„Английският шпионин” от Даниъл Силва

От  |  0 коментара

Бившата съпруга на британския престолонаследник е любимка на нацията не само заради харизмата и стила си, но и заради благотворителната си дейност. Шумният й развод й донася омразата на кралското семейство, но и я превръща в най-известната жена в света. Когато луксозната яхта, на която принцесата почива край Карибските острови, е взривена, милиони хора скърбят за трагичната й смърт.

В медиите се разискват десетки възможни причини за взрива и се градят теории защо липсва една от спасителните лодки. Но само директорът на МИ6 знае кой е избягал с лодката преди взрива. Еймън Куин е добре познат на британските тайни служби от времената на атентатите на ИРА. Майстор на взривовете, Куин сега поема поръчки на терористични организации. За отстраняването му ще се погрижи най-добрият шпионин – легендарният Габриел Алон. Този път обаче той няма да действа сам: към операцията се включва и старият му познат Кристофър Келър, който отлично познава мишената. Бивш шпионин на МИ5 и настоящ наемен убиец, Келър някога бе нает да ликвидира Алон. Сега обаче ще бъде негов партньор.

ОТКЪС

Първа част

Смъртта на една принцеса
Густавия, Сен Бартелеми

Нищо от това нямаше да се случи, ако Спайдър Барнс не беше се напил у Еди две нощи преди отплаването на „Аврора“. Спайдър бе смятан за най-добрия корабен готвач в целия Карибски басейн. Той беше сприхав, но напълно незаменим, луд гений в колосана бяла куртка и престилка. Спайдър, видите ли, имаше кулинарно образование. Той бе работил в Париж. Беше работил в Лондон. Беше пребивавал в Ню Йорк и Сан Франсиско и бе имал нещастен престой в Маями, преди да напусне окончателно ресторантьорския бизнес и да се пристрасти към свободата, която му даваше морето. Сега работеше на големи яхти – от онези, които филмовите звезди, рапърите, магнатите и позьорите наемаха, за да направят впечатление. А когато не беше до печката, Спайдър неизменно седеше в някой от най-добрите барове на сушата. Според него барът на Еди бе един от петте най-добри в Карибския басейн, може би дори един от петте най-добри в света. Онази вечер той започна в седем часа с няколко бири, в девет изпуши един джойнт в притъмнялата градина, а в десет съзерцаваше първата си чаша ром с ванилия. Струваше му се, че светът е прекрасен. Барнс бе пиян и беше в рая.

Обаче после забеляза Вероника и вечерта взе опасен обрат. Тя беше нова на острова – едно изгубено момиче, европейка с неустановен произход, която сервираше напитки на екскурзиантите в долнопробния съседен бар. Вероника беше хубава – „хубава като цветна украса“, както отбеляза Спайдър на безименния си другар по чашка – и той се влюби в нея точно за десет секунди. Предложи й брак, което бе любимият му подход към жените, и когато тя му отказа, предложи просто да правят секс. Това някак си проработи и двамата бяха забелязани да се клатушкат под проливния дъжд в полунощ. И това беше последният път, когато някой го бе виждал – в 00,03 часа, в една дъждовна нощ в Густавия, мокър до кости, пиян и влюбен за пореден път.

Капитанът на „Аврора“ – 47-метровата луксозна моторна яхта, която бе акостирала в залива на Насау, мъж на име Реджиналд Огилви, беше бивш офицер от Кралския военноморски флот, великодушен диктатор, който спеше с копие от корабния устав и наследената от дядо му Библия на крал Джордж на нощното си шкафче. Той никога не се беше притеснявал за Барнс толкова, колкото в девет часа на следващата сутрин, когато Спайдър не се яви на редовната оперативка на екипажа и обслужващия персонал. Това не беше обикновена оперативка, защото „Аврора“ се подготвяше за посрещането на много важна гостенка. Само Огилви знаеше нейната самоличност. Знаеше също, че свитата й ще включва екип от охранители и че тя е, меко казано, взискателна, което обясняваше защо бе разтревожен от отсъствието на прочутия си готвач.

