Уикенд четиво: „Афера с непознат” от Луиз Даути

От  |  0 коментара

Ивон Кармайкъл е изградила с упорит труд живота, за който е мечтала: успешна кариера, красив дом, стабилен брак и две деца. Високоуважаван експерт по генетика, тя често изнася презентации пред комисии на Парламента. След едно такова заседание очарователен непознат я заговаря. Случайната среща води до нещо, което Ивон никога не е вярвала, че ще й се случи – бурна и страстна афера. И като на шега улегналата и разумна жена се впуска във вълнуваща, но доста странна връзка. С любовника й се виждат тайно, не казват имената си, не говорят за семействата си, не разкриват лични подробности. В началото Ивон вярва, че извънбрачната връзка няма да попречи на останалата част от живота й. Но ситуацията бързо излиза от контрол. Няколко месеца по-късно Ивон Кармайкъл се озовава в съда. На подсъдимата скамейка. По обвинение в убийство. В уикенд четивото тази седмица Луиз Даути ни разказва до какво може да доведе една „Афера с непознат“.

ПРОЛОГ

Моментът приближава, усещам как се надига и приижда като приливна вълна – моментът, в който ще разбера, че сме загубили. Младата адвокатка госпожица Бонард стои изправена пред мен: дребничка жена, както вероятно си спомняш, с кестеняви коси под съдийската перука. Погледът й е хладен, тонът спокоен. В черната си тога изглежда по-скоро шик, отколкото заплашително. Излъчва хладнокръвие, убедителност. От два дни съм на свидетелската банка и съм уморена, ужасно уморена. По-късно ще разбера, че госпожица Бонард умишлено е избрала това време на деня. В ранните следобедни часове тя ме разпитва подробно за образованието ми, брака ми, хобитата ми. Разпитът върви в толкова различни направления, че отначало не отдавам значение на тази нова насока. Моментът назрява, но бавно; приближаваме се към кулминацията. Часовникът в далечния край на съдебната зала показва 15:50. Във въздуха витае напрежение. Всички са уморени, включително съдията. Внимателно си води бележки, учтиво повдига ръка, когато иска свидетелят да забави темпото. Често издухва носа си и поради това изглежда някак уязвим. Строг е с адвокатите, но се държи любезно със заседателите. Една от жените в журито започна да заеква, докато произнася клетвата, и съдията се усмихна, кимна и й каза:
– Няма нужда да бързате, госпожо.
Заседателите също ми харесват. Струват ми се добре подбран състав; лек превес на жените, трима тъмнокожи и шестима азиатци, на възраст между двадесет и шестдесет и пет години. Не е за вярване, че такава безобидна група хора могат да пратят някого в затвора; трудно ми е да си го представя сега, докато седят приведени на местата си.
Никой от тях не е в самоуверената поза с изправен гръб, която бяха заели в началото на процеса, със сияещи лица, изпълнени с адреналина на усещането за собствена значимост. И те като мен навярно са били изненадани в началото, че съдебните заседания са толкова кратки: започват не по-рано от десет сутринта и свършват не по-късно от четири следобед. Но сега всички разбираме. Мудността, ето какво прави всичко толкова изтощително: всички сме вглъбени в процеса и всяка подробност добавя нова тежест
върху плещите ни. Те се задушават. Едва ли разбират по-добре от мен какво цели тази млада жена. А зад дървената преграда и дебелите стъкла на подсъдимата скамейка стоиш ти, моят съобвиняем. Преди да ме призоват като свидетел, бяхме един до друг, макар и разделени от двамата охранители, седящи между нас. Посъветваха ме да не поглеждам към теб, докато разпитват другите свидетели – така съм щяла да приличам повече на твоя съучастница. Докато съм на свидетелската банка, ти ме гледаш хладно, без емоция, и този спокоен, почти празен поглед ми носи утеха, защото знам, че ми помагаш да бъда силна. Знам, че когато ме виждаш тук, застанала на
подиума, сама, и всички погледи са вперени в мен, ти се иска да ме защитиш. За онези, които не те познават, погледът ти не издава подобна решимост, но аз съм виждала този привидно нехаен израз много пъти и знам какво си мислиш. В Съдебна зала номер осем няма естествена светлина и това ме потиска. На тавана има композиция от флуоресцентни квадрати, на стените – бели пури. Обстановката е стерилна, модернистична и официална, но това прави съдебните процедури още по-странни. Дървената ламперия,
спускащите се седалки със зелена тапицерия, всичко изглежда неуместно: съдбовната драма, заради която сме тук, е в контраст с лишената от живот рутина на процедурите.
Оглеждам залата. Чиновникът, който седи един ред по-ниско пред съдията, е с приведени рамене. Сузана е сред публиката, до неколцина студенти, които влязоха в залата преди около час, и възрастна двойка, която присъства от самото начало, макар че няма нищо общо с нашето дело, доколкото знам – просто любители на театъра, които не могат да си позволят билети за спектакъл в Уест Енд. Дори Сузана, която ме гледа с обичайната си загриженост, от време на време поглежда часовника си и чака края на деня. Никой не очаква важен развой по делото на този етап.
– Искам да ви върна малко назад в кариерата ви – казва госпожица Бонард. – Надявам се да проявите търпение.
През цялото време, докато ме разпитва, е безупречно учтива. Това не променя факта, че ме плаши, има нещо неестествено в спокойствието, с което се държи, сякаш знае нещо изключително важно, което останалите все още не подозират. Предполагам, че е с около двадесет години по-млада от мен, на не повече от тридесет и пет, не много по-голяма от сина ми и дъщеря ми. Явно е постигнала забележителен успех в кариерата си, за да поеме това дело.
Един от заседателите, тъмнокож мъж на средна възраст с розова риза, който е от последните вдясно, не крие прозявката си. Поглеждам към съдията, който наблюдава съсредоточено, но клепачите му изглеждат натежали. Само моят адвокат, Робърт, е видимо бодър. Леко е намръщен, буйните му посивели вежди са сключени и не откъсва поглед от госпожица Бонард. По-късно се питам дали в онзи момент не е доловил нещо, някакъв знак в привидно шеговития й тон.
– Бихте ли припомнили на съда – продължава тя – кога за първи път присъствахте на заседание на комисия в сградата на Парламента? Преди колко време?
Не бива да се отпускам, но не мога да не изпитам облекчение – въпросът е лесен. Моментът все още не е настъпил.
– Преди четири години – отговарям уверено.
Младата жена демонстративно свежда поглед към бележките си.
– Било е заседание на специалната комисия към Камарата на общините за…
– Не – поправям я аз, – всъщност беше постоянна комисия към Камарата на лордовете. – Тук съм на безопасна територия. – Постоянните комисии вече не съществуват, но по онова време към Камарата на лордовете имаше четири комисии, които се занимаваха с различни сфери на обществения живот. Явих се пред Постоянната комисия за наука, за да представя доказателства за развитие в областта на компютърните програми за картиране и секвениране на генома.

