Пикасо от Патрик О’Брайън

От  |  0 коментара

Всичко у Пикасо е огромно с изключение на ръста му. Легендарен е апетитът му за секс и пари, за храна и алкохол, за приятели и свади, за комедия и трагедия. Нито един художник от първа величина не е бил толкова страховито продуктивен. Нито един художник от която и да било величина не е печелил толкова пари. Неколцина художници съперничат на деветдесетгодишния му живот, но нито един не е привличал толкова неутолим обществен интерес. Творецът, който се появява от страниците на тази написана с ерудиция и страст биография, е изтъкан от много противоречия: суров и нежен, подъл и щедър, затворен в себе си въпреки насладата от известността.

Патрик О’Брайън години наред живее в съседство с Пикасо в Южна Франция и го познава добре. Книгата представя в пълнота средиземноморските корени на личността и изкуството на Пикасо.

ОТКЪС

1

Пикасо е роден на 25 октомври 1881 г. в Малага и е първият и единствен син на доня Мария Пикасо и Лопес и нанейния съпруг дон Хосе Руис и Бласко, художник, преподавател в градското рисувално училище и уредник на местния музей. Твърдението е вярно, ще го откриете във всички справочници. Но то най-вероятно не говори много на никого освен на испанците, които с лекота биха могли да си представят Малага от времето на Алфонсо ХІІ, защото са запознати с икономическото, културното и общественото положение на семейство от средната класа в онзи град, както и с начина на живот в Андалусия през деветнайсети век. И най-силната личност е незаличимо белязана от културата, в която е отраснала, дори най-самотният човек не е остров, така че Пикасо също носи своята люлка чак до гроба. „Човек принадлежи на страната си завинаги“, казва той.

Малага от времето на Пикасо е древен град в далечния юг на Испания, който след Барселона е и най-важното морско пристанище на средиземноморския бряг. Той е пристанище векове преди изобщо някой да е чувал за Барселона, но построените от каталунците диги променят местоположението му и през 1881 година корабите вече са принудени да пускат котва на известно разстояние. Все пак големият залив на града продължава да ги приютява край брега, където е разположено бялото градче и извисяващата се зад него планина Ахаркия.

В сравнение с оживения съвременен град, Малага от 1881 г. принадлежи на друг свят, който не познава бетона и в редица отношения е по-близо до Средните векове, отколкото към двайсети век. По времето, когато Пикасо се ражда, градчето все още разчита на своите отколешни производства, на флота, преденето на памук, рафинирането на захар, обработването на желязо, винарството и отглеждането на бадеми, стафиди и други плодове. Жителите са само 120 000 – в сравнение с днешното му население от 375 000 души (брой, който нараства съществено заради туристите през лятото) – и те обитават много по-ограничено пространство. На север от планината или от другата страна на реката няма почти никакво развитие, а днешната земя откъм морето е част от плиткото пристанище. Малага е пренаселена и мръсна най-вече защото не се обръща почти никакво внимание на канализацията и тъй като снабдяването с вода не е достатъчно. Но въпреки това е истински град със своите двайсет и седем църкви и параклиси, с четирите си важни манастира (единствените оцелели отпреди масовото потисничество, експроприиране и прогонване през 1835 г.), с арената си за борба с бикове за десет хиляди зрители, с все още недостроената си катедрала на мястото на някогашна джамия, с превъзходния си пазар, с гарнизона си, бардаците, театрите, изключително древната си традиция и силното чувство за общинска организация. И тогава, както и сега, градът се слави с най-прекрасния климат в Европа – има само четирeсет облачни дни годишно, но през 1881 г. пътуването не е популярно приключение в Испания и на практика в Малага не пристигат туристи, които да се насладят на удивителното слънце, на чистия въздух и на топлото море.

