„Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“

От  |  0 коментара

Евгения Атанасова-Тенева е журналист и запален изследовател на творчеството на Кристо и Жан-Клод. Автор e на документални филми и статии, посветени на техните произведения. Повече от десетилетие наблюдава отблизо творбите на Кристо, многократно се е срещала с художника. Двамата разговарят както за конкретните му произведения, така и за неговия живот. Тези интервюта и изследвания ще бъдат част от предстояща пълна биография на Кристо. При строежа на „Плаващите кейове“ на езерото Изео журналистката за първи път участва и като работник в проекта. Тази книга е плод на личните й преживявания и навлизане в различни аспекти от изкуството, живота и посланията на Кристо.

***

Евгения Атанасова-Тенева за „Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“

Тази книга се появи заради моя вътрешна необходимост и опит да задържа спомена за едно от най-емоционалните ми преживявания. Плаващите кейове на езерото Изео бяха поредна спирка в пътуването ми към Кристо заради неговата пълна биографията, над която работя от няколко години. Шансът да се потопя изцяло в един проект – от идеята до реализирането му – беше подарък от съдбата. Затова се записах да бъда един от чуждестранните работници, които работят за творбата на Кристо и Жан-Клод, изкарах капитанско свидетелство и управлявах лодка в едно завинаги променено езеро. Когато се върнах обратно в България, смятах, че сядам да напиша поредна глава за биографията. Но тя растеше и растеше, наблюденията, снимките и случките, запечатани в главата ми бяха прекалено много. Разговарях многократно с Калина Гарелова, с която работим заедно, и тя ме подкрепи в усещането, че това е една отделна книга. Нейната помощ беше много важна.

С „Кристо, Владо, Росен и „Плаващите кейове“ искам да дам на читателите повече разбиране за Кристо. Години наред се удивлявам, когато и интелигенти хора ме питат например – „Защо не говори български“. Тази книга разказва за конкретен проект, но от нея ще си отговорите и на този въпрос и на много други – както творчески, така и човешки.

Сигурна съм, че заглавието няма да е интересно само за хора, които обичат изкуството. В книгата разказът за изкуство не е на първо място, защото произведенията на Кристо съдържат в себе си много повече от обичайните представи за арт творба. Това би могло да бъде и история за реализирането на едно смело бизнес начинание, за новаторска инженерна работа, изследователска подводна дейност или производство на полиетиленови материали, учебник за това как се прави екип и се работи с хора. Самият Кристо се шегува, че неговото творчество съдържа всичко, защото е напуснал България преди да получи специализацията си в определен предмет в Художествената академия.

Тази книга стана възможна и заради доверието, което ми гласуваха моите приятели – Владимир Явашев – племенник и безценен сътрудник на Кристо, Росен Желязков – конструктивен директор на проекта, Изабела Ценкова и Ина Димитрова, които имаха водеща роля на „Плаващите кейове“, всички работници и близки, които ми разказваха спомени и случки и споделиха техните снимки.

Из „Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“

 

„Защо Кристо?“ Чувала съм този въпрос от колеги, които знаят, че съм била репортер в обсаденото Сараево, в Белград по време на бомбардировките, в Южна Африка при инагурацията на Нелсън Мандела, в Израел и палестинските територии при „новата интифада“… И никога не ми хрумвало да пиша книга за тези събития. Те бяха ярки, световни и драматични и ги видях с очите си, но ето че пиша не за война и политика, а за Кристо. Защо? Самият Кристо формулира отговора. Чух го да казва: „Животът е пълен с толкова много баналности и повтарящи се неща.“ Замислих се, че дори събитията, които ни докарват до силни емоции – войните, олимпиадите, са вече виждани и преживявани. Обясних си защо бях толкова впечатлена, когато попаднах на промъкнало се през Желязната завеса изображение на „Обградените острови“, проектът в Маями през 1983 г. Тогава го помислих за странен фотомонтаж. Не знаех кой е авторът. Изумих се, когато разбрах, че това е произведение на родения в България Христо Явашев – Кристо и спътницата му Жан-Клод. Че снимката показва една действително създадена от тях реалност. И че произведението вече не съществува.

