“Анонимните”: Запомни 5 ноември

От  |  0 коментара

“Анонимните”: Запомни 5 ноември. Историята изобилства от заговори, тайни организации и конспирации. Съществува ли обаче наистина каста от хора, които задкулисно дърпат конците на световния ред?

5 ноември 1605 г. Гай Фокс се опитва да взриви двореца Уестминстър в деня на откриването на Камарата на лордовете.

5 ноември 2020 г. Съобщение от групата Анонимните е излъчено по всички телевизионни канали из целия свят: “Ние сме Анонимните. Ние сме легион. Ние не забравяме. Ние не прощаваме. Страхувайте се от нас. Помнете 5 ноември!”

Светът е на път да се разпадне. Четири века на конспирация ще намерят своята развръзка. Вечната борба между властта с нейното потисничество и свободата ще достигне своята кулминация. Но днес, във време, когато реалното се смесва с виртуалното, става все по-трудно да се разграничи информацията от пропагандата, истината от илюзията… В умело съчетание на въображение и реални събития, авторът на тази книга пресъздава действителни факти от историята на организацията. Той влиза в контакт с нейни членове и внимателно проучва движението отвътре. Анонимните нямат централизирана структура, не са клуб или партия. Нямат лидери, водачи и идеолози… Целта им е да се разобличават неправдите и хората да не стоят безучастни в решаването на глобалните и локални проблеми.

Автор на романа е известен френски писател. По загадъчни причини той е пожелал да остане анонимен.

 ОТКЪС

Remember, remember

The 5th of November

Помни, помни

Пети ноември

„Remember“, Джон Ленън & Plastic Ono Band, Remember, 1970

Видео, качено онлайн от Nowhereman113 на 15 юни 2012 г.

1.

А

Бункер, някъде далеч от всичко, навечерието на 5 ноември 2020 г.

А наблюдаваше света през прозорците на своите огромни екрани. Беше достатъчно да прекара пръсти по клавиатурата пред себе си, за да се свърже моментално с някоя от уебкамерите, разположени на всяко стратегическо място на планетата. Вашингтон, Лондон, Париж, Москва: без да става от креслото си, пътуваше на воля, когато си пожелаеше. Беше постигнал древната мечта за вездесъщност, която винаги беше обсебвала онези, които се стремяха да станат господари на света. Беше едновременно навсякъде. Виждаше всичко. Знаеше всичко. Той беше Окото, втренчено във Творението, творение, чийто демиург не беше, но върху което бе установил контрол. Неговото могъщество обаче не се изчерпваше с всеобщото наблюдение. Беше овладял напълно различните механизми, които управляваха света. Можеше да ги командва от разстояние, както и можеше да влияе, да манипулира, да възпира или подчинява всекиго, когото искаше – от най-незначителния човечец до най-високопоставения държавник. Той притежаваше върховната власт, а никой не го знаеше. В това се криеше силата му. Той беше повелителят на играта, за чието съществуване никой не подозираше. Той беше съвършеният анонимен. Единствената му самоличност се свеждаше до тази буква А, с която се бе нарекъл. Първата буква на азбуката, която със същия успех можеше да бъде и последна. Алфа и омега. А като анонимен, А като Avengers[1], А като Анархия, А като Апокалипсис.

Беше сам, но въпреки това беше легион. Безбройна армия беше на негова служба. Армия, състояща се не от военни, а от обикновени граждани без пагони, които не разполагаха с оръдия, а с компютри. Тяхното бойно поле беше интернет, виртуалната паяжина, обвиваща Земята, пренебрегваща границите, законите и правителствата.

Тази армия имаше име: Анонимните. Армия в сянка, съставена от гийкове, хакери, електронни пирати и туикъри на компютри от всякакви видове, които не понасяха задушаващата хватка на властниците върху масите. За тях изобретяването на интернет беше равностойно на откриването на Америка от Христофор Колумб. Нов континент, девствен и свободен, където можеха да странстват без граници и препятствия. Див запад, приемащ компютърните пионери, каквито бяха те, освободени от законите на Стария свят. Бяха повярвали в него и все още вярваха. Бяха готови на всичко, за да защитят територията си. Да престъпват правилата, диктувани от Великите сили, да проникват незаконно в базите-данни на правителствата и големите транснационални компании, да хакват и най-силно криптираните сайтове. За да съхранят независимостта и тоталната свобода на изразяване, която според тях трябваше да властва в интернет, те бяха обявили война на онези, които искаха да поробят мрежата така, както бяха поробили народите. Кибервойна.

