„Бабо, разкажи ми спомен“ от Ивинела Самуилова

От  |  0 коментара

„Бабо, разкажи ми спомен” е още една излязла от сърцето вдъхновяваща творба на Ивинела Самуилова. Дълбоко привързана към българската фолклорна традиция, авторката предлага оригинален поглед към мирогледа и обредността на старите българи. Историите от махала Небесна отварят вратата към друг свят, в който бесовете на съвремието не виреят. Зад дуварите на Балкана бабините деветини се оказват магическо здравомислие.

Легендите придобиват плът и кръв. Историята оживява. Ароматите омайват. Простичките неща от ежедневието се изпълват със смисъл. В типичния й стил, с много хумор, Ивинела Самуилова ни поднася едно затрогващо четиво, което разпалва любовта към родното и възстановява самочувствието ни като българи.

ОТКЪС

При баба

Облегнала съм се на стената, до отворената врата на старата просторна кухня, и наблюдавам как баба Жива бърка качамака в очуканата си чугунена тенджера върху старата печка на дърва. Името много й приляга, мисля си, може би в него е тайната на неизчерпаемата й жизненост. Дребничка, но жилава, със стара, нагоряла кърпа е хванала здраво тенджерата с една ръка, а с другата стиска дръжката на голяма дървена лъжица. Докато си тананика народна песен, бърка енергично обратно на часовниковата стрелка сгъстяващата се лека-полека царевична каша. Тихото припяване, равномерното потропване на лъжицата и спираловидните следи, които оставя в гъстата смес, сякаш ме хипнотизират. Имам чувството, че всяко следващо движение на ръката на „баба”, както вече я наричам, размотава по една навивка от пружината, в която съм се превърнала. Освобождава ме от напрежението, породено от усилието да съществувам по този неестествен, натегнат начин, който вече съм възприела за нормален. Усещам как сърцето ми забавя ритъма си, как мислите ми притихват, как целият ми живот сякаш превключва на забавен каданс.

- Чедо, я вземи чайника и ми налей още малко вода, че тая пущина не мога да я оставя за секунда – прекъсва транса ми баба.

Заобикалям я и заставам от другата й страна до печката. С друга стара кърпа хващам за дръжката горещия, пълен с вряла вода чайник и на тънка струя започвам предпазливо да сипвам вода в тенджерата.

- Кажи колко, бабо – притеснявам се да не излея повече, отколкото е нужно.

- Още малко… А така… Айде стига толкоз – напътства ме баба. – Другия път си ти. Нали виждаш колко е лесно – добавя с усмивка.

Има предвид, че следващия път аз ще правя качамака.

- Това бъркане не изморява ли много? – питам.

- Е, изморява малко, ама пък става бързо, нали виждаш… А колко е вкусно… – веднага намира оправдание баба – не знам дали за качамака, дето преди малко го е нарекла „толкоз капризен на бъркане”, или за себе си, че отказва да го прави по лесния, петминутен градски начин с царевичен грис. И сякаш за доказателство, че „става бързо”, в този момент сваля тенджерата от огъня и я слага отстрани на металното корито на мивката.

- А нарочно ли го бъркаш наобратно? – питам пак.

- Как така наобратно? – не разбира баба.

- Ами обратно на посоката на движението на часовниковата стрелка – пояснявам.

- Че тя не се ли движи часовниковата стрелка наобратно? – Въпросът на баба ми звучи провокативно.

Свивам вежди неразбиращо и смутено се почесвам. Баба Жива често ме изненадва с неочакваните си констатации. Понякога не съм сигурна дали се шегува, или е сериозна. Но знам, че е природно интелигентна – праправнучка е на първата учителка в селото и макар самата тя да не се има за много „учена”, баба е умна по един особен, прозорлив начин, който предполага широкоскроено мислене, задълбочено и всеобхватно. Вече съм забелязала, че умее да вижда под повърхността на нещата, да поставя под съмнение общоприети съвременни истини и да проявява различна от тази на модерния човек усетливост за живота. За баба дори и малките неща крият големи тайни. Може би затова веднага я разпознавам като „моя” баба, а явно и тя е видяла в мен онази внучка, която бабите искат да имат. Такава, на която да предадат опита и знанията си за живота.

- Как така наобратно? – Сега аз повтарям нейния въпрос отпреди малко.

- Ами обратно на движението на земята… на целия космос, ако щеш…

Усещам, че смисълът започва да ми се губи. Не и на баба обаче.

- Само бурите и тайфуните се вихрят по часовника – заявява някак небрежно тя факта, който някога в училище сигурно е минал покрай ушите ми, но сега ме връхлита със силата на прозрение.