Години по-късно кадрите от „Опакованият Райхстаг“ събудиха в студентската ми глава метафори за скритите истории на тоталитарната ни държава. Готвех се да започна работа като журналист в Българската национална телевизия. Знаех, че искам да срещна Кристо, че този човек е истински интересен, един от хората, които движат другите напред.

Срещата се случи, защото освен голямо желание имах шанс да познавам неговото българско семейство – братята му Анани и Стефан и техните съпруги. Те ми открехнаха вратата към Кристо. Така усетих семейната атмосфера, в която е израснал, научих за неговата чувствителност и силно въображение още през детските години. В писмата на младия Кристо открих решителния характер на човек, който знае какво иска и е готов на много жертви, за да го постигне. Разбрах какво го е развълнувало при първите му срещи с изкуствата, сред които и театър, и музика, открих кои визуални творби от 50-те и 60-те години на ХХ в. са го провокирали, какви са били впечатленията му от първата среща с Италия. Думата „възторг“ ми направи впечатление в тези писма. Тя се срещаше често и ми помогна и в бъдеще да го разбирам по-добре.

„Портите в Сентръл парк“, Ню Йорк, бяха първото произведение на Кристо и Жан-Клод, което преживях „на живо“. Годината беше 2005-а. Разхождах се по алеите на парка ден преди над тях да се развеят драпериите в шафранов цвят. Наблюдавах струпаните тонове метални рамки, работниците, които подготвяха издигането им, лицата на минувачите. Започнах да си давам сметка колко много видими, но и невидими компоненти се съдържат в необичайните произведения на тази двойка.

В следващите години няколко пъти разговарях с Кристо в ателието му в Ню Йорк. Имах този шанс благодарение на неговия незаменим помощник, племенника му Владимир Явашев. Първата среща беше година след смъртта на Жан-Клод – от творческия тандем беше останал само единият партньор. Той стоеше пред мен, една от най-разпознаваемите личности в света на изкуството. Спомних си как съм разглеждала детските му снимки. Дали знаеше, че съм чела студентските му писма? Чувствах едновременно близост и респект. Бях обмислила въпроси, на които той отговаряше ясно и без маниерност, свеждаше всичко до работата си и нейните параметри. Тогава разбрах, че Кристо се отнася внимателно към думите, но смело използва такива, които другите изричат предпазливо – красота, свобода, нежност, уязвимост. Известно е, че отговорите му си приличат. Разбрах, че това не е от липса на идеи, а заради последователност – той неизменно следва принципите си през десетилетията.

Вече знаех, че ще бъда една от тези, които целенасочено следват работата на двойката. Написването на пълна биография на Кристо започна като журналистическа работа и неусетно се превърна в много личен проект. Не просто събирах факти и впечатления, но усетих необходимост да съм близо до произведенията и техния автор, за да се зареждам с въодушевление.

При всяка следваща среща усмивката на Кристо ставаше по-сърдечна. Прегръщаше ме или помахваше с ръка, ако се виждахме отдалеч. Това не е моя привилегия. Той разпознава тези, които се интересуват от неговото изкуство и вярно го следват през годините. Кристо не прави разлика дали тези хора са влиятелни и богати, или обикновени почитатели. Наблюдавала съм с каква радост в очите топло прегръща Рита Зюсмут – председател на германския парламент и съмишленик в опаковането на Райхстага. Или как сърдечно общува с Джош – дългокос слаб мъж с хипарски вид, работил на негови проекти.

