„Банкстер”: Накъде текат медът и млякото

От  |  0 коментара

Mлaд мъж, едвa 20-гoдишен, тoку-щo зaвъpшил унивеpситетa и пълен с енеpгия, зaминaвa зa Цюpих с еднa-единственa цел: дa стaне бaнкеp и дa спечели гoлеми паpи. Oнoвa, кoетo в нaчaлoтo не пpедпoлaгa: oще oт пъpвия ден негoвите шефoве и ментopи гo пoдгoтвят зa пo-висoкo нивo и стъпкa пo стъпкa гo въвеждaт в междунаpодните кpъгoве нa бaнкстеpите.

Taзи книгa е нaписaнa oт чoвек, кoйтo в стpемежa си към паpите и влaсттa твъpде paнo се сблъсквa с нещa, кoитo хopатa нa негoвaтa възpaст пoзнaвaт сaмo oт хoливудските филми. C дъpзък млaдежки стил тoй ни въвеждa зaд кулисите нa висшите финaнси, oписвa зaеднo кaк със свoй пpиятел е oснoвaл дpужествo зa упpaвление нa aктиви в Цюpих и чpез тaзи фиpмa е влoжил нa печaлбa геpмaнски и чуждестpaнни мpъсни паpи нa стoйнoст нaд един милиаpд евpо. Oсвен тoвa paзкaзвa зa paбoтaтa си с известни и публичнo пpизнaти гoлеми бaнки. Кaтo в кpиминaлен pомaн ни пpедстaвя сpещи с членoвете нa клубoве кaтo Цум Pенвег и Кpъглaтa мaсa, зa бpюкселските финaнсoви лoбисти oт Cюис Фaйнънс Кaунсил и Eвpопейскaтa финaнсoвa службa нa Кpъглaтa мaсa и кaк пo пopъчкa нa свoите ментopи пoмaгa зa изнaсянетo нa oстaтъците oт уж безследнo изчезнaлите милиoни зaпaдни маpки, изплaщaни зa pежимa нa ГДP.

ОТКЪС

Всеки артист някой ден си задава въпроса – коя е била най-силната му роля. И преди в следващите глави да се заема по-подробно с някои теми, няма да ви спестя една кратка история. Моля за извинение, ако тези редове малко поразбъркат дългогодишните разследвания на германската Федерална служба за специални дела, свързани с обединението[1], ако насочат текущите процеси в неблагоприятна посока или дори – което всъщност е желателно – станат основа за преразглеждане и действителна промяна на курса.

Тъкмо се бях върнал в Цюрих от Виена. Там се срещнах с един наистина труден клиент, който можеше да приказва невероятно много и още повече искаше да знае. За последен път бяхме се срещнали малко след изригването на вулкана Ейяфятлайокутъл в Исландия. Помня случая съвсем точно, защото тогава трябваше да пътувам с такси от Цюрих до Виена, за да не закъснея за срещата. Заради надвисналия над Европа пепелен облак полетите бяха отменени, а не можех да отложа уговорката.

На всичко отгоре тогавашното пътуване беше напразно, докато сегашното завърши с много изгоден договор. Бях толкова уморен от безкрайните дрънканици и постоянно пиене и плюскане, че исках направо да се шмугна в леглото след някоя и друга приспивателна глътка, когато телефонът звънна и още мелодията издаде кой ме търси. Червения ме канеше за кратък разговор в неговия офис. Не бях свикнал да го посещавам там. Когато трябваше да обсъждаме нещо, отивахме в някой локал. Освен това беше четвъртък, а не звучеше пиянски, което в такъв ден беше за него необичайно.

