Уикенд четиво: „Боровинков пай и солени целувки” от Мери Симсис

От  |  0 коментара

Елън Бранфорд е влиятелен адвокат, свикнала с успеха и живота на скорост в Манхатън. Три месеца преди сватбата си тя заминава за градчето Бийкън – родното място на баба й Рут, за да изпълни нейното последно желание: да намери мъжа, когото Рут някога е обичала, и да му предаде писмото й. Елън е убедена, че ще й е нужен само ден. Но плановете й се променят, когато неволно пада в океана в залива на Бийкън и е спасена от мъж със сини като аквамарини очи…

Елън открива ароматите на малкия град, споделените вълнуващи преживявания с местните, които я приемат като своя, и забравеното удоволствие от игрите в детството си. Постепенно се докосва до миналото на баба си – минало, което тя не познава, но което я удивлява и очарова. Завладяна е от история за ферма с боровинки, за ухание на прясно изпечени сладки и димящо кафе, за прекрасни картини, рисувани с талант и вдъхновение от Рут. И за любов, която си убеден, че е единствената… Спомените връщат думите на баба й: Всяко нещо може да бъде видяно по различни начини, вгледай се, Елън, виж детайлите – в тях е красотата и …отговорите.

В уикенд четивото тази седмица ви представяме „Боровинков пай и солени целувки” – изящния дебютен роман на Мери Симсис, посветен на завръщането към корените и на забравените малки удоволствия от живота. Книгата е в продажба от 7 март от издателство „Кръгозор.

Откъс

Въздухът навън беше приятно хладен и аз смъкнах стъклата на вратите. Настроих джипиеса за у дома, като избрах живописния маршрут. И поех покрай зелени поля, борови гори и дворове, в които деца играеха на дърпане на въже, и докато карах, си представях как бих заснела всяка една сцена, ако не си бях изгубила фотоапарата. Минах покрай боровинкови ферми, където на крайпътни маси продаваха кошници, пълни догоре с вкусните сини плодове, придружени с красиви, пъстроцветни букети полски и градински цветя. Сетих се за баба и за нейните боровинкови кифлички и как успяваше да направи коричката отвън леко хрупкава, запазвайки вътрешността съвсем мека и сочна. Дори само споменът за тези нейни кифлички бе достатъчен, за да накара стомаха ми да закъркори от глад.
След петнайсет минути стигнах до висока каменна ограда вляво. Тя като че ли продължаваше вечно, но от време на време успявах да зърна поле от другата й страна. На неравни интервали се появяваха и табели „Не влизай“, чиито някога червени букви вече бяха станали розови. Полето си продължаваше и високият зид го придружаваше тук-там с по някой отчупен и паднал на земята камък.
– Добри огради – добри съседи – изрекох на глас, припомняйки си строфа от поема на Робърт Фрост.
А после високият зид свърши и отново започнаха да се появяват къщи. Минах покрай алея, на която със син и червен тебешир бе нарисувана детската игра дама, а след това и покрай знак, който ми подсказа, че магистралата е право напред.
Стотина метра по-нататък по пътя видях малък магазин. На табелата пишеше: „При Еди“. Точно пред магазина се виждаше самотна стара бензинова колонка в червено и бяло. Погледнах показателите на резервоара – бе останал само наполовина пълен. Отбих пред колонката и спрях. Приближи се тийнейджър с луничаво лице и рижава коса.
– Догоре ли? – попита и ме погледна, заслонил очи от слънцето.
– Да, благодаря – отговорих и изключих двигателя. – Ще вляза за малко в магазина, става ли?
Момчето сви рамене – прави каквото си искаш.
В магазина беше тъмно и прохладно. Четирите къси пътеки бяха претъпкани с кутии и кенчета, сокове и зърнени закуски, зеленчуци и хляб, мляко, яйца, списания. Дъските на пода проскърцаха, когато се насочих към хладилните витрини в дъното. Не открих любимата си минерална вода „Перие“, но вниманието ми беше привлечено от нещо друго – „Безалкохолна бира Хигинс“. На етикета пишеше: „Бутилирано в Мейн с неповторимия вкус на Мейн“ – каквото и да значеше това. Взех две бутилки от въпросната бира, насочих се към касата и ги сложих върху дъбовия щанд. Дървото беше пожълтяло и изпъстрено с надписи с химикалка: „Чарли и Джун“, „Фиц беше тук“, „Лиза Т.“, „Пийт Ронин е мекотело“.