Преди Пуническите войни градът е бил важна финикийска крепост, след това става римска община, после вестготски град, седалище на епископа и накрая в продължение на седемдесет и седем години е велик арабски град, в който под мюсюлманско управление живеят голям брой евреи и християни. Мюсюлманите са много доволни от завоеванието си – те го предоставят на племената на изток от свещената река, които смятат мястото за земен рай. Мнозина арабски пътешественици разказват за великолепието на града, а Ибн Батута стига дори дотам, че го сравнява с отворено шишенце с мускус. Малага е мюсюлмански град много по-дълго, отколкото впоследствие е бил християнски, и арабите оставят тук сериозна диря: дори днес човек непрекъснато усеща присъствието им не само заради останките от Алказаба, укрепения мавритански дворец високо над пристанището, и от още по-високия Гибралфаро, откъдето при ясно време могат да се видят планините на Африка, но и заради лицата по улиците и пазарищата. И най-вече заради фламенкото, което току долита от отворен прозорец, а друг път си го тананика самотен селянин, кретащ подир магарето си, натоварено с такава камара захарна тръстика, че отдолу проблясват само копитата му.

Испанците, които отново отвоюват Андалусия, произхождат от много различни области, всяка от които се отличава със собствен диалект. Отчасти поради тази причина, отчасти заради големия брой говорещи арабски – християни, мюсюлмани и евреи – тук хората създават нов диалект, говор, който обърква чужденеца и разсмива кастилеца. След време маврите и евреите са повече или по-малко успешно прогонени или пък насилствено покръстени, а в крайна сметка много от потомците на тези покръстени, „новите християни“, също са прогонени от страната, но те оставят тук гените си и много свои традиции, например отношението им към жените. Освен това пламенната демократична независимост се съчетава със способността за живот в условията на деспотичен режим, който напомня за егалитаризма на исляма. Никой не би могъл да определи испанците като смирена нация, но колкото по на юг се спуска човек, толкова по-изразен става независимият дух и достига кулминацията си в Андалусия. На юг физическите свидетелства за различните гени стават все по-очевидни: отвсякъде надничат арабите, берберите и евреите, да не говорим за финикийците, а един кастилец или каталунец може дори да не различи андалусец сред циганите, много от които живеят по тези места. За солидните буржоа от Мадрид и Барселона андалусецът е нещо като аутсайдер – не се ползва с голямо уважение, не притежава тежест. Малага се слави като противник на правителството поради нетърпимостта си към властта – градът е размирен въпреки своята конформистки настроена буржоазия.

През ХІХ в. в цяла Испания и в Малага в частност има множество въстания и бунтове, някои от които имат ярко изразен антиклерикален елемент и са съпътствани от опожаряването на църкви и манастири, от прогонването на монаси и монахини и от отнемането на собствеността им. Въпреки това испанците си остават католици и жителите на Малага продължават да водят своя традиционен религиозен живот, отбелязват главните църковни празници с пищни кориди, ходят на поклонение до местните светилища, правят пищни процесии през Страстната седмица, ненавиждат малцината еретици, които изобщо им се мяркат пред очите и разбира се кръщават децата си. Би било немислимо Пикасо да не е кръстен и, наистина, шестнайсет дни след раждането го отнасят в енорийската църква в Сантяго ел Майор (чиято камбанария някога е била минаре), където свещеникът на „Ла Мерсед“ му дава имената Пабло Диего Хосе Франциско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос и Сиприано де ла Сантисима Тринидад, а също и малко сол, за да прогони дявола.