Огилви информира за ситуацията капитана на пристанището в Густавия, а той, от своя страна, надлежно съобщи на местната жандармерия. Двама полицаи почукаха на вратата на малкото бунгало на Вероника, намиращо се на склона на хълма, но и от Вероника нямаше никаква следа. След това те претърсиха различните места на острова, където пияниците и хората с разбити сърца обикновено биваха изхвърлени на брега след някоя разгулна нощ. Един червендалест швед в „Льо Селект“ заяви, че същата сутрин е черпил Спайдър с бира „Хайнекен“. Някой друг каза, че го е видял да крачи по плажа в Коломбие, а имаше и слух, който така и не се потвърди, за някакво неутешимо създание, виещо срещу луната в пустошта на Тоани.

Жандармите стриктно провериха всяка следа. След това претърсиха острова от север на юг, от единия до другия край, но без никакъв резултат. Няколко минути след залез-слънце Реджиналд Огилви уведоми екипажа на „Аврора“, че Спайдър Барнс е изчезнал и че бързо трябва да му се намери подходящ заместник. Екипажът се пръсна из острова – от крайбрежните ресторанти на Густавия до плажните барове на Гран Кюл дьо Сак. И в девет вечерта, в най-невероятното място, те откриха своя човек.

**

Той бе пристигнал на острова в разгара на сезона на ураганите и се бе настанил в облицованата с дърво вила в далечния край на плажа в Лориан. Мъжът нямаше други вещи, освен един брезентов сак, купчина сериозни книги, радио и раздрънкан скутер, който бе придобил в Густавия срещу няколко мръсни банкноти и една усмивка. Книгите бяха дебели и тежки, за ерудити, радиото се отличаваше с качество, каквото вече рядко се среща. Късно през нощта, когато той седеше на верандата с хлътнал под и четеше на светлината на къмпингова лампа, звуците на музиката се носеха над шумоленето на палмовите листа и тихия плясък на прибоя. Мъжът слушаше основно джаз и класическа музика, понякога малко реге по отвъдморските радиостанции. В началото на всеки час той отпускаше книгата в скута си и слушаше внимателно новините по Би Би Си. Когато новинарската емисия свършеше, търсеше в ефира нещо по свой вкус и палмите и морето отново танцуваха в ритъма на музиката му.

Отначало не беше ясно дали беше на почивка, или просто минаваше, дали се укриваше, или планираше да се засели за постоянно на острова. Парите, изглежда, не бяха проблем за него. Сутрин, когато се отбиваше в хлебарницата за хляб и кафе, мъжът винаги оставяше щедър бакшиш на момичетата. А следобед, когато посещаваше пазарчето до гробището за своята немска бира и пакет американски цигари, той никога не си правеше труда да си прибере рестото, което издрънчаваше в съответното гнездо на автомата. Говореше сносно френски, но с акцент, който никой не можеше да определи точно. Испанският му, на който говореше с доминиканеца, работещ на бара в „Джо Джо Бъргър“, беше много по-добър, но и при него се долавяше онзи акцент. Момичетата в хлебарницата решиха, че е австралиец, но сервитьорите в „Джо Джо Бъргър“ смятаха, че е африканер*. Африканерите бяха разпръснати из целите Кариби. Повечето от тях бяха свестни хора, но имаше и такива, чиито бизнес интереси не бяха съвсем законни.

*Представител на белите жители на Република Южна Африка. – Б. пр.

Макар да нямаше определена работа, дните му не изглеждаха съвсем безцелни. Мъжът закусваше в хлебарницата, спираше при вестникарската будка в Сен Жан да вземе пакет с пристигащите с ден закъснение английски и американски вестници, провеждаше стриктно ежедневната си тренировка на плажа, четеше дебелите си художествени и исторически книги с нахлупена ниско над очите шапка. А веднъж нае корабче и прекара следобеда в гмуркане край островчето Торту. Обаче неговото безделие изглеждаше по-скоро принудително, отколкото доброволно. Той имаше вид на ранен войник, копнеещ да се върне на бойното поле, изгнаник, мечтаещ за изгубената си родина, където и да беше тя.