Понеже трезвият тон издаваше важността на събитието, без дори да се преобличам се метнах в първото такси и пристигнах в офиса. Още от вратата ме посрещна неспокоен: „Кофти ми изглеждаш, гадна ли беше срещата? Нищо, млад си още, издържаш, сядай тука. Я ми кажи сега, когато става дума за пари, много ли държиш на твоите принципи?“ Всичко това го изстреля на един дъх. Обърках се малко и го погледнах неразбиращо. Седеше на ръба на писалището, като се хлъзгаше нервно насам-натам и гледаше въпросително как уморено съм се отпуснал в креслото. „Работата е фиууу, фиууу ти казвам, затова спешно ми трябва твоята помощ!“Сякаш не знаех какво да отвърна и затова се хванах за първия му въпрос: „Не държа на никакви принципи, кажи всъщност за какво става дума?“.

Направо изпадна в логорея, започна да ми разказва за някаква някогашна клиентка, която му доверила много пари и бил крайно задължен, но цялата история била „опасна, та опасна“ – както се изрази. Имало проблем с голяма сума в брой, част от нея на всичко отгоре била в дойче марки и без доказателство за произход, така че не можел просто да ги пренесе в Германия и да ги обмени. Освен това имало и злато, което не всеки би купил, а естествено и времето го притискало. След осем дни щял да дойде някакъв господин да вземе парите, бил дипломат.

Червения беше приятелче, освен това през последните години ми беше направил толкова добрини, че беше изключено да не му помогна. Пък и нещата наистина изглеждаха много важни за него. Рядко съм го виждал толкова възбуден, освен когато го ядосаше някоя политическа свинщина. Не искаше, а вероятно и не можеше да уреди работата сам. Ако работодателите му дочуеха отнякъде, че се разхожда из околността с няколко милиона дойче марки, за да ги обмени в нормална валута – рискуваше да бъде уволнен или най-малкото жестоко смъмрен. Освен това не желаеше да бъде пряко свързан с тези пари. Никъде не биваше да споменавам името му или по-някакъв начин да го замесвам – никакви есемеси, телефони или имейли. Трябваше да го уведомя едва когато всичко станеше „тип-топ“.

Признавам, че мразех подобни „напъни“ – и досега не ги понасям. На всичкото отгоре парите се намираха не в Цюрих, а в Женева, град, който ужасно ненавиждам заради онази странна и говореща само на френски женевска тълпа. Опитах се поне пренасянето да пробутам на Франки, но предната седмица се беше запознал с някаква италианка и поради това мозъкът и телефонът му бяха изключени. Така че на следващия ден заминах лично с удобния Мерцедес и неизменния шофьор от автосервиза. През нощта не можах да се наспя и бях в лошо настроение. Трябваше в 10 сутринта да се срещна с някакъв господин в един хотел на Рю де Станд и да получа от него куфар, без да проверявам съдържанието – нищо повече. Чувствах се малко особено – меко казано. Наистина много пъти бях получавал пари по подобен начин, но все от хора, които знаех и никога от напълно непознати. Освен това ме беше яд, че не си взех пищова.

Срещнах въпросния тип още пред хотела, по-скоро той ме разпозна. Беше слабичък, направо мършав, с черни коси и тъмен тен, приличаше на арабин или човек от пустинята. Изглежда знаеше кой съм, защото се приближи и попита на френски дали търся госпожа едикоя си, което потвърдих на немски. После се качихме в стаята му и там ми връчи един сигурно 30 килограмов куфар от кафява кожа, стар, но почти неупотребяван. След това ми подаде ръка с лек поклон и се сбогува, отново на френски.

Напуснахме хотела заедно и той тръгна по улицата нагоре с бърза крачка, без да се обърне нито веднъж. Хвърлих куфара в багажника и седнах да изпия чаша силно кафе с кроасан. Все още бях невероятно уморен от предните дни. Освен това този тип ми се видя малко съмнителен, но го отдадох на моите предразсъдъци към арабите. Помислих си, че ако бомбата избухне, поне да не съм в колата, а после ще трябва да се прибирам с влака…