Само че ето какво: анонимните воини на интернет нямаха нито структура, нито командири, нито говорители. Тяхното отхвърляне на властта ги възпираше по природа да въплъщават на свой ред някаква власт, каквато и да беше тя. Всеки правеше каквото си искаше, рискувайки да попречи на действията на другите. Нямаше друга линия на поведение, освен абсолютната свобода. „Анонимните“ бяха тяло без глава или по-скоро тяло, надарено с милиони глави, които не успяваха да се обединят, освен за точно определени поводи за борба, водени от обща цел. В края на краищата „Анонимните“ неизбежно щяха да се разпаднат или да бъдат овладени от онези, на които техните членове се противопоставяха.

Именно тук се намеси А.

А обедини тайно движението „Анонимните“. Той пое контрола над него, без никой да се усети. Стана върховен и неизвестен главнокомандващ на армията на сенките. Подмени колективното съзнание на тези идеалисти, за да наложи своята воля. Спаси „Анонимните“ от утопията, в която затъваше това движение, за да го постави на терена на съотношението на силите. Той сведе единствено до себе си милионите неизвестни, които се криеха зад своите компютри. А като „Анонимните“.

А знаеше, че моралният кодекс на „Анонимните“ забранява да се хвалиш, да използваш колектива от Анонимни, за да се самоизтъкваш. Основното правило на „Анонимните“ беше абсолютна скромност, осъждане на самопромотирането, което колективът наричаше подигравателно leaderfag[2]. „Анонимните“ не бяха един индивид, нито дори сбор от индивиди, те бяха идея. Затова бяха неразрушими. Идеите бяха свободни, те не можеха да бъдат нито инквизирани, нито хвърлени в затвора, нито убити. А знаеше всичко това. Но не му пукаше. Беше по-даровит от другите и искаше това да му послужи за нещо. А и като се замислиш, какво щеше да стане с „Анонимните“ без маската на Гай Фокс? Не беше ли това култ към личността? А не се заблуждаваше. Онова, което мотивираше хората и ги подтикваше да прегърнат някоя кауза, не бяха толкова идеите, защитавани от нея, колкото харизмата на водачите, които им давах своя глас. Героите. Дори свръхгероите – като в комиксите и филмите. Супермен, Батман, Спайдърмен. Анонимни герои, чиито маски ставаха въплъщение на тяхната мощ и магнетизъм. Като Гай Фокс. А беше анонимен. Но се смяташе преди всичко за свръхгерой. Във всеки случай щеше да стане такъв, след като изпълнеше своя голям удар.

Да овладее властта над колектива на „Анонимните“ беше като детска игра. Беше му достатъчно да хакне хакерите, да пиратства пиратите, да отклони в своя полза милиардите информации, които циркулираха в мрежата всеки ден, всяка минута и всяка секунда. Беше му достатъчно да вземе преднина пред всички други, да бъде най-добрият. Оттогава командваше дистанционно хората в интернет, които подкрепяха покорно неговите акции и послания, защото вярваха, че произлизат от безформената мъглявина на „Анонимните“, докато всъщност бяха инициатива единствено на А.

Той дори си имаше дума, с която наричаше своите неволни съучастници: киберзомби.

Към човешките ресурси А трябваше да прибави безгранични материални и финансови ресурси. Той беше богат. Безгранично богат. Най-богатото същество на планетата, макар че името му не присъстваше в класациите на „Форбс“. Не беше спечелил богатството си. Защо да го прави? Беше го присвоил, вземайки своя дял от милиардите трансфери на пари, които преминаваха постоянно от банка в банка и от континент на континент. Никога големи суми, за да не привлича вниманието. Няколко цента или сантима стигаха, защото, умножени по броя на операциите, осъществявани всеки ден, те накрая се превръщаха в милиарди долари или евро, а той бе имал грижата да ги конвертира в биткойни, тази виртуална валута, която, той бе убеден, накрая щеше да се окаже единствената сигурна валута в света.

Беше разположил генералния си щаб в този бункер, чието местоположение се пазеше в пълна тайна. На стените часовници показваха часа в главните финансови центрове: Лондон, Ню Йорк, Токио, Париж. Отворите към външния свят бяха изолирани и А нямаше представа какво се случва отвън, дали е ден или нощ, студено или топло. Впрочем това не го интересуваше. Този бункер можеше да се разполага на Луната или на Марс. Не беше част от света, макар да беше негов център. Беше върховният наблюдателен пункт, от който А плетеше заговорите си.