Според Жан Марк – митнически служител на летището, той бе пристигнал с полет от Гваделупа с валиден венесуелски паспорт и носеше ексцентричното име Колин Ернандес. Мъжът, изглежда, беше продукт на кратък брак между майка с английско-ирландски произход и баща испанец. Майка му се изживявала като поетеса, а баща му бил извършил някаква финансова далавера. Колин ненавиждаше стареца си, но говореше за майка си така, сякаш нейното канонизиране беше само въпрос на формалност. Той носеше нейна снимка в портфейла си. Светлокосото момче в скута й не приличаше много на Колин, но така се случваше с времето.

Според паспорта му мъжът бе на трийсет и осем години, което изглеждаше точно, а по професия беше „бизнесмен“, което можеше да означава почти всичко. Момичетата от хлебарницата смятаха, че е писател, търсещ вдъхновение. Как иначе можеше да се обясни фактът, че той почти винаги беше с книга в ръка? Обаче продавачките на пазара измислиха една безумна теория, впрочем напълно необоснована, че е убил човек в Гваделупа и се укрива в Сен Бартелеми, докато случаят утихне. Доминиканецът от „Джо Джо Бъргър“, който всъщност се укриваше, намери хипотезата за смехотворна. Според него Колин Ернандес бе просто още един ленив безделник, който живееше от попечителския фонд, основан от баща му, когото мразеше. Той щеше да остане на острова, докато се отегчи или финансите му намалеят. Тогава щеше да отлети някъде другаде и след ден-два щеше да им бъде трудно да си спомнят името му.

Най-накрая – месец след пристигането на мъжа – се забеляза лека промяна в обичайните му занимания. След като обядва в „Джо Джо Бъргър“, той посети фризьорския салон в Сен Жан и когато излезе, рошавата му черна грива бе подстригана, добре оформена и блестяща. На следващата сутрин, когато се появи в хлебарницата, Колин беше гладко избръснат и облечен с панталони в цвят каки и снежнобяла риза. Той закуси както винаги – голямо кафе еспресо и пълнозърнесто селско хлебче, и чете дълго вчерашния лондонски „Таймс“. След това, вместо да се върне в своята вила, яхна скутера си и отпраши към центъра на Густавия. По обяд най-накрая стана ясно защо мъжът, наречен Колин Ернандес, беше дошъл в Сен Бартелеми.

**

Той отиде първо във величествения стар хотел „Карл Густав“, но главният готвач, след като научи, че няма завършено кулинарно образование, отказа да го интервюира. Собствениците на „Мая“ го отпратиха учтиво, както стори и управата на „Уол Хаус“, „Оушън“ и „Ла Кантина“. Колин опита в „Ла Плаж“, но там не проявиха интерес. Не проявиха такъв и в „Идън Рок“, „Гуанаани“, „Ла Крепри“, „Льо Жарден“, „Льо Грен дьо Сел“ – самотния аванпост с изглед към крайморските езера. Дори „Ла Глориет“, основан от политически изгнаници, не искаше да си има работа с него.

Без да се отчайва, Колин опита късмета си в неизвестните „бижута“ на острова: бара на летището, креолското ресторантче на отсрещната страна на улицата, малкото заведение за пица и италиански сандвичи на паркинга на супермаркет „Л’Оази“. И точно там най-накрая му се усмихна щастието, защото научи, че главният готвач в „Льо Пиман“ бе напуснал с гръм и трясък след отдавна зреещ скандал относно работното време и заплатата му. В четири следобед, след като демонстрира уменията си в малката като къщичка за птици кухня на „Льо Пиман“, той бе назначен на работа. Колин изработи първата си смяна още същата вечер. Отзивите на всички бяха възторжени.

