„Бургундските дневници” от Ан Ма

От  |  0 коментара

Мерсо, Бургундия, Септември, 2015 г. Кейт мечтае да стане майстор на виното. За да постигне това обаче, тя трябва да се изправи пред собствените си страхове – да се върне в Бургундия, където е той… Освен любовта, там Кейт намира тайна изба, която крие много повече от ценни бутилки вино.

Мерсо, Бургундия, Септември, 1939 г. Елен мечтае да опази семейството и дома си, без да пристъпва моралните си принципи. Във време, в което е опасно да отстояваш себе си, тя е готова да се бори за свободата. Нейната история е старателно заличена от семейните архиви и потъва в забрава до появата на Кейт…

Сред лозовите насаждения и приказната природа на Франция, един дневник преплита историите на две силни жени от различни времена. Семейното имение Шарпен разкрива богатата си история в този вълнуващ разказ за ценностите, любовта и семейството. Потопете се в история за вино, любов и дълго пазени семейни тайни…

ОТКЪС

И чрез мощта на тази дума
живота си започвам аз отново
Роден съм за да те позная
и да те назовавам
Свобода. 

Oт „Свобода“[1]

Пол Елюар, 1942

 

ПЪРВА ГЛАВА

Мерсо, Бургундия

Септември, 2015

Не бих признала никому, но истината е, че никога не бих се върнала на това място. Да, сънувала съм го хиляди пъти: каскадите от лози по хълмовете, нажежената белота на слънцето в небето, блещукащите лъчи и пъстрите сенки. Но сънищата ми винаги се помрачаваха – небето надвисваше от тъмни облаци, а листата на дърветата се вееха от бурни ветрове и съскаха тайни. Всеки път се стрясках, сърцето ми биеше до пръсване, а в гърлото ми засядаше буца, която не помръдваше от глътките студена вода.

Но ето че се върнах. Моята първа сутрин в Бургундия. От прозорците на стаята лозята са същите, каквито си ги представях – тучни, злачни и налети със сочността на късното лято. След две-три седмици щеше да започне les vendanges, годишният гроздобер, и аз щях бъда сред мнозината, които събират гроздето на ръка според утвърдената вековна бургундска традиция. Дотогава щяхме да го чакаме да стане още по-сладко – шардонето щеше да загрее в шартрьоз, а пино ноарът – да потъмнее в здрачни полутонове.

Сепнах се от почукване на вратата.

– Кейт, събуди ли се? – попита Хедър.

– Добро утро! – извиках аз и тя влезе.

Усмивката й беше същата като в колежа – два реда бели, равни зъби и засмени, заобиколени със ситни бръчици очи.

– Нося ти кафе. – Тя ми подаде чашата и отметна тъмните си къдрици. – Добре ли спа?

– Като пън. – След двайсет и четири часа път от Сан Франциско бях заспала в мига, в който сложих глава на възглавницата.

– Дано ти е удобно. Условията са малко спартански.

В стаята имаше само тясно легло с колосани чаршафи, дървена закачалка вместо гардероб и очукано бюро до прозореца.

– Добре ми е – уверих я аз, макар да беше права. Огнените далии във вазата над камината грееха и дъските с цвят на мед лъщяха, но въздухът в празните стаи на етажа тегнеше, избелелите тапети се ронеха, а в рамките на прозорците зееха пролуки. – Нищо не се е променило, откакто бях дете.

– От времето, когато си идвала с майка си, нали? Таванският етаж е необитаван вече двайсетина години. Откакто дядо ти почина. Но не се бой, тук няма духове. Така казвам и на децата! – Тя намигна и аз се засмях. – Както и да е, ще намерим още мебели. Оня ден видях една нощна масичка някъде из стаите.

– Много сте мили и съм ви много благодарна за поканата – изрекох спонтанно аз.

С Хедър не се бяхме виждали години, но когато й пратих имейл преди три седмици, за да я попитам дали може да участвам в гроздобера, тя веднага ме покани: „Винаги си доб­ре дошла. Les vendanges започва в средата на септември, а дотогава може да ни помагаш за други неща“.

