, че областните политици може би ще вложат пари за основаването на хокейно училище тук, а не в Хед, така че най-големите таланти в тази част от страната да искат да се преместят в Бьорнстад, вместо в големите градове. Така че един мъжки отбор, съставен от собствени кадри, да може отново да се изкачи до първа дивизия, отново да привлече големи спонсори, да накара общината да построи нова закрита пързалка и по-големи пътища, а може би дори конферентен и търговски комплекс, за каквито се говори от години, така че да могат да се създадат нови фирми и да се отворят нови работни места и жителите да започнат да ремонтират жилищата си, вместо да ги продават. Полуфиналът ще е важен само за икономиката. За гордостта на хората. За оцеляването им.

Важен е само толкова, че едно момче стои в един двор, откакто бузите му измръзнаха преди десет години, и изстрелва шайба след шайба, след шайба, носейки на раменете си надеждите на цял един град.

Полуфиналът чисто и просто означава всичко.

„Низината“ се намира в другия край на Бьорнстад, северно от пътните табели. Централната част на града се състои от редови къщи и малки вили от средна класа, но в Низината има само кооперации, построени възможно най-далеч от Възвишението. Разбира се, в началото това бяха просто лишени от въображение географски прякори: Низината е разположена по-ниско от останалата част на града и свършва с една стара чакълена яма, а Възвишението се намира на хълма над езерото. Но след като хората постепенно се разпределиха по кварталите в съответствие с финансовите си възможности, имената започнаха да се отнасят не само за частите на града, ами и за класата на домакинствата. Дори в най-малките кътчета на Земята децата отрано се научават, че съществуват отделни социални реалности, а тук всичко е просто: колкото по-далеч живееш от Низината, толкова по-добре за теб.

Фатима живее в двустаен апартамент почти толкова навътре в Низината, колкото е възможно. Сега изкарва сина си от леглото насила, а той взима кънките си. Сами са в автобуса, не говорят. Амат е усъвършенствал техниката да придвижва тялото си, без да се налага да буди главата си. Фатима с любов го нарича „Мумията“. Щом стигат до пързалката, тя облича униформата си на чистачка, а той отива да намери портиера. После опитва да помогне на мама със събирането на боклуци от трибуните, но тя го пъди. Момчето се притеснява за гърба на майка си, а майка му се притеснява, че другите деца ще го видят с нея и ще му се подиграват. Откакто Амат се помни, двамата са били сами на този свят. Когато беше малък, събираше празните кенчета от трибуните в края на месеца. Понякога още го прави.

Всяка сутрин помага на портиера, отключва вратите и проверява лампите, събира шайби и кара хладилната машина, подготвя залата за поредния ден. Първо пристигат фигуристите; те се пързалят в най-неудобното време. После се изреждат всички хокейни отбори, докато дойдат най-предпочитаните часове, запазени за юношеския и за мъжкия отбор. Юношите са толкова добри, че почти са се изкачили най-горе в йерархията.

Амат още не играе там, само на петнайсет е, но може би следващия сезон. Ако направи всичко необходимо. Един ден ще измъкне майка си оттук, знае го. Един ден няма да се налага постоянно да пресмята наум приходи и разходи. Децата, които живеят в семейства, където парите могат да свършат, започват да си дават сметка за тези неща по-рано от други.

Амат знае, че възможностите му са ограничени, затова планът му е прост: оттук – в юношеския отбор, оттам – в мъжкия, накрая – в професионалната лига. Когато му преведат първата заплата, той ще вземе хигиенната количка от майка си и никога повече няма да й даде да се доближи до нея. Ще даде почивка на възпалените й пръсти и на изтормозения й гръб. Не иска да трупа вещи. Иска просто една вечер да може да си легне, без да брои.

Когато Амат приключва със задълженията си, портиерът го потупва по рамото и му подава кънките. Амат ги обува, връзва ги, взима стика и излиза на празната пързалка. Такава е сделката им, портиерът получава помощ с вдигането на тежко и заяждащите врати на мантинелата, срещу които ревматизмът му започва да протестира, а Амат сам почиства леда, след като е разполагал с пързалката цял час, преди фигуристите да започнат тренировката си. За него това са най-хубавите шейсет минути през целия ден, всеки ден.

Слага си слушалките, усилва звука докрай и се засилва напред. Хвърчи по леда и се блъска в мантинелата в другия край толкова силно, че каската му се удря в предпазния плексиглас над нея. После се засилва обратно. Пак. И пак. И пак.

Фатима вдига поглед от хигиенната количка и си позволява за няколко секунди да погледа как синът й се пързаля.