Той издаде кратко изръмжаване, приглушено от маската, която носеше постоянно, дори когато беше сам. Не можеше да поеме риска, колкото и минимален да беше, да разкрие пред някого истинското си лице. Маската беше същата като онази, която използваха членовете на „Анонимните“, когато се появяваха на публични акции: маската на Гай Фокс с ироничната му усмивка, с острата му брадичка, мустаци с вирнати върхове и присвити очи с лукав израз, увенчана с дълга коса и шапка с широка периферия. За да допълни тази дегизировка, А се беше увил с дълго наметало. Издокаран така, изглеждаше като персонаж от друго време, изгубил се в някаква футуристична епоха. Сякаш Д`Артанян изведнъж се бе измъкнал от света на „Тримата мускетари“, за да нахълта в „Матрицата“.

А започна бързо да преглежда снимки, докато не стигна до онази, която го интересуваше: панорамна гледка към Уестминстърския дворец, увенчан от Биг Бен, в Лондон. Седалището на парламента и на британската Камара на лордовете. Той внезапно се изправи, изостави екраните си и пристъпи към дългата маса, на която беше разположен макет на двореца, който беше показан на екрана.

Започна да си тананика:

Спомняй си, спомняй си пети ноември,

на Барутния заговор и предателството деня.

Не виждам причина да бъде забравен.

Гай Фокс, Гай Фокс намерение имаше

да взриви парламента и краля.

Трийсет бурета барут отдолу

горката стара Англия да свалят.

Пети ноември. Реваншът на Гай Фокс, завърнал се от отвъдното под формата на милиони анонимни, наложили маската му, за да довършат неговото дело.

Да разрушат символа на западното и англосаксонското превъзходство, където се разиграваше пародия на демокрация.

Уестминстърския дворец.

След няколко часа от него нямаше да остане камък върху камък. Щеше да се разлети на парчета благодарение на веселите фойерверки, достойни за Гай Фокс.

Пусна запис на една стара песен на Джон Ленън, „Римембър“, записана през 1970 г. с „Пластик Оно Бенд“. В нея бившият бийтълс правеше ясна алюзия с Барутния заговор на Гай Фокс, като подхващаше в края думите на броилката: Спомняй си, спомняй си пети ноември.

Веднага след тях се чуваше мощен взрив. Онзи, който е трябвало да избухне четири века по-рано.

Още не беше прекалено късно.

А натисна едно копче. Веднага батарея от петарди започна да проблясва във вътрешността на макета, а миниатюрни ракети заизбухваха под сводовете на бункера. При последната детонация макетът рухна като замък от карти и около него се издигна огнена стена.

А избухна в смях и се провикна:

– Честит рожден ден, Гай Фокс!

2.

Барутният заговор

Лондон, нощта на четвърти срещу пети ноември 1605 г.

 

„Няколко часа остават, преди Лондон да мине под желязо и огън.

Няколко часа остават, преди зората да се вдигне за откриването на парламента и преди Камарата на лордовете да избухне в небесата. А когато разровят развалините, ще открият разкъсаните трупове на цялата британска аристокрация – начело с онзи шотландски дрипльо, крал Джеймс I.

Няколко часа остават, преди дъщерята на краля, принцеса Елизабет, инфанта на девет години, трета в реда на наследяване, да заеме мястото на убития си баща, за да властва над една католическа държава и да сложи веднъж завинаги край на англиканското вероотстъпничество.“

Като си повтаряше наум тези славни пророчества, Гай Фокс провери за стотен път дали буретата с барут са скрити добре под купчината дърва в мазето, където се намираше, точно под Камарата на лордовете. Бяха 36. Можеха да изпотрошат наведнъж всички стъкла на Уестминстърския дворец и да сринат цялата сграда сред море от пламъци. Какъв прекрасен фойерверк се задаваше!

Той вдигна пред себе си фенера, в който мъждукаше пламъчето на свещ, и освети лице, белязано от нож, мустаци с храбро вирнати краища, остра козя брадичка и дълги коси под шапка с голяма периферия, закичена с фазаново перо. Наметка на плещите скриваше високата му фигура. В джоба си имаше огниво и прахан, за да подпали барута, когато настъпеше часът. Носеше ботуши с щръкнали шпори. Щом извършеше покушението, щеше да се измъкне към брега на Темза, там го чакаше лодка, за да го откара до другата страна на реката, при коня, който без забавяне щеше да го отнесе далеч от Англия.