Пресичам стаята, за да стигна до масата, разположена пред ниските прозорци, с гледка към голямата поляна на двора, свежо зелена от младата трева, вече нацъфтели овошки, каменната чешма под все още голия асмалък и зеленчуковата градинка в дъното, на най-слънчевото място. Подгъвам крак върху седалката на стария дървен стол, покрит с плетена от баба столовка. Пресягам се за тетрадката, която, когато съм тук, винаги държа в „бойна готовност” на перваза, до вечноцъфтящото й, непризнаващо зими розово сакъзче, и започвам да пиша:

Ако се оставиш да те повлече вихрушката на времето, не очаквай друго, освен опустошение. Бегът на стрелките на часовника е в посока, обратна на естествения ритъм на вселената. Времето отдалечава от добрия космически порядък. Води до дисхармония в живота, създава душевен дисонанс.

Поглеждам през прозореца и премигвам, помислила, че халюцинирам, когато виждам баба да върви към къщата по пътечката от каменни плочи. Не съм чула кога е излязла, но по начина, по който е хванала двата края на престилката си, познавам, че идва от градината. Влиза и остава да се суети край мивката – чисти и мие пресен лук, чесън и марули, които е набрала за салата. Иска ми се да я отменя, но ако прекъсна писането сега, „прозрението” ще отлети безследно, както толкова други преди него. Но баба е наясно с това. Разказвала ми е, че е чувала от нейната баба как прапрабаба й, учителката, която пишела стихотворения, понякога се прибирала тичешком от нивата, за да запише стих, изникнал в главата й, докато работи на полето. Затова, когато ме види, че хващам тетрадката и химикала, баба започва да пристъпва на пръсти, за да не ме смущава. Възползвам се от това и продължавам да пиша:

Пред човека няма по-голяма пречка за единение с Бога от времето. Защото, като обръща гръб на Бога, той обръща гръб на вечността и вместо нея приема времето за истинската, единствена реалност и така бива погълнат от него.

Вдигам глава и отново поглеждам през прозореца към китния двор на баба и към ширналите се отвъд поля и ливади, гористите хълмове, заснежените върхове на планината в далечината и не откривам никакви следи от време. Трудно е да се каже коя епоха е – тук сякаш времето не успява да докосне нищо и е почти невъзможно да допуснеш, че на 200 км от тук има друг свят, подвластен на неумолимото тиктакане на часовника, на истерията на срокове и дати, на това „колко е часът”, „какъв ден е”, „коя година”. Има ли изобщо времето някакво значение за това как всъщност живеем? Въпроса отправям към себе си.

Все още с отнесен поглед се обръщам към баба. Решила, че съм приключила, тя бърза да каже нещо, което явно й е хрумнало, докато пиша.

- Ей виж и хорото – накъде се върти? – пита риторично.

В първия момент не схващам за какво говори, все още потънала в мислите си. Следващите думи на баба обаче бързо ме връщат на темата:

- Само това да знаеш, стига ти, за да си направиш сметката в каква посока ще си бъркаш манджите – заключава безапелационно и добавя: – Хайде да вечеряме, докато е още топло.

Отбелязвам в тетрадката си да проверя после за хорото и ставам да подредя масата. През това време баба разтопява в тиган на печката краве масло с червен пипер и залива с него качамака, който е разсипала в две купички. Отгоре натрошава по малко овче сирене,  нейно производство. В специфичната му миризма усещам кроткото присъствие на Веска и Янка, двете овчици на баба, долавям звъна на хлопките им на ливадата отвън и уханието на ароматните треви, които безгрижно преживят по цял ден. Разбърквам внимателно съдържанието на моята купичка, загребвам с лъжицата и я приближавам към носа си, за да поема аромата на димящата златиста и лъскава от мазнината каша, а после бавно я поднасям към устата си. Няма начин обаче да консумирам тази храна като префърцунен ценител на гурме кухня. Тази храна не е чревоугодие. Тя е семпла и непретенциозна, а гладът за нея не е физически, а духовен. Тя носи истинския вкус и аромата на простия, но автентичен живот. Затова може да се яде само така – лакомо, но с душата, бавно, на големи хапки и с огромна благодарност за привилегията да я имаш на трапезата си.

Баба знае това, само за мен то е откритие. Сваля престилката, измива ръцете и лицето си, оправя косата си и пристъпва към масата с благоговение, сякаш се приближава към олтар. Прекръства се с лек поклон, прекръства и храната, благославяйки я, и казва молитва:

Ядат бедните и ще се наситят; ще възхвалят Господа, които Го търсят и ще бъдат живи сърцата им вовеки. Амин!

Чак тогава сяда. Лицето й е ведро, като за празненство. След първоначалното смущение бързо ставам съпричастна с този ритуал и постепенно установявам, че присъствието на обредността в живота на старите хора, дори и в малките неща, отваря широко душата за по-големите, прави я възприемчива за живота и света по един различен начин, в който доминира радостта. Възстановява празничното усещане в ежедневието. По-късно записвам в тетрадката си:

Българският фолклор отразява отношението на нашия народ  към живеенето като към празник. Цялата обредна наситеност – от обичаите на общността до ежедневните ритуали на отделния човек, разкрива жаждата на българина за празничност. Вкарването на празника в делника преосмисля ежедневието и го превръща от рутина във вълнуващ и мистичен процес, в който сакралното, магическото, жизнерадостното е норма на съществуването. Загубата на празничното усещане превръща деня в сив, безрадостен, мъчителен делник – и това вероятно е една от причините за апатията и негативността на съвременния българин.