В действителност не отне много време мълвата за кулинарното му майсторство да обиколи малкия остров. „Льо Пиман“ – някога средище на местните жители и редовни посетители, скоро бе пълен с нови клиенти, които възхваляваха новия тайнствен готвач с ексцентричното английско-испанско име. От „Карл Густав“ се опитаха да го примамят при тях, както направиха и от „Идън Рок“, „Гуанаани“ и „Ла Плаж“, но всички удариха на камък. Ето защо капитанът на „Аврора“ – Реджиналд Огилви, не хранеше особени надежди, когато пристигна без резервация в „Льо Пиман“ вечерта след изчезването на Спайдър Барнс. Той бе принуден да чака нетърпеливо на бара в продължение на трийсет минути, преди накрая да му бъде дадена маса. Огилви поръча три вида хапки и три предястия. Като опита всичките, поиска да размени няколко думи с готвача. Изтекоха десет минути, преди желанието му да бъде удовлетворено.

-         Гладен ли останахте? – попита мъжът, наречен Колин Ернандес, като погледна надолу към чиниите с храна.

-         Не съвсем.

-         Тогава защо сте тук?

-         Исках да видя дали сте толкова добър, за колкото всички, изглежда, ви смятат.

Огилви протегна ръка и се представи – ранг и име, последвано от името на кораба му. Мъжът на име Колин Ернандес повдигна въпросително вежди.

-         „Аврора“ е корабът на Спайдър Барнс, нали?

-         Познавате ли Спайдър?

-         Мисля, че веднъж пийнахме заедно.

-         Не сте единственият.

Реджиналд огледа преценяващо стоящия пред него мъж. Той притежаваше стегнато, здраво, херкулесово телосложение. Според набитото око на англичанина, мъжът изглеждаше като човек, който е плавал в бурно море. Той имаше гъсти черни вежди и добре оформена, волева брадичка. Огилви си помисли, че това е лице, създадено да поема удари.

-         Вие сте венесуелец – каза той.

-         Кой го казва?

-         Всички, които са отказали да ви наемат, когато сте търсели работа.

Очите на капитана се преместиха от лицето върху ръката, подпряна на облегалката на отсрещния стол. Не се виждаше татуировка, което той възприе като положителен знак. Огилви смяташе съвременната култура на татуирането за форма на самонараняване.

-         Пиете ли? – попита той.

-         Не и като Спайдър.

-         Женен ли сте?

-         Бях женен само веднъж.

-         Имате ли деца?

-         Боже, не.

-         Някакви пороци?

-         Колтрейн* и Монк**.

*Джон Колтрейн (1926–1967) – американски джаз саксофонист и композитор, чиято музика и творчество оказват огромно влияние върху развитието на джаза. – Б. пр.

**Телониъс Монк (1917–1982) – известен американски джаз пианист и композитор, един от създателите на бибопа. – Б. пр.

-         Да сте убивали някого?

-         Не, доколкото си спомням.

Той заяви това с усмивка. В отговор Реджиналд Огилви също се усмихна.

-         Питам се дали мога да ви изкуша да напуснете всичко това – каза той, оглеждайки скромната зала с открити пространства. – Готов съм да ви плащам щедро възнаграждение. А когато не сме в открито море, ще разполагате с достатъчно свободно време да правите каквото си искате, когато не готвите.

-         Колко щедро възнаграждение?

-         По две хиляди на седмица.

-         Колко получаваше Спайдър?

-         Три хиляди – отговори капитанът след кратко колебание, – но Спайдър беше с мен в продължение на два сезона.

-         Сега той не е с вас, нали?

Огилви си даде вид, че го обмисля.

-         Три хиляди, договорихме се – каза той, – но имам нужда да започнете веднага.

-         Кога отплавате?

-         Утре сутрин.

-         В такъв случай – каза мъжът на име Колин Ернандес, – предполагам, че ще трябва да ми плащате по четири хиляди.

Реджиналд Огилви – капитан на яхтата „Аврора“, огледа внимателно блюдата на масата, преди да се изправи тежко на крака.

-      В осем часа – каза той. – Не закъснявайте.