Когато се върнах в офиса, отворих куфара крайно предпазливо. Признавам, че досега не бях виждал толкова много дойче мари на куп – общо 7,1 милиона – от тях 4 милиона в банкноти по 1000 марки, един милион по 500, 500 000 по 200 и 1,6 милиона по 100. Общо 24 500 банкноти бяха пресяти от машинния брояч, което отне доста време. Всички бяха чисто нови, прясно отпечатани, но едно нещо ме слиса: онези по 100 и 200 от четвъртата и последна емисия бяха без въведения през 1997 г. холограм – лъскавата „мигаща“ емблема. Следователно бяха стари банкноти. Едва ли беше проблем, но имаше и друго – един малък, но много тежък картонен кашон, облепен с лепенка. Когато го отварях, съдържанието му се размести и почти се изсипа. Златни кюлчета от по 10, 20, 50 и 100 грама, общо 3 килограма и малко отгоре – всички снабдени с печат на производителя, какъвто дотогава не бях виждал – кръг, отгоре СССР, отдолу сърп и чук, в средата 999,9. Бяха от бившия Съветски съюз. Това много ме учуди, защото там притежанието на златни кюлчета от частни лица е било забранено – пък и пратката не приличаше на колекционерска сбирка. По-скоро принадлежеше на някой, който ги беше получил официално или полулегално. Стари банкноти дойче мерки, стари банкноти швейцарски франкове, злато от Съветския съюз – това напомняше специален резерв на някой руски олигарх или застраховка на оръжеен търговец. Но не беше редно да се задават въпроси, пък и нямаше смисъл.

Най-долу в куфара намерих 5 милиона швейцарски франка в банкноти по 1000, всички от една серия и в обращение до 2000 г. Нямаше проблем да се обменят. Имаше и няколко квитанции за плащания от 90-те години, повечето от банки, които вече не съществуваха или бяха погълнати от други. Бяха номерирани и не липсваше нито една, само от някои бяха внимателно изрязани името на собственика й и номера на сметката. Проверих наличността според приложените квитанции – всичко беше наред.

Така че седях пред купчината стари банкноти и злато от Съветския съюз и я разглеждах. Чудех се как да се освободя от тоя „боклук“. Червения ми беше дал известни указания, които трябваше да спазвам. Нормалният обменен курс беше 1 евро = 1,95583 за дойче марка, не трябваше да слизам под 1,98 марки за евро. Изискваше се да вложа голям майсторлък, което значеше и безкрайно угодничене.

Залостих се на телефона. Трябваше да разчистя офиса от всичко това най-късно до края на седмицата. Една от партньорските банки беше така любезна да заключи куфара в трезора си до идния понеделник.

Още в неделя започнах да прозвънявам всички възможни контакти. Трябваха ми банки, които да приемат банкнотите. Когато подобни големи количество постъпят в Германската федерална банка, обикновено не задават въпроси, но дори и да попитат, могат сами да ги декларират като чисти и после да ми ги обменят. Но никой няма истински да се възхити на моята оферта, ако им кажа: „Ей вие, имам няколко милиона дойче марки, от които искам да се освободя“. Най-лесно биха ми отговорили: „Какво по-хубаво за теб, за рециклиране няма да ти вземат и стотинка!“, „Благодаря, топлим се на газ!“ или „Нали знаеш, че днешната валута се нарича евро?“. Предстоеше жестоко уговаряне, трябваше да им пресмятам колко ще спечелят, ако по курс 1,965 марки за евро ми откупят един-два милиона. Ако и това не помагаше, отивах на 1,97 или 1,975 и тук-там 1,98. Просех, шегувах се, обещавах обеди, вечери, барове – всичко за моя сметка, само и само да ме отърват от този боклук. Това продължи и в понеделник. Повечето искаха първо да обсъдят нещата вътрешно и тогава да се обадят. Във вторник сутринта звънях най-напред на онези, които не спазиха уговорката и получавах отказ след отказ. Бавно, но сигурно затъвах, същия ден вечерта все още имах над 6 милиона марки. На следващата сутрин още от ранните часове – когато иначе не бях дори буден – вече седях на бюрото и четях няколко многообещаващи имейли, като остатъкът от деня също мина добре. При банките се нуждаех от определено време, докато се споразумеем дали и колко стара валута могат да закупят. Със сигурност и не навсякъде имаше толкова пари, за да ги обменя срещу сума в брой. Все пак накрая дори можех да продам повече, отколкото разполагах, като при това срещу великолепен среден курс. Е, добре – и аз трябваше да финансирам няколко обеди и вечери, но щях да ги мина като разходи и дори да спечеля нещичко от тях.