Плаващите кейове на езерото Изео са кулминация на моя досег до Кристо. Аз участвах като работник на проекта, станах близка с екипа, който го реализира. Имах възможност да надникна на места, недостъпни за посетителите. Това беше дълбоко гмуркане в реалността, създадена от Кристо. То се случи продължително във времето, така както биват реализирани и неговите произведения. Затова в тази книга мога да разкажа за живота на проекта още от момента, когато беше само потенциална идея. Присъствах в Сулцано, когато художникът я обяви публично за първи път. Месеци наред наблюдавах първите фази от изграждането на кейовете през уеб камери. Записах се на капитански курс и издържах изпит, за да съм сигурна, че ще бъда избрана сред хилядите кандидати за работа там. Общувах с най-важните хора, които бяха двигатели на процеса – Владимир Явашев, Росен Желязков и Волфганг Фолц. Сближих се с момчетата, които изградиха кейовете с ръцете си. Когато златната драперия трябваше да бъде разпъната, за да грейне върху понтоните, аз бях един от хората, които го направихме. В продължение на близо две години станах свидетел как се трансформират населени места, променят се пейзажи, а с тях и самите хора. В моя дневник запечатах невероятното задействане на мисъл и визия, употребата на материали и работна сила и всичко това, подчинено на едно художествено произведение, създадено да съществува само 16 дни. Знаех, че изживявам нещо напълно ново за мен и за света. Нещо с мащабите на природно явление, но създадено от хора. При това нямаше друга функция, освен да създава радост в очите и в сърцето.

Работата на кейовете е най-свободното и щастливо време от моята журналистическа кариера. Всъщност там престанах да бъда журналист и се превърнах в капитан на лодка, предприел пътуване по едно завинаги променено езеро. Затова искам да разкажа всичко, което видях над и под повърхността на „Плаващите кейове“ на Кристо и Жан-Клод.

 * * *

6. ТЕЖКАТА РАБОТА – КУБЧЕТА, КОТВИ И КРИЗИ

„Най-трудното в този проект беше да се произведат и да се сглобят 220 000 куба. Те трябваше да бъдат съединени помежду си с 220 000 пина. Изграждането на повърхността, по която ходите сега, е невероятно продължителен процес. На работната ни площадка трябваше да се произведат 30 сегмента за кейовете, всеки от тях дълъг сто метра.“ (Кристо – юни, 2016 г., Изео)

Дошла е 2016-а – годината, в която „Плаващите кейове“ на Кристо трябвало да изплуват пред света. Очакването им е светлият лъч, който ме разведрява след тъгата от смъртта на Дейвид Боуи в първите дни на януари.

От приятеля ми и ръководител на дейностите Владимир Явашев зная, че в базата на проекта работата стихнала за малко само по новогодишните празници. След тях, когато дните до откриването на „Плаващите кейове“ вече ясно се виждали преброени върху новия календар, усилията на всички се удвоили. Монтеколино, сърцето на проекта, все повече заприличвало на сериозно предприятие с почти денонощен цикъл на работа. Старата хидропланна фабрика наподобявала мравуняк, в който веднага се откроявали момчетата от Националната спортна академия на България. Не само заради ярко оранжевите си работни комбинезони, но и заради спортните фигури, излъчващи мощ и енергия. Вече ги разпознавали без грешка и жителите на малките градчета наоколо. И те започнали да ги наричат „българските момчета“. В базата не можели да останат незабелязани и групата от френски и български водолази с тяхното тежко оборудване за гмуркане в зимни условия.

Отговорниците за проекта и работниците, с които разговарях, когато отидох край Изео, си спомнят, че началото на годината било времето на най-голямото натоварване, на най-усилена физическа работа. Едно временно започнали да се изпълняват две напълно различни като технология дейности с ключово значение – сглобяването на кубчетата и слагането на котвите.

САГАТА С КУБЧЕТАТА

Понтонният мост, представляващ конструкцията на произведението „Плаващите кейове на Кристо и Жан-Клод“, е построен от 220 000 полиетиленови кубчета с широчина 50/50 и височина 42 сантиметра. От хора, ангажирани с производството на кубчетата, чух твърдението, че всяко от тях има своя история. И след всичко, което научих за тяхното производство от Росен и екипа му, смятам, че то не е преувеличено.

Ще припомня, че още през 2014 г., когато направили първите проучвания на пазара за сегментите за понтони и купили първите кубчета за тайната проба, Кристо, Владимир и Росен разбрали, че цените са по-високи от очакваното, а качеството не отговаряло напълно на изискванията. Това затвърдило убеждението им, че е по-добре елементите да бъдат направени по техен модел и поръчани на избран производител, според нуждите на проекта. Така започнали преговорите и играта на котка и мишка с предприятията, на които се доверили да ги направят. Защото това се оказало сложен процес.