– Какво говориш! Та ти си от семейството! Пък и откога се канехме да подредим избата и тавана. Идваш тъкмо навреме.

– От години не съм ходила на почивка.

Работех като сомелиер в Сан Франциско и часове наред не излизах от ресторанта. През свободното време изучавах вината и всяка „почивка“ беше свързана с опознаването им. Пътувах нощем, за да стигна навреме за дегустирането.

– Толкова исках да посетя „Курже“ – въздъхна Хедър. – Не мога да повярвам, че вече не работи!

– Беше шок за всички. Особено след като получихме и третата звезда „Мишлен“.

Отвън се чу боботене, надникнах и видях оранжев трактор в двора. Братовчед ми Нико беше зад кормилото, а до него седеше висок, слаб мъж.

– Нико и Жан-Люк дойдоха – каза Хедър. – Взели са трактора от ремонт.

– Често ли се виждате с Жан-Люк?

– О, да. С Нико са все така близки и както винаги, в съревнование – засмя се Хедър. – Макар Жан-Люк да има предимство – ерген е, няма деца и е свободен да се отдаде на работата си.

Кръстосах ръце и опитах да се усмихна. Надявах се, че няма да забележи смущението ми. Дочух гласа на Жан-Люк. Не го бях чувала повече от десет години, ала веднага го познах. Сякаш доловил мислите ми, той се обърна и погледна нагоре. Застинах. Надявах се щорите да скриват лицето ми. Нико тръгна към къщата, а Жан-Люк се наведе да огледа буферите. Въздъхнах с облекчение.

– Брюер! Виждала ли си гумените ми ботуши? – извика Нико под стълбището.

– Идвам – отвърна Хедър.

– Значи продължава да те нарича Брюер? – усмихнах се аз.

– Да, след всичките тези години твоят скъп, мил братовчед настоява, че французите не могат да произнасят Хедър. – Тя завъртя възмутено очи, но аз долових, че промяната на името не й е неприятна.

Когато бяхме в колежа, Нико се мъчеше да произнесе „Хедър“ и се получаваше нещо като „Е-зъър“. Накрая му писна и започна да я нарича Брюер – френската дума за цъфтящия храст.

– Колко трогателно, че все ощ те нарича по неговия си начин!

– О, моля те! – възнегодува приятелката ми, макар и с усмивка. – Цялото село ми казва Брюер! – После спря на прага и добави: – Ще бъда долу, ако имаш нужда от нещо.

Докато слизаше по стълбите, Нико говореше нещо на бърз френски. Чу се тропот от безброй съборени играчки на дървения под и чуруликане на детски гласчета.

– Внимавай, Тибо! – Хедър сгълча сина си, но и се засмя.

Погледнах през прозореца. Жан-Люк оглеждаше трактора с ръка над очите, за да вижда по-добре на яркото слънце. Изоб­що не се беше променил. Все така слаб, висок, с дълги крака и блещукаща златисто-кестенява коса.

Дано не ме беше видял.

 

***

 

Докато разопаковах багажа си и взех набързо хладък душ в банята с плочки с цвят сьомга, в къщата се възцари тишина. Слязох, за да си налея още кафе. Хедър ми беше оставила бележка: „Отивам да оставя децата в дневния детски лагер. Препечи си филийки и си налей кафе“. Стреличките сочеха към френската преса за кафе и хляба.