**

Франсоа – избухливият собственик на „Льо Пиман“, родом от Марсилия, не прие добре новината. Започна с купища обиди, изречени скорострелно на южняшки жаргон. Последваха закани за разплата. После и празна бутилка от доста добро „Бордо“, която се разби на хиляди изумруденозелени парчета, когато бе запратена в стената на малката кухня. По-късно Франсоа щеше да отрича, че се е целил в напускащия го готвач. Но сервитьорката Изабел, която бе свидетелка на инцидента, щеше да оспори неговата версия за събитията. Франсоа, кълнеше се тя, хвърлил бутилката като кинжал право към главата на господин Ернандес. А господин Ернандес, спомняше си Изабел, я избягнал с почти неуловимо движение, бързо като мигване на окото. След това изгледал студено Франсоа, сякаш преценял как най-добре да му счупи врата. После спокойно свалил безупречно бялата си престилка и се метнал на своя скутер.

Колин прекара остатъка от тази нощ на верандата на вилата си, четейки на светлината на къмпинговата лампа. В началото на всеки час той отпускаше книгата си и слушаше новините по Би Би Си, докато вълните с плисък прииждаха и се отдръпваха от пясъчния бряг, а палмовите листа шумоляха от нощния вятър. На сутринта, след ободряващо плуване в морето, Колин взе душ, облече се и прибра вещите си в брезентовия си сак: дрехите, книгите, радиоапарата. Освен това прибра в сака и две неща, които бяха оставени за него на островчето Торту: 9-милиметров пистолет „Стечкин“ със завит на цевта заглушител и правоъгълен пакет, двадесет на петдесет сантиметра. Пакетът тежеше точно седем килограма. Колин го постави в средата на сака, така че да стои стабилно, докато го носи.

Той напусна плажа в Лориан в седем часа и трийсет минути и с брезентовия сак в скута, отпраши със скутера си за Густавия. „Аврора“ искреше в края на пристанището. Колин се качи на борда й в осем без десет и бе заведен до каютата си от неговия помощник-готвач – слаба английска девойка с невероятното име Амилия Лист. Той прибра вещите си в шкафа, в това число пистолета „Стечкин“ и седемкилограмовия пакет, и облече белите панталони и куртка на готвач, които бяха оставени на койката му. Амилия Лист го чакаше в коридора, когато излезе. Тя го придружи до камбуза* и го заведе на обиколка в склада за сухи провизии, хладилното помещение и килера за вино. Точно там, в прохладния мрак, му мина първата сексуална мисъл за английската девойка в снежнобяла униформа. Колин не направи нищо, за да я прогони. Беше пазил целомъдрие толкова много месеци, че едва си спомняше какво е чувството да докоснеш косата на жена или да погалиш гола гръд.

*Корабна кухня. – Б. пр.

Няколко минути преди десет часа по корабния интерком съобщиха всички членове на екипажа да се явят на задната палуба. Мъжът на име Колин Ернандес последва Амилия Лист навън и стоеше до нея, когато два черни рейндж роувъра спряха на кърмата на „Аврора“. От първия слязоха две кикотещи се, загорели от слънцето девойки и рус четиресетгодишен мъж с червендалесто лице, който държеше в едната си ръка дръжките на розова плажна чанта, а в другата – гърлото на отворена бутилка шампанско. От втория рейндж роувър изскочиха двама атлетични мъже, последвани след малко от жена, която изглеждаше така, сякаш страда от неизлечима меланхолия. Тя носеше прасковена на цвят рокля, която оставяше впечатлението за частична голота, широкопола шапка, хвърляща сянка върху слабите й рамене, и големи слънчеви очила, които скриваха голяма част от порцелановото й лице. Дори и така, човек веднага можеше да я познае. Профилът й я издаваше, профилът, на който толкова много се възхищаваха модните фотографи и папараците, дебнещи всяка нейна стъпка. Тази сутрин нямаше папараци. За пръв път тя им се беше изплъзнала.