Росен ми обясни с няколко думи технологията – материалът трябвало да се загрее, за да може да заеме формата на куба или на свързващия пин. Отвътре фигурите се издували с въздух към стените, за да придобият желаната форма. След това кубовете и нитовете се охлаждали.

Владимир, Волфи и Росен проучили възможните производители. Тестовете за направата на кубчетата започнали през май 2015 г. в две фабрики. Впоследствие към работата се включили още две. Предприятията, с които работили, макар и не съвсем малки, били типичен семеен бизнес, в който участвали все роднини. Веднага си проличало, че не били свикнали на денонощен режим на работа, кратки срокове и напрежение. Нямали навик да спазват строг график и да имат точен план, ясно разположен във времето. Качеството на първите кубчета не задоволило Росен и Владимир. Наложило се да дадат нови указания. Опасенията им за тяхната годност се потвърдили, когато ги използвали за пореден тест в Черно море през същото лято. Оттук нататък групата щяла да бъде бдителна за всяко кубче, което предстояло да бъде произведено. За да се изпита здравината им, ги дали и за лабораторни тестове в Италия и Германия. Днес Владо и Росен смятат, че са постигнали вероятно най-доброто качество на този продукт в световен мащаб.

Това обаче не минало без още препятствия. През есента на 2015 г. осем хиляди полиетиленови кубчета пристигнали натоварени на камиони в базата. Всеки возил по 720 броя. Пакетирани били в прозрачен найлон на палети по 36 броя, така че мотокарите да ги пренасят лесно на нужните места. Образували бяла стена с внушителни размери. А имало да се произведат още 212 000. За всеки аматьор кубчетата изглеждали еднакви и перфектни. Не и за Росен. Той веднага разпознал, че и материалът, и обемът им не е такъв, какъвто са очаквали. Тези кубчета ставали за построяването на работната рампа, но не и за „Плаващите кейове“ на Кристо и Жан-Клод. Проблемът бил най-вече в използвания материал. Обикновено производителите на този артикул ги изработват от полиетилен, в който към чистия материал прибавят рециклиран. Росен бил убеден, че за проекта на Кристо качеството на полиетилена е от ключово значение. Това имало отношение и към здравината им, но и към еластичността, към формата. Ако кубовете се деформирали и потъвали при натоварване, щели да развалят ефекта, който очаквал артистът, „да стават на локви“ – както казва Росен.

Решили да сменят доставчика на полиетилена. Това означавало още време и нерви. Напрежението започнало да се прокрадва във въздуха на спокойното място край езерото. Всички знаели, че пропуснатите дни подлагат под въпрос успеха им. Никой от екипа не искал да допусне, че може да не се справят. Кристо им дал вярата си. Те трябвало да намерят решение на всичко. Владимир предложил да сложат свои хора, които да следят производството, да държат под око процеса и материалите, които влизат и излизат от матриците. Така сред мъжката компания на Монтеколино се появявили и две момичета – Жана и Мария.

Парадоксално е, че и двете никога не били работили нещо подобно. Видях ги за първи път в базата през юни 2016 г. Бяха забързани, експедитивни, приемаха документите на пристигащите работници. Готови бяха да съдействат на всекиго. Разменяхме думи, помогнаха, когато се наложи да направя промяна в работния си график. Можахме истински да си поговорим обаче чак когато бяха отново в България, след закриването на проекта.

И двете пристигнали на Изео през есента на 2015 година. Мария ми разказва как до този момент последователно градила кариера в пазара на недвижимите имоти. Нейна приятелка, която се гмуркала с Ина, казала, че се търси „човек за Италия“. Това събудило пламъчето авантюризъм, което се забелязва в погледа . „Никога не съм мислила, че ще направя такова нещо с живота си“ – споделя ми тя за спонтанното решение. Когато чула предложението, без много замисляне хукнала от морето, за да се срещне в София с Росен и Владимир. Очаквала класическо работно интервю. Облякла костюм, от бързане забравила да си принтира автобиографията. Първо се видяла с Росен. Веднага я попарил с репликата: „Не ставаш за тая работа, прекалено си хубава.“ От неговите уста думите съвсем не звучали като шега или комплимент. Мария истински се стреснала, но все пак отговорила: „Това не е нещо, което можем да променим.“ Все пак трябвало бъдещите работодатели да знаят, че е дръзка и готова да поема рискове. С усмивка ми разказва как тогава Росен се обадил на Владо с думите: „Имаме проблем. Возя проблема в колата към теб.“ Тя се окопитила бързо и разговорът с двамата минал много добре. Момчетата решили да се доверят въпреки липсата на опит. Освен това нямали никакво време, не искали да поверяват отговорности на хора без препоръки.