Бях изключително доволен от себе си. Този логистичен майсторлък беше нещо по-различно от обичайната ми работа и отново показа колко ценно е човек да разполага с добра мрежа от контакти.

Оставих на Франки да обмени старите швейцарски франкове чрез негов познат от Националната банка. За мен оставаше само продажбата на малката купчина кюлчета. Тук обаче трябваше да действам предпазливо. От една страна, се страхувах от фалшиво злато, от друга, не знаех дали може да се търгува публично със съветски златни запаси и дали нямаше да ми ги конфискуват. През последните години често се срещаха златни кюлчета и монети като крюгерранд, кленови листа и др., които имаха волфрамово ядро. Този метал има почти същата плътност като златото и трудно се различава на везните. За проверка се нуждаех от специален уред, който измерва електропроводимостта на материала, но с такъв не разполагахме. Затова се обадих на един познат, комуто вече бях продавал нацистко злато и го поканих да дойде в офиса. Междувременно винаги бяхме сключвали с него изгодни сделки. Понякога идваха клиенти, които носеха цели торби със стари златни накити, но се страхуваха да не би купувачът да разгласи имената им из цяла Германия. Бижутерът, на когото имахме доверие, уреждаше дискретно нещата, пристигаше в офиса, въоръжен с контролен инструмент и везна и след това плащаше в брой или с чек.

Сега той обяви кюлчетата за великолепни и понеже ги купуваше директно от мен, ми предложи актуалния курс без удръжки, срещу което пък му подарих една бутилка Шато Райя Шатонеф ди Пап от 1997 г., последното, останало от един клиентски подарък. Великолепно вино, което днес със сигурност трябва да струва колкото кюлче от 10 г. По време на сделката цената на златото беше толкова висока, че можах да спечеля почти 125 000 евро в брой.

Свършихме работата! Поради добрия обменен курс и наистина успешната продажба на златото получих повече пари, отколкото предвиждах, а по-важното беше, че резултатът надмина очакванията на Червения. Седнах в таксито и отидох да му докладвам и да приема похвалите. Той ме помоли за последна услуга – да му помогна при предаването на парите. Това изобщо не ме зарадва, но да се откажа точно сега би било смешно, пък и честно казано ми се искаше да узная кой ще вземе парите и къде в крайна сметка ще ги отнесе. Никой нормален човек не държи толкова голяма сума у дома си, нито пък се нуждае от толкова пари в брой. Но пък кое ли е нормално в нашия бизнес…

Предаването трябваше да се извърши в късния петъчен следобед в петзвездния хотел Бър оу Ляк в края на Банхофщрасе. Великолепно място, където през 2016 г. бяха арестувани и неколцина членове на ФИФА[2]. Една стая струва между 800 и няколко хиляди франка на нощ, което естествено включва великолепно обслужване и дискретност. Пристигнах с таксито директно пред хотела. Входът е разположен така, че не се вижда много добре от улицата. На идване заварих Червения, който слизаше от друго такси и ми махна с ръка. Пиколото тъкмо се опитваше да поеме багажа му, но той отклони поканата. Предпочиташе да го носи сам. Аз също извадих лично куфара си от багажника – не защото не обичам да ме обслужват, но ми се стори някак по-сигурно.