Портиерът среща погледа й и тя оформя едно „благодаря“ с устни. Портиерът просто кима и прикрива усмивката си. Фатима си спомня колко странно й се стори, когато треньорите в отбора за пръв път й казаха, че Амат имал изключителна дарба. Тогава разбираше езика само отчасти и за нея си беше мистерия божия как Амат може да кара кънки, при положение че едвам ходи. Оттогава са минали много години, а Фатима още не е свикнала със студа в Бьорнстад, но се е научила да обича града такъв, какъвто е. И нищо друго в живота не би могло да я учуди повече от това, че едно момче, родено на място, където никога не е падал сняг, се е появило на този свят, за да играе спорт върху лед.

В една от по-малките вили в средата на градчето спортният директор на Бьорнстад Хокей Петер Андершон излиза от банята – задъхан и със зачервени очи. Почти не е спал през нощта, а водата не е успяла да отмие неспокойствието му. Вече е повърнал два пъти. Чува как Мира отива да събуди децата. Знае точно какво ще му каже тя: „Боже, Петер, вече си на повече от четиресет години. Ако един юношески мач кара спортния директор на клуба да се притеснява повече от самите юноши, може би е време да вземеш таблетка „Собрил“[1], да пийнеш нещо и просто да се поуспокоиш“. Семейство Андершон живеят тук повече от десетилетие, откакто се върнаха от Канада, но той още не е успял да накара съпругата си да проумее какво означава хокеят в Бьорнстад. През целия сезон Мира не спря да го пита: „Сериозно? Не мислиш ли, че е малко прекалено възрастни мъже да се вълнуват толкова? Юношите са на по седемнайсет години! Та те са почти деца!“.

Първите няколко пъти той си замълча. Но една късна вечер каза истината: „Знам, че това е само игра, Мира. Знам. Но ние сме градче насред гората. Нямаме туризъм, нямаме рудодобив, нямаме високотехнологична промишленост. Имаме мрак, студ и безработица. Ако можем отново да развълнуваме жителите, заради каквото и да е, значи сме извадили късмет. Знам, че не си оттук, скъпа, това не е твоят град, но се огледай наоколо: работните места отново намаляват. Общината е затегнала кранчето. Тук живеят издръжливи хора, имаме мечи дух, но вече понесохме твърде много удари поред. Градът има нужда да спечели нещо. Имаме нужда да почувстваме, поне веднъж, че сме най-добрите. Знам, че това е просто игра. Само че не е… просто игра. Невинаги“.

Мира го целуна силно по челото, притисна го до себе си, усмихна се и прошепна нежно в ухото му: „Ти си идиот“. Така е, разбира се, Петер го знае.

Излиза от банята и чука на вратата на петнайсетгодишната си дъщеря, докато не чува отговора на китарата. Дъщеря му обича инструменти, не спорт. Има дни, когато той съжалява за това, но много по-често се радва за нея.

Мая още лежи в леглото. Щом чува родителите си отвън, започва да свири по-високо. Майка й има две висши образования и може да цитира целия наказателен кодекс наизуст, но не може да научи какво е айсинг[2] или засада, ако ще да я дадат под съд. Баща й, от своя страна, може да обясни подробно всяка една стратегия, която съществува в хокея, но не може да изгледа и един епизод от телевизионен сериал с повече от трима герои, без да избухне на петата минута: „Какво стана сега? Кой е това? Защо да мълча? Изпуснах какво казаха… можем ли да върнем назад?“.

Това кара Мая едновременно да въздъхва и да се смее. Човек никога не копнее да се изнесе от вкъщи така силно, както когато е на петнайсет. Както майка й обича да казва, когато е изпила три-четири чаши вино, а студът и мракът са започнали да си играят с търпението й: „В този град не може да се живее, Мая, може само да се оцелява“.

Никоя от тях не подозира колко вярно е това.

Бележки:

[1] Лекарствен продукт, успокоително. – Б. пр.

[2] През средата на хокейното игрище минава червена линия, а освен нея има две гол линии, както и две сини линии, които разделят полето на третини и зони. Айсинг се отсъжда, когато играч изстреля шайбата през червената линия и през гол линията, без да уцели вратата и без вратарят да докосне шайбата. – Б. пр.

* * *

Бьорнстад
Автор: Фредрик Бакман
464 страници
Цена: 16,90лв.
ciela.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 0.0/10 (0 votes cast)

1 коментар

  1. victor2244

    13.06.2017 at 14:03

    Страхотна статия!

    VA:F [1.9.22_1171]
    Rating: 0 (from 0 votes)

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>