Жената стъпи на борда на „Аврора“, сякаш прекрачваше края на отворен гроб, и закрачи бързо край строения екипаж, без да каже нито дума или да ги погледне, минавайки толкова близо до мъжа на име Колин Ернандес, че той едва потисна желанието си да я докосне, за да се увери, че е реална, а не холограма. Пет минути по-късно „Аврора“ отплава от пристанището и по обяд очарователният остров Сен Бартелеми приличаше на кафяво-зелена бучка на хоризонта. Изтегната без горнище на предната палуба, с напитка в ръка, печейки на слънце безупречната си кожа, бе най-известната жена в света. А една палуба по-долу, подготвящ за предястие тартар от риба тон с краставица и ананас, бе мъжът, който щеше да я убие.

Втора глава

Край Подветрените острови

Всички знаеха историята. И дори тези, които се преструваха, че не ги е грижа, или изразяваха презрение към ширещото се по цял свят възхищение към нея, знаеха и най-малките гадни подробности. Тя беше изключително срамежлива и красива девойка от Кент, произхождаща от средната класа, която бе успяла да влезе в Кеймбридж, а той беше красивият и малко по-възрастен от нея бъдещ крал на Англия. Бяха се запознали на университетски дебат за опазването на околната среда и според слуховете бъдещият крал моментално се беше влюбил в нея. Бе последвало продължително ухажване, деликатно и дискретно. Момичето бе проучено от хората на бъдещия крал, а бъдещият крал – от нейните хора. Накрая един от най-скандалните таблоиди успя да заснеме двойката на излизане от ежегодния летен бал на херцога на Рътланд в замъка Белвоар. От Бъкингамския дворец пуснаха едно суховато съобщение, потвърждаващо очевидното, че бъдещият крал и момичето от средната класа без аристократична кръв се срещат. После, месец по-късно, след като таблоидите се надпреварваха да публикуват слухове и спекулации, от двореца обявиха, че момичето от средната класа и бъдещият крал планират да сключат брак.

Те се венчаха в катедралата „Сейнт Пол“ в една юнска утрин, когато от буреносното небе на Южна Англия се лееше пороен дъжд. По-късно, когато връзката им се разпадна, някои британски журналисти написаха, че тя е била обречена от самото начало. По темперамент и възпитание девойката бе напълно неподготвена за липсата на личен живот в кралското семейство, а по същите причини бъдещият крал беше също толкова неподготвен за брачния живот. Той имаше много любовници, всъщност неизброимо много, и тя го наказа, като допусна в леглото си един от телохранителите си. Когато научи за аферата, бъдещият крал заточи бодигарда в един отдалечен граничен пост в Шотландия. Отчаяна, тя направи опит за самоубийство, като погълна свръхдоза приспивателни, и бе откарана бързо в спешното отделение на болница „Света Ана“. От Бъкингамския дворец обявиха, че страда от обезводняване, причинено от грипно заболяване. Когато бе зададен въпросът защо съпругът й не я е посетил в болницата, от двореца смотолевиха нещо за препълнен график. Изявлението повдигна повече въпроси, отколкото да даде отговори.

След изписването й за кралските наблюдатели стана ясно, че не всичко е наред с красивата съпруга на бъдещия крал. Въпреки това тя изпълни съпружеския си дълг, като го дари с двама наследници – син и дъщеря, и двамата родени преждевременно заради тежките бременности. Кралят показа своята благодарност, като се върна в леглото на жената, на която някога бе предложил брак, а принцесата се отплати, като постигна световна известност, засенчвайки тази на считаната за светица майка на краля. Тя пътуваше по света в подкрепа на благородни каузи, като тълпи от репортери и фотографи дебнеха всяка нейна дума и действие, и въпреки това през цялото време сякаш никой не забеляза, че принцесата постепенно върви към нещо като лудост. Накрая – с нейната благословия и мълчаливо съдействие – всичко бе разкрито на страниците на една скандално откровена книга: изневерите на съпруга й, пристъпите на депресия, опитите за самоубийство, хранителното разстройство, предизвикано от постоянното й излагане на показ пред пресата и обществеността. Вбесен, бъдещият крал организира серия от ответни разкрития пред пресата относно нестабилното поведение на съпругата си. След това дойде смъртоносният удар – запис на един страстен телефонен разговор между принцесата и нейния любовник. Сега вече се намеси кралицата. Тъй като това излагаше на опасност монархията, тя поиска двойката да се разведе възможно най-бързо. Те го направиха месец по-късно. Бъкингамският дворец излезе с изявление, обявяващо без грам ирония „приятелското“ прекратяване на кралския брак.