Влязохме заедно, при което ми завидя, че съм имал куфар на колелца, а той нямал. Обясних му, че сутринта пратих секретарката да купи такъв, за да не го мъкна на ръка. Освен това коженият „ветеран“ ми се стори неподходящ за хотел от тази класа. Червения хвърли поглед към своя, даже завързан с въже, погледна ме отново и с малко глупава усмивка заяви: „Ето затова те харесвам“. Попитах защо изобщо го носи и дали не смята да пътува. Отговори ми: „Вътре има още 15 американски куфара“, което означаваше, че носи в него други 15 милиона американски долара. В бранша думата „куфар“ означаваше милион. Червения избърза напред и за да не го влачи мъчително, му го взех от ръката. На влизане в лоби бара ни посрещна с поздрав висок мъж в изискан костюм и ни поведе нагоре към стаите. Червения явно го познаваше, защото се разбъбриха за полети, за хотела и т.н. Събеседникът му говореше немски със силен акцент и не можех да определя народността му.

 

Харесвам Бър оу Ляк, той е запазил някакъв чар от миналото и не мирише като другите хотели. Повечето вонят на стар мокет, докато тук винаги имаш чувството, че крачиш през някоя ливада. Всичко беше чисто и изглеждаше неизползвано, персоналът прекалено любезен дори за град като Цюрих, а фоайетата направо изискани. Влязохме в една двойна стая. Завесите бяха спуснати, светеше основното осветление и една настолна лампа. На малката масичка имаше книга, а до нея половин чаша вода. Все още не знаех какво ще правим тук. Заранта си мислех какво мога да очаквам от тази акция и реших за всеки случай да си взема пистолета. В офиса винаги държа готов Глок 38, 45 калибър, солиден и малогабаритен, но ефектен за сплашване. Носех го в изключителни случаи на колана, зареден и с предпазител.

В ъгъла на стаята имаше и друг човек, който просто стоеше и мълчеше, дори не отвърна на поздрава ни. Този, с когото дойдохме и се представи като Леви, каза да не обръщаме внимание на мълчаливия, той бил само за „украса“ и не бил приказлив. Положихме куфарите на леглото и ги разтворихме. Вероятно съм имал леко смаян израз, когато се вторачих в купчината долари редом със сменените евро, макар и да бях подразбрал какво носи Червения. А той пък нещо се шегуваше с Леви, тупаше го по раменете – както впрочем обичаше да прави – и доволно повтаряше: „Гледай бе, всичко е както си го поръчал, а младежът дори ти подарява нов куфар. Радваш ли се? Хайде де, кажи ми, че се радваш!“ Само това си спомням, а Леви не обели и думица.

Никаква излишна емоционалност. Червения го покани да хапне с нас, но онзи отказа, защото на другия ден щял да лети за Тел Авив много рано сутринта и трябвало да свърши още нещо и да огледа багажа.

Честно казано вътрешно се зарадвах, защото и двамата не ми бяха особено приятни. Не беше задължително да ги опознавам отблизо, нито пък те мен.

В крайна сметка се сбогувахме любезно, при което Червения каза на Леви нещо, което ми прозвуча странно и вероятно затова съм го запомнил. Попита го: „А как е тя?“. Понеже през цялото време не се споменаваше никаква жена, реших, че имат някаква обща позната. Леви отвърна тихо и с донякъде изострено лице: „Праща ти поздрави, но вече не е добре както преди, остарява“.

Двамата с Червения излязохме пеша от хотела и тръгнахме през Бюркли плац към Градската баня. Хиляди пъти ми благодари за помощта, подчерта, че съм спечелил благоволението му и ми наговори куп други баналности. После спомена, че специално е запазил маса за трима и няма да пропуснем хапването. Стомахът ми още беше свит и не бях гладен, но си казах – защо пък не?

