Уикенд четиво: “Погледни отново” от Демиан Букай

От  |  0 коментара

Демиан Букай, синът на Хорхе Букай – най-четеният автор през последните години в България, дебютира със своя книга. По случай премиерите на новите си книги, Букай – баща и син, ще пристигнат заедно в България на 9 юни. Освен с читателите си в София, тази година двамата Букай ще се срещнат и с почитателите си във Велико Търново и Пловдив. Това ще бъде първото посещение на Демиан Букай у нас, докато Хорхе е гостувал в три поредни години – през 2010, 2011 и 2012 година. Сега Букай – баща и син, ще направят съвместна премиера под мотото „Нека Ни Разкажат“, в която ще представят заедно новите си книги – „Погледни отново“ на Демиан и „20 стъпки напред“ на Хорхе Букай, която ще излезе успоредно с пристигането на авторите в страната. Датите и местата за срещите на Демиан и Хорхе Букай с техните почитатели в София, Велико Търново и Пловдив ще бъдат обявени в следващите седмици. В уикенд четивото тази седмица ви представяме цялата първа глава от книгата „Погледни отново“ на Демиан Букай, издавана на български от “Хермес”.

За книгата „Погледни отново“

Още със заглавието си книгата на Демиан Букай провокира изследователския дух, който тлее в нас. Всички се сблъскваме с многобройни трудности в живота си, имаме своите дилеми, колебания и съмнения. Авторът на тази книга ни приканва да променим перспективата, с която гледаме на живота си. Може би, ако успеем да погледнем с други очи на проблема, който ни измъчва, ще установим, че той всъщност не е толкова страшен, колкото ни се струва. Че буди в нас смях, вместо тъга; приемане – вместо негодувание; разбиране – вместо отрицание… И ако успеем да пренесем този нов поглед върху конфликтите, с които се сблъскваме ежедневно, ще успеем да си изградим нова, по-ефективна стратегия за справяне с трудностите. Всяка от разгледаните проблемни ситуации е илюстриарана с примери от филми, като „Матрицата”, „Междувездни войни” и др.; от книги: на Дж. Р. Толкин, Урсула Ле Гуин, Михаел Енде, Хорхе Луис Борхес; от дзен-будизма, митологията, както и с истории, библейски разкази, цитати от древни философи… Всички те имат за цел да помогнат на читателя да открие нещо, което досега е убягвало от погледа му. Защото само ако успеем да погледнем на себе си и на света по нов начин, само тогава промяната ще стане възможна.

Предговор от Хорхе Букай

Прекалено силно се вълнувам, докато пиша този предговор, и затова се боя, че няма да намеря подходящите думи, за да предам дори и бегло какво точно изпитвам. Давам си сметка, че подобно разтърсващо чувство не би следвало да ме учудва. Малко хора на този свят имат като мен преимуществото да са избрани от собствения си син да напишат предговора към неговата първа творба.

За да ме затрудни още повече, доктор Демиан Букай вдигна прекалено високо летвата с великолепното си и трогателно въведение към моята собствена книга „Да стигнем до върха и да продължим нагоре”.
Правилно казват, че бащата разбира дали е изпълнил дълга си, когато види, че децата му вършат нещата по-добре, отколкото той самият би ги свършил. В този ред на мисли сега ми хрумва, че книгата, която се готвите да прочетете, е до голяма степен свидетелство за личния ми успех поне в това начинание – най-важното от всички, с които някога съм се захващал: това да бъда баща.

Не им е било лесно с такъв родител – така твърдят децата ми, но за свое оправдание ще кажа, че и на мен не ми беше лесно с такива деца, които отрано и напълно основателно се научиха да се бунтуват, да оспорват решенията на родителите си и сами да търсят отговорите. Както е видно, професията и терапевтичният ми опит не ми помогнаха особено, да не кажа никак в тази насока; с едно изключение може би – никога не забравяхме и непрекъснато си повтаряхме взаимно краткото верую на гещалтпсихологията, което рамкира така чудесно най-добрите човешки взаимоотношения.

Двамата с автора на тази книга се научихме да съжителстваме със съзнанието, че:

за добро или за лошо аз си бях аз, а той – той,
че аз (макар да го казвам с болка) не бях дошъл на този свят, за да сбъдна всичките му очаквания,
а той (това вече наистина ми беше трудно, признавам) не бе дошъл на този свят, за да сбъдне моите.