На принцесата беше позволено да запази своето жилище в двореца Кенсингтън, но бе лишена от титлата Нейно кралско височество. Кралицата й предложи второстепенна титла, но тя отказа, предпочитайки да се обръщат към нея на малко име. Принцесата дори се отказа от телохранителите си от отдел „Специални операции“, защото ги възприемаше повече като шпиони, отколкото като пазители на нейната сигурност. От двореца тайно следяха нейните действия и хората, с които общуваше, както правеше и британското разузнаване, което я считаше по-скоро за досадно неудобство, отколкото за заплаха за кралството.

Пред обществото тя беше лъчезарното лице на световното състрадание. Но при закрити врати пиеше твърде много и се обграждаше с антураж, който един кралски съветник описа като „евробоклук“. На това пътуване обаче свитата й беше по-малка от обикновено. Двете жени със слънчев загар бяха приятелки от детството, мъжът, качил се на „Аврора“ с отворена бутилка шампанско, беше Саймън Хейстингс Кларк – фантастично богатият виконт, който й обезпечаваше разкошния живот, с който бе свикнала. Именно Хейстингс Кларк я возеше по целия свят със своята частна флотилия от самолети и пак той плащаше за нейните бодигардове. Двамата мъже, които ги придружаваха до Карибите, бяха наети от частна охранителна фирма в Лондон. Преди да напуснат Густавия, те бяха направили само повърхностна проверка на „Аврора“ и нейния екипаж. По отношение на мъжа, наречен Колин Ернандес, зададоха един-единствен въпрос: „Какво ще има за обяд?“.

**

По искане на бившата принцеса обядът беше шведска маса с леки ястия, въпреки че нито тя, нито придружителите й изглеждаха много заинтересовани от храната. Те пиха доста този следобед, докато се припичаха на силното слънце на предната палуба, но проливният дъжд ги накара да се приберат със смях в каютите си. Останаха там до девет вечерта, когато излязоха издокарани като за градинско парти в Съмърсет. Бяха им сервирани коктейли и хапки на задната палуба, а след това отидоха в главния салон за вечерята: салата с винегрет с трюфели, последвана от ризото с омар и агнешки котлети с артишок, лимон, тиквички и едър червен пипер. Бившата принцеса и спътниците й заявиха, че храната е великолепна, и поискаха да видят готвача. Когато той най-накрая се появи, те го аплодираха с детинско възхищение.

-         Какво ще ни приготвите утре вечер? – попита бившата принцеса.

-         Това ще е изненада – отговори Колин с особения си акцент.

-         О, добре – каза тя, като го удостои със същата усмивка, която бе виждал на безброй корици на списания. – Обичам изненадите.

Екипажът беше малък – общо осем души, и в задълженията на готвача и неговия помощник влизаше да измият порцелановите съдове, чашите за вино, сребърните прибори за хранене, тенджерите, тиганите и приборите за готвене. Те стояха рамо до рамо пред мивката дълго след като бившата принцеса и нейните спътници си бяха легнали, ръцете им от време на време се докосваха в топлата сапунена вода, а костеливият й ханш се притискаше в бедрото му. А веднъж, докато се разминаваха с мъка покрай шкафа за кърпи, твърдите зърна на гърдите й прокараха две линии през гърба му, изпращайки електрически импулс и приток на кръв към слабините му. Те се прибраха сами в каютите си, но няколко минути по-късно той чу тихо почукване на вратата си. Тя му се отдаде, без да издаде и звук. Беше като да се любиш с глухоняма.

-         Може би това беше грешка – прошепна Амилия в ухото му, когато свършиха.

-         Защо го казваш?

-         Защото ще работим заедно дълго време.