По пътя към стария град ме зачовърка един въпрос и вече не можех да се сдържам. Попитах го: „Я ми кажи, миличък, как така цял товар пари стига от Цюрих до Тел Авив?“. Той обърна към мен зачервеното си лице и заяви усмихнат: „Дипломатически багаж“. Е добре, такъв багаж не може нито да се отваря, нито да се претърсва, освен това дипломатическите куриери се знаят, нали пренасят само разни документи. Швейцарците бяха свикнали на дипломатическите пътувания с редовни полети. Въпреки това пренасянето си остава деликатна работа, макар че двамата от хотела изглеждаха опитни в подобни дела. Сякаш бяха създадени за такива. Но защо официалните израелски куриери трябваше да изнасят такива огромни суми от Швейцария? Беше някак странно.

Червения ме покани в ресторант Фелтлинер келер, където беше запазил едно тихо ъгълче. Харесвах тази кръчма. Дяволски скъпо, но храната беше от най-добрите, каквато можеш да поръчаш в Цюрих – локал от старата школа, където всяко недодялано парвеню би се чувствало не на мястото си. Но както пееше Фалко в песента за Титаник: „По-добре новобогаташ, отколкото никога богат“. Така че и двамата се наслаждавахме по своему на прекрасните ястия и питиета, които ни поднасяха, а с приближаването на вечерта и нарастващия брой на чашите Червения ставаше все по-приказлив.

Въпреки че вече почти заваляше, изтекоха доста имена като Ерих Хонекер[3] и Александър Шалк-Голодковски[4], агент на ЩАЗИ и ръководител на тайната организация „Координиране на търговията“, която осигуряваше твърда валута за ГДР в чужбина. Впрочем Шалк беше търговски партньор на Ханс Йозеф Щраус[5], когато през 1983 г. се водеха преговори за отпускане на кредит от 1 милиард дойче марки, който да спаси Германската демократична република от държавен фалит – но всичко това заемаше в разказа на Червения второстепенно място. Напротив постоянно се спрягаше едно и също име, Рудолфина Щайндлинг, известна още като „червената Фини“. Тази австрийска комунистка е била изпълнителен директор на няколко чуждестранни фирми в ГДР, по конкретно за Новум и Транскарбон, които източноберлинският режим създава в Австрия за търговия със стоки и валута. И двете фирми са прибирали тлъсти комисиони, във времето около промяната по сметките им е имало половин милиард дойче марки. След падането на ГДР повечето от тези средства завинаги изчезват безследно. Оттогава споменатата вече германска Федерална служба за специални дела, свързани с обединението, издирва парите на Рудолфина – засега неуспешно – затова през последните години все повече обвиняват тогавашните и замесени в играта банки за оказана тайна помощ. Така през 2014 г. Банк Аустриа[6] трябваше да изплати обратно на Германия сумата от 254 милиона евро. А нейната дъщерна банка АКБ Приватбанк[7] – която през 2013 г. беше погълната от Интернешънъл Хаусуеър Асосиейшън Груп[8] – е била една от онези, в които Щайндлинг е депонирала парите първоначално. По същото време Службата за специални дела обвинява и швейцарската Юлиус Бер Банк[9] за 135 милиона евро, понеже през 2005 г. е придобила от Обединената швейцарска банка прословутата Банк Кентрейд[10], която пък смятат за втората, в която са внасяли авоарите си комунистите. Именно тя се смята за предпочитана финансова къща от върхушката на ГДР и с нейна помощ другарите се замесили в няколко горещи оръжейни сделки, свързани и с американското ЦРУ. И всичко е ставало въпреки Желязната завеса – за шепа долари, но безкрайно потайно и сложно, като оттам всъщност Щайндлинг е изтеглила парите и нататък следите се губят.

Самата Рудолфина някога се изнесла в Израел. Била еврейка, починалият й съпруг през 1938 г. избягал от Австрия във Франция и там се сражавал на страната на съпротивата срещу нацистите. Станала известна в светите земи с благотворителната си дейност, като подпомогнала например издигането мемориала за холокоста Яд ва-Шем, дарителската организация Керен Хайесот, Шеба Медикъл Сентър в Тел Хашомер и научния институт Вайцман в Реховот, недалеч от Тел Авив, което й донесло много награди и отличия.