В повечето култури подобен списък с имена би издавал високопоставен произход, но не и в Андалусия. Семейство Руис спада към онази по традиция почти несъществуваща общност – испанската средна класа. Бащата на Пикасо, Хосе Руис и Бласко, е син на Диего Руис и де Алмогера, майстор на ръкавици и несъмнено симпатичен и надарен човек с вкус към изкуството и сладкодумник. Само че в субтропическия климат от ръкавици не може да се забогатее, затова дон Диего свири и на контрабас в оркестъра на общинския театър. Този Диего Руис е роден в Кордоба през 1799 г., много преди Гоя да нарисува картината си „Трети май“, и си спомня ясно френската окупация на Малага, тъй като французите не само плячкосват града през 1810 г., но и пребиват младия Диего почти до смърт, защото ги замерва с камъни по време на парада на някакъв генерал. Така или иначе след възстановяването си той си отваря работилница, жени се за Мария де ла Пас Бласко и Ечевария. Испанската традиция повелява по официални поводи да се използват фамилните имена на майката и на бащата, които често се свързват с „и“, но на поколенията да се предава само фамилията по бащина линия: ето защо синът на Диего, Хосе, е кръстен Руис и Бласко, а имената Алмогера и Ечевария изчезват. Между другото, името Ечевария има баско звучене, което може би обяснява често повтаряното твърдение, че бащата на Пикасо е от баски произход. В Испания след брака жената запазва своето бащино име и го добавя към името на съпруга си, предшествано от частицата „де“, затова съпругата на Диего е известна като сеньора Бласко де Руис.

Въпреки побоя, нанесен му от френските войници, въпреки анархията, вихрила се в Испания почти непрекъснато от 1800 до 1874 г. (и това е само през деветнайсети век), въпреки въстанията в подкрепа или против различните конституции, въпреки Карлистките войни, военните преврати, несекващите (и често кървави) борби между консерваторите, умерените и либералите, въпреки размирните политически лидери, загубата на владенията в Южна Америка, стагнацията на търговията и нестабилните държавни финанси, Диего Руис като мнозина свои роднини в Малага има огромно семейство – четири момчета и седем момичета.

Второто от тези момчета, Пабло, има призвание, будещо радост у всичките му роднини: той се посвещава на Църквата и се справя удивително добре – става доктор по теология, а накрая като каноник в катедралата на Малага, макар да няма дарба на проповедник, е главната опора на семейството си. Изборът на професия на Салвадор, най-малкото момче, несъмнено не е предизвикал същото задоволство: той решава да учи медицина в Гранада, ала по онова време нито медицината, нито лекарите са на особена почит в Испания. В Гранада дон Салвадор се запознава с младата Консепсион Марин, дъщеря на скулптор, и понеже не иска да се разделя с нея, след завършването си остава на работа в болницата със заплата 750 песети годишно. Макар в Испания да е относително евтино, той установява, че тази сума (днешни 112 долара или 28 лири стерлинги) не му позволява да пести достатъчно, за да се ожени и да създаде дом. Той се завръща в Малага, открива си лекарска практика, замогва се и през 1876 г., седем години след завършването си, се жени за Консепсион, от която има две дъщери – братовчедките на Пикасо – Конча и Мария. По-късно дон Салвадор става главен лекар на пристанището и основава Института за ваксинации в Малага. Той е внимателен и смел човек и от финансова гледна точка е най-успелият член на семейство Руис в Андалусия: в качеството си на утвърден лекар, който пуши пури, присъства на раждането на Пикасо и реанимира своя безжизнен и като че ли мъртвороден племенник, като издиша струя дим от пурата си в дробовете на бебето. По-късно помага на младия Пикасо да се издържа в Мадрид и да се откупи от военна служба.

Ако изборът на професия от страна на дон Салвадор отначало предизвиква определени резерви, този на брат му Хосе буди единствено смайване. Тъй като притежава известна дарба да рисува и умее да прави илюстрации, той решава да стане художник и няколко години преследва целта си. Придобива прилична академична техника, даровит занаятчия е и умее да си служи с четките и с другите пособия, само че по отношение на самото рисуване няма нищо съществено за казване или пък така и не го казва. Създава огромен брой рецизни декоративни картини, на които е изобразен мъртъв дивеч, цветя (предимно люляк) и най-вече живи гълъби, някои от които продава. Освен това рисува ветрила. Живее при по-големия си брат Канон, който освен това издържа и оживелите им неомъжени сестри Хосефа и Матилде.