Така установихме, че когато двамата се срещнехме и всичко помежду ни вървеше като по вода, беше чудесно.
А изправехме ли се един срещу друг, без да успеем да се срещнем, трябваше да бъдем търпеливи и да говорим за това, но не за да стигнем насила до среща, а за да изчакаме друга възможност.
Заедно научихме, че тези мимолетни разминавания бяха в реда на нещата, защото, естествено, с течение на времето аз ставах все повече аз, а той, за щастие, все повече той.

Погледни отново” е още със самото си заглавие предизвикателна покана за пробуждане на „изследователския дух”, който тлее във всекиго от нас. Опит за поощряване на най-любопитната, прозорлива и упорита страна от нашето вътрешно аз, която да ни помогне да открием сами себе си (да се от-крием), да се самоопознаем и приемем такива, каквито сме. Малка опора, за да направим първата и най-съществена крачка по пътя към себеосъществяването, към градежа на по-здравословен живот и възможно най-щастливото бъдеще – амбициозно предизвикателство, като се има предвид колко много се е писало, говорило и показвало в западния свят за психологията през последните сто години.
Макар и очевидно, че основната философия на автора на тази книга е философия на гещалт-терапевт хуманист, коментарите, творческите постановки, доводите и инструментите, които той предлага във всяка глава, несъмнено излизат от рамките на един-единствен теоретически подход. Това е еклектиката на терапевт, способен да подскаже определено тълкуване, да внуши катарзисно упражнение, да разкаже приказка или да открои подходяща метафора в сцена от известен филм (в което няма нищо неразбираемо и чудато) – област, между впрочем, новаторска и оригинална, в която авторът се справя умело и за която читателят несъмнено ще му бъде благодарен.
За мен бе голяма радост и удовлетворение да прочета, да се насладя и да се поуча от това ваше произведение, доктор Демиан Букай.
За мен е чест, Деми, че ти наистина си завършена и надарена личност, за каквато аз и всички, които те познаваме, те смятаме.
Много съм ти благодарен, сине, че продължаваш да бъдеш, както винаги, неизменен съучастник в най-щастливите ми мигове.

Хорхе Букай

ПЪРВА ЧАСТ

Аз, аз и аз

Да се борим с промяната

Той е сменил работата си, за да се посвети на онова, за което винаги е мечтал. Но нещо в него се бунтува. Нещо го притеснява. Липсват му старите колеги, както и простичките задачи, които е изпълнявал преди. И се пита дали не е направил погрешен избор.

ХОАКИН:

Хераклит го е описал по най-добрия и образен начин преди стотици години: „Никой не се къпе два пъти в една и съща река”. Защото водата и времето неумолимо текат и когато се върнеш в реката, водите й вече не са същите, както и ти не си такъв, какъвто някога си бил. Светът постоянно се променя, същото се отнася и за всекиго от нас. Това е неизбежно и безспорно – достатъчно е да погледнете край себе си (или в себе си), за да се уверите.
Преди време ми хрумна, че съществуват две форми, под които промяната може да се прояви в нашия живот или около нас. Първата ще наричам „пълзяща промяна”, а втората – „стъпаловидна”. Пълзящата промяна е низ от дребни изменения, които се трупат ден след ден и които ние, увлечени от ежедневието, не забелязваме. Овехтяването на вещите, порастването на децата, остаряването са типични примери за пълзяща промяна, но си мисля, че има и други неусетни явления, като преходът от влюбване към любов, които следват същия модел. Тези промени са постепенни и непрекъснати, затова ги осъзнаваме, когато нещо – снимка, спомен, дълго отсъствие – ни върне към миналото.
Стъпаловидната промяна от своя страна се характеризира с по-видими и напълно осъзнати изменения. Те понякога са планирани и предвидими, друг път ни изненадват, дори ни разтърсват. Смяната на жилище, новата работа, раждането и смъртта са стъпаловидни промени. В живота на една двойка преход от този тип е сключването на брак, но може да възникне и въз основа на други изрични уговорки („няма да се виждаме с други хора”, „ще отделяме повече време за нас двамата”). Стъпаловидната промяна настъпва за относително кратко време, поради което лесно разграничаваме какво е било преди и какво – после.
Тези два вида промени предизвикват доста различни преживявания у всеки човек; различни могат да бъдат и начините, по които ги посрещаме, но основните характеристики при всеки процес на промяна съвпадат и понякога пораждат еднакви затруднения.