Момичето зад щанда ме изгледа със сънливи очи насред кръглоликото си лице и изрече:
– Това ли ще бъде?
– Да, това.
Извадих портмонето си и измъкнах оттам пачка банкноти. Най-отдолу открих моята сгъната стодоларова банкнота, увита около петте двайсетачки – печалбата ми от облога с Рой. Върнах ги обратно в портмонето си и измъкнах двайсетачка от горната част на пачката.
Касиерката вече слагаше странните газирани напитки в хартиена торба, а аз си мислех за пътуването до дома, надявайки се да не попадна в задръстване, когато усетих, че някой ме потупва по рамото.
– Извинете?
Обърнах се и видях жена с червени панталони и синя блуза, застанала зад мен с кутия замразени броколи. Беше Арлин Флеч от службата по вписванията на Бийкън.
Тя се приведе и заговорнически зашепна:
– Радвам се, че ви срещнах! Помните ли ме? От кметството?
– Разбира се! – кимнах усмихнато и поех хартиената торба от касиерката. – Обсъждахме недвижимите имоти.
Лицето на Арлин се сбърчи като на вампир, сблъскал се със сребърен кръст. После изражението й поомекна и тя каза:
– Забравихте това в канцеларията ни.
И ми подаде листче, на което бях написала: „Франк и Дороти Годард“ – имената на родителите на баба ми, същите, които се опитах да открия в поземлените или имотните архиви. Листчето обаче бе предвидено за хвърляне. Колко странна трябва да бе тази жена, та да си го носи непрекъснато в джоба с надеждата да ме срещне? А смятаха за чудаци нас, нюйоркчаните!
– Благодаря, че… сте го запазили – изрекох, насилвайки се да се усмихна и поех листчето. – Както и за помощта ви оня ден.
И тръгнах към вратата.
Но Арлин тръгна след мен, покрай кашоните с прясна царевица и домати.
– О, за нищо! – рече, лавирайки умело покрай консервите с грах в другия край на пътеката. – Просто имах чувството, че пак ще ви срещна. Понякога нещата стават и случайно, нали знаете?
– Така е, да. Благодаря – отговорих, бутнах вратата и излязох навън.
Платих на момчето с луничките за бензина и се насочих към колата си, когато осъзнах, че Арлин продължава да ме следва с кутията замразени броколи в ръце. Спрях до колата, извадих ключовете си и изрекох любезно:
– Мога ли да направя нещо за вас?
По сбърченото като на гном личице на Арлин се разля усмивка.
– Намерих я! – възкликна триумфално.
– Да, виждам – отбелязах и размахах бележката с имената, за да се увери, че все още я пазя. Да не би да очакваше някакво възнаграждение?
Тя наклони глава, примижа дяволито и рече:
– О, не, не сте погледнали отзад! – размаха ръка. – Намерих къщата! Къщата на баба ви! Ето, виждате ли? Отзад пише: „Брадли Дж. Портър и Сюзън Х. Портър“. Това са настоящите собственици!
Обърнах на задната страна на листчето и видях въпросните имена, които тя бе написала. Както и адрес: „Комсток Драйв № 14“.
– Намерили сте къщата на баба ми? – възкликнах невярващо.
– Да, сър! – ухили се победоносно Арлин.
– Но аз прегледах всички индекси от началото на ХХ век и… ами, не знам, обаче прегледах всичко и нищо не открих!
Арлин пак се приведе към мен и прошепна:
– Е, очевидно сте пропуснали нещо, защото аз го открих! – и ми намигна.
Прииска ми се да я прегърна. Прииска ми се да я вдигна от земята и да я завъртя. Прииска ми се да целуна сбърченото й гномско личице. Това поне щеше да придаде смисъл на пътуването ми. Но накрая се задоволих само с обичайните благодарности.
– Ще запиша адреса в моя джипиес и веднага ще отида там! – рекох.