Пъхнах филийка в тостера и зачаках. Слънцето нахлуваше през ленените завеси и огряваше рафтовете с книги и широките дъски на пода. Утринната светлина разкриваше следите от времето, които не бях забелязала вечерта: избелели тапети, напукани тавани, бразди боя вследствие на някогашен теч. На полицата над камината Хедър беше наредила семейни фотографии в сребърни рамки. Двамата с Нико бяха толкова млади на сватбената снимка. Стегнатият корсет на бялата рокля без презрамки прикриваше малката подутина – дъщеря им Ана вече беше сгушена дълбоко в Хедър. Помогнах й да избере роклята в сватбен магазин в Сан Франциско. Кога изминаха цели десет години…

С Хедър се запознахме в университета в Бъркли. Следвах­ме френска филология и се записахме на езиков курс в Париж. Когато пристигнахме, тя не можеше да си поръча дори кроасан в пекарната – boulangerie, беше й мъчно за дома и искаше да си тръгне. Запознах я с братовчед си Нико и след седем месеца и една изненадваща бременност връзката им се превърна в любов завинаги. Съмненията от моя страна отпаднаха заради погледите, които забелязах, че си разменят, когато мислеха, че никой не ги вижда. Вече имаха две деца и живееха в семейното имение, където Нико работеше с баща си, моя вуйчо Филип.

Филийката изскочи. Намазах си масло и сладко, което блестеше като стъклопис. Confiture de cerises беше любимото на майка ми – сладко от черешата в градината на нашето винарско имение. Леко нагарчащият вкус ми напомни за детството, когато майка слагаше лъжица сладко в киселото ми мляко и чакаше да го изям, за да не хабя храната, а и за да не предизвикам гнева на дядо. Мисля, че когато дядо Беноа почина, двете си отдъхнахме, тъй като вече не се налагаше да го посещаваме. Малко след смъртта му нашите се разведоха и майка престана да ходи във Франция.

Излапах тоста и оставих чинията с трохите на мивката. През прозореца зърнах Нико и Жан-Люк, които се отдалечаваха по близкия хълм с лозя.

Отдъхнах си, че не санаблизо, и докато миех чашата и чинията със засъхнало сладко, се сетих за Изпита. Винаги с голямо „И“.

За последен път се бях явила преди осемнайсет месеца, но още помнех с подробности четирите му дни. Формата на семплите гарафи с вина за дегустиране и скрибуцането на химикалката, докато пишех – произход на виното, как е произведено и кратко описание на качествата му. Обърка ме примесът от вкус на печени бадеми, бъз и минерали, типичен за бургундското бяло вино. Не можах да позная едно от най-известните вина в света и никога няма да забравя болезненото чувство на унижение, което изпитах.

Дори да вземех Изпита и да получех титлата майстор на виното, пак нямаше гаранция, че ме очакват успех и слава. Стараех се много, следях всяка дума в „Уайн Спектейтър“, по цели нощи приготвях флаш карти за презентациите си, но без тази титла ми се струваше, че всичко е напразно. МВ беше нещо като титлата доктор на науките или доктор по медицина, че дори и по-престижна – в света имаше само триста МВ! Пет години се подготвях за Изпита, вложих стотици часове труд и хиляди долари в завъртане на виното в чашата, отпиване на глътка и изплюване.

Явявах се три пъти. Първият беше пълен провал. Разбрах колко много още трябва да уча. След година взех теорията – въпроси по лозарство, винопроизводство, продажби и съхраняване, както и най-добрите начини на консумация. Практическата част беше кошмар – дегустиране на десетки чаши с вино, коeто трябваше да позная само след една-две глътки. Програмата за получаване на титла МВ се гордееше със славата си на „най-трудната в света на вината“ и непреодолима за повечето кандидати. Оставаше ми само още един опит – педантичният Британски институт на майсторите на виното позволяваше само определен брой явявания.

– Франция! Ахилесовата ти пета! И не всички вина, ами белите – мърмореше Дженифър преди няколко месеца, когато минавахме практическата част. – Изпитът е доста по-разширен от времето, когато го взех. Включили са Ливан, Австралия, Орегон, Калифорния…

– Виното от Новия свят не е от вчера – пошегувах се аз.

– Ти нямаш грешка с вината от Новия свят. Трябва да наб­легнеш на вината от Стария свят. За разлика от мен. Мислила ли си да отидеш до Франция? – погледна ме тя над очилата.

– Защо?

– Как защо? Все едно съм те попитала за Марс. Да, Франция. Онази страна, която произвежда… малко… вино… Кейт, аз съм твоят неофициален ментор и затова ще ти дам съвет. За да издържиш ужасния Изпит, трябва да изучиш френските вина. Истината е, че не ги познаваш. Сякаш имаш нещо против тях. – В погледа й се четеше нещо средно между майчинска загриженост и професионална увереност.

Бяхме се запознали в един испански ресторант в Бъркли. Тя беше главният сомелиер, а аз още следвах и работех като сервитьорка. Дженифър ме взе под крилото си, окуражи ме да задълбоча познанията си за виното и беше мой ментор по програмата за МВ. Бях й много задължена.

– Мисля, че напреднах с апелациите на вината бордо – изчервих се аз.

– Колкото да вземеш изпита. Но би било добре наистина да опознаеш регионалните апелации – да разбереш тероара и да усетиш разликата във вкуса при три километра разстояние. Срещай се с производители, обикаляй лозята, пий вино. Повечето хора биха завидели на проблемите ти. Нали помниш френския?

– Мога да се оправям.

– Помисли си. Една дълга ваканция. Поне три-четири месеца. Трябва да си там за гроздобера. Да бъдеш свидетел на всичко!

– Три-четири месеца? – Отпуската ми беше само десет дни. – Не мога да отсъствам толкова дълго.

– Как стоя толкова време в Австралия?

– Отидох веднага след колежа. Сега имам отговорности. Изплащам кола. Имам наем. – Франция! Не можех да се върна там! – Поех дъх и казах: – Много е сложно…

– Помисли си.

– Добре – рекох аз, макар да знаех, че не бих променила мнението си.

После се случиха някои неочаквани неща. Обадиха се да ми предложат работа. Обикновено отказвах, тъй като харесвах работата си в „Курже“. Но този път ставаше дума за „Сотбис“ и сърцето ми подскочи от радост. Отваряха отдел за вина в Напа. Било важно да притежаваш МВ. Процесът на подбор бил дълъг и интервютата щели да се състоят след последния Изпит. На­учили за мен от Дженифър Ръсел, която ме препоръчала горещо.

Поколебах се, преди да отговоря. „Курже“ беше с много добра репутация, с три звезди и доста известен ресторант. От друга страна, не можех да продължавам с тази почти денонощна работа. Исках да си лягам вечер, а не сутрин. Да имам приятел, с когото да излизам в събота вечер. Докога щях да вдигам тежки кашони и да стоя на крака по четиринайсет часа? Шегувах се, че ми трябва една херния и ще се окажа безработна. Пред мен се задаваше изкусителна кариера в аукционната къща „Сотбис“. Щях да работя с колекционери на стари вина, да организирам търгове и да имам постоянна, доб­ре платена работа мечта с всякакви облаги. Накрая отговорих, че предложението ме интересува, и добавих със стиснати палци, че Изпитът не би бил проблем.

Случи се и още нещо. В един свъсен юлски следобед – в средата на лятото в Сан Франциско има такива студени сиви дни – Бърнард Грейстоукс (Стоуки), бонвиван, енофил и собственик на „Курже“, беше арестуван за злоупотреба – изведоха го с белезници един следобед между обеда и вечерята. Няколко дни по-късно научихме горчивата истина. Стоуки беше фалирал, ресторантът беше в банкрут и всички бяхме на улицата. След петнайсет години „Курже“ затвори завинаги вратите си на сини и бели райета.

Отидохме в бара на три пресечки от ресторанта. Пихме маргарити, текила и още текила от бутилката. Бяхме шокирани, беше ни мъчно за „Курже“ и се притеснявахме за банковите си сметки. Събудих се призори с главобол и реших, че трябва да бъда практична. Имах спестявания за няколко месеца. Но Изпитът беше след около година. Трябваше веднага да си намеря работа.

Когато се чух с Дженифър, тя каза:

– Гледай на случилото се като на нова възможност.