Назначаването на Жана било малко по-логично. Тя работела повече от седем години като търговско-технически консултант в „Хилти“ Бургас. Росен бил сред най-постоянните клиенти. Тя си спомня, че веднъж дошъл при нея с Владимир. Тогава не го разпознала кой е, въпреки че лицето му се сторило познато. Веднага я впечатлил – „харизматичен, винаги се изразява по много точен начин, знае как да те окуражи, да ти оправи настроението“. Първото впечатление от Владо предстояло да бъде обогатено в общуването през следващата година. „Космополитна, широко скроена личност, вижда нещата в общата картина, а не дребно и буквално“ – не пести суперлативи Жана. Казва ми, че и до днес му е благодарна не само заради работата, но и защото с познанията си за историята на изкуството я насочил към много интересни места в Италия. Когато Росен я потърсил, работата в „Хилти“ вече била рутина. Жана се чувствала уверена, но ежедневието все повече влизало в коловоза на скуката. Мечтаела за промяна, но когато Росен отправил предложението, се поколебала дали да остави всичко зад гърба си. Приятелят англичанин дал кураж с думите: „Как няма да напуснеш, луда ли си?“ „Това беше най-вярното спонтанно решение в живота ми“ – споделя ми тя. Жана и Мария се срещнали за първи път на кафе в София. През октомври вече работели на Изео, постоянно заедно, заобиколени от голяма мъжка компания. Първото нещо, което ги предупредил Росен било: „Забранено е в този проект да имате лични отношения с хора от персонала. Нямам време да ви обяснявам защо“. Той отново не се шегувал.

Всички от екипа имали достатъчно време да им обяснят какво е да си „качествен контрол“ и какво се очаква от тях. Представили им всяка подробност, свързана с изработката на кубовете, запознали ги с главния изпълнител, с подизпълнителите. „С Жана направихме дисекция на сума ти кубчета, преди да разберем кое точно е перфектното – колко да е широко, дебело, откъде идват проблемите с формата“– разказва ми Мария. До този момент в живота си не била влизала във фабрика. Отначало се опитала да ходи на работа с токчета, скоро 80% от времето носела кецове. Жана имала малко предимство – веднъж била по работа във фабрика за производство на пластмаса в Смолян. Знаела в общи линии какво да очаква. В Италия обаче се оказало доста по-различно. Казва ми, че много неща се променяли в движение. Появявали се дефекти, правели се грешки от страна на предприятията, от екипа им също, налагало се да променят параметри. Изниквали казуси, за които решението трябвало да се вземе на момента, да се действа „сега, веднага“. Далеч не било като рутинната работа, в която следваш точно указание.

След първите проблеми, с които се сблъскали, Владо и Росен много държели контролът над процеса да е постоянен. Всяко кубче трябвало да отговаря на техния стандарт. Един дефект можел да предизвика злополука, да изпрати десетки хора към дъното на езерото. Според уговорката с предприятията Жана и Мария трябвало да имат достъп до производството по всяко време, без предупреждение. Фабриките отначало се съпротивлявали, искали специално известяване и задължителен преводач. Повечето от служителите им не говорели добре английски, но Жана се справяла и с малко италиански. И двете момичета твърдят, че само най-голямата фабрика край лаго Маджоре работела „по швейцарски модел“. Под нейната шапка се намирали две доста добре организирани предприятия, с които можели да водят нормални преговори. Другите двама производители по роднински шикалкавели. „Когато възникне проблем, се покриват един друг, споглеждат се, все едно съгласуват“ – спомнят си момичетата. В Италия Жана и Мария веднага научили думите „dopo“ и „domani“ – „после“ и „утре“, любими на повечето им партньори. А от тях се искало всичко да става „сега“. От матриците на четири фабрики започнали да излизат кубчета и пинове, които да се съединяват едно към друго. Момичетата нямало как физически да присъстват и на четирите места. Понякога качеството на производството падало, забравяли за някой от критериите. „Един ден всичко е наред, всяко кубче е както трябва. Отиваш на другия ден и нищо общо – криви стени, различна тежест и дебелина“ – си спомня Мария, която по думите на Жана е „педант, много детайлна“. Те постоянно информирали Росен и Владимир, когато имали спънки. По-малките се опитвали да разрешат сами. Еднаот фабриките не искала да спазва точен работен график. Трябвало да ги убедят да наемат допълнителни работници през почивните дни, така че машините да не спират и количествата да са предвидими. Всичко трябвало да е изчислено – по ден, по месец, за да започне в срок монтажът.