– Вашият джипиес ли? – дръпна се възмутено тя. – Но нямате нужда от подобни неща, за да откриете къщата! Та тя е буквално зад ъгъла! – и продължи с витиеват набор от указания, които включваха четири завоя, кръстовище и един поток. Вероятно ме забеляза как пребледнявам, защото внезапно отсече: – Изглеждате ми малко объркана. Почакайте малко!
Отиде до колата си и се върна с карта на Бийкън, сгъната на три. Божичко, ама защо не ме остави да си използвам моя джипиес?!
Картата беше пожълтяла и миришеше на влажно мазе. Арлин издуха праха от нея, отвори я и я разстла върху капака на нечия тойота.
– Ето тук е! Точно това е Комсток Драйв! – извади розова химикалка и загради нещо, което си оставаше пълна загадка за мен.
– Тръгвате по Път 55, насам, после завивате наляво, след това надясно по Алгонкуин, завивате при Верик, тук пресичате потока и после на кръстовището вляво! – очерта ми маршрута с химикалката си. – Тук излизате при фермата „Кенлин“. Дълъг каменен зид. Няма начин да не я видите. Та минавате фермата и къщата, която търсите, е само още няколко улици надолу вдясно!
Главата ми се завъртя. Вдигнах картата и се престорих, че я разглеждам, но без да обръщам внимание на нищо друго освен на правописа на името „Комсток“, за да мога после да програмирам джипиеса си.
– Фермата „Кенлин“ ли казахте? – обадих се по едно време.
– О, това е просто стара ферма за боровинки – махна пренебрежително с ръка Арлин. – Но вече не отглеждат нищо. Представлява просто едно голямо парче земя, но няма начин да го пропуснете. Обградена е отвсякъде с висок каменен зид.
Почти можех да се закълна, че говори за мястото, покрай което току-що бях минала.
– Ето, заповядайте! – рече Арлин и ми натика картата в ръце.
Благодарих й за пореден път, влязох в колата си и се отпуснах невярващо на седалката. Тя е намерила къщата! Намерила е къщата на баба ми! Исках да я видя, да я докосна, да я помириша. Исках да застана пред предната врата, където някога е стояла баба ми. Исках да тръгна по стъпките й и да се потопя в гредите, гвоздеите и старата мазилка.
Отворих една от бутилките с безалкохолна бира. Студената течност се плъзна в гърлото ми, а аз се замислих отново за къщата и за това как ли изглежда. Но този път си мислех само хубави неща. Сигурно е малка и уютна, с дъски по пода, стръмни стълби и стаички със скосени тавани. Сигурно има тесни коридори, стари стъклени топки на вратите и махагонови мебели, полирани до блясък. И аз ще усетя духа на баба ми в гредите, дъските и мазилката.
Хвърлих картата на седалката до мен и програмирах джипиеса на „Комсток Драйв № 14“. На екрана на устройството веднага излезе списък с улици в региона, носещи името „Комсток“ – имаше една Комсток Лейн в Лудервил и Комсток Съркъл в Толанд, но Комсток Драйв не фигурираше никъде, включително и в Бийкън. С дълбока въздишка аз протегнах отново ръка към картата на Арлин и се опитах да осмисля маршрута, който тя ми начерта.
След това напуснах паркинга пред магазина и не след дълго отново се носех покрай дългия каменен зид. Да, фермата „Кенлин“. На третата пряка след фермата завих по улица „Комсток“.
Номер 14 се оказа къща в традиционния стил на ранните заселници, разположена на улица все с подобни къщи – бели двуетажни постройки с дървена облицовка отвън и с веранда с дървен парапет, опасваща цялата сграда. Над втория етаж се виждаха таванските прозорчета. В предния двор се извисяваше красив клен – на един от по-ниските му клони бе завързана дървена люлка. Жена в началото на трийсетте, облечена с къси дънкови панталони и зелена тениска, люлееше на люлката момиченце на около седем годинки.
Паркирах и се насочих към тях.
– Здравейте! – помахах им весело. – Приятно ми е, казвам се Елън Бранфорд! – и протегнах ръка към жената. – По принцип съм от Ню Йорк, но дойдох за няколко дена в Бийкън, защото баба ми е израснала тук.
– Наистина ли? Много ми е приятно! – усмихна се жената и стисна ръката ми. – Аз съм Сюзън Портър, а това е дъщеря ми Кейти.