Малага е дълбоко провинциална, но въпреки това в градчето има скромно рисувално училище – Ескуела де Артес и Офисиос де Сан Телмо, – основано през 1849 г. През 1868 г. известният художник от Валенсия Бернардо Ферандис започва да преподава тук рисуване и композиция. След него идва друг валенсианец, Антонио Муньос Деграин, и присъствието на тези двама художници, които са не просто местни величия, а са и доста талантливи, съвпада с възраждането на интереса към изобразителното изкуство – може би временно възраждане, ала достатъчно, за да стимулира общината да основе музей на изящното изкуство на втория етаж на експроприиран августински манастир, използван за кметство. Хосе Руис поема поста в „Сан Телмо“ от своя приятел Муньос Деграин, а освен това е назначен и за първи куратор на музея. Задълженията му включват и реставриране на повредените картини, задача, за която е изключително подходящ поради педантизма и старанието си да изпипва подробностите. Нещо повече, той разполага със самостоятелна стая, където да работи, и тъй като музеят спазва старата испанска традиция да бъде почти непрекъснато затворен, Хосе Руис използва кабинета си и като лично ателие.

Животът му е относително приличен – има малък, но явно сигурен доход, а продадените картини му носят допълнителни средства; заобиколен е от много приятели, склонни към бохемски живот, някои от които са художници; и освен това е страстен почитател на бикоборството, което в Андалусия е по-добре организирано и по-добре разбирано, отколкото където и да било по света. Това е най-щастливият период от живота му.

Но младостта му си минава – всъщност е минала, защото е почти на четиресет – и семейството му настоява той да се ожени. Нито един от братята или сестрите му все още няма син и има опасност фамилното име да изчезне. Уреждат му подходящ брак, но не успява да хареса младата жена, която са му избрали. Предлага брак на нейната братовчедка Мария Пикасо и Лопес, само че преди двамата да се венчаят, каноникът умира. Затова сватбата е отпразнувана чак през 1880 г.

Хосе Руис наема апартамент на Пласа де ла Мерсед на третия етаж на двуетажна къща, построена неотдавна от заможния дон Антонио Кампос Гарвин Маркес де Игнато на мястото на някогашен метох. Дон Хосе вече носи отговорност за съпругата си, за двете си неомъжени сестри, за тъща си, а след 1881 г. – и за сина си. По-късно, през 1884 г. , по време на силно земетресение му се ражда и дъщеря, а още три години след това се появява и втората. По някое време при семейството се нанасят и неомъжените сестри на Мария де Руис, Еладиа и Хелиодора, чиито лозя са съсипани от филоксера. А междувременно общината решава да премахне не музея, а куратора – или поне заплатата му. Несекващи тревоги и всекидневни грижи връхлитат един човек, напълно непригоден да се справя с тях – не може да направи почти нищо друго, освен да предложи да плаща наема с картините си, да дава частни уроци и да продава по някое и друго платно. За късмет хазяинът му е почитател на изкуството, както бива разбирано то в Малага през 80-те години на ХІХ в., или поне му харесва да бъде в компанията на художници, затова приема доста картини.

Няколко години по-късно Хосе Руис напълно се отказва да рисува. Възможно е да е осъзнал, че първоначалното му призвание не е било истинското, или да е усетил, че онова, което носи вътре в себе си, вече е смазано от битовизма. На рисуваните от сина му портрети виждаме отегчен мъж, изтощен до краен предел, дълбоко разочарован и често на прага на отчаянието. Отново и отново се натъкваме на печалната глава, облегната на ръката му, на изражението на нелечима досада, на изгубеното желание за живот. Веднъж видял Хосе Руис такъв, човек трудно може да си го представи различен.