Комбинацията от свежи марули с дъх на пресен лук и чесън, леко подкиселени с оцет от сочни ябълки от двора на баба, сладкия аромат на качамака, подправен със запържения в маслото червен пипер, стрит от чушките, висящи на наниз като ярък гирлянд върху грапавата варосана стена, и дръзката миризма на сиренето. Всичко това изпълва тялото ми с блаженство – усещане, което тепърва започвам да познавам.

Вечеряме в мълчание. Баба никога не говори, докато се храни. Така е възпитана. „Грехота е да се приказва на софрата”, ми казва кротко, когато първия път се опитвам да я заговоря. Отначало се чувствам някак неудобно – тишината на масата ми е непривична, но скоро свиквам с нея и започвам да разбирам смисъла й. Долавям скритата в мълчанието почит – не към храната, а към Твореца, Който я е осигурил. Който е създал този чуден и добър свят и го е оставил на разположение на човека – да се грижи за него и да се ползва от плодовете му. Осъзнавам, че това мълчание не е печално, а тържествено: храната е ежедневното причастие на човека с Бога,  начин да поддържа връзката си с Него и да Му благодари.

Когато приключваме с вечерята, баба отново казва молитва:

Благодарим Ти, Боже, че ни насити с Твоите земни блага. Не ни лишавай и от Небесното Си царство. Амин!

Прекръстваме се и чак тогава започваме да раздигаме масата. Баба обаче никога не маха дървената солница. „Лошо е за къщата и за обитателите й, ако на масата няма сол”, спира ме тя, когато първия път посягам да я прибера. „Солта е свята, тя е силна срещу всичко лошо, нищо на тоя свят не става без сол”, обяснява тя. Напомня ми, че при всеки важен повод – когато се кръщава дете, на сватба или при посрещането на скъп гост, винаги се поднасят хляб и сол. Казва ми, че някога в спорове за „земане-даване” и страните, и свидетелите са се клели в хляба и солта „като в Господа” с думите: „Да ме убие тоя хляб и тая сол, ако право не казвам”.  Твърди, че със сол може да се излекуват много болести и ми казва най-простите рецепти: при настинка краката се топят в гореща вода и сол, при болка се налага нагрята и увита в кърпа сол на болното място, при инфекция на гърлото или на зъбите устата се жабури със солен разтвор. Припомня ми също приказката за царската дъщеря, която казала на баща си, че го обича повече от солта, а той, обиден от сравнението й, я прогонва от двореца. После обаче, когато му дали да яде безсолни ястия, осъзнал колко дълбока е обичта на щерка му, която всъщност е искала да каже, че го обича повече от живота си. „Защото без сол няма живот”, прави баба финалното заключение.

Аз обаче го приемам резервирано и прекарвам няколко часа в четене и мислене, преди мозъкът ми на съвременен човек, обсебен от нуждата да обяснява всичко по рационален начин, да се увери в истинността на бабините думи и да стигне до практическата и духовната дълбочина на старото вярване.  В тетрадката си по този повод записвам:

Всяка клетка в тялото ни съдържа сол, която обаче организмът ни не произвежда. Тоест – трябва да си я набавяме отвън. Човешкото тяло не може да живее и да функционира без солта, която играе ключова роля за предаването на всички сигнали в тялото и мозъка.

Преди хладилниците и фризерите солта е била единственият начин да се съхраняват продуктите – тя унищожава всякакви паразити и вредни бактерии. 

В древността са я наричали „бялото злато”, а на римските войници заплащали със сол. „Заслужил си е солта” е поговорка, която изразява оценка за това колко добре някой е свършил работата си. „Вие сте солта на земята. Но ако солта се обезсоли, с какво ще се направи солена? Тя вече не става за нищо, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от хората” – казва Исус Христос на апостолите, за да подчертае важността на мисията им да съхраняват и предават Божия дух и с това придава духовно измерение на практическата значимост на солта. Тя вече олицетворява и Божието присъствие – на закрила, защита, благослов и благодат. И ако трапезата е олтарът в дома на българина, мястото на солта, която не е просто сол, а олицетворява духа Божий, е именно там.

Вече разбирам защо за баба Жива вещите и действията в ежедневието рядко са еднозначни. Освен практическа страна, те съдържат в себе си и духовна същност и между тези две страни на живота няма ясна граница. Духовното и материалното за баба не са две отделни реалности, а съществуват едновременно. Солта не е само вещество, което придава вкус на ястието, тя е овещественото присъствие на Бога. Такова, което прониква до клетките на материята, като я „осолява” – сиреч освещава я и така изключва всяка възможност битието да бъда профанизирано.

* * *

„Бабо, разкажи ми спомен“
Автор: Ивинела Самуилова
320 страници
Цена: 14,95лв/11,96лв онлайн

hermesbooks.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Бабо, разкажи ми спомен“ от Ивинела Самуилова, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>