7. ФИНАЛНАТА КРИВА…

Твърдението, че работата по построяването на „Плаващите кейове“ на Кристо и Жан-Клод е разгърната на няколко континента, съвсем не e пресилено. Хора, материали и елементи на проекта пристигат в Италия от Америка, Европа, Азия, Латинска Америка, Австралия. В подготвителния период най-интензивно и синхронно е общуването между двата основни центъра – Ню Йорк, където е ателието на Кристо, и италианската база Монтеколино. Имейли, телефонни обаждания и самолетни полети ги държат в постоянна връзка.

В първите месеци на 2016 г. на няколко фронта в Европа текат успоредни дейности за произвеждане на кубчета, плат, въжета, котви. Всичко готово се насочва към бившата хидропланна фабрика, сега крепост на проекта на Кристо и Жан-Клод.

В ТИЛА

„Плаващите кейове“ имат и осигурен „тил“, който в началото на 2016 г. все още се намира в Ню Йорк. Единият човек, който е по-полезен там, отколкото в Италия, е Джонатан Хенери – племенникът на Жан-Клод, син на по-малката сестра Джойс. Той е деликатен мъж, около 40-те, който от години отговаря за офиса на Кристо. Артистът е прословут с отказа си да ползва мобилен телефон. Разбира се, има такъв, но в него са записани само няколко номера, на които отговаря или на които може да позвъни – сред тях на Владимир и Джонатан. Последният прави връзката между света, който иска да си общува с Кристо, и артиста, който иска времето му да е посветено на работата. Преди смъртта си Жан-Клод изпълняваше тази роля – едновременно на посредник и пазач. Образът , запечатан в документалните филми за артистите, е незаличим. С развята ярко оранжева коса тя говори разпалено по стационарен телефон с удебелена аеродинамична слушалка. Притиснала я е между ухото и рамото, движи се из офиса колкото кабелът позволява. Пали цигара, записва с молив нещо в препълнен с ангажименти седмичен календар. С категоричен тон и изразен френски акцент отсича: „Купено означава платено. На 25-и цената ще е друга.“ Затваря телефона, грабва уоки-токи и се свързва с Кристо, който рисува на горния етаж. Информира го за новите срещи, после сяда на голяма електрическа машина и започва бързо да пише само с показалците и средния пръст. От приятели на Кристо от ученическите му години и от негови роднини зная, че често са получавали поздравителни картички за празниците си, написани от нея и подписани от художника. Джонатан е овладял от Жан-Клод умението как да преценява коя информация или искане да достигне до артиста, и кое може спокойно да му бъде спестено. Освен това той отговаря на обажданията и писмата на близки и почитатели, назначава срещи с колекционери и журналисти, избира материали за медиите и каталозите. Това позволява на Кристо да разполага с време, за да работи съсредоточено. В последните години Джонатан е поел удара на още по-интензивния информационен обмен и регулира буферната зона между Кристо и електронната поща, исканията на медиите, организирането на срещи. През юни не се учудих, когато го срещнах на Монтеколино. Той вече се беше присъединил към новия подвижен „офис“ на Кристо край Изео.