Взаимоотношението между баща и син очевидно е от първостепенно значение за вникването в характера на Пикасо, но и то като всичко, свързано с художника, е изключително сложно и изпълнено с явни противоречия. От една страна, синът изоставя името на баща си – крайно необичайна за Испания стъпка (любопитно е, че единственият друг пример, за който се сещам, е Веласкес). От друга страна, през целия си живот Пикасо цитира бащините си мисли относно рисуването, открива мъдрост дори в такива кратички изречения като „В ръцете виждаш ръката“. В разговор с Брасай през 30-те го определя като архетип на мъж: „Всеки път, когато рисувам мъж, механично се сещам за баща си… Според мен мъжът е дон Хосе и така ще бъде до края на живота ми… Той имаше брада… У всички мъже, които рисувам, повече или по-малко виждам негови черти“. Дон Хосе е добър учител и притежава значителни познания относно техниката в изкуството, а по-късно, когато разбира, че няма на какво повече да научи сина си, церемониално му предава четките и повече никога не рисува. Кой син би могъл да иска повече от баща си? Той прави всичко по силите си, за да подпомогне кариерата на Пабло – опъва му платната, наема му самостоятелно ателие, когато е петнайсетгодишен, изхарчва почти всичките си пари, за да може деветнайсетгодишният Пабло да замине за Париж. Въпреки това, когато умира през 1913 г., синът му не идва на погребението, а по онова време е в Сере само на сто и петдесет километра оттам и не страда от недостиг на средства. Пикасо не погребва баща си и на късен етап от живота си – когато самият той е на осемдесет и седем години, прави серия офорти, в които се появява дон Хосе – понякога като зрител на неприлични сцени, друг пък като участник в тях.

Но през онези ранни дни в Малага такова нещо не съществува, или поне не на повърхността. Дон Хосе е въплъщение на мъжа – висок, с брада, без възраст, изпълнен с достойнство, костелив, със светли очи и с прошарена сламеноруса брада (приятелите му го наричат Ел Инглес). Той е пълна противоположност на енергичната му, пълничка, съвсем земна и чернокоса съпруга и толкова различен от сина си във всяко отношение, че никой не би могъл да се досети, че са роднини. Единственият мъж в къща, пълна с жени. Няма как това да не повлияе на Хосе Руис и на неговия син. И точно в такава обстановка преминават ранните детски години на Пабло, единственото момче от своето поколение, глезено от рояк раболепни лели и братовчедки, много от които приемат схващането за своята малоценност и предават това свое дълбоко и трайно убеждение на младия Пикасо. Майка му обаче е различна – отношенията между двамата са изпълнени с лишена от усложнения взаимна обич, която от нейна страна е примесена и с възхищение. Може би си струва да си припомним какво е казал Фройд за Гьоте, с когото често сравняват Пикасо: „Синове, които постигат успех в живота, са били любимото дете на майка си“. Тези ранни години са достатъчно ведри за дете, което не знае почти нищо за борбата за съществуване и за което пренаселеният и до известна степен мизерен апартамент е толкова естествен, колкото и яркото и почти неизменно слънце на площада. Задълбочаващата се меланхолия на баща му е просто нормален атрибут на Мъжа, пък и Пабло не прекарва много време с дон Хосе, който често е извън вкъщи, за да преподава и да работи в стаичката си в музея. Стая „като всяка друга, нищо особено, може би малко по-мръсна, отколкото вкъщи, но там поне беше на спокойствие“, споделя Пикасо със Сабартес. А и пълното затваряне, дълбоката потиснатост на дон Хосе настъпват едва след като той напуска Малага – по онова време все още се среща с приятели, особено Антонио Муньос Деграин, от когото се възхищава, и не пропуска корида, като започва да води и Пабло веднага щом момчето става достатъчно голямо.

Четката за рисуване е символът на този мъж, около когото се върти цялото домакинство, единственият източник на власт, на пари и на престиж, raison d’être за жените. Макар да не работи у дома, дон Хосе има навика да носи четките си вкъщи, за да ги почисти, а Пабло още от ранно детство ги оглежда с благоговение, което не след дълго се примесва с амбиция. Той нито за миг не е изпитвал съмнение относно първостепенното значение на рисуването.