– Но тогава сте били на постоянна работа в института „Бофорт“, нали? Имам предвид, преди да преминете на свободна практика. Институт за геномни изследвания „Бофорт“, както е пълното му название, ако не се лъжа.
Тази несигурност за миг ме озадачава.
– Да, да, работих там на пълно работно време осем години, преди да огранича ангажиментите си до два дни седмично, нещо като консултантска роля, която…
– Това е един от най-престижните научни институти в страната, нали?
– Да, заедно с тези в Кеймбридж и Глазгоу, в моята област, да. Бях много…
– Бихте ли ни казали къде се намира институтът „Бофорт“?
– На улица „Чарлз II“.
– Улицата, която е успоредна на „Пол Мол“ и стига до „Сейнт Джеймс Скуеър Гардънс“?
– Да.
– Там има много обществени сгради, нали? Институции, частни клубове, научни библиотеки… – Поглежда съдебните
заседатели и леко се усмихва. – Коридорите на властта…
– Не съм… Аз…
– Простете, колко дълго работихте в института „Бофорт“?
Не успявам да прикрия нотката на раздразнение в гласа си, въпреки че съм предупредена и за това.
– Все още работя. Но на пълно работно време – осем години.– А, да, извинете ме, вече казахте. И през тези осем години всеки ден пътувахте с автобус и метро?
– Главно с метрото, да.
– Вървели сте пеш от „Пикадили“?
– От метростанция „Пикадили“, да, обикновено.
– Освен това в района има предостатъчно места за хранене, които сте могли да посещавате в обедната почивка, нали? Пъбове след работа и прочие?
В този миг прокурорът – госпожа Прайс, издава лека въздишка и понечва да вдигне ръка. Съдията поглежда младата адвокатка над очилата си и тя протяга ръка напред в отговор.
– Простете, милорд, ще стигна до същественото…
„Милорд“. Целият ми опит, свързан със съдебни зали и наказателни дела, се свежда до телевизионните драми и очаквах „Ваша чест“. Но това е „Олд Бейли“*. Съдията е „милорд“ или „милейди“.
„Може би перуките и церемониалността на обръщенията ще ви се струват странни или вдъхващи страхопочитание.“
Бях предупредена за това. Но нито перуките, нито архаичните форми на обръщение ме плашат; намирам ги за комични. Плашат ме бюрокрацията, стенографът, лаптопите, микрофоните, мисълта, че досието ми все повече набъбва с всяка изречена дума – бездушната механичност на процедурите. Това ми вдъхва страх. Кара ме да се чувствам като полска мишка, попаднала между огромните въртящи се остриета на комбайн. Чувствам се така, въпреки че съм по-добре подготвена от всеки друг свидетел.
Съпругът ми се погрижи за това. Той нае един от най-уважаваните адвокати за четиристотин паунда на час, за да ме подготви. Не забравям, поне през повечето време, да поглеждам по-често към заседателите, отколкото към адвоката си. Придържам се към съвета, че най-естественият начин да си припомням това напътствие е като заставам така, че пръстите на краката ми да сочат към заседателите. Стоя с изправен гръб, спокойно срещам всеки поглед. Всички от моя отбор са съгласни, че се справям добре.
Адвокатката зачита авторитета на съдията и отново поглежда към мен.
– Значи, сте работили в района или посещавали Уестминстър общо около дванадесет години? Или по-дълго?
– По-дълго може би – казвам и усещам, че моментът наближава. Дълбокото чувство на безпокойство, загнездено някъде в мен, се проявява като леко стягане в слънчевия сплит. Сама си поставям тази диагноза, въпреки че съм объркана.
– И тъй – казва тя и гласът й зазвучава бавно, напевно, – бихме могли да кажем, че след като толкова често сте изминавали разстоянието от метростанцията и обратно и след всички разходки в почивките, познавате района много добре?