Дали ще пълзи по полегат скат, или ще скача от стъпало на стъпало, животът ни – особено ако е здравословен – никога не спира, той винаги се движи. Както вече споменах и както несъмнено сте установили сами, промяната е неизбежна. Въпреки това много пъти се виждаме увлечени в опити непременно да я избегнем; правим всичко по силите си, та нещата да си останат същите, нищо да не помръдва. Стремим се да забавим, да отложим или ограничим промяната, да я заличим или тушираме. Когато това се окаже безполезно, обикновено прибягваме до друга стратегия – започваме да отричаме промяната… „нищо не е станало”. Остава едно последно и изтънчено средство – да се разбъркат нещата или обстоятелствата така, че нищо да не се променя, тоест да се извършат необходимите преобразования, за да си остане стрелката на кантара на старото място. Любопитното в случая е, че подобно отношение може да се наблюдава дори при желани или активно търсени от самия човек промени.
Следователно редно е да се запитаме защо промяната предизвиква у нас такава съпротива. Какво ни отблъсква? Отговорът според мен е лесен – трудно ни е да приемем промяната, защото всяка промяна предполага някаква загуба. Когато нещо се преобразява, то престава да бъде каквото е било и става различно; онова, предишното, изчезва… тоест вече не съществува. Представете си например, че притежавате бял съд, който много ви харесва, но в даден момент решавате да го пребоядисате в синьо. Направите ли го, губите белия съд. Някой би възразил: „Но синият съд всъщност е белият съд”. На което, ако желаем да му помогнем, би следвало да отговорим: „Не. Синият съд си е син съд. Белият съд вече не съществува”. И да добавим: „Наистина съжалявам”, защото всяка загуба, естествено, е болезнена. С една дума става ясно, че съпротивата срещу промените е съпротива срещу болката от загубата на нещо предишно.
Но тогава ще попитате: „Няма ли положителни промени? Няма ли полезни промени?”. Има, разбира се, как да няма! Но дори благотворните промени водят до загуба. Не е изключено да спечелим повече, отколкото ще загубим, но въпреки това ще ни е мъчно. Болката не се измерва по съотношението цена/печалба, тя е по-скоро следствие от изчезването на нещо, което преди е било част от нас; не ни е приятно, че го губим, дори ако вече не го искаме, дори ако харесваме повече новия заместител. Да се върнем на примера с белия и синия съд. Да си представим сега, че белият съд вече ви е омръзнал… че вече повече харесвате лилавия цвят (толкова е моден!); решавате да пребоядисате съда и очакванията ви се оправдават – той става прекрасен. Дори в този случай може да почувствате липсата на белия съд – така сте свикнали с него, той е бил в края на краищата (като всичко, което е било край вас известно време) частица от самия вас.
Всичко това се отнася не само за личните ни вещи, а и за нашите занимания, нашия дом, връзки и, разбира се, за самите нас. Всяка промяна неизбежно бива съпътствана от болка, че оставяме нещо в миналото. И то завинаги, трябва да добавя. „Хей – ще викнете вие, – не може ли пак да боядисаме съда в бяло?!” Откровено казано, в повечето случаи не може. По принцип връщането назад е невъзможно. Дори съдът отново да бъде боядисан в бяло, той няма да бъде онзи бял съд, а друг подобен… – или бялото ще е различно, или синята боя ще прозира отдолу. Първият бял съд е безвъзвратно загубен. Затова след всяка промяна настъпва период на скръб, време за свикване със загубата, когато чувството за болка е напълно естествено.
Познавам много хора, които скоро след като са решили да скъсат с някого, вече обмислят как отново да се съберат с него (на кого не се е случвало?). Казват си: „Ох, колко ми е мъчно… явно още го/я обичам”. Те бъркат болката от загубата с желанието да продължат връзката. Възможно е да съществува такова желание, но болката не е мерило. Както споменахме, не е изключено новото да се окаже по-добро, но това няма да ни спре да страдаме по онова, което сме изоставили или ни е изоставило.

Дължа ви извинение – всички примери, дадени дотук, принадлежат към „стъпаловидната” промяна. Така че може би се питате: „А какъв е случаят с „пълзящите” промени? И те ли предполагат загуба? Какво губим в крайна сметка?
За да отговоря, позволете ми да ви разкажа една кратка приказка, по-точно откъс от дълга приказка. В книгата „Хобит” на Дж. Р. Р. Толкин създанието Ам-гъл принуждава Билбо Бегинс – едно от очарователните дребосъчета с космати крачка, да отгатне поредица от гатанки, ако не иска да послужи за вечеря на своя противник. Последната гатанка на вероломния Ам-гъл е следната:

Гълта всичко на света –
птица, звяр, дърво, цветя,
дъвче железа корави
и на прах скалата прави,
крал убива, град разваля,
даже планини поваля.*

*Дж. Р. Р. Толкин, „Хобит, Билбо Бегинс, или дотам и обратно”, ИК Бард 1999 г., превод Любомир Николов. – Б. пр.