– Много се извинявам, че ви притеснявам – продължих, – но причината, поради която спрях точно при вас, е, че… как да ви кажа… Ами, баба ми не само е израснала в Бийкън, но е израснала точно тук! – и кимнах по посока на къщата.
– В нашата къща? – възкликна Сюзън и очите й блеснаха. – Шегувате се!
– Ни най-малко! – поклатих глава. – Получих адреса от службата по вписванията към кметството ви. Та се питах… Дали е възможно…
– Искате да я разгледате, нали? – кимна схватливо Сюзън и хвана ръката на дъщеря си.
– Точно така – кимнах и тихичко въздъхнах от облекчение.
После тръгнах след тях през моравата към къщата. Слънцето затопляше приятно гърба ми и аз си представих баба как някога е вървяла по същата морава. Бях сигурна, че стените на тази къща са съхранили спомените за моята баба и ще споделят с мен поне част от тях.
Поехме по стъпалата към верандата и Сюзън ме покани в яркоосветена от слънцето гостна – през отворените прозорци нахлуваше лек бриз. Загледах се с възхита в каменната камина, а от домакинята разбрах, че тя си е вървяла заедно с къщата. Опитах се да си представя баба ми в тази стая като младо момиче, но не успях да направя никаква връзка.
След това Сюзън ме отведе в дневната, по чийто под, подобно на сухопътни мини, бяха разпръснати всякакви играчки. Оттам преминахме в кухнята и трапезарията, в която имаше шкафове със стъклени витринки.
– Мисля, че тези шкафове също са оригинални – отбеляза Сюзън. Докоснах махагона и се опитах да доловя присъствието на баба, но не успях.
Тясно стълбище ни отведе на втория етаж. Когато стигнахме там, ми се стори, че долавям леко ухание на лавандула. Сюзън ме поведе през голямата спалня в бледозелено, през детската, декорирана в розово, и през нещо като стая за гости с футон в ъгъла.
Къщата беше стара, но и много хубава. И това беше всичко, което можеше да се каже за нея. Каквото и да бях очаквала да видя или доловя, то очевидно не беше тук. Каквато и картина от живота на баба ми да бях очаквала да се материализира пред мен, чудото не се получи.
Излязохме в коридора на втория етаж.
– Много благодаря! – изрекох, стараейки се да не издам разочарованието си. – Имате много красив дом и съм ви благодарна, че ми позволихте да го разгледам! – загледах се невиждащо напред и допълних: – Опитвам се да си представя баба ми сред тези стени.
– Преди колко години е било това? – попита Сюзън.
– Преди повече от шейсет години – отговорих. – Семейст¬во Годард са живели тук, когато…
– Семейство Годард ли казахте? – възкликна Сюзън с ококорени очи и ме хвана за ръката.
– Да – кимнах. – Моминската фамилия на баба ми е била Годард. Рут Годард.
– Рут Годард? – извика жената. – Тя е вашата баба?!
Отстъпих крачка назад, леко стресната от този внезапен изблик на възторг.
– Да – отговорих предпазливо. – Защо? Да не би да сте чували за нея?
– Елате с мен! – отсече домакинята. – Трябва да ви покажа нещо!
С тези думи Сюзън отвори една малка вратичка в стената на коридора и двете с Кейти ме поведоха по стръмно, тясно стълбище. Озовахме се на тавана, все още пазещ топлината на лятото.
– В момента правим малък ремонт тук, така че не обръщайте внимание на неразборията – поясни Сюзън. – Брад е решил да превърне тавана в домашен офис.
Огледах се. Обширна квадратна стая с тавански прозорчета от двете страни. На прозорците имаше стари вертикални щори с тънки метални плоскости. Щорите бяха наполовина отворени и слънчевата светлина проникваше в тъмното помещение на странни геометрични петна. Във въздуха се носеха прашинки. До вътрешната дъсчена стена почиваха циркуляр и купчина ръчни инструменти.
В единия край на помещението старото дъсчено покритие от стената бе свалено и гвоздеите с големи глави се виждаха. Малко по-нататък съвсем ясно се различаваха два слоя от стената – дъски и под тях мазилка.