Извади джобния си часовник с рязко движение. Наближаваше полунощ.

Този ден, той беше сигурен, щеше да бъде записан в историята. Щяха да го празнуват като символ на бунта срещу тиранията.

Гай се усмихна леко и мускетарските му мустаци се вирнаха още повече. Той щеше да стане герой. Освободител на Англия.

Оставаха само няколко часа очакване. Но тези часове бяха безкрайни! Гай Фокс нямаше друг избор, освен да остане скрит във влажното подземие през цялата нощ, за да пази експлозивите си. Беше му отнело месеци да подготви атентата. Не можеше да рискува заговорът да се провали в последния момент заради някаква небрежност.

Гай остави фенера върху едно буре и запъна ударника на своя „Петронел“, пистолета си с дълга тънка цев. Трябваше да остане нащрек, готов за всякакви изненади.

Ако по някакъв огромен малшанс го откриеха копоите на краля, щеше да стреля на месо и да запали барута без колебание. По-добре беше да умре с враговете си, като истински мъченик, отколкото да продължава да живее сред унижения, лишен от достойнство. Твърде дълго „папистите“, както подигравателно наричаха протестантите своите сънародници католици, бяха принудени да понасят неспирните им преследвания.

Когато крал Джеймс IV Шотландски, издънка на рода на Стюартите, стана крал Джеймс I Английски, искрица надежда пламна у католиците, които бяха обречени на ужасни страдания под властта на кралица Елизабет I, последната от династията на Тюдорите.

Надеждите бяха угаснали. Наистина, новият суверен беше дал знаци за толерантност през първата година от царуването си. Но много скоро бе предприел още по-драстични мерки срещу онези, които се вричаха във вярност на Ватикана. За да утвърди и да заздрави начеващото си царстване, Джеймс I избра да използва англиканската вяра за укрепване на основите му. Англиканската църква си оставаше държавна религия, а папистите бяха поставени извън закона, подлежащи на смъртно наказание.

Преследванията бяха безмилостни. Само преди няколко месеца двама млади йезуити бяха екзекутирани публично под одобрителните викове на тълпата. Жена, заподозряна, че е дала подслон на католически свещеник, беше обесена на площада. Друг човечец беше застигнат от същата ужасяваща съдба заради единственото престъпление, че се върнал в лоното на Римската църква. На католиците беше забранено да практикуват право, лишаваха ги от британско гражданство, не можеха да отворят магазин или кантора, нито да омъжат дъщерите си или да ги пратят в манастир, нямаха никакъв начин да осигурят своята и на децата си прехрана… Англиканският църковен трибунал ги бе отлъчил. Оставаше им алтернативата да емигрират или да стигнат до жесток и унизителен край.

Гай Фокс прекъсна размислите си за миг. Беше му се сторило, че чува подозрителен шум. Промъкна се тихо до вратата и я открехна. Уличката беше тъмна, зарината в боклуци, които местните жители изхвърляха през прозорците си. От мястото си различаваше входа на къщата, която Томас Пърси, член на кралския двор и участник в заговора, се бе погрижил да наеме няколко месеца по-рано. Мазето, в което се криеше сега Гай Фокс, принадлежеше на този дом. Той се огледа наляво, после надясно. Нямаше никого. Навярно беше просто плъх. В града гъмжеше от гризачи.

– Мръсни гадини – изруга Фокс и засука мустака си. Спомняше си, че плъховете бяха донесли епидемия от чума миналото лято, няколко седмици след като бе транспортирал своите 36 бурета барут по Темза, бе ги стоварил при Уестминстърския мост и ги бе скрил в подземието. Всичко беше готово, за да вдигне във въздуха двореца, но заради чумата откриването на Парламента бе отложено. В края на август Гай беше забелязал, че барутът е станал неизползваем. Беше се наложило да го подмени изцяло – и всичко това заради плъховете!

Той затвори вратата и се върна да седне на бурето. Беше напрегнат. Нуждаеше се от една хубава лула, но щеше да бъде чиста лудост да пали огън с всички тези експлозиви край себе си. Вече нямаше търпение да приключи с цялата тази работа. Да подпали фитила на тези бъчви и най-после да се махне от това ужасно място, където беше принуден да се свива – той, човекът на действието, войникът, героят!