Тайната и прикрита буржоазна бедност, в която живее семейството, е посилна само за изключително здравомислеща жена, привикнала към пестеливост и способна да се справя дори с малко. За късмет на семейството й доня Мария притежава всички тези и още много други хубави качества. Нищо не се хвърля – апартаментът може и да не е безупречно чист, но фасадата на приличието се пази на всяка цена. Един от най-ранните спомени на Пикасо е съветът на баба му никога да не казва нищо на никого.

На много деца е нареждано да избягват прахосничеството и да не трупат вещи, много са учени да бъдат предпазливи, без да стават потайни и дори затворени, само че във формиращото се съзнание на Пикасо тези напътствия се вкореняват дълбоко. Що се отнася до потайността, която според Франсоа Гило е отличителна особеност и на Пикасо, и на Сабартес, не би било фантасмагорично да си припомним Светата инквизиция – с кратки промеждутъци от ХІІІ век чак до 1834 г. Испания бива тероризирана от Инквизицията, това са стотици години, през които испанците са се научили да говорят пестеливо. През 1826 г. съгрешил евреин и квакер са подложени публично на мъчения, а през Карлистките войни (споменът за които е жив в съзнанието на родителите на Пикасо) привържениците на абсолютната монархия се надяват да върнат обратно и инквизиторите заедно с краля си. Освен това в някои прикрити еврейски семейства (каквито в Испания има много) потайността е навик, предаван от поколение на поколение дори по-дълго от вярата. Няма как присъщата на страната предпазливост да не повлияе и на Пикасо.

Семейството е бедно, но не дотам, че да не притежава няколко красиви предмета като комплект столове „Чипъндейл“ например, които в крайна сметка Пикасо наследява, и някои

красиви италиански мебели. Освен това леля му Хосефа има златен часовник и верижка. По онова време в Испания да си беден, не означава да нямаш прислуга. Дон Хосе е безнадеждно неумел в деловите си начинания – все се надява нещо да се появи. Съпругата му остава с него до края на дните му, макар че животът в апартамент, където се готви на въглища, водата и помията трябва да се разнасят нагоре-надолу по петдесетте стъпала, а газените лампи трябва да се почистват, да се пълнят и да се палят всеки ден, вероятно е бил изпитание за нейното постоянство, със или без прислуга.

Апартаментът все още е там и през 1962 г. (годината на честването на великия Веласкес) на къщата е поставена паметна плоча с датата на раждане на Пикасо. Несъмнено някои от най-ранните му творби са рисувани в мръсното жилище на Пласа де ла Мерсед и тъй като той няма никакви задръжки и забрани относно живата форма, вероятно тези картини не са стерилни абстракции. Не след дълго Пабло овладява тази техника и я запазва до края. Дори много възрастен, той започва да рисува където и да било, точно както е правел като момче.

Зад благопристойните къщи от източната страна на Пласа де ла Мерсед започват крайните квартали „Мундо Нуево“ и „Корача“ – място, пълно с развалини, гъмжащо от цигани и от крайно бедни испанци. За по-нуждаещите се домакинства в Малага целият този квартал е неизчерпаем източник на прислуга – да, слугите са недодялани и неграмотни, но пък не са претенциозни. Може би голямата полза от тях не е, че бършат праха, който не пречи на никого, а че предлагат на децата на буржоазията относително неподправен досег със земния здрав разум, с истинския живот, с неговите ценности и нещастия. Пикасо вероятно е научил повече от Кармен Мендоса, силната гръмогласна и мустаката жена, която го води на училище, отколкото седнал на чина (той е невероятно слаб ученик), а ненадминатото му умение да превръща в мръсна бърлога всеки свой дом, колкото и изискан да е той, сигурно се основава на ранните му преживявания сред циганите от Алкасаба. На тях дължи и предпочитанието си към единствената музика, която успява да го развълнува – канте хондо. Нейните странни неевропейски ритми, страстните провиквания, извисяващи се над мелодията на китарата, все още могат да бъдат дочути от тези мизерни колиби, стъкмени от стари греди и заобиколени от мръсотия. Както казват испанците: „Жабата пее, макар да няма нито козина, нито руно“.