Тогава клетият Билбо започва да мисли за великани, дракони и какви ли не известни нему страшилища, само дето никое от тях не вършело едновременно всичко споменато. Той не успява да налучка отговора и Ам-гъл тръгва към него, облизвайки се. Билбо отваря уста да измоли още малко време за мислене, но е така уплашен, че успява да произнесе само: „Време! Време!”. И ето ти късмет – точно това, разбира се, се оказва верният отговор.
Времето, със своя полегат и почти невидим спад, е постоянен подбудител на промяната. Всеки миг губим по нещо, което се превръща в минало и повече не можем да го върнем. Времето, също като в гатанката, се докосва до всичко – места, хора, взаимоотношения – и ги преобразява минута след минута още преди да са изчезнали във вечността. Тези промени са толкова постепенни, че почти не ги забелязваме (почти). Но погледнем ли стара наша снимка, може и да изпитаме известна носталгия. Независимо колко сме били щастливи тогава или колко сме щастливи сега, докато се гледаме там по-млади или по-смешни, по-красиви или по-грозни… независимо от това, че подобни оценки всъщност нямат особено значение, ще изпитаме тъга, защото човекът, когото виждаме на снимката, вече го няма. Днес вече сме други. Всеки миг губим онзи, който сме били. Това, естествено, ни засяга – човекът, когото сме обичали вече не съществува, но това пък може да изиграе и освобождаваща роля. Нищо не ни връзва към миналото. С всеки изминал ден ставаме нови хора и затова можем да избираме ежедневно как да подредим живота си.
Ето това е чудото на промяната – разкрива пред нас свят от възможности. Само че за да посрещнем настъпващите промени и да приемем тези, които вече са настъпили, трябва да сме готови да загубим по нещо. В замяна на това ще спечелим огромно разнообразие от възможни решения и пътища.

Бележки и източници

Хераклит е сред древногръцките философи, наричани предсократици. Роден е в Ефес (в земите на днешна Турция) някъде около VІ век пр.н.е. Познаваме творчеството му главно по сведения на по-късни автори, тъй като от него са останали само разпокъсани откъси. Хераклит предавал своите поуки чрез афоризми и сентенции; цитираната тук фраза е със сигурност най-известната от тях. Вероятно за да отговаря на съдържанието, самата фраза се е видоизменяла с времето и трудно може да се каже как е звучала в оригинал. Цитираната от мен версия почива на Платоновия прочит. Херман Дилс, германски философ от началото на ХХ век, предлага превод, който според него е най-точен: „Ние влизаме и не влизаме в една и съща река, тъй както съществуваме и не съществуваме”. Непрестанната промяна е един от двата основни стълба в доктрината на Хераклит. Другият е, че всемирът съществува въз основа на двойки допълващи се противоположности (светлина – мрак, хармония – хаос, жена – мъж).

Романът „Хобит” на Дж. Р. Р. Толкин е до известна степен предшественик на по-голямото и по-познато произведение „Властелинът на пръстените”. В него се разказва историята на мирния хобит Билбо Бегинс, когото вълшебникът Гандалф подбужда да се включи в едно голямо приключение – пътешествието до леговището на дракона Смог. Епизодът, който разказвам тук е, според мен най-същественият (и най-интересният) от книгата, тъй като в него за пръв път се появява създанието Ам-гъл – бъдещ главен герой в предстоящата трилогия, и се описва как Билбо Бегинс се сдобива с вълшебния пръстен, който по-късно ще завещае на Фродо (неговия племенник) и така ще постави начало на разигралите се във „Властелинът на пръстените” събития. Всъщност, след като случайно разгадава главоблъсканицата на Ам-гъл, Билбо, който не е в състояние да измисли повече гатанки, се обръща към своя съперник с въпрос: „Какво имам в джоба си?”. Отговорът, до който Ам-гъл ще стигне, едва след като Билбо вече си е плюл на петите, е, че в джоба си хобитът носи именно пръстена, който той, Ам-гъл, е изгубил и в който е съсредоточена цялата власт на злия Саурон, Господаря на Мрака.

“Погледни отново
Автор: Демиан Букай
216 страници
Цена: 11,95
www.hermesbooks.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (2 votes cast)
Уикенд четиво: "Погледни отново" от Демиан Букай, 10.0 out of 10 based on 2 ratings

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>