Беше роден в Йорк преди трийсет и пет години. Баща му умря, когато той беше осемгодишно момченце. Майка му се омъжи отново за католик „отказник“, както наричаха отказващите да присъстват на англиканските служби. Гай на свой ред премина към католицизма. Веднага щом стана на възраст да се сражава, той замина на континента, за да участва в развихрилите се битки между католици и протестанти. Отиде във Фландрия, за да брани католическа Испания срещу нидерландските реформатори протестанти. Участва в превземането на Кале след десетдневна обсада през 1596 г. Испанските войски, водени от дон Луис де Веласко атакуваха града и успяха да изненадат френските сили на Анри IV и английските наемници, изпратени като подкрепление от Елизабет I. Гай Фокс се прояви в сражението и бе възнаграден с командирски пост. Смени името си от Гай на Гуидо и замина за Испания, после за Брюксел, където срещна Томас Уинтър в началото на 1604 г. След като изгълта няколко пинти пиво в мрачното приземие на една таверна край Гранд Палас, Уинтър взе да прави неясни намеци за подготовката на някакъв заговор за убийството на крал Джеймс I. Гай Фокс усети как сърцето му се разтуптява. Да се премахне кралят негодник! Да се разпали католическо въстание! Каква прекрасна програма! Той искаше да вземе на всяка цена участие в тази конспирация, дори това да включваше завръщане в Англия, където самото му присъствие го поставяше извън закона.

През февруари Фокс беше представен на Робърт Кейтсби, ревностен католик, спечелил за каузата си много представители на провинциалната аристокрация. Те заедно бяха разработили план как да убият краля, като взривят Камарата на лордовете при официалното откриване на Парламента. За да се осъществи този амбициозен проект, бил нужен военен, свикнал да борави с барут и оръжия. Изборът им се спрял съвсем естествено върху него.

Заговорниците се срещнаха тайно през май в странноприемницата „Патицата и патока“ в Лондон, близо до Странд, за да уточнят плана за нападението. Решиха, че на Гай Фокс се пада да подпали фитила.

Само след няколко часа.

Отново се чу някакъв шум. Този път не беше му се сторило. Идваше от уличката. Беше глухо изтропване, сякаш някой буташе вратата. Явно беше някой от пияниците, бродещи из безлюдните улици на Лондон, след като бяха прекалили с бирата. Какво друго можеше да бъде? Ако копоите на краля или пазачите на парламента бяха надушили това скривалище, отдавна щяха да са нахлули. През всички тези месеци, когато Гай идваше почти всяка нощ да нагледа скъпоценния си барут, бяха имали безброй възможности да го арестуват. Защо ще чакат до последния момент?

Гай осъзна, че ръцете му треперят. Беше нервен. Ставаше трескав в очакване на неизбежната експлозия. Въобразяваше си несъществуващи опасности. Трябваше много бързо да се овладее, ако искаше да издържи до сутринта, до часа, когато парламентаристите щяха да се съберат в Камарата на лордовете.

Беше чул нещо… Трябваше да си изясни какво е.

Стисна здраво своя „Петронел“, спусна периферията на шапката си по-ниско над очите и отново се примъкна тихо до вратата.

Залепи ухо за дъските и се заслуша.

Нищо. Никакъв шум.

Много предпазливо отключи вратата с лявата ръка и я открехна, докато с дясната стискаше с всички сили дръжката на пищова си.

Пак нищо.

Щеше веднага да затръшне вратата, но внезапно обзет от съмнение, я отвори широко. Трябваше да се увери, че никой не го шпионира и че няма от какво да се опасява. Пристъпи в уличката, вдигнал оръжие, готов да открие огън при най-малкото движение.

Но нямаше време.

Два тъмни силуета изникнаха сякаш от никъде и му изтръгнаха пистолета от ръката. Почувства се като стегнат в клещи. Прозвуча изсвирване и в уличката отекнаха виковете на ескадрон гвардейци.

Появи се един мъж в пълна униформа и изгледа с презрение заговорника.

– Гай Фокс, арестувам ви в името на любимия ни крал Джеймс I за държавна измяна и подготовка на цареубийство.

Някъде в нощта камбана започна да отброява дванайсетте удара в полунощ.

Започваше нов ден.

5 ноември 1605 г.

Бележки:


[1] Отмъстители. Екипът от свръхгерои, създаден от студио „Марвел“. – Б. пр.

[2] От leader и fag (жаргонно за гей, педал), използвано от „Анонимните“ за онези, които се натискат прекалено да оглавят някоя операция. – Б. пр.

erabooks.net

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
"Анонимните": Запомни 5 ноември, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>