В тила и „зад кадър“ е и Изабела Ценкова, съпругата на Владимир. Опита на успешен продуцент на документални, игрални и рекламни проекти я поставя по естествен начин в тази роля. Когато се запознахме, тя ми допадна, още преди да се сближим. Веднага разбрах, че е от хората, които задават въпроси, защото наистина искат да знаят отговора, да научат, а не да поддържат разговор или да бъдат любезни. Разказвала ми е, че от дете живее в Съединените щати. Още докато била малка, родителите се преместили от България първо в Германия, после в Калифорния. От поведението лъха американски оптимизъм, а акцентът е характерен за слънчевия щат. Изабела е спокойна, макар че обикновено прави едновременно по няколко неща, за които от време на време забравя. Създава артистичен безпорядък, който успява да доведе до успешен финал. Това е особено валидно, когато готви в лятната им къща с Владимир в Созопол. Тя обича да събира там десетки приятели, които пристигат през лятото от България, Европа, Америка. Сега е поверено набирането на международните работници за „Плаващите кейове“, които трябва да дойдат на Изео по време на публичния живот на проекта. Няколко месеца преди откриването тя също трябва да остави Ню Йорк и обичайната си работа, за да отговаря за целия разширен екип, подбран от дистанция. Когато отразявах проекта „Портите“ в Сентръл парк, видях на живо, че Кристо и Жан-Клод винаги дават възможност на тези, които се интересуват от творчеството им, да участват в построяването и излагането на творбата. Те имат сериозна група от последо ватели, които се стараят да не пропуснат тази възможност. На „Плаващите кейове“ видях не едно и две лица, познати от нюйоркския проект. Един от първите хора, които забелязах, беше разбира се Джош, младеж с дълга коса, за когото Владимир ми разказа, че след „Портите“ се преместил да живее в Колорадо, за да бъде близо до смятания тогава за следващ проект – „Над реката“. Запознах се и с австралийка на средна възраст, която следва артистите още от „Опакования бряг“ край Сидни през 1969 г. Участието на всички винаги е строго регламентирано, минава през различни етапи на подбор, съпроводен с договор и заплащане за всекиго.

Изабела си давала сметка, че процесът няма да е никак лесен, а заинтересуваните ще са много и ми казва, че публикувала първата обява от Ню Йорк още преди да е отминала 2015 г. На 2 декември съобщението покана към всички се появило и във фейсбук страницата на Кристо и Жан-Клод, както и в новата страница на „Плаващите кейове“.

Резонансът бил много по-голям от очакваното. В следващите дни близо 10 000 души заявяват интерес да участват в проекта. Тогава дори не видяла, че и моите документи са сред тях. Аз пък все още нямах представа, че приятелката ми Изабела се е ангажирала с тази дейност. Така, без да знаем, започнахме да си кореспондираме. Намерението ми беше точно такова, да кандидатствам и да се включа като един от всички, не като журналист или приятел. След първата публикация в интернет от името на „Плаващите кейове“, вече следях ежедневно за новини, регистрирах се като кандидат за работа. Ден след ден в приятелския си кръг установявах, че не съм единствената с подобен ентусиазъм. Съпругата на Владимир ми каза впоследствие, че многобройните отговори далеч надминали очакванията . Втората стъпка била да публикува подробно описание в какво точно ще се състои работата. Информирала всички за логистичните подробности, разпратила бланките за онлайн регистрация. На този етап близо половината от кандидатите отпаднали сами. Изабела смята, че много хора се отказали поради факта, че трябвало сами да се погрижат за настаняването си. Намирането на квартира в малките градчета около Изео изисква време и усилия. Това показа моят опит – прекарах две седмици в разглеждане на места и кореспонденция с наемодатели. Потърсих хотела, в който бях отседнала по време на обявяването на проекта. Оттам твърдяха, че не могат да направят резервация преди началото на сезона. Същото ми отговориха и съдържатели на други места. Явно местните собственици и управителите на къмпингите виждаха в очакваното събитие добра възможност за много по-високи от обичайните цени. Те самите още не можеха да се ориентират какво ще бъде търсенето. Преди да получа потвърждение, че съм наета, се възползвах от малкото налични предложения и запазих голяма къща с изглед към езерото за цялото ми „широко“ семейство – мъж и дете, майка, сестри и техните половинки. Знаех, че ще я напълним.