Червения направо бълнуваше за нея. Запознали се в бъркотията на 90-те години, когато по думите му „бях млад като теб и много здрав в краката“. Била няколко години по-възрастна от него, но въпреки това явно го е въртяла на пръста си. Според него всичко отивало бавно, но сигурно към своя край. През годините заедно с още неколцина помагал за транспортирането на последните остатъци от парите, съхранявани в Швейцария. И винаги малко по малко, защото „старите кучета“ и съмишленици един по един си отивали. А средства пътували и в двете посоки: веднъж насам, друг път нататък. С тях били финансирани най-различни полезни или съмнителни неща – от една страна, отивали за благотворителност, с която Рудолфина гордо се пъчела, от друга, за финансиране на незаконни селища в Израел или за подкрепа на бойците от палестинската политическа организация Фатах – същите, които многократно нанасяли терористични удари против толкова омразната им „ционистка инвазия, придружена с колониална експанзия“ – като естествено имали предвид Израел. По този въпрос Червения каза само, че „…това е стар комунистически маниер – настройваш едните срещу другите, за да подклаждаш постоянно класовата борба“. Сега Фатах минава за социалистическа и дори е член на Социалистическия интернационал. През 2012 г. социалдемократът Андреа Налес дори декларира от името на своята партия, че имали „общи ценности и цели“ – но това стана след нашата акция. Двамата с Червения рядко обсъждахме политиката в Близкия Изток.

Вечерта мина тихо и весело, въпреки че събеседникът ми постоянно прекъсваше разказа си с някои сериозни размишления. Нещо му ставаше сега, иначе беше съвсем различен. Дори пиеше и пушеше по-малко от обичайното.

Половин година по-късно той почина. Ракът го беше разял напълно.     Всъщност от доста време знаеше какво го чака. Винаги съм виждал в него добрия чичо и дори ако понякога беше просто някаква фигура върху моята шахматна дъска, от него научих много и винаги ми помагаше, когато можеше.

„Социализмът всъщност е едно огромно разточителство за благото на човечеството, което дотолкова се самоизяжда без остатък, че накрая наистина за всеки има всичко, а именно останалото нищо.“

Хаймито фон Додерер, (австрийски писател, 1896-1966)

Бележки:


[1]Bundes anstalt fuervereinigungs bedingte Sonnderaufgaben – нем. – Бел. прев.

[2] Международната футболна федерация, основана в Париж през 1904 г., сегашно седалище Цюрих. – Бел. прев.

[3] Ерих Хонекер (1912-1994), германски комунистически функционер, създател на младежката организация „Фрайе дойче югенд” (1946), организатор на строежа на Берлинската стена (1961), генерален секретар на партията (1971-1989). След 1992 г. съден за нарушаване на човешките права, но процесът е прекратен поради заболяване. Умира в изгнание в Чили. Бел. прев.

[4] Александър Шалк-Голодковски (1932-2015), стопански функционер от Германската единна социалистическа партия в ГДР, отговорен за неофициалната външна търговия със Запада. През 90-те години е разследван от Бундестага и осъден условно за злоупотреба със средства и нелегални сделки с оръжие. Бел. прев.

[5] Ханс Йозеф Щраус (1915-198 8) – германски консервативен политик и депутат, федерален министър на отбраната и финансите, дългогодишен министър председател на Бавария. – Бел. прев.

[6]Bank Austria – англ. – Бел. прев.

[7] с – нем. – Бел. прев.

[8]International Housewares Association (IHA) – англ. – Бел. прев.

[9]Bank Julius Baer – нем. – Бел. прев.

[10]Bank Cantrade – англ. – Бел. прев.

* * *

„Банкстер”
Автор: Хано Фоленвайдер
216 страници
Цена: 16лв
dilok.net

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Банкстер”: Накъде текат медът и млякото, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>