Най-сетне настъпва. Започвам да дишам все по-дълбоко. Усещам как гръдният ми кош се повдига и спуска. Отначало
е недоловимо, но колкото повече се опитвам да се владея, толкова по-очевидно става. Атмосферата в съдебната зала се нагнетява, всички го усещат. Съдията се взира в мен. Въобразявам ли си, или виждам с периферното си зрение как заседателят с розовата риза леко се изправя и се навежда напред? Изведнъж вече не смея да гледам заседателите право в очите. Не смея да погледна и теб, седнал
на подсъдимата скамейка.
Кимам, внезапно онемяла. Знам, че само след няколко секунди ще започна да хипервентилирам. Знам го, въпреки че никога преди не ми се е случвало.
Гласът на адвокатката е плътен и мелодичен.
– Познавате магазините, кафенетата… – По тила ми избива пот. Скалпът ми сякаш се свива. Госпожица Бонард прави пауза. Доловила е ужаса ми и ми дава да разбера, че правилно съм се досетила: вече знам накъде клони с тези въпроси и тя знае, че знам. – Малките странични улички… – Отново замълчава. – Затънтените кътчета…
Това е моментът. Онзи момент, в който всичко се срива с гръм и трясък, и аз го знам. Знаеш го и ти на подсъдимата скамейка, защото закриваш лицето си с ръце. И двамата знаем, че ще загубим всичко, че с браковете и кариерите ни е свършено, аз губя уважението на сина си и дъщеря си, а още по-страшното е, че свободата ни е заложена на карта. Всичко, за което сме работили и което се опитвахме да запазим, ще рухне. Вече видимо хипервентилирам, поемам си дъх на големи, дълбоки глътки. Робърт, адвокатът ми, е приковал поглед в мен, озадачен и разтревожен. Обвинението изложи линията, която смяташе да следва преди процеса, и нямаше нищо неочаквано във встъпителната реч и призованите свидетели. Но сега стоя с лице срещу твоята адвокатка, част от отбора на защитата, която имаше споразумение с моя адвокат. Какво става? Виждам, че Робърт се замисля. Поглежда ме и на лицето му прочитам: Има нещо, което не ми е казала. Няма представа какво ще последва, знае само, че не знае. Това навярно е кошмарът на всеки адвокат – нещо, което го сварва неподготвен. В мен са вперили очи и представителите на обвинението, заемащи близките банки под свидетелската скамейка – старши прокурорът и младшият до него, жената от Кралската прокурорска служба, седяща на банката зад тях; старши следователят от Столичната полиция, водещият разследването по случая, инспектор Кливлънд. Близо до вратата е бащата на жертвата, в инвалидна количка, придружаван от служителя за връзка със семейството. Познавам актьорския състав на тази драма като собственото си семейство. Всички са се вторачили в мен – всички, любов моя, освен теб. Ти вече не ме гледаш.

– Познавате и една затънтена уличка – продължава госпожица Бонард с кадифения си мелодичен глас, – наречена „Епъл Трий Ярд“, нали?
Затварям очи съвсем бавно, сякаш спускам капаците на целия си живот до този момент. В съдебната зала настава гробна тишина. После изведнъж някой от банките срещу мен провлича крак по пода. Адвокатката прави драматична пауза. Знае, че ще остана със затворени очи няколко мига: за да се опомня, да се опитам да овладея учестеното си дишане и да спечеля още секунди, но времето ни се
изплъзва като вода между пръстите и не остава нито миг: това е краят.

„Афера с непознат
Автор: Луиз Даути
352 страници
Цена: 14,95
www.hermesbooks.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
Уикенд четиво: „Афера с непознат" от Луиз Даути, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>