По това време „човешките ресурси“ трябвало да изберат около 1000 души от останалите близо 5 000 заявили участие, хората, на които може да се разчита наистина. След това бройката още веднъж щяла да бъде намалена, така че да останат около 800 души. Тогава кандидатите получихме подробна информация за работата и въпросник с дейностите, които можем или не можем да извършваме. Очакваше се да определим желания период на ангажимент – седмица преди откриването, работа по време на инсталацията, или седмица след закриването за демонтиране на проекта. Аз имах желание да участвам през първите две седмици – от 11 до 25 юни. Така щях да мога да проследя подготовката, а после да стана част от самото произведение. Почти в края на електронното писмо от The Floating Pierce имаше и въпрос: „Имате ли капитанско свидетелство, управлявал ли сте малка моторна лодка или свидетелство за спасител?“ Това питане ми се стори важно. Имах усещането, че положителният отговор поне на едното дава предимство. Замислих се известно време и отговорих с ДА на първия въпрос. В действителност можеше да се каже, че съм държала кормилото в присъствието на приятели-капитани, т.е., че приятели-капитани са управлявали лодка в мое присъствие. Знаех много добре, че и Владимир и Изабела са наясно с това. Нямах никакво намерение да заблуждавам. Просто взех спонтанно решение – да изкарам капитански курс, да усъвършенствам уменията си с приятели. Така беше по-вероятно, че ще бъда избрана за работа на езерото. Винаги бях искала да стана капитан, но не ми оставаше време за това. Сега нямах избор. На следващия ден се записах на курс.

От другата страна на океана Изабела продължавала да се занимава с пристигащите формуляри. Съображенията за избор на всяко име не били едно и две. Кристо и Жан-Клод винаги толерират в проектите да участват хора от всякакви националности. Това също било взето предвид. Всички трябвало да говорят английски или италиански, да са общителни. Фактът, че инсталацията е разположена върху вода, изисквал задължително сериозен брой работници да имат лиценз за управление на лодка или сертификат за спасител. Това освен обективна необходимост било и изискване на италианските власти. Тук виждах и своя шанс да съм в числото на избраните. Кристо искал проекта да е отворен 24 часа в денонощието, работата трябвало да е разпределена в четири смени поосем часа. В последното писмо до всички останали кандидати, Изабела питаше по-детайлно за квалификациите на хората. Очевидно наближаваше момента да започнат да ги разпределят по различни позиции. От „Плаващите кейове“ се интересуваха каква е мотивацията за участие, дали кандидатите са били част от предишна работа на Кристо и Жан-Клод, обичаме ли да работим физическа работа, имаме ли проблем да извършваме дейности коленичили, можем ли да вдигаме до 25 кг, повтаряемо, можем ли да стоим на краката си продължително време, можем ли да работим нощем, да разчитаме навигационни карти. Имаше и въпрос дали кандидатът предпочита да бъде част от екип, или пък да отговаря за група хора. Чувства ли се добре близо до вода, може ли да работи във вода?

Изабела ми обясни по-късно, че всички тези въпроси били, за да установи какво физическо натоварване могат да понесат кандидатите. Трябвало да знае дали могат да вдигат тежко, за да участват в инсталирането на плата, дали могат да стоят дълго прави, за да бъдат разпределени като наблюдатели на кея, дали имат страх от вода или морска болест, за да не разпредели такъв човек с някой от екипите на лодка. Трябвало да определи кой ще работи във вода и кой на сушата, да има идея от кои хора ще избере отговорници и кои ще бъдат членове на екипите. Нужни били точните физически размери на всеки един, за да поръчат униформи и обувки. Изабела споделя, че най-много кандидати и избрани били италианци. Имало поне 150 души, които пристигали за проекта от всички краища на света – от Австралия, Япония, Америка, от различни точки на Европа. На всички отвъд пределите на Италия трябвало да издадат и специален финансов код, което означавало още множество допълнителни формуляри, кореспонденция, сканирани паспорти и снимки.

 Knigomania.bg

VN:F [1.9.22_1171]
Rating: 10.0/10 (1 vote cast)
„Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“ , 10.0 out of 10 based on 1 rating

Напишете коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>