-         Не толкова дълго.

-         Не възнамеряваш ли да останеш?

-         Зависи.

-         От какво?

Готвачът не каза нищо повече. Тя отпусна глава на гърдите му и затвори очи.

-         Не можеш да останеш тук – каза той.

-         Знам – отвърна Амилия сънливо. – Само за малко.

**

Колин лежа неподвижно дълго след като Амилия Лист заспа на гърдите му, докато „Аврора“ се издигаше и спускаше под него, а умът му прехвърляше подробностите за това, което щеше да последва. Най-накрая, в три часа след полунощ, готвачът стана от койката и както си беше гол, отиде с тихи стъпки до шкафа. Облече безшумно черен панталон, вълнен пуловер и черно водоустойчиво яке. После махна опаковката на пакета с размери двадесет на петдесет сантиметра и тежащ точно седем килограма, включи електрическото захранване и настрои таймера на детонатора. Колин върна пакета в шкафа и посегна за пистолета „Стечкин“, когато чу девойката да се движи зад него. Той се обърна бавно и се втренчи в нея в тъмнината.

-         Какво беше това? – попита тя.

-         Върни се да спиш.

-         Видях червена светлина.

-         Тя беше от радиото ми.

-         Защо слушаш радио в три през нощта?

Преди да успее да отговори, нощната лампа заблестя. Очите й пробягаха по черното му облекло, преди да се спрат на пистолета със заглушител, който все още бе в ръката му. Девойката отвори уста да изкрещи, но той притисна длан върху лицето й, преди да излезе и звук. Докато тя се бореше да се освободи от хватката му, Колин прошепна успокоително в ухото й:

-         Не се притеснявай, любима. Ще те заболи съвсем малко.

Очите й се разшириха от ужас. Тогава той завъртя рязко главата й наляво, счупвайки гръбначния й стълб, и я прегърна нежно, докато тя умираше.

**

Не беше обичайно Реджиналд Огилви да поема самотните часове на среднощната вахта, но загрижеността за безопасността на известната му пътничка го отведе на мостика на „Аврора“ рано тази сутрин. Той проверяваше прогнозата за времето на корабния компютър, с чаша кафе в ръка, когато мъжът на име Колин Ернандес се появи в горната част на стълбата, водеща от каютите към палубата, облечен целият в черно. Огилви вдигна рязко поглед и попита:

-         Какво правите тук? – Обаче единственият отговор, който получи, бяха два куршума от стечкина със заглушител, които пробиха предницата на униформата му и разкъсаха сърцето му.

Чашата с кафе издрънча шумно на пода и Огилви, издъхнал начаса, се стовари до нея. Убиецът му отиде спокойно до пулта за управление, направи лека корекция в курса на яхтата и слезе по стълбата, по която бе дошъл. Главната палуба беше пуста, нямаше други членове на екипажа на вахта. Той спусна една от спасителните лодки в черното море, качи се в нея и освободи въжето.

Понесен от течението, Колин се полюшваше под балдахина от диамантенобели звезди, гледайки как „Аврора“ – един неуправляем, призрачен кораб, се носи на изток към морските пътища на Атлантическия океан. Той погледна светещия циферблат на часовника си. След това, когато таймерът показа нула, отново вдигна очи. Изтекоха още петнайсет секунди – достатъчно време, за да обмисли малко вероятната възможност бомбата да е била дефектна. Най-сетне хоризонтът се озари от блясък – ослепителнобялата светкавица на взрива, последвана от оранжево-жълтото зарево на вторичните експлозии и пожара.

Звукът беше като тътена на далечна гръмотевица. След това се чуваше само плисъкът на морските вълни в борда на лодката и вятърът. С натискането на един бутон Колин включи извънбордния двигател и гледа как „Аврора“ започна пътуването си към дъното. После обърна спасителната лодка на запад и даде газ.

* * *

„Английският шпионин”
Автор: Даниъл Силва
448 страници
Цена: 15,95лв/ 12,76 онлайн
hermesbooks.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
„Английският шпионин" от Даниъл Силва, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>