Пикасо има забележителна памет и за форми, и за събития. Спомня си как се е учил да ходи с помощта на тенекиена кутия от бисквити, помни и раждането на сестра си, когато е бил на три години. Обстоятелствата около раждането на момиченцето несъмнено са поразителни. Една вечер през декември 1884 г. дон Хосе си бъбри с приятели в задната стаичка на една аптека, когато шишетата с трясък се разхвърчат от лавиците. В този огнен район земетресенията са често явление, така че започнат ли, никой не седи и не умува. Всички хукват навън, а дон Хосе изтичва до вкъщи, грабва съпругата си, която е в напреднала бременност, и семейството се втурва към площада. Пабло е увит с наметка, но наднича и вижда, че майка му е със забрадка – нещо невиждано дотогава, поради което и паметно. Поемат забързано по Кале де ла Виктория към малката едноетажна къща на Муньос Деграин, издигаща се стабилно върху скала. По онова време Деграин е в Рим, а семейството се подслонява в къщата, където се ражда сестрата на Пикасо, Мария де лос Долорес – Лола.

Но въпреки невероятната си памет Пикасо не може да си спомни кога е започнал да рисува. Всъщност той го прави още преди да проговори, а първите му думи (записани от майка му) са: „…пис, …пис“, само толкова е успял да произнесе от лапис, „молив“. Пабло рисува, когато трябва и когато не трябва, предимно в училище. Родителите му го изпращат най-напред в енорийското, а после, когато след някакво боледуване, уж засегнало бъбреците му, го обявяват за дете с крехко здраве, го местят в частна школа, посветена на свети Рафаел. И на двете места той не получава никакви познания: нито по четене, нито по писане, нито по смятане. По някакъв начин попива доста рано основите на тези три умения, ала не и в класната стая. Пикасо цял живот не е на ти с писането и смятането и макар към края да става бдителен като ястреб по отношение на комисионните на търговците, правописът му си остава специфичен. В училище обаче научава, че другите хора са склонни да признават, че той е необикновено същество.

Дори в съвсем невзискателна среда едно дете, което вместо да заляга над учебниците, рисува бикове или живия гълъб, който е донесло в пазвата си, а после става от чина без позволение, за да позяпа през прозореца, би получило най-малкото строг укор, още по-вероятно – няколко удара с пръчка. Не и Пикасо. Ако го води баща му (училището е на път за музея), а не Кармен, той често закъснява, а после седи, вперил поглед към часовника с нетърпеливо очакване да бие звънецът. Понякога държи в скута си бастун или четка за рисуване, които е изкопчил от дон Хосе като гаранция, че ще се върне. Изглежда, не е пакостлив, буен или разсеян ученик, просто умът му е другаде, а учителят и другите момчета приемат тази особеност и нито се оплакват, нито следват примера му, когато той става и излиза от стаята, за да потърси съпругата на директора, към която е силно привързан. „Вървях по петите й като кутре“, казва Пабло.

Броенето му се удава трудно, познаването на часовника също. Веднъж, докато зяпа през прозореца на класната стая, вижда чичо си Антонио, съпруга на леля си Елоиса, който работи в кметството от отсрещната страна на улицата. Пабло се провиква и умолява чичо си да дойде и да го вземе – винаги се бои, че ще го забравят, – а в отговор на въпроса „Кога ще те пуснат?“, отговаря „В един“, понеже предполага, че след като едно е първото число, значи, ще бъде и най-близкият час.

* * *

prozoretz.com

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
Пикасо от Патрик О’Брайън, 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>