– „Сотбис“ е страхотен шанс, но първо трябва да мина Изпита. Бих дала всичко, за да го взема. Бих продала душата си, само и само да успея.

– Нали знаеш какво можеш да направиш?

– Пак ли ще обсъждаме пустата Франция? – начумерих се аз, макар Дженифър да не ме виждаше.

– Стегни се и се подготви за Изпита. Само едно посветено на виното пътуване ще ти помогне.

– Забравяш за необходимите средства.

– Дай апартамента си под наем чрез сайта Airbnb. Купи си билет със спестените пари. Нямаше ли някакви роднини с лозя в Мерсо?

– Имам.

– Попитай ги дали може да останеш у тях за няколко месеца и дали са съгласни да им помагаш в гроздобера, та да не плащаш за квартира и храна. Не знам някой винопроизводител да отказва безплатна помощ. Планирай всичко отрано и ще бъдеш там за гроздобера.

Дженифър може да се месеше и да упорстваше, но винаги ми даваше добри съвети. Преглътнах гордостта си, писах на Хедър и Нико и след няколко седмици бях в самолета за Париж. Дженифър предложи да ме изпрати.

– Паспортът у теб ли е? – попита тя, докато караше към летището. Децата й бяха на задната седалка.

– Да.

– Билетът?

– Да.

– Предстои ти страхотно приключение!

– Да – постарах се да прозвуча ентусиазирано аз.

– Не ми се виждаш много радостна, че ти предстои цял месец във Франция – подхвърли Дженифър.

– Напротив! – Но истината беше, че изпитвах страх. Не бях ходила там много отдавна. Точно десет години. – Вероятно всичко се е променило. – Всъщност мислех обратното. В Бургундия имаше нещо древно, вечно и изкусително, което възбуждаше сетивата ми в предусещането за хиляди тайни. – Ти си права. Ако искам да взема Изпита, наистина е важно да постоя там. – Това поне беше искрено.

– О, да, Изпитът… – въздъхна Дженифър, натисна газта и колата отново захвърча след временното задръстване.

Стигнахме летището и тя паркира в зоната с табела „Служебни коли“.

– Благодаря, че ме докара – усмихнах се аз.

– Прати имейл, когато пристигнеш!

– Разбира се.

– Кейт, прати ми снимка на Францията – каза малката Дейзи и пъхна глава между предната седалки.

Брат й извика:

– И на мен! На Дарт Вейдъра!

– Добре, мъничките ми! Францията и Дарт Вейдъра!

– Ще ни липсваш, мила – прегърна ме Дженифър. – И помни, че колкото и да е важен Изпитът, той не е Свещеният Граал. Не забравяй, че пътуването и опитът ще те направят по-добър професионалист. Отегчих те, но съм длъжна да ти го кажа.

Засмях се, обърнах се и дадох две по пет на децата.

– Довиждане, Дейзи, довиждане Джейми! Да слушате мама! – После се обърнах към Дженифър: – Благодаря за съвета. Права си.

Всъщност не бях искрена. Единственото, което желаех, бе да взема Изпита – само тогава щях да бъда щастлива.

– Кейт, искам да ти кажа… – погледна ме тя.

В този миг ме спаси полицейската кола, която спря зад нас и светна няколко пъти с фаровете.

– Тръгвай, че ще те глобят – казах аз и отворих вратата.

– Чакай! Имам нещо за теб. – Дженифър ми подаде няколко листа. – Написала съм ти имената на производителите на вино, с които трябва да се запознаеш. По-нататък ще ти пратя още имена.

Всички те щяха с радост да се срещнат с мен, тъй като препоръката й означаваше много. Дженифър Ръсел беше ценена и уважавана. Нали беше майстор на виното…


[1] Превод: Пенчо Симов

* * *

„Бургундските дневници”
Автор: Ан Ма
280 страници
Цена: 16лв
erabooks.net

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Бургундските дневници” от Ан Ма, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>