– Някой е сложил дъски направо върху мазилката? – възкликнах. – Но защо?
– Нямам представа – сви рамене Сюзън. – Вероятно мазилката е била в лошо състояние и са искали по-бързо да я скрият – запъти се към един от ъглите на стаята, където цареше сумрак, и каза: – Но ви доведох, за да видите това! – и посочи към нещо на стената.
Приличаше на картина. Беше с височина около метър и с широчина около метър и двайсет. Приближих се. Млад мъж и млада жена, застанали един срещу друг, хванати за ръце. В далечината, поставен в перфектна перспектива, се виждаше самотен дъб пред дъбова горичка и стар червен хамбар.
Младата жена беше с дълга зелена рокля с цвят на мъх. Младият мъж беше с панталони и риза в земно кафяво. Бяха обградени от диви цветя и треви, а небето над тях бе лазурносиньо. В цялата сцена имаше нещо мистично, като че ли и мъжът, и жената се бяха материализирали от самата природа около тях.
Протегнах ръка и докоснах жилките на голям зелен лист. Боята беше едновременно топла и хладна, груба и гладка. Листът под пръстите ми сякаш оживя. Имах чувството, че усещам енергията му.
– Какво е това? – попитах.
– Открихме тази картина, когато свалихме старата дъсчена стена. Беше нарисувана направо върху мазилката – обясни Сюзън.
– Крайно необичайна сцена – отбелязах. – Необичайна и много красива.
Тя кимна и продължи:
– Виждате ли надписите? Ето тук! – посочи. – Над двамата има имена, а художникът се е подписал в долния десен ъгъл.
Вдигнах очи и забелязах, че над главите на двамата млади действително има имена. Над младия мъж, с миниатюрни, изящни ръкописни букви, бе изписано името „Чет“, а над младата жена – „Рут“. А в долния десен ъгъл, точно там, където посочи Сюзън, действително се виждаше подпис. Прочетох името, изписано с до болка познатия ми калиграфски почерк на една много скъпа за мен жена – Рут Годард.

***
Потеглих, невиждаща нищо около себе си с изключение на асфалта напред. Дори и встрани да е имало борове, жълти маргаритки и син пирен, дори и някоя сърна да е изскочила от гората или катеричка да се е покатерила на някой дъб, аз не забелязах нищо. Мислено все още стоях на тавана в дома на Сюзън Портър, поради което пропуснах отбивката и съвсем неволно се озовах отново в центъра на Бийкън.
Леко замаяна, аз спрях на паркинга пред Общинската банка. От другата страна на улицата, на плажа, се виждаха няколко шезлонга и плажни кърпи, а сред вълните – малка група хора. Запътих се към вълнолома, приседнах и издишах бавно и продължително, продължавайки да мисля за баба ми и за Чет Къмингс, и за картината.
Небето беше изпъстрено с пухкави бели облачета, късното юнско слънце се плъзгаше по гребените на вълните. Обърнах се и се вторачих в редицата магазини и заведения: „Ресторант за три пени“, „Въдичарят“, „Недвижими имоти Харбърсайд“, „Тиндал и Грифин – адвокати“. Нещо ми се стори различно. Може би облицовката от червени тухлички на агенцията за недвижими имоти бе освежена. Или може би някой бе измил с пара бялата табела на офисите на адвокатите. Или може би на витрината на „Ресторант за три пени“ бяха сложили нови саксии с мушката. Просто червените им цветове изглеждаха доста по-ярки. Седях си на вълнолома, вдишвах с наслада соления морски въздух и си представях как баба седи тук с четка в ръка, а до нея – Чет Къмингс. Преди броени часове бях открила нещо много важно – прозорец към някогашния живот на баба ми. Живот, за който не знаех абсолютно нищо. За мен това откритие беше като дар, неочакван и прекрасен дар. Бях сигурна, че ми предстои да науча още много неща, за които нямах никаква представа. Засега не знаех какви са те, но знаех едно – че няма да напусна Бийкън. Поне засега.

„Боровинков пай и солени целувки”
Автор: Мери Симсис
304 страници
Цена: 14 лв.
www.kragozor.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
Уикенд четиво: „Боровинков пай и солени целувки” от